пиша във въздуха, защото не ми се става. сгушила съм се под бодливото родопско одеяло, от което цялото тяло ме сърби. мисля, задавам си въпроси, опровергавам се сама, лежа и усещам едно - "аз съм жена".
почвам да мисля, да си спомням и да чувствам повече, отколкото трябва. усещам, че ще стана, въпреки че заспах с дрехите точно когато не трябваше. всичко става, когато не трябва.
оглеждам се в тъмната стая, виждам светлия правоъгълник на стената и знам, че нощта ме зове за още съвсем малко. иска да застана самотна и с изправен гръбнак, иска да съм нейна статуя за още няколко минути, за да не пиша във въздуха по невидими клавиши.
иска да чуя нечий глас, да го отлея във въздуха невидим, да нарисувам всяка негова вибрация, небрежно да щриховам честотата му, тези ниски и болни трептения. иска да проговоря сама в тъмното като луда, да изобразя най-нежния си глас шизофренично, иска цялата тази нежност да започне да избива от мен както винаги, когато започне да се трупа.
в главата ми се редят идеи, цялата мекота се сипе сякаш от мен, някакъв копнеж, боже, колко красива дума е "копнеж", иска да ме изкара извън рамките ми, иска с най-нежния си глас да жигосам нечие съзнание.
а тук е студено, парното не работи, аз вече станах, но тук ли съм, не знам.
там, където бях до един и нещо на обяд днес, сигурно звездите са се събрали на огромното небе и красиво позират на жадните очи, започнали да страдат от липсата на достатъчно небе, на достатъчно зеленина по дърветата, които топло да го приемат в обятията си.
там въздухът е хладен, но някаква любов се е спуснала по необиколените места, там искам да скитам в нощите с любими хора. помня всяко едно отклонение. и го пазя. отново с любов.
и така, така, така нататък. трябваше да стана. иначе щях да изгоря и да изтлея в някакъв насилен сън.
4/26/2011
4/22/2011
Can you feel me?
Привикнала съм към моята си тишина. Понякога все още потрепвам, когато чуя стъпки по коридора, стъпки, отекващи близо до моята стая; когато чуя звука от стадото бизони, набиращо скорост в асансьора. Понякога все още се сепвам, като ми се стори, че някой ще влезе. Понякога все още съм така зависима от своето усамотение и тишина.
Харесвам хората (избраните), приветствам ги, пускам ги, настанявам ги, карам ги да се чувстват удобно, оставям ги да лежат по леглата, по килима, на границата между стаята и антрето - където си поискат.
Мога да ги посрещна и без да ги очаквам, но понякога просто държа на моето си усамотение, моята си тишина.
Когато пиша например. Не мога и не искам друг, който постоянно да кръжи около мен и да ме пита какво правя. Мога да приема огромна тълпа от непознати, мога да седна на някое ключово и набиващо се на очи място, където се изливат потоци от непознати, и да пиша най-обезпокоявано, но не мога да го правя гладко сред близки.
Истината е, че съм малко обидена. На вашите предразсъдъци, на всички тъпи обвинения, които изливахте върху мен, когато бях мъничка малка, на недоизказванията ви, които трябва аз да довърша, за да се изоблича сама. Просто няма смисъл.
Истината е, че в този хубав топъл ден аз искам да изляза, да се лутам някъде, да скитам, може би скрито да очаквам да видя някъде нещо - случайно; аз искам да изляза с ботуши и чорапогащник, рокля, черна връзка на врата, обеци, червена коса, усмивка и пленени очи, искам да изляза, безсрамна и шарена като циганка, искам да изляза с рокля и ботуши, тънки, кафяви и ароматни цигари, рокерски изрязани ръкавици - искам да изляза, за да се срамувате от мен.
Искам да изляза и да седна на някой бордюр или някакви стъпала (така обичам да седя на стъпала), да ме огрее слънцето, да запаля цигара и от време на време да галя ръцете си, да поглеждам телефона си, но да не звънна на никого, докато не изпитам истинска нужда да го направя, да издишам с наслада, а не по навик, да пиша отново наум, да гледам колите и всички прости шофьори, които задължително трябва да те огледат, докато минават покрай теб.
Целият свят да е нежна кожа и красиво тяло, целият свят да е погледи, по-точни и дълбоки от хиляда думи, да е копринени сутрини, обгърнати в чужда, позволена топлина.
Но сънувам кошмари, сънувам други хора, които използват моите изрази, изказват моите желания, носят подобни на моите ботуши. Сънувам кошмари. Страх ме е.
И отново нямам нужда да ми казват каквото и да било. Хората, живеещи с много думи, вероятно се нуждаят от тях навсякъде. Но аз не ги искам. Не искам да ми казват каквото и да било. Този път трябва някой да направи нещо за мен. Понеже днес не вярвам в нищо.
Харесвам хората (избраните), приветствам ги, пускам ги, настанявам ги, карам ги да се чувстват удобно, оставям ги да лежат по леглата, по килима, на границата между стаята и антрето - където си поискат.
Мога да ги посрещна и без да ги очаквам, но понякога просто държа на моето си усамотение, моята си тишина.
Когато пиша например. Не мога и не искам друг, който постоянно да кръжи около мен и да ме пита какво правя. Мога да приема огромна тълпа от непознати, мога да седна на някое ключово и набиващо се на очи място, където се изливат потоци от непознати, и да пиша най-обезпокоявано, но не мога да го правя гладко сред близки.
Истината е, че съм малко обидена. На вашите предразсъдъци, на всички тъпи обвинения, които изливахте върху мен, когато бях мъничка малка, на недоизказванията ви, които трябва аз да довърша, за да се изоблича сама. Просто няма смисъл.
Истината е, че в този хубав топъл ден аз искам да изляза, да се лутам някъде, да скитам, може би скрито да очаквам да видя някъде нещо - случайно; аз искам да изляза с ботуши и чорапогащник, рокля, черна връзка на врата, обеци, червена коса, усмивка и пленени очи, искам да изляза, безсрамна и шарена като циганка, искам да изляза с рокля и ботуши, тънки, кафяви и ароматни цигари, рокерски изрязани ръкавици - искам да изляза, за да се срамувате от мен.
Искам да изляза и да седна на някой бордюр или някакви стъпала (така обичам да седя на стъпала), да ме огрее слънцето, да запаля цигара и от време на време да галя ръцете си, да поглеждам телефона си, но да не звънна на никого, докато не изпитам истинска нужда да го направя, да издишам с наслада, а не по навик, да пиша отново наум, да гледам колите и всички прости шофьори, които задължително трябва да те огледат, докато минават покрай теб.
Целият свят да е нежна кожа и красиво тяло, целият свят да е погледи, по-точни и дълбоки от хиляда думи, да е копринени сутрини, обгърнати в чужда, позволена топлина.
Но сънувам кошмари, сънувам други хора, които използват моите изрази, изказват моите желания, носят подобни на моите ботуши. Сънувам кошмари. Страх ме е.
И отново нямам нужда да ми казват каквото и да било. Хората, живеещи с много думи, вероятно се нуждаят от тях навсякъде. Но аз не ги искам. Не искам да ми казват каквото и да било. Този път трябва някой да направи нещо за мен. Понеже днес не вярвам в нищо.
4/19/2011
някой ти е казал, нали?
ако устните ми са жарава,
ще тръгнеш ли по тях?
без страх и без пощада,
би ли заложил своя свят?
би ли оставил своето удобство
заради някакъв си парещ миг,
би ли се хвърлил мъжки в робство,
в което всичко е инстинкт?
би ли раздрал гърдите си от болка,
от болката, наречена "живот",
би ли рискувал? да? и колко?
за да инжектираш в себе си живот.
ако устните ми са жарава,
ще ти прошепна да вървиш по тях.
ще те примамят и ще те опарят,
ще изгорят удобния ти свят.
ще срутят малката ти стая,
ще смачкат дребния ти график,
ще променят илюзията ти за рая
и ще раздвижат този вечен трафик
на много мисли и въпроси,
на много мозъчност в излишък,
ще те превърнат във животно
и пот по челото ти ще се стича.
гърдите си със смелост ще разкъсаш
и без да знаеш, ще се извисиш,
кръвта сърцето ти ще пръска
и без да го разбираш, ще гориш.
ще те боли и ще си грозен,
ще бъдеш крив като гротеска,
ще се изливаш, нов и волен,
ще те разстърси мрачна треска.
ако устните ми са жарава,
аз знам, че ще се предадеш,
красив и тъмен, без пощада,
приел, че може да умреш.
ще бъдеш жив и силен, огнен,
напрегнат като лък и устремен като стрела,
ще ме обхождаш жадно, жадно,
а аз ще те горя, ще те горя.
със страст и бяс като животно
ще искаш пътят да не свършва,
а аз, пламтяща и сиротна,
ще се превърна в нощ и ще те вържа
за тъмносинята си кожа,
за лунната, мистична своя сянка,
върху гърдите ми глава ти ще положиш
и със светещи очи като сиамка
ще ме жигосаш и ще ме отровиш,
със жилото си ще ме нараниш,
ръцете си ще отпечаташ по извивките ми сластно
и ненадейно ще се зазори.
изтлели в дългия изцеждащ вой,
ще се събудим чисто нови,
със хладни устни, чезнещи в застой,
ще станем, търсейки отново.
затаили дъх, с белези и кръв по дрехите,
ще разпилеем себе си във лутане,
докато дойде следващият час,
във който двама ще се срутиме.
и някаква искра необяснима
ще блесне в здрача, недвусмислен знак,
че душата ти, студена като зима,
вечно върви, без ясно да разбира,
към моята жарава. пак и пак.
ще тръгнеш ли по тях?
без страх и без пощада,
би ли заложил своя свят?
би ли оставил своето удобство
заради някакъв си парещ миг,
би ли се хвърлил мъжки в робство,
в което всичко е инстинкт?
би ли раздрал гърдите си от болка,
от болката, наречена "живот",
би ли рискувал? да? и колко?
за да инжектираш в себе си живот.
ако устните ми са жарава,
ще ти прошепна да вървиш по тях.
ще те примамят и ще те опарят,
ще изгорят удобния ти свят.
ще срутят малката ти стая,
ще смачкат дребния ти график,
ще променят илюзията ти за рая
и ще раздвижат този вечен трафик
на много мисли и въпроси,
на много мозъчност в излишък,
ще те превърнат във животно
и пот по челото ти ще се стича.
гърдите си със смелост ще разкъсаш
и без да знаеш, ще се извисиш,
кръвта сърцето ти ще пръска
и без да го разбираш, ще гориш.
ще те боли и ще си грозен,
ще бъдеш крив като гротеска,
ще се изливаш, нов и волен,
ще те разстърси мрачна треска.
ако устните ми са жарава,
аз знам, че ще се предадеш,
красив и тъмен, без пощада,
приел, че може да умреш.
ще бъдеш жив и силен, огнен,
напрегнат като лък и устремен като стрела,
ще ме обхождаш жадно, жадно,
а аз ще те горя, ще те горя.
със страст и бяс като животно
ще искаш пътят да не свършва,
а аз, пламтяща и сиротна,
ще се превърна в нощ и ще те вържа
за тъмносинята си кожа,
за лунната, мистична своя сянка,
върху гърдите ми глава ти ще положиш
и със светещи очи като сиамка
ще ме жигосаш и ще ме отровиш,
със жилото си ще ме нараниш,
ръцете си ще отпечаташ по извивките ми сластно
и ненадейно ще се зазори.
изтлели в дългия изцеждащ вой,
ще се събудим чисто нови,
със хладни устни, чезнещи в застой,
ще станем, търсейки отново.
затаили дъх, с белези и кръв по дрехите,
ще разпилеем себе си във лутане,
докато дойде следващият час,
във който двама ще се срутиме.
и някаква искра необяснима
ще блесне в здрача, недвусмислен знак,
че душата ти, студена като зима,
вечно върви, без ясно да разбира,
към моята жарава. пак и пак.
4/16/2011
Follow me, follow me down
Съществува една вибрация, която подлудява сърцебиенето ми, и няколко телефонни пиксела, които са способни гръмоломно да убият тръпката ми, като я заместят с уморено разочарование.
Малко ме е страх, както винаги, но се надявам, това е, което винаги тихичко спи някъде дълбоко в мен, а миглите му леко се сливат с въздуха. Колко изящество крият едни мигли, знаете ли, наистина много.
Мечтая си да хипнотизирам, домъчня ми за предишното ми аз, струва ми се по-детайлно, но явно греша. Трябва да е заради кривата на настоящето, то винаги пречупва нещата, както и времето изобщо.
За да не се обвинявам, че съм посветила прекалено много от минутите, часовете и дните си на едно-единствено нещо, а и защото искам, утре планирам да пътувам някъде. Съвсем спонтанно.
Аз съм самостоятелна единица. А някогашните ми привидения за тъмносиня нощ и лудо сърцебиене се оказаха реалност. Любов, следвай ни и всеки залез ще е предвестник на изгрев. За мен и хората, важни за мен. Правя повечето от нещата.
С част от думите си минавам на жълта светлина. По тези пътища няма кой да премига с фарове, когато наблизо има "полиция". Но ние обичаме. Дали това ни пази? Простете.
Малко ме е страх, както винаги, но се надявам, това е, което винаги тихичко спи някъде дълбоко в мен, а миглите му леко се сливат с въздуха. Колко изящество крият едни мигли, знаете ли, наистина много.
Мечтая си да хипнотизирам, домъчня ми за предишното ми аз, струва ми се по-детайлно, но явно греша. Трябва да е заради кривата на настоящето, то винаги пречупва нещата, както и времето изобщо.
За да не се обвинявам, че съм посветила прекалено много от минутите, часовете и дните си на едно-единствено нещо, а и защото искам, утре планирам да пътувам някъде. Съвсем спонтанно.
Аз съм самостоятелна единица. А някогашните ми привидения за тъмносиня нощ и лудо сърцебиене се оказаха реалност. Любов, следвай ни и всеки залез ще е предвестник на изгрев. За мен и хората, важни за мен. Правя повечето от нещата.
С част от думите си минавам на жълта светлина. По тези пътища няма кой да премига с фарове, когато наблизо има "полиция". Но ние обичаме. Дали това ни пази? Простете.
4/12/2011
булеварди
Хайде в онази кола, момчетата на задната седалка, аз отпред, до шофьора. Момчетата, ръсещи глупости, които ме разсмиват от нежност, момчетата, говорещи глупости, които всъщност са истина, аз до шофьора, возейки се към някакво непознато и скътано място, към залеза до вечерта. Момчетата тръгват, ние оставаме.
Хайде да заровим вярата. Отивам за минерална вода от багажника на колата, вместо да налея обикновена от банята, стаята ми е бохемска рапсодия, или по-скоро пълен ужас. Минавам през тефтери, огледала, моливи, ботуши, дрехи, хартийки, прах, цигарени кутии, раници, чанти, столчета, табуретки, кабели, стотинки, празни шишета, пепелници за миене. Юрганите и одеялата са върху леглата - едното е пропаднало, другото е скъсано, буферът звучи ужасно, два от пръстите ми са в лейкопласт, защото се нарязах с една чаша, а още три чаши си отидоха, три чаши плюс един детски (дам) пепелник.
Списания, книги, запалки, ножици, листчета, телефони, дистанционни, пръстени, обеци, срутени крепостни стени от червила, кремове, балсами и парфюми, памучета, печки, найлонови пликчета, дрехи за пране, накиснати в кофа, баня, пълна с измити съдове, и баня, пълна с неизмити съдове. Празни рафтове, почти празен хладилник, трохи, хаос, хаос, хаос.
Следи от дълги нощи, следи от прекрасни сутрини, спомени за размазани моменти, спомени за страшни и тъмносини моменти. Писъци.
Пари на вятъра и бензин, бензин, бензин. Дайте ми бензин и още нещо и ще се оправя.
Общо взето обикалям доста места, преживявам доста неща, виждам доста хора, не спирам през доста от времето, стаята ми е доста зле, отрязаха дръвчето през прозореца и имам още тооолкова материал за обработка, но нещо ме спира.
Някъде в мен нещо умря.
Някъде в мен нещо се ражда?
По дяволите, винаги завършвам с някаква надежда. Може би това е пагубното в мен. Може би това е, което ме прави по-силна от някой, притежаващ отрова. Все едно, отивам за вода. Не ми е до метафори, не ми е до знаци, не ми е до символи и тълкувания. Майната му на всичко :)
Хайде да заровим вярата. Отивам за минерална вода от багажника на колата, вместо да налея обикновена от банята, стаята ми е бохемска рапсодия, или по-скоро пълен ужас. Минавам през тефтери, огледала, моливи, ботуши, дрехи, хартийки, прах, цигарени кутии, раници, чанти, столчета, табуретки, кабели, стотинки, празни шишета, пепелници за миене. Юрганите и одеялата са върху леглата - едното е пропаднало, другото е скъсано, буферът звучи ужасно, два от пръстите ми са в лейкопласт, защото се нарязах с една чаша, а още три чаши си отидоха, три чаши плюс един детски (дам) пепелник.
Списания, книги, запалки, ножици, листчета, телефони, дистанционни, пръстени, обеци, срутени крепостни стени от червила, кремове, балсами и парфюми, памучета, печки, найлонови пликчета, дрехи за пране, накиснати в кофа, баня, пълна с измити съдове, и баня, пълна с неизмити съдове. Празни рафтове, почти празен хладилник, трохи, хаос, хаос, хаос.
Следи от дълги нощи, следи от прекрасни сутрини, спомени за размазани моменти, спомени за страшни и тъмносини моменти. Писъци.
Пари на вятъра и бензин, бензин, бензин. Дайте ми бензин и още нещо и ще се оправя.
Общо взето обикалям доста места, преживявам доста неща, виждам доста хора, не спирам през доста от времето, стаята ми е доста зле, отрязаха дръвчето през прозореца и имам още тооолкова материал за обработка, но нещо ме спира.
Някъде в мен нещо умря.
Някъде в мен нещо се ражда?
По дяволите, винаги завършвам с някаква надежда. Може би това е пагубното в мен. Може би това е, което ме прави по-силна от някой, притежаващ отрова. Все едно, отивам за вода. Не ми е до метафори, не ми е до знаци, не ми е до символи и тълкувания. Майната му на всичко :)
4/04/2011
So I'm gonna rise like smoke
Ще те влача като чувал. Ще те тегля насам-натам, безхарактерен и зависим. Защото те обичам. А може би греша сериозно. Нищо не знам. Дали ще ме намериш във цирка на един живот?
Вкъщи съм. При мама, тати, дядо ми, който обича да чете вестници, списания и исторически статии, при баба ми, която знае всичко за всеки, при чичо ми, който рядко инициира промени, при леля ми, която е мила с мен и обича червено, при малкия ми братовчед, много необуздан и нуждаещ се от внимание, при братовчедка ми, интересуваща се и попиваща от мен.
Тук съм, където котаракът ми някога (скоро) беше жив, където преди много години седях на една дъска и хранех кокошките със зърна от царевица. Помня пътеката, обградена с лози. Един от малкото ми ранни детски спомени от това място. Тук съм, а утре тръгвам.
Утре тръгвам с едно слънчево момиче. През дупките и (надявам се) покрай онази дупка, през която минах и тазът на гумата изхвърча, а аз гледах как се търкаля назад по пътя. На огледалото за задно виждане. Ще тръгнем към онова място, където не искам да заспивам никога, искам винаги да съм някъде, с хора, много хора, и с почти постоянно туптящото си сърце. Туптящо за една огромна каша.
В кашата израствам и се променям. В кашата съм и добра, и лоша, и различна, и еднаква, "същата" и другата, невинна и порочна, смела и страхлива, силна и слаба. Искаща и неискаща, способна и неспособна, жива и мъртва, мразеща и влюбена, нараняваща и наранена. В кашата съм въплъщение на толкова много песни, на филми, на строфи, на някога изпитани усещания, клишета и изключения, вяра и безнадеждност, цигарен дим и замъгления, в кашата съм, боже, толкова истинска.
В кашата съм. Съм.
Копнея за дълъг текст, копнея да спра да го повтарям, копнея за места, които виждаме, които откриваме, които споделяме, които превръщаме в красиви спомени, на които някой ме води, без да ме влачи като чувал. Макар че може би греша.
В кашата съм благородна и толерантна. В кашата съм отвратителна, зашото, макар да съм благородна и толерантна, в кашата съм куршум.
В кашата съм кошмар и отрова, в кашата съм отрова, която трови самата мен. В кашата съм ничия и нечия. В кашата съм недовършена и цяла. В кашата съм поети рискове, излишни пари за бензин, излишни чорапогащници и погледи, излишни усилия. Неминуемо нужни.
Не знам дали това е важно. Не искам нищо да става напук. Не искам началото на едно красиво приятелство, не искам великодушно да пусна някого пред мен този път. Не искам. Но не го правя напук. Съвсем естествено се захранвам от толкова много дни и пак започвам да горя и да мисля за лятото, дългите нощи, роклите, кожата, ароматите, въздуха, хората, стъпалата при църквата, допира. Допирът е наркотик.
Тати ми каза да не заключвам вратата на стаята си (лилавата), за да ме целунат с мама, преди да тръгнат за работа. Тати ми каза: "Ех, как ще ми липсва да се разхождам с теб. Аз се разхождам и сам, но.. не е същото". Аз не му казах колко много го обичам. Как казваш на някого, когото обичаш толкова много, че го обичаш?
Мама ми каза, че иска да прекарва повече време с мен. Имам чувството, че идва моят ред да я уча. Че вече знам нещо. Основано на теория, практика и усещане. Вярата има нужда от основание. Въпреки че рядко си го обяснявам.
Ще ми липсват Милко и Жоца - две много симпатични улични кучета с характер.
Ще ми липсват цигарите на терасата, но знам, че отивам някъде, където е пълно с толкова много цветове и една каша, която трябва някак да изведа до подредено състояние. И да я превърна в нова каша.
И ми трябва дълъг текст, боже, нуждая се.
Аз исках да изпия кашлицата му, да я изнижа от гърдите му, да я изтръгна и да я погълна. Ако можех, щях.
Аз исках много неща и много от тях се случиха.
Очаквах с такова нетърпение. Така обичам да очаквам.
Колко дълго можеш да живееш на убедителни намеци?
Това място е твърде лично и твърде публично, аз съм загубила гъвкавостта на изказа, загубила съм способността си да изличам всичко оплетено от мислите и чувствата. Станала съм насечена и ми стиска.
Аз се друсам с някакви култове, аз обичам неочакваните гости, обичам да изброявам наум хората, които са спали в стаята в Студенстки, обичам и повечето от тях.
Аз обожавам целувките и виното и не мога да спра да се повтарям.
Но искам лято, искам роклите, искам нови рокли, нова нежност, нови места, нови преживявания, искам да пея, искам да свиря, искам нови движения, искам да мога повече.
Прости ми, но не искам да спирам да съм нова.
Прости ми, но не мога да съм добра.
Прости ми, но понякога ми писва.
И въпреки това предусещам началото на нещо повече от едно просто красиво приятелство.
И тук си поемам въздух, тук трябва мозъкът, душата ми, сърцето ми да дишат. Тук натискам пауза, тук времето ще покаже.
И ако го правя напук, нека просто се срина. Не искам нищо на инат. Боже, не.
Вкъщи съм. При мама, тати, дядо ми, който обича да чете вестници, списания и исторически статии, при баба ми, която знае всичко за всеки, при чичо ми, който рядко инициира промени, при леля ми, която е мила с мен и обича червено, при малкия ми братовчед, много необуздан и нуждаещ се от внимание, при братовчедка ми, интересуваща се и попиваща от мен.
Тук съм, където котаракът ми някога (скоро) беше жив, където преди много години седях на една дъска и хранех кокошките със зърна от царевица. Помня пътеката, обградена с лози. Един от малкото ми ранни детски спомени от това място. Тук съм, а утре тръгвам.
Утре тръгвам с едно слънчево момиче. През дупките и (надявам се) покрай онази дупка, през която минах и тазът на гумата изхвърча, а аз гледах как се търкаля назад по пътя. На огледалото за задно виждане. Ще тръгнем към онова място, където не искам да заспивам никога, искам винаги да съм някъде, с хора, много хора, и с почти постоянно туптящото си сърце. Туптящо за една огромна каша.
В кашата израствам и се променям. В кашата съм и добра, и лоша, и различна, и еднаква, "същата" и другата, невинна и порочна, смела и страхлива, силна и слаба. Искаща и неискаща, способна и неспособна, жива и мъртва, мразеща и влюбена, нараняваща и наранена. В кашата съм въплъщение на толкова много песни, на филми, на строфи, на някога изпитани усещания, клишета и изключения, вяра и безнадеждност, цигарен дим и замъгления, в кашата съм, боже, толкова истинска.
В кашата съм. Съм.
Копнея за дълъг текст, копнея да спра да го повтарям, копнея за места, които виждаме, които откриваме, които споделяме, които превръщаме в красиви спомени, на които някой ме води, без да ме влачи като чувал. Макар че може би греша.
В кашата съм благородна и толерантна. В кашата съм отвратителна, зашото, макар да съм благородна и толерантна, в кашата съм куршум.
В кашата съм кошмар и отрова, в кашата съм отрова, която трови самата мен. В кашата съм ничия и нечия. В кашата съм недовършена и цяла. В кашата съм поети рискове, излишни пари за бензин, излишни чорапогащници и погледи, излишни усилия. Неминуемо нужни.
Не знам дали това е важно. Не искам нищо да става напук. Не искам началото на едно красиво приятелство, не искам великодушно да пусна някого пред мен този път. Не искам. Но не го правя напук. Съвсем естествено се захранвам от толкова много дни и пак започвам да горя и да мисля за лятото, дългите нощи, роклите, кожата, ароматите, въздуха, хората, стъпалата при църквата, допира. Допирът е наркотик.
Тати ми каза да не заключвам вратата на стаята си (лилавата), за да ме целунат с мама, преди да тръгнат за работа. Тати ми каза: "Ех, как ще ми липсва да се разхождам с теб. Аз се разхождам и сам, но.. не е същото". Аз не му казах колко много го обичам. Как казваш на някого, когото обичаш толкова много, че го обичаш?
Мама ми каза, че иска да прекарва повече време с мен. Имам чувството, че идва моят ред да я уча. Че вече знам нещо. Основано на теория, практика и усещане. Вярата има нужда от основание. Въпреки че рядко си го обяснявам.
Ще ми липсват Милко и Жоца - две много симпатични улични кучета с характер.
Ще ми липсват цигарите на терасата, но знам, че отивам някъде, където е пълно с толкова много цветове и една каша, която трябва някак да изведа до подредено състояние. И да я превърна в нова каша.
И ми трябва дълъг текст, боже, нуждая се.
Аз исках да изпия кашлицата му, да я изнижа от гърдите му, да я изтръгна и да я погълна. Ако можех, щях.
Аз исках много неща и много от тях се случиха.
Очаквах с такова нетърпение. Така обичам да очаквам.
Колко дълго можеш да живееш на убедителни намеци?
Това място е твърде лично и твърде публично, аз съм загубила гъвкавостта на изказа, загубила съм способността си да изличам всичко оплетено от мислите и чувствата. Станала съм насечена и ми стиска.
Аз се друсам с някакви култове, аз обичам неочакваните гости, обичам да изброявам наум хората, които са спали в стаята в Студенстки, обичам и повечето от тях.
Аз обожавам целувките и виното и не мога да спра да се повтарям.
Но искам лято, искам роклите, искам нови рокли, нова нежност, нови места, нови преживявания, искам да пея, искам да свиря, искам нови движения, искам да мога повече.
Прости ми, но не искам да спирам да съм нова.
Прости ми, но не мога да съм добра.
Прости ми, но понякога ми писва.
И въпреки това предусещам началото на нещо повече от едно просто красиво приятелство.
И тук си поемам въздух, тук трябва мозъкът, душата ми, сърцето ми да дишат. Тук натискам пауза, тук времето ще покаже.
И ако го правя напук, нека просто се срина. Не искам нищо на инат. Боже, не.
Subscribe to:
Posts (Atom)