8/25/2012

А95

Карам към Дружба през Младост.
Карам и се нервирам, слушам музика и всички пред мен ми се струват бавни. Гледам как стоповете им светят в червено, спирам, чакам, не чувствам нищичко. Чудя се само аз ли трябва да карам към Дружба, или някой трябва да кара към мен.
Вече няма никакво значение.
Искам да се изчистя от цялата тази гнус, да върна една книга и една риза и повече никога да не ме занимават.

Не съм ядосана, не съм разочарована, не съм тъжна дори. Ако бях тъжна, емоцията щеше да има обаяние, щеше да има синьо-лилаво сияние, щеше да мирише на пролет, щеше да е октомврийска вечер, празна и широка главна улица, осветена от червени лампи, кестени, хлад, мълчание.
Но не е. Не е празно. За жалост е нещо между тъпо и отегчително. По друг начин не мога да го опиша.
Тъпо ми е, че трябва да карам към Дружба, но не искам да отлагам и решавам да свърша работата, за да не се занимавам някой друг ден.
Карам и си мисля, че страстта и яростта, незадоволени в някакъв срок на годност, отминават, изветряват, миришат на лошо и искаш просто да се отървеш от тях.
Затова карам, колата се раздрусва от неравности по пътя, в този момент малко се ядосвам, "нищо добро не ми носи която и да е среща с теб..", заставам зад някакво такси, това трябва да е пресечката, давам мигач и завивам, после се озовавам там, където трябва.
Гледам блока, висок, тъмножълт, препикан, като урина на болен човек, малко тъжен и мизерен по начин, който бих нарисувала. С цветята по кривите прозорци, ръждясал и цигански, претъпкан, кичозен. Само той ми харесва. Напомня ми за Воев, Дружба ми напомня за него. Но това е всичко.
Чакам отегчена, с леко мазна коса и голи рамене, чакам да ти върна всичко - ризата и книгата - да запаля и да тръгна, без да погледна назад в което и да е огледало. Дори цигара не искам да изпушим.
Връщам само книгата, гледам настрани, бързам да си сложа колана, но ти се качваш в колата с бутилката си мастика,гледаш ме от задната седалка, говориш ми, изричаш думи, които не чувам, пипаш ме, стискаш китката ми. Откъсвам се с отегчение, всичко е с отегчение, не тъжно, не болно, не грозно, а прекалено изтъркано. Оставям ти любимата си запалка за спомен, нали е последната ни среща, ти я чупиш, качваш крака си на колата, на мен ми е все едно. Искам само да си ходя.

Прибирам се, паркирам, след десет минути пак карам към Дружба. По задължение. Вече съм ядосана, но трае кратко. Връщам ти друга вещ, само вещи, празни, грозни. Криво ми е само за това, че ако това е последната ни среща, то тя ме натовари, обремени, но не и развълнува. Криво ми е, че ако трябва да те запомня така, няма да има и капка от онова, което някога съм сравнявала с любовта си към Нова Генерация. Няма да има кестени, няма да има октомври. Ще бъдеш джойнт, мастика, мръсни боксерки на земята, празното прибиране, докато слушам "Момчето, което говори с морето", още безброй празни моменти и една риза.

Останаха ми номера на коли и сънища със страшни мъже, които заравят лице в бельото ми. Сънувам летни следобеди в малки градчета, бараки, пълни със сено, през които преминавам безплътна. Сънувам, че летя и гледам селските къщи и вдишвам от аромата на някое отдавна отминало лято.
Сънувам, че страшни очи ме гледат, докато се къпя.

Останаха ми само номера на коли. Ламарини.
Не съм пушила от една седмица, не ми се пуши.
Ако бях запалила с теб, щях да ти оставя частица от себе си, но не можах.


Понякога, докато карам, мисля, че ако се засечем, или ще се гоним, или единият ще иска да избяга.
Напоследък, щом стане жълто, изхвърчам и бягам напред.
Ако се засечем, сигурно ще избягам.

Тази година е за даване и връщане на книги. Върнеш ли и последната книга, всичко свършва. И никоя риза не може да го промени.

8/22/2012

гледам lost in translation и си мисля как понякога не ти трябва нещо кой знае колко изразително, не ти трябва дълбоко черно или тъмносиньо, трябва ти сиво, равен глас, тълпа, в която си никой.
днес се почувствах незабележима. беше странно. свикнала съм хората да ме гледат, но днес се почувствах незабележима.

понякога ти се иска равен глас, спокоен поглед, празна стая, ноемврийски следобед, понякога искаш да шофираш бавно по някой тъмен булевард.

колко отдадена можеш да бъдеш, когато високо и тежко момче се е качило върху теб, усещаш всеки негов тласък, по-лек и по-силен, по-плитко и по-дълбоко. можеш да бъдеш тиха, тежко преглъщаща, от време на време да изпускаш по някоя сластна въздишка, по-тиха и еротична от самата тишина.
колко много ти трябват понякога сиво, ежедневен трафик, равен глас, празен поглед, прозявка в асансьора, докосване на химикал и лист. пукот на микрофон от интервю по новините, есенен пейзаж, от най-празните, спрял инструментал, потракване на токчета по разбит тротоар, сиво, празен поглед, равен глас, нокти без лак, широк пуловер, бяло бельо, без дантели, без боклуци, без нищо.
смачкана носна кърпичка, вяло движение, мъжка ръка, невидимо присъствие.

колко тиха и смъртоносна красота има.

искам да карам към университета в ноемврийска сутрин, да стигна навреме за скучна лекция, докато обменям празни думи с юридически трупове. след няколко искрени усмивки и много искрени умора и отегчение искам да карам до вас. искам в ноемврийския следобед да седя на прозореца, на който седях, когато се напих и плаках за кнежа и ретранслатора, сива и равна, докато ти правиш нещо пред огромния си монитор.
искам след това да дойдеш при мен, да се облегнеш на рамото ми и да хванеш ръката ми. студена.

да ме пренесеш на дивана, в тишината на самотната ти квартира. и да правим любов, ноемврийски и влюбени, тихи, сиви, невидими.


устните ми имат вкус на спирт. някой ден ще пиша евтини порно романи

8/19/2012

Мило мое момче,

Прости ми, че съм ужасна така често и така изненадващо.
Фантазирам си за бури, пожари и земетресения. Искам да ме разтресат стихии. Не мога повече да плувам в спокойни води. Няма нищо спокойно в това мъртво ежедневие. Няма атмосфера. Нещата без атмосфера, дори съвършени във формите, цветовете и чертите си, не могат да бъдат красиви. Дори грозни не знам дали заслужават да бъдат наричани.

Мило мое момче, високо, с понякога суров поглед, иска ми се да ме усмиряваш, да падам в краката ти, покорна и леко уплашена, размекната и открехната.

Не искам да точа ноктите си в детинската ти привързаност, не искам да отмивам с отвращение потта ти, не искам да презирам кривите ти зъби, не искам да забравям колко топла е усмивката ти.
Не искам да хвърлям мълнии всеки път, когато нещо не е достатъчно.
Последната ми любов беше напразна надежда, безсмислена кауза, изгубена битка, тегава и изтъркана в края си. На инат седях в разпадаща се сграда, потъвах с нещо, което отдавна беше изгубило дивия си вкус.
В някои късни часове си мисля за първата ми среща, първото момче, което е обръщало червата ми, всички кървави гадости във вътрешността ми. В малко от тези моменти успявам да изоставя мислите си и да се върна. За миг съм там, на възвишението, с жълти гуменки, черни дънки и черна блуза с някакви цветя. Връщам се и виждам как се оставям, свалям гарда и неосъзнато се предавам и лягам в скута на най-странното момче на света.
Той ме изпрати до вкъщи, където мама и една приятелка ме чакаха на пейката. Държах бирата му и цялата бях разклатена и леко втрещена.
Прибрах се и с мъничко страх се погледнах в огледалото. Бях си сложила черен молив, който вече се беше размазал, но се харесах и ми стана много хубаво, че в тъмнината ме е виждал такава.
Спомням си тази предишна и мрачна моя любов, но тя отмина. Опитвам да приема, че нещата отминават. Не се хващам здраво за теб, но и не те пускам. Не мога да пусна нещо, в което вярвам.

Мило мое момче, днес ходихме на църква, а аз бях кисела и ядосана. Не можеш да палиш свещ в църковна тишина, ако си ядосан. Не се молиш и не искаш прошка насила. Не се предаваш насила. Не мога да се предам пред теб ей така, с едно трепване.
Имам нужда да ритам и да блъскам гърдите ти, да полудявам, да пищя и да плача, докато не припадна капнала някъде много близо до теб.

Имам нужда да те наранявам и да се сещам с болка за всяко малко нещо, което не си направил.

Не искам обаче да те отблъсквам и отблъсквам.
Искам да знаеш, че понякога съм ужасна и вероятно няма да намеря покой, докато не си крещим и не чупим.

Често си представям какво ще бъде, ако се разделим. Сигурно ще плача. Сигурно ще плача много. Чудя се дали ще запомниш нещо от мен. Толкова съм суетна. Ще помниш ли как се оглеждам в огледалото, преди да легна до теб, и как не ти давам да ме гледаш, докато се преобличам. Ще помниш ли цигарите, бялото вино, водката с мента и ментата, която изпих за нула време, а после повръщах на леглото ти.
Ще помниш ли музиката, жълтото, роклите, фибите, малкото огледало, ''пази ме''.
Ако се разделим, сигурно отново ще започна да се хвърлям на леглото в търсене на твоя мирис. Ще го вдишам жадно, докато не остане и една молекула от теб. Какво ще правя после, не знам.

Пиша това, за да изкупя жестокостта си към теб.
Пиша това, за да успокоя всичките си демони, за да излея мълчанието, което цял ден ме изкривява.

Чудя се дали съм такава, защото те усещам все по-близо, все по-важен, и дали няма да те намразя напук, от някаква неземна глупост и копнеж по буря, трудности и неяснота.
Знам как да руша, руша нощите си, понякога коленете и краката си, понякога кожата си, понякога ръцете си, късам живците си и още много. Знам как да руша. Опитвам се да градя, но не мога. Не мога дълго да действам както трябва. Не мога с лекота да подмина всички възможности за взрив. Убива ме.

Думите са ми противни. Страх ме е да не прекаля.
Знам само, че когато вярвам в нещо, не мога да го оставя просто ей така.
Мечтая да вляза в църква и да се почувствам на място. Когато това се случи, може би ще съм спокойна и за нас.

8/14/2012

изключително рядко пиша от чужди компютри. просто не мога, думите ми секват.

знам, че проблемът не е в нито едно от чуждите места. проблемът е в мен, дълбоко.
напоследък мисля, че светът не се нуждае от думите ми, и вероятно е така.


и докато пуша цигара пред огромен монитор, ми става леко смешно, защото знам, че притежателят на точно този монитор едва ли ще ме прочете.

всъщност лятото не е нито за писане, нито за любов.

октомври, чакам те. искам да ти се оставя цялата.