It has notin' to do with me

дом, дом, дом

2012-01-10T12:53:00.001-08:00

избягай с мен.
дано всичко е достатъчно, поне за малко.

2011-12-04T07:52:00.000-08:00

Научих се да не пиша, вместо да пиша. Да пия кола понякога. Да не си купувам списания в 2 през нощта. Това не ми харесва.
Колата е нещо мимолетно, почти сигурна съм. И това с излизането през нощта.
За писането не съм съвсем сигурна. Знам само, че когато цяла нощ сънувам сънища, в които съм зла към хората или се страхувам от тях, денят ми търси изкупление. В момента почти всичко земно ме дразни. Всяко оригиналничене, всеки ентусиазъм, всяка надежда, всичко.
В такива моменти си пускам онази сцена от "Closer" (качена малко по-надолу), в която Джулия Робъртс крещи на Клайв Оуен "It tastes like you but sweeter!"

Ето това е:
Anna: We do everything that people who have sex do!
Larry: Do you enjoy sucking him off?
Anna: Yes!
Larry: You like his cock?
Anna: I love it!
Larry: You like him coming in your face?
Anna: Yes!
Larry: What does it taste like?
Anna: It tastes like you but sweeter!
Larry: That's the spirit. Thank you. Thank you for your honesty. Now fuck off and die, you fucked up slag.

Наистина ме изпълва. После идват отегчителните телефонни разговори с хора, с които не ми се говори, после ми се мълчи, за да не кажа нещо лошо, после съм учтива, за да не кажа нещо лошо, после ми е забавно, за да не спадне нивото на общото настроение, после съм кълбовидна мълния в буркан.
Малко след като се изкъпя и малко преди да съм заспала очаквам всичко това да отмине и да съм се пречистила.

За голямата част от изброеното освен себе си обвинявам и сутрешните аларми.

Само мисълта за дантела ме спасява. I'm a cave-girl.

Миллион алых роз

2011-12-02T19:38:00.000-08:00

Слушам Алла Пугачова в 6 без 20 сутринта. Чета разкази, пия вода. Малко по-рано, когато още беше нощ, даже не нощ - вечер, тогава пих уиски. Много гадно, евтино и голямо. След това нещо се случи, а аз треперех от щастие. Нещо, което може би е много мъничко.

Знам ли, май съм щастлива. Искам да кажа, че...

дишам

нищо

2011-12-01T05:53:00.000-08:00

Седнах да напиша нещо или да изпуша последна цигара, преди да отида да мия чинии, да пера и да се къпя. Не знам.
Направих си омлет с три яйца - не обичам нито омлет, нито да слагам повече от две яйца, но бях страшно гладна. Сега ми се яде нещо сладко, за предпочитане френски кроасан с много шоколад на някое задимено място. И като казах задимено, откривам, че запалката ми не работи. Вероятно защото много яростно я хвърлих и тя се удари в бюрото.

Снощи (или по-скоро вчера) както никога си легнах в 8 без нещо. Осем. Наистина. Легнах с дрехите, завих се с одеяло и се зачетох в "Любовта на 35-годишната жена". Бях си запалила свещи, бях оставила завесите дръпнати, за да влиза светлина отвън. бях оставила и лампата в коридора, за да влиза светлина от правоъгълния прозорец на вратата. Изключих и звука на телефона, защото не ми беше до никого освен Калин Терзийски.
Събудих се по едно време, направих си супа Маги, изпих я за една минута и пак заспах. До сутринта.

С радост (и малко съжаление) открих, че К.Т. има профил във фейсбук и мога да го добавя. Колко е скучно, когато всичко е така достъпно. Преди секунда станахме приятели и видях, че харесва Нова Генерация.

Усещам как скоро ще правя планове от какво да се лиша, за да си купя и другите му книги.

п.с. мамка му, слуша и доорс. това е прекалено за мен.

от шума на много хора

2011-11-17T19:40:00.001-08:00

Миналата година, когато се учех да карам из София с тати, всяка сутрин слушахме БГ радио. Беше пълен ужас. Октомври, ситен дъждец, нон-стоп чистачки, задръствания в осем сутринта, викове, мигачи, парно, изпотени стъкла, студ. И радио. Това ме успокояваше. Още в началото, когато шофирах с него в родния ми град, бях благодарна, че има радиа, които да ме разсейват от виковете му. Тогава разбрах, че музиката страшно ме отклонява от пътя и не трябва да си пускам нищо, докато все още съм начинаеща.
Сега шофирам и паркирам със страшно удоволствие и понякога свалени стъкла, а хората покрай мен гледат ококорено и слушат музиката от колата ми. Колата ми е малка и може би смешна, но аз толкова я обикнах, че няма накъде.
Всеки ден по пътя към СУ или някъде другаде си пускам БГ радио по навик, слушам много готини и напълно жалки нови песни, слушам "Никой" на Графа, която ми се струва като всички останали негови парчета, слушам я особено, когато слизам по Яворов и чакам на левия светофар на Семинарията, за да тръгна по Симеоновско. Тогава си пея "Ааааз без теб не мога, аз без теб съм никой"! Поради всичко това напоследък слушам повече българска музика. Сигурно затова не се възпротивих и отидох с тати на концерта на Михаил Белчев и вместо да умра от скука, заобиколена от хора 40-и набор, аз останах с по-скоро добро впечатление и спомени. И сериозно - Веселин Маринов беше първият, който разцепи публиката.
Но не искам да говоря специално за българската музика, а за миналото. Гледам стари клипове, мисля си за България и ми става мъчно, тананикам си "Любовта, без която не можем" на Тангра, давам линк към нея на една приятелка. Разхождаме се из Гео Милев (между другото много харесвам Гео Милев и някога, ако замина, а след това се върна в България, с удоволствие бих живяла в Гео Милев), аз виждам сива сграда с графити и аптека до нея. Като снимка от 80-те, само че без да е черно-бяла. Но достатъчно сива и тъжна. 80-те.
Винаги съм искала да се върна назад във времето, затова толкова исках да познавам съвременници на Воев, исках да ми разказват за Дружба някога, за София някога, за Графа, Попа, Орлов мост някога, за гарите някога, за поетите и поетесите някога, за Бургас, морето, Дубарова и Фотев някога.
Онази сутрин чух по БГ радио "Река си ти" на Клас и ме обля същата вълна необяснима тъга.
В такива моменти се сещам за миналия октомври, в който с тати се прибирахме към Кнежа, той ми обясняваше тънкостите на магистралата, аз не го слушах, защото ми беше писнало да карам и исках да се отдам на удоволствието да бъдеш возен. Той говореше, аз слушах същото радио, а в песента се пееше "да, така е в малкия град, този град, старомоден и скучен, в който друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи. в който друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи". На мен сигурно ми се е искало да заплача или се е случило, но съм погледнала настрани, за да се скрия - не помня. Но помня, че бях напълно съгласна с лириките.

И покрай цялата тази българска музика и копнеж за болното и мрачно черно-бяло българско минало, което ми се струва като първа дръпка от хашиш, първи път за 16-17-годишни в стара стая с тапети, касетофон и прясно поникнали Бийтълс в крехките възприятия - покрай всичко това се замислих за мъжете над трийсет.

Мъжете над трийсет, които не слушат инди, които не са арт, които не са мутри, които са ужасно жалки, но не те наричат "мила", които пият вино самотни пред лаптопите си и пишат на кирилица, но откриват само тъпи путки, които те поглеждат продължително, докато чакате да стане зелено. Мъжете, които преживяват някаква криза или отчаяно търсят, но все още не са апатични, особено към жените. И разбрах, че освен опита им, освен внимателния им подход към нежността и невинността има още нещо, което ми харесва у тях. И това е цялата им тежест, целият им багаж от миналото. У тях го има това черно-бяло минало, което аз съм усетила за секунда като светкавица на фотоапарат. Те имат 80-те и началото на 90-те във вените си, някои може би излъчват зловещите щастие и болка на това, което ми се струва странно и недостижимо, гротескно и красиво като дагеротип.
Хубавото е, че все пак те не са отломки, не са си отишли, не са спрели в някое "някога". Не те искат, за да те държат нескопосано и да те счупят. Искат те за малко - красива, интелигентна, провокативна, смееща се, плаха, нежна и играеща си с душите им. Искат те като глътка чист въздух в задимена стая. Малко от тях се осмеляват да те искат, камо ли да те имат за повече. Искат да изпиеш отровата на отчаянието от раните им, поне за малко, искат да им дадеш от смеха и желанието си, от ентусиазма си, от цвета на младостта си. Искат да ти дадат мъничко от себе си, дори да е по най-първичния начин.
И после да се сбогувате.

Мъжете над трийсет.

Now fuck off and die

2011-11-16T10:24:00.000-08:00

1.

2.

!

3.

това е. гняв. страст?

все едно.

Ще те обичам само ако

2011-11-13T11:30:00.000-08:00

си войник

ако имаш войнишки дух

ако си мъж със стиснати юмруци и белези

ако не говориш много

ако дърпаш силно

ако пронизваш с поглед

ако не си правиш кола маска

ако знаеш, че няма да ме изпуснеш

ако не се страхувам дори когато караш като луд

ако няма нужда да се лепиш на жените и да им правиш тъпи намеци, за да ги имаш

ако имаш силни ръце

и белези

ще те обичам само ако си момче и мъж едновременно

ще те обичам само ако ме караш да потръпвам, когато ме докосваш

ще те обичам само когато гласът ти е снишен

само ако идваш винаги, без значение кога ми трябваш

само ако си труден

с изпити черти

и момчешки скули

рядка и крива усмивка

ако не си лигав и претенциозен

без значение дали си чел стотици книги, или не

привидно непоклатим, но достатъчно бушуващ и неспокоен

със стиснати юмруци, белези, рядка усмивка и препускащо сърце,

понякога лекомислен и безстрашен, силен и ненатрапчиво, но наистина мъжествен

непредпазлив и влюбен,

със специално отношение към момичетата и жените, с най-специално отношение към мен

ще те обичам само ако си войник

и ако си, може би и аз ще бъда полуголата снимка, която си носиш в казармата

и която те спасява от мисълта за самоубийство

само ако си войник

а тази песен я слушам толкова нощи през какви ли не замайвания и през какви ли не хора. чак сега се сетих да я чуя във вечерната неделна тишина, която ме побърква. два дни бягах от хората и вече ми иде да се гръмна. я солдат.

Мама, папа, прости

2011-11-10T19:23:00.000-08:00

Червено и черно. Много късно. Много тъмно. Много силно.

весели момичета, момчета на двайсет години

2011-11-09T10:25:00.000-08:00

Ами, гледайте "Кецове", пийте текили и други шотове, усмихвайте се на непознати, запознавайте се с тях, гмурнете се в нощта, танцувайте, танцувайте, танцувайте, смейте се, палете си цигари с кибрит и пушете само когато наистина ви се пуши, дърпайте силно, четете внимателно, викайте, сънувайте, понякога не мислете изобщо, пазете се чисти отвътре и отвън, гледайте в очите, бъдете спонтанни, слушайте музика в колата, не забивайте рязко спирачки, давайте газ, давайте и мигачи, за да ви пускат, благодарете, когато ви пускат, минавайте на жълто, радвайте се на уличните кучета, не се плашете от просяците и пияниците, излизайте в малките часове на денонощието, бъдете дръзки, не заспивайте с кокошките, докосвайте се, поглъщайте, изпивайте някого, когото много искате, целувайте се, целувайте се много и страстно, чукайте се и ако имате възможност, правете любов.

Наистина не знам какво ще се случи.

:)

вместо история

2011-10-16T17:08:00.001-07:00

най-най-най.

една песен,

2011-10-14T15:49:00.000-07:00

по време на която да изпушиш последната си цигара в 4:20 сутринта.

трето, пето

2011-10-12T16:34:00.000-07:00

Ако не успея да стана за лекция утре, ще трябва да се сърдя единствено на себе си.
Съвсем списъчно запечатвам малко от цялото. Дано да има смисъл.

1. Облях стаята си в червено.
2. За първи път помислих, че ме преследват, и мога да кажа, че май наистина ме преследваха. А аз се запознах с преследвача си.
3. СУ е моят втори дом и ако продължа да успявам да ставам рано, ще продължи да бъде. И ако не се случи нещо с колата.
4. Която между другото днес взех от един сервиз, т.е. - предаде ме.
5. Обзела ме е faith crisis, гледам да не мисля. Повечето от нещата, в които вярвах, сега ми се струват много далечни. И не мога да си ги представя. А това е плашещо, защото аз се движа на големи дози въображение, които по-късно ме извеждат до сбъднати мечти.
Сега не се получава. И гледам да не мисля.
6. Изгледах прекалено много Отчаяни съпруги и въпреки че последните два-три сезона (+ осми) не са блестящи, това е един от най, ама най-добрите сериали евър.
7. Студентски град се променя в очите ми, вечерите се променят.
8. Онази сутрин карах с мисълта, че ще умра в един ужасен дъжд, и нямаше къде да отбия, и нямаше как да спра в ужасното задръстване, затова се опитах да не съм глупава и страхлива и си пуснах музика, преди да умра.
9. Разбира се, не преодолях целия си страх, което малко ме ядоса. Или не съм достатъчно смела, или просто е прекалено рано.
10. Не се сетих за една песен от Arizona dream навреме и се почувствах като ученичка, която е почти убедена кой е правилният отговор, но не смее да вдигне ръка.
11. Пих бяло вино и уиски на едно място, което скоро ще бъде празно.
12. Тази година вдигам телефоните си повече и по-рядко пренебрегвам хората.
13. Ходих до ИКЕА два пъти. В началото бях еуфорично настроена, след това ме засмука този гнусен корпоративен студ.
14. Имаше период, не много дълъг, но все пак период, в който бях ruthless. Sometimes you have to be ruthless if you want something beautiful to keep growing.
15. Чета Милена Фучеджиева.
16. Ще се размина с една постановка, на която много ми се ходи.
17. Трябват ми чаши за вино.
18. Боядисах се. Отново.
19. Все още ми е неудобно да изхвърлям боклука си по средата на нощта и въобще да излизам тогава.
20. Изтеглих си Californication, гледах малко и чакам да се очаровам, защото засега не успявам.
21. Един боклукчия в Докторската много ме зарадва.
22. Спирам да мисля и така нататък.

"не бъркай моята педантичност с любов"

2011-09-20T16:57:00.000-07:00

Навън ще вали, а на мен ми е горещо. Отворила съм възпалени очи в тихата септемврийска нощ, в едно счупено, грозно и неподходящо за демонстриране огледало хвърлям своя поглед, огласен от светлината на любимата ми нощна лампа, и си вдъхвам сила. Добре съм.

Откривам пристан в зеленото за втори път. При мен нещата стоят така: когато изцедя нещо или просто се откажа от него, го оставям и не се връщам обратно. А ако се върна, то е след дълго време.
Преди години се бях запалила по очната линия, но в някакъв момент реших, че не ми харесва чак толкова, и спрях окончателно. Доста време след това не се престрашавах да я изпробвам отново. Но смелостта ми надви и пламнах. Като кафява, тънка цигара, завършек на грациозна ръка с нежни, дълги пръсти. Приех я така. Сега започва да ми писва и се чудя кога ще я отрежа.

Рокли не бях носила с години, докато един ден не харесах една синя на бели цветчета в магазин в Пловдив. Оттогава не спирам да си търся предимно рокли. Малък фетиш.

Не пиша неща, които вече съм писала. Не връщам стари блогър темплейти, не обичам хора, които някога съм обичала, но след това окончателно съм спряла.
Не обичам пошлите повторения.

Но това зелено ми липсваше. Започнах мъничко да се пречупвам, след като в този блог копирах няколко от текстовете си, писани в блога на майспейс. Сега отново го правя. Но го чувствам не толкова като измяна от принцип, а като нещо, към което рано или късно се завръщаш. Като човек, когото някога си обичал, но никога не си спирал окончателно.

Това зелено ме кара да се чувствам вкъщи. Напомня ми за ноември-декември '09, за престоя ми в една болница, за една операция, за разходките ми из пустите улици с тати, за една тайна, която дълго пазих, за взирането ми в оранжевото на уличните лампи, за болната атмосфера, която този град влива във вените ми през есента и зимата, за идеята за една любов, която успя да се роди от малкото, но сигурно мое усещане, че трябва да я има, да бъде.

Това зелено ме кара да прослушам отново Смитс. Да отделя повече време на Стенли и Морфин. Да чета на руски каквото мога, да си купувам L'europeo, да довърша "Малката светица и портокалите", от време на време да пиша както пишех преди, да помня повече сънищата си и понякога да преглъщам студената си гордост и да казвам големите неща, които обичам да казвам най-вече във фантазиите си.

Във фантазиите си тази вечер си събирам багажа, вземам ключовете на колата и отивам да спя някъде другаде за няколко дни. Не вдигам телефона и плача всеки път, когато се сетя колко ужасни неща съм казала на раздяла.
Във фантазиите си съм героиня в тъп клип, в който двама страшно си липсват и всеки от тях се чуди дали липсва на другия, но никой не разбира, защото и двамата смятат, че се заблуждават и са нежелани. Във фантазиите си тази вечер съм 16-годишна хлапачка, само дето съм заредена с малко повече огън и гняв и забравям да съм нежна и цивилизована.

В реалността просто дишам през последните септемврийски дни. Не чакам нито една дата, не чакам нищо. Добре съм.
Разхождам се с тати и в някои моменти отново ме удря тази необяснима тъга. Едва ли някога ще успея да се избавя от нея.
В реалността чувам ясно звуците, гледам се отстрани. Отварям шишето с Швепс, в тишината се плъзва едно "шшшшшшшшшшшш", аз вдигам бутилката и отпивам. Като героиня във филм. Гледам много напоследък. "Отчаяни съпруги". Изпълвам се с желание за прецизност, close-ups, дрехи с наситени цветове, ясна жестикулация и мимики, изразителност, студена учтивост, крайни реплики, отсечени моменти, достатъчност и достатъчна недостатъчност. Сигурно затова фантазирам.

Колкото по-голяма ставам, толкова по-често се връщам към детството си. Играех си с ръчния часовник на мама върху шкафа за обувки. Извивах го по някакъв много особен начин и нямам идея защо, но този часовник беше прислужница, към която се отнасяха зле. Играех си и с пръстите си. Показалецът на лявата ми ръка беше принцеса, която не можеше да бъде със своя принц - средният на дясната. Палците бяха майки, безименните - братя, малешките - не помня.
Мисълта ми е - от край време си фантазирам.
Фантазиите ми започнаха леко по леко да стават реалност. Имам още ужасно много. Не ги искам всичките на живо. Дори не искам да си представям какъв ще е втори курс.

само за едно свое усещане, за една своя фантазия не искам да греша.
всъщност са две.

ще видим

.

2011-09-17T10:29:00.000-07:00

поемам си дъх, поемам си дъх, поемам си дъх.

любов, следвай ме.

and I pretend to pray

2011-09-14T15:09:00.000-07:00

Последният път, когато бях в църква, просто не успях да се помоля. Не знам колко религиозна съм, но преди, като бях малка, страшно се страхувах от разни работи и се молех. Не знам каква параноя ме е гонила, но докато мама простираше късно навън, аз я виках. Понякога дълго не ми отговаряше - тогава се плашех с ужасни мисли. И се молех.

Сега пак се моля понякога, научиха ме, че е хубаво да бъдеш и смирен. Тати ми го е казвал няколко пъти, когато съм проявявала ужасна самонадеяност. И всъщност е така. Понякога просто притихвам и пускам всички очаквания, цялата си увереност и самонадеяност и оставам чиста и смирена. Хубаво е.

Някакво подобно усещане ме изпълва в църквите. Заради красивата светлина, тишината и мирисът на восък. Мъничкият ореол от топлина около свещите. Дарените стотинки. Изрисуваните тавани и стени. Гладките стъкла на иконите. Заради това глупаво интуитивно чувство, че винаги ще съм благословена. Благословена с любов. И че ако има Господ, той ме обича.
Откъсвам се от другите и притихвам. После просто се моля за това, което толкова искам. И толкова силно вярвам, че ще се случи.

Последният път обаче не можах. Гледах иконите, запалих три свещички, но в главата ми звучеше само "Много съм обидена".
И пак, и пак, и пак. "Много съм обидена". Реших да не насилвам нищо, както напоследък ми се струва правилно. И не се помолих. Съвсем егоистично.

Мога да се моля за останалите, наистина им желая купища хубави моменти, щастие и така нататък добрини и светлинки, за които те си мечтаят. За себе си оставям празнота. Трудно ми е. Знам, че когато формулираш дълго и прецизно желанията си като закон, който да не може да бъде заобиколен, шансът да се сбъднат е малък. Не насилвам нищо.
Нямам много избор. Поне сега, в този момент. Така ми изглежда правилно.

нещо в мен умря

2011-09-13T15:09:00.000-07:00

този блог трябва да стане тефтер.

само телеграфни излияния.

искам да не го поглеждам, след като съм писала.

с месеци.

за да видя имала ли съм право.

когато ми се е припадало.

с тюркоазена роза в косите.

кое си струва?

ще легна до тебе

2011-09-05T08:24:00.000-07:00

Най-голямото обяснение в любов. Най-голямата болка. Ще легна до тебе.

А наскоро:

А: Слушам Нова Генерация и се сетих за теб, затова ти се обаждам.
В: Коя песен слушаш?
А: Ами всичките.
В: Не може да слушаш всичките.
А: Кажи ми коя да си изтегля.
В: Хм.... Обичам всичките им песни...те са ми много лични и скъпи.
А: А аз вече не съм?
(...)
В: Изтегли си "Момиче без спомени".

Препоръчах му я с надеждата, че ще чуе:

видях те още като те видях
да лъжеш променено,
но в цялата индустрия разбрах, че ти си нещото за мене;

виновна ли си, че си по-добра от всичките богини,
защото те досаждат с вечността, която им отива;

не вярвам да се умориш да чувстваш, че ме няма,
защото, щом се появя, във спомен ще остана.

Не знам дали надеждата ми се е превърнала в малко сбъднато желание. Не знам колко хора усещат колко точно скъпа и болезнена ми е тази музика, тази група, тези хора, тази епоха, тази история.

На чина в кабинета по музика, дванайсети клас, тогава дълбаех техни лирики. Аз ще мълча, ти ще мълчиш, а вълк в гърдите ни вие.

Опитвах се да разказвам на хората, да ги накарам да слушат, да ги заинтересувам някак. Попитах едно момче дали някога ги е слушало, а един приятел се изсмя (защото само аз слушам "толкова сдухана музика") и ми каза да говоря за тях с друго момче, онова от диалога по-горе.

Чувствала съм се като Арлина, като Безнадеждност, нечия любима, като малко момиченце, като момиче без спомени, като аз съм едно малко перде. и ти, ако искаш, ела да сме две, като ехото на аз виждам отвъд смъртта - не мога без теб в нощта, като червени устни духат в моята гора, ръцете ми притискат тялото ти, в твойта плът потъва ралото ми. не знам дали ще стигнем до семейността, но ще си спомням кръвта по чаршафа ти. и сбогом, мила, това я краят ми, като не знаеш ли, че неродените деца израстват хубави като ябълки, и ти си вкусната за мен ябълка, като бързо остарявам, от гнус пожълтявам - все ми е едно, като аз ще те повдигна.
Като еротична до метежност, истинска като море.

Като обичам само теб, твоите студени очи.
Пронизващи само мен.
Ще легна до тебе.

Тази мрачна, тъжна, болна, сива, страшна, грозна, дълбока, красива, безнадеждна, уморена, кървава, митична Нова Генерация. Колко я обичам.

Преди 19 години и някакви месеци съм се родила аз. Преди точно 19 години е починал той.
Раздялата била единственото спасение за любовта, а най-красивите любови в живота ми са все такива - криви.

You give me three cigarettes to smoke my tears away

2011-09-03T05:50:00.000-07:00

Всичко мина добре, се надявам силно. Най-накрая мога да пиша, мога да се снимам, мога да оставя сърцето си да препуска, без да се мъча да го укротя с безсмислено тананикане наум. Защото снощи се блъскаше в гърдите ми и за един момент наистина помислих, че просто ще спре и това ще е безславният ми край.

Но да преминем към истинската болка. От неочаквано място ми бе напомнено за

и ме заболя толкова, боже, толкова. Сигурно затова сърцето ми щеше да се пръсне. Буквално.

И я слушам с мъка, както слушам Adele - Someone like you (ако успея да я понеса и да я чуя докрай). Слушам я и сърцето ми се къса, късам се, сигурна съм, че мъничко умирам с всяка секунда, с призрачното й излъчване. Нейният призрак винаги ще те преследва. В най-тъмните ти часове, по време на най-интензивните ти оргазми.

Не искам никой да ме разбира, но е ужасно. Блондинка, брюнетка и червенокоса. Ще се боядисам в червено още веднъж, преди да премина към нещо друго. Червеното е символ, метафора, код, отрова, болка, страст, желание, възможност в невъзможността. И ще ми трябва още веднъж, поне за месец, защото ми е трудно да се разделя с него.

Не знам колко празно е било в душата на Буковски, но със сигурност е наранил много жени. А може би е добавил нещо прекрасно и сладко-горчиво към живота им.

Всичко мина, надявам се, добре, но си пуснах тази песен.
И ми се иска да заплача.

I was five and he was six.

наистина ми се плаче, ще запаля още една,
чувам мислите на почти всички, усещам, усещам този болен инфектиран свят
този усет, тази чувствителност ме убива
в тази странна ситуация трептя, смея се, после усещам, че съм специална. това усещане отминава, връща се, не знам какво знам, но понякога просто знам.

с нищо не мога да се почувствам повече от някое друго момиче, което също обича тази песен
знам само, че толкова много ме боли
и го повтарям, защото е така,
защото искам да се изплача, да изплача очите си, да поръся сълзите си с миглите си и целият този най-красив ужас да приключи

трябва да убия някого ли, или пък да се самоубием заедно
да ни застреля някой друг
или да минат десет години

Аз бях на петнайсет, той на шестнайсет. Фани Хорн уби монаха. When I grew up I called him mine. Плаче ми се до побъркване.
Аз бях на петнайсет, а дори не подозирах, че някога цялата история ще ми се струва толкова символична.
Аз бях на петнайсет. Той - на шестнайсет.

needed

2011-08-28T17:48:00.000-07:00

това, което не правя, част някоя си

Най-любимото ми огледало е една кутийка от диск, скрита в чекмеджето на черното бюро. Огледалото на гардероба ми в Кнежа, най-вече късно през нощта, когато съм уморена, размазана(черни разтъркани очи, следи от спирала)и притихнала. Едно овално огледало с дръжка, която постоянно чупя и лепя. Бледозелено. Прозорците на ниските коли. Черните огледални сгради. Още едно овално и синьо малко огледало, което се счупи. Но не стъклото, а рамката.
И няколко чифта очи. Плюс всички непознати очи. Предполагам.

Най-самотното прибиране е нещо, което не трябва да се опитваш да забравяш.
Най-мъртвият пор на шосето изглежда като жив и аз го докосвам.
Най-глупавият начин да вярваш - чрез числата и астрологията.

бързо остарявам, от гнус пожълтявам - все ми е едно

Ще пиша за алкохол още един месец. Толкова много се събра, че не мога да го пренебрегна. Ще се мъча още няколко минути. А после ще набера скорост и ще се оставя. На всичко.

Свалям верижката и пръстена от себе си. Как искам да съм чиста. Свалям спомените си и ги оставям да се изпарят и да попият в думи. Думи, думи, думи, думички. Нищо и никакви.
Свалям картините от стените на въображението си, свалям бъдещите си портрети. Не свалям гарда. Умирам. И се раждам.

Умирам в тази нощ, в копнеж за невъзможна изповед, в цигарен вкус и загубени запалки.
Събирам произволни фрагменти от хората в живота си - далечни и близки - и не мога да създам едно цяло. Малко ще оцелеят по пътя към мен. Или аз няма да достигна до тях. Все едно.

Умирам и си мисля. Пиша текстове и рисувам наум. Успокоявам се в приглушената светлина.

Обичам те, когато идваш уморена. Взела си си душ и миришеш на нещо хубаво. За последен път сресваш дългата си червеникава коса пред огледалото, като си я преметнала през едното си рамо. Гледаш се, уморена. Мечтите ти почти не се чуват, сякаш са заглъхнали, избледнели и неважни. Нямаш нужда от нищо, защото си толкова уморена. Дори не знаеш дали ме обичаш. Нямаш сила да завъртиш зъбните колелца на въображението и ентусиазма си. Копнежът ти за красота е задоволен. Нямаш сила да искаш. Но искаш да припаднеш, само това. Лягаш до мен, облечена в бяло. Едва се усмихваш и с умора казваш "Беше много дълъг ден". Аз те прегръщам, а ти си толкова мека и топла. Не знам дали имаш нужда от мен или просто ти трябва сън. Може би аз съм последна капка тежест, която да те изтощи, за да заспиш щастлива.

Женските списания те учат на толкова увереност. Нова религия - как сама да смениш гумата си, как да отмъстиш, като изглеждаш по-секси отвсякога, как да откриеш правилния човек, как да махнеш част от ненужните сенки, които си си сложила, как да бъдеш силно момиче, което може абсолютно всичко.
Аз капитулирам и оставам слаба. Еманципацията уби жената, а в 4 без 20 сутринта се чувствам толкова уморена и толкова женствена. Залязвам.

2011-08-23T16:46:00.000-07:00

На 28.07.2009 огънят в гърдите ми пламна малко по-силно и оттогава всичко страшно се обърка.
Но жените са си объркани винаги. Може и да се съглася.

:>

острови тъжни са наш'те съдби. дълбоки морета ни правят сами.

2011-08-16T06:08:00.000-07:00

мили мои,

вие сигурно знаете много повече за живота от мен. напоследък ми го казват често.
аз знам, че стана модерно да си щастлив no matter what. това е донякъде хубаво, но има разни моменти, произволни или не съвсем, в които си пълен с горчилка, горчилка, горчилка.
и искаш да я излееш.

аз ще спра да вярвам във всичко детско, ще загубя чаровния си наивитет и ще започна да играя игри. ще се превърна в ирина от "тютюн". вече не ми се струва странно, че един женен мъж, който си има дете, може да е гей. не ми се струва голяма работа някой просто да прави секс с някого, без да има чувства към него. не е ли това най-добрата опция на модерната изневяра?
няма проблем, ако обичаш някого и се занимаваш с друг. имам предвид - сигурно съм пропуснала доста наистина, хората май правят такива неща постоянно. хората друсат, убиват, продължават да се унищожават, никога не се променят, лъжат, лъжат, лъжат.
някога вярвах, че има и друг начин.
и аз започнах да се потапям. чувствам се и жива, и объркана в големия хаос.

в живота ми се преплетоха някакви трагедии, невъзможности, много филмови реплики, самотни булки по средата на нощта, вина, желание, страх, вина, желание, страх, вина, желание, страх. и толкова малко моменти, в които да остана спокойна и да знам, че усещам със своята топлина нечия друга.
религиозни догми, счупени телефони, липса, отсъствие, бягства в 4 сутринта, познати, непознати, рискове, докосвания, паднали акумулатори, почти забравени хора. и същите, завръщайки се.
халки, дюшеци, голи тела, изтрити номера.
нищичко.

нищо за живота. не съм преживяла нищо, никога. жалко, че трябваше да се омърся. забавно е, но моментите, в които спираш и се оглеждаш, пораждат въпроси.

защото не съм преживяла нищо, никога. болка, кръв, разочарование, провал, любов, лъст, страст, изневери, плач, ужаси, страхове, параноя, болести, страх, любов, болка, кръв, нищо. стерилна съм. не съм повръщала от алкохол, не съм крещяла, излязла от собственото си тяло, не ме е спирала полиция, не са ме молили, не съм се молила, не съм лягала безпомощна в тревата, не съм била истинска грешница, не са ме наранявали, не съм наранявала. никога нищо. аз не мажа по ноктите лакове, не използвам боя за коса. и в тази връзка: червеното е съдба или избор. не знам какъв е първият случай, но вторият е огромна метафора, символ, код. нали така?

имам силни ръце, защото бутам инвалидна количка от достатъчно дълго време. не го казвам, за да пробудя някаква съжалителна реакция и досега не съм го казвала, защото бях малка и достатъчно свободна, за да мисля, че не е толкова важно. по-скоро го казвам, защото откривам как близки мои хора лъжат в публичното пространство и просто не искам да съм такава. виждам как го правят и ставам тъжна. не трябва да е така. страхът е горделивост, параноята е грях

защото не ме е страх да разтеглям границите на реалността.
затова всяка вечер се мъча да изсмуча живота от повечето възможни места и хора. искам да го изпия. като глътка в пустинята. като ракия, която ме гори.

here i am now, entertain me. "забавлявай ме" - това ще казвам вече.

промених се и виждам как всичко тепърва предстои.
дано остана чиста след това.

п.с. а може би съм живяла, но просто не се оковавам в клишета? и искам още, още, още.
а може би и тези, които знаят повече от мен за живота, също искат още. някъде там се разминаваме. и някъде там ще се срещнем.

Oh, how lucky one girl can be

2011-08-07T01:57:00.000-07:00

Любовта е парченце от ада, агония, страст, физическа болка, счупени запалки, сцени, сцени, преждевременно приключили телефонни разговори, шамари, разкопчани ризи, прибързани и предварително планирани груби реплики, приближаване и отдръпване, извърнати глави, топлина, лъжи или пък не. Нещо красиво, което не трябва да се чупи. Още текила, още цигари, мокра трева, в която всички са пикали, а ние лежим някъде там. Не искам да съм нежна. Щом това коства толкова много.

Спрях да пея, спрях да рисувам, да пиша също. Гласови записи правя рядко или пък ги правя толкова уморена и капнала, че после не мога да се разбера.

Чета все още, слушам музика и крещя с нея, скачам и се потя, нося рокли, къпя се, мажа се с лосиони за тяло, търкам се с утайка от кафе, суша косата си, слагам си парфюм, оглеждам се и търся блясъка в очите си. Не се оставям да увяхна.

Мъча се да се облагородя, съзерцавам звездите, накацали по голямото небе в двора, търся две съзвездия и си измислям някакви неща, които вероятно ще се случат, ако ги открия.

Пия текила с много лимони и й се мръщя малко по-малко, а след това вече съм свободна - красиво шоколадово момче ме носи като булка, аз се възхищавам на силата му и знам, че няма да ме пусне.

Преди седмица и нещо паднах от друго момче доста болезнено. Тече много кръв, аз плаках, но звучеше като смях. След това промих раните си и пак седнах в същото момче. Бяло вино, цигари и две (или три) нищожни глътки мастика. Не мога да оставя нещата да се случват някъде далеч от мен. Макар че понякога се налага да изчезнеш.

Изчезваш в презумпции и фикции, във всички дълги и предълги юридически определения. Изчезваш, преглъщаш тъпите си разбирания и те няма.

Някое красиво момче те носи, други красиви и не чак толкова красиви момчета седят под лампата на входа на детската градина при полицията. Голи до кръста. Разливам бира и умирам от смях. На гърба ми правят списък с покупки с червен молив за устни. Въртят ме във въздуха и пищя.
Това помага.

Тръшвам се в тревата със синя дантелена рокля и вместо да крещя и да проклинам, говоря нормално. Говорят ми някакви неща. Красиви. Изтощена съм. Изтощени сме. Вече не знам кога тези неща са истина.
Искам си покоя. Онзи прекрасен покой. Поне за малко. Това трябва да ни дава крила, не да ги реже.

В малко неща вярвам и дори не мога да ги формулирам. И в Господ вярвам, но не знам дали той намира желанията ми за наистина нужни.

В силата си да превърна нещо ужасно грешно в капчица от рая, не знам дали вярвам.

Истината е: липсата на апетит, световъртежът, сънищата, умората и прераждането вечерта са романтични. Другата истина е, че в такива дни не трябва да се мисли. Бурята щеше да изкорени черешата в двора. Не успя, но пък бутна оградата. Сънувам урагани, болките на приятелките си, своите болки. И други работи. Ромео и Жулиета забравиха какво се случва в сценария. Парите ни излетяха за алкохол и за цигари.
Една мъжка глава се заби бясно във вратата под гореспоменатата лампа, може би от ревност.

всичко се обърка
в кръв и хаотични ситуации
преглътнати сълзи
да те жадувам аз,
сбогом, дано си щастлива,
наздраве за това, наздраве за онова,
утре, далече от мен,
за нищо, нищичко,
друга любов, по-красива,
(отново, отново със теб)
някой ден

нещо мъничко умря
не мога да предскажа дали от него ще поникне още по-голямо и красиво растение от същия вид.

как мислиш, виждам ли в бъдещето,

mon amour?

или съм просто пияна

I can't do this alone

2011-08-04T16:21:00.000-07:00

Не мога да пиша без кирилица, не мога да дишам, без да искам това, в което вярвам. Така просто и смешно устроена съм. Един голям предразсъдък, слушащ най-любимата си спряла песен. Едно момиче с черен клин и бели сандали, пълно с текила и потушени или мъртви мисли. Едно същество, захвърлено в най-тъмната беседка на Вселената. Едно момиче, което пищи.

Което не ядеше, а сега яде. Което обича бяло вино. Червено за зимата, бяло за сега. Това е целият кръговрат. Бяло вино, някое докосване, неочаквана вибрация, толкова жалък, жалък път. Да знаеш ти живота как обичам. И колко мразя да е празно.

Пея си наум. С текила в душата, с писък на устните, писък, трептящ по гласните струни. И искам да плюя. Светът не е чак толкова грозен, че да си сложа очила.

Господ ме наказва, а аз се смея и пищя. По-добре само моето сърце (ако може) да бъде разбито, отколкото още четири. Няма да изям цялата храна на света, но ще изпия цялото му бяло вино.

Простете ми, не съм полудяла, имам въображение, но не чак толкова засилено, че да ме завлече натам. Просто спирам и. Всичко ще бъде наред.

яловбомвою

Do not stand

2011-07-20T19:26:00.000-07:00

Do not stand at my grave and weep

Do not stand at my grave and weep;
I am not there. I do not sleep.
I am a thousand winds that blow.
I am the diamond glints on snow.
I am the sunlight on ripened grain.
I am the gentle autumn rain.
When you awaken in the morning's hush
I am the swift uplifting rush
Of quiet birds in circled flight.
I am the soft stars that shine at night.
Do not stand at my grave and cry;
I am not there. I did not die.

Mary Elizabeth Frye (1905-2004)

Чух го много отдавна, в един епизод на "Отчаяни съпруги". Хареса ми, но не успях да запомня целия текст или нещо такова. Не се притесних, защото знаех, че щом ми е харесало толкова, някой ден просто ще го намеря. Така става с много песни, филми, цитати, личности, които са ми направили впечатление.

Тази нощ гледах същия епизод, чух стихотворението и се сетих, че някога съм го искала. Стори ми се съвсем в реда на нещата, че го откривам.

Всичко това малко след като наблюдавах бурята и очаквах катарзис, а получих просто срутена ограда и почти пълни със сълзи очи заради една череша.

аз ще те повдигна

2011-07-14T18:44:00.000-07:00

Ще заспя към 5 сутринта на легло, постлано с нещо бяло-розово и красиво. Завита с чаршаф, най-вероятно облечена в бяло.
До леглото ще бъдат оставени два телефона - един стар с капаче, на който ме търсят малко, но важни хора, и един по-нов и почти огледален, на който ме търсят други важни хора.
До леглото ще има и две хилки за тенис на маса - евтини и криви. Ще си купя хубави. Ще има и топчета - бели и жълти.
Шише с вода и една книга с част от жена на корицата.
Не знам защо цялата тази "this is love, this is porn" атмосфера ми се струва позната. И едновременно чужда.

Лежа и си мисля, разплаквам се за секунди, после спирам. Не знам защо се получава така. Излизам и улавям едно от онези пухчета, които духаш, след като си си намислил желание. Казвам "добър вечер" на човек с огромна брадавица на лицето.

Някакво момче иска да го искам. Аз не знам какво да му кажа. Сигурно бих могла, но знам ли, някои неща просто се усещат.
Някои момчета са просто о.к. и толкова, а други не са мъже изобщо. С такива хора не трябва да се остава насаме и да се правят работи, които са деликатни, щом се сведе до двама. Двама непасващи си не трябва да се напиват с шотове, не трябва да пушат трева, не трябва да гледат филм, не трябва да слушат как чашите танцуват от вибрациите на силната музика. Не трябва да си говорят за еротични желания, особено ако единият от двамата има такива.
Един мъж трябва да бъде и момче, и мъж. С белези, с очи, които познават страданието, със силни ръце и с косми. Трябва да ти говори със снишен плътен глас и това да те довършва. Трябва погледът му да ти говори. Трябва да те носи като булка и да припада безпомощен в скута ти, защото си прекрасна. Има си дума и тя е красива - мъж. Има и друга дума, но тя е грозна, щом се заговори за нея. И тъй.

Хищник съм, яде ми се месо. Започвам да не говоря. Качила съм се на масата на бензиностанцията, за да виждам всичко от по-добър ъгъл, и пия бира. Не слушам Нова Генерация тези дни. Не слушам почти нищо тези дни. Чистя се със спирт. Горещо ми е, а у нас се гледа много Tour de France. Зарибих се, започнах да го гледам с тати и запомних, че гумите на велосипедите се помпят с единайсет атмосфери. Никога не съм искала да спирам да бъда момиче, което знае разни такива неща.

Мисля да си изтегля "Отчаяни съпруги". Този сериал е страхотен, без да преувеличавам.

май съм оставила сърцевината на нещата в нечии ръце, докато правя това, което едно момиче трябва да прави

п.с. а звукът от пинг-понг топчето е толкова хубав.

п.с. 2 редактирането си е кофти работа, а аз не мога да легна рано като нормалните хора.

Smooth

2011-07-11T17:26:00.001-07:00

Комарите вече ме налазиха - комарите и други насекоми вероятно. Тук това е обичайно. Обичайно е за мен. Не знам дали аз съм сладка (тъпият лаф), или пък кръвта ми е вкусна - все едно, вкъщи съм.

Гъмжа от тишина и писане наум - безполезно, полезно, стегнато и разточително. Сравнявам домовете си и ги поставям под общ знаменател. Опитвам се да уловя дребните прилики и разлики, онези тънки нишки, вплетени в пролуките на нещата, които някои успяват да открият и това ме изумява. Разкъсана съм на границата между почти конкретното изброяване и онази словоблудствена и сладка дисекция на всичко важно и не чак толкова важно.

Аз съм далеч.

От света, в който хората увяхват след четиридесет дни и се изпаряват, метафорично мъртви и забравени. Аз съм далеч от обичайния маршрут. Аз съм страшно объркана, но и събран а в кутия, залепена, подредена. Странно е.

Вървим, обикаляме, напред-назад, назад-напред, говоря глупости или пък не, но липсата на хора в буквалния смисъл е повече от забележима. Тук съм от страшно малко време, а вече няма почти никой, тук съм, а се чудя как ще премине това време. И спирам да се чудя. Не защото знам, а защото не знам. Спомням си лято '09, което започна с огромна дупка, мълчание и спотаени стонове, а след това продължи, продупчено от лъч. Животоспасяващ. Сега се чувствам съвсем бегло така. Тиха. Мълчи ми се на света, но не знам какво да очаквам. Оставям се, докато уж правя това, което трябва да правя. "Трябва". Пазя се здрава, искаща, егоистично и неегоистично съпричастна, жива и мърдаща.

Седя пред бившата сладкарница, а вятърът разхвърля остатъците от жега, пуша цигара, без особено да ми се пуши, чакам хора и гледам небето. В девети или в десети клас съм - все тая. Така се чувствам. Ужасно нова. Пияна или надрусана с фрапе - виждам се преди години, представям си какво щеше да стане. Как щях да легна на цимента и как щях да се предам с ясното съзнание, че всичко е трябвало да се случи. По дяволите, това е дрога и аз съм страшно зависима.

Часове по-рано просто влизам в банята щастлива. Аз съм вечно надрусана или наистина кофеинът ми влияе. Лежа на леглото и пак си вкарвам доза - мисълта за красота ме довършва. Всичко е зле, но е прекрасно.

Мълчи ми се вечно, поне сега.

Мълчи ми се и потръпвам.

Вдъхновявам се с Буковски и Дита Фон Тийз, увисвам на ръба на това да напиша нещо неприлично, искам да съм чиста.
Смесвам етилов спирт и кислородна вода, напоявам с тях памуче и се чистя. Искам да съм чиста. Животът ми е инфекция. И някак успява да ми се струва красив.

Прибрах се от София, а въобще не исках. Не чувствам принадлежност почни никъде освен в стаята си. Тази с лилавите стени, приказните пердета, ангелската светлина преди залез, влюбените завивки, кривото легло, книгите ми, стария гардероб и секция, по-отдалеченото огледало, двете нощни лапми, дългите взирания, шкафовете, пълни с тонове хартия.

Тук съм и съм спряла. Ще раздвижа целия този механизъм, къщата ме зарежда, кара ме да мисля и да не мисля. Опитвам се да припозная това нощно писане с някое друго, но сега го откривам и разбирам - не е същото.

Аз съм друга. Пръскам се по шевовете от преглътнати шепоти и завързани докосвания. Умирам. Давя се с нежност и се събуждам с махмурлук от нея, вместо да я повърна.
Искам да съм чиста и потръпвам. Искам да се движа. Искам цялата тази спряла атмосфера да бъде просто прекрасен фон.
Оставям думите да бъдат водени от естествения им импулс. Кой ни направи лаконични?

В общежитието оставих автопортрета си и една мъжка риза. За да си говорят.
Със себе си взех възможността желанието ми да регенерира. Мога да чуя как отварям устни и почти издавам звук, а после спирам, защото не знам какво и как да кажа. На тъмно, ужасно силно и адски близо.
Буковски е този, който приютява чуждо присъствие и който си представям срутен върху гърдите ми след нещо много дълбоко. Разбира се, ако времето можеще да ни срещне някак.
Спасявам се с него, черно, червено и бяло, почти прехапани устни и едно голо тъмносиньо отражение.
Късам се без пощада. А просто трябва да мълча.

и нека

2011-06-25T17:07:00.000-07:00

този път наистина започна да гледам филми отново.

липсва ми. слушам музиката от финалните надписи на "A single man" и наистина откривам това чувство, след като си гледал филм. особено чувството след хубав филм. някаква едва доловима усмивка се изписва на лицето, лека топлина отвътре и усещането за реалната температура навън. тишина и леко опиянение. толкова е.. красиво? а за красота копнея прекалено, за да я откажа.
от една страна, е просто още един начин по-който да полираш плоското си его, да изваеш от сноба у себе си артист и ценител, да се наречеш някакъв и да ти се стори, че душата ти току-що е преминала през ню експириънс и се е обагрила в още един цвят. красив.
от друга страна, наистина поемаш частичка от нещо. друсаш се с изкуство или с претенцията за такова. друсаш се. подхранваш менталната си суета, нали живееш за красота.
красота и л*бов, но тази дума се цензурира, защото споменаването й я прави пошла и тривиална.

вероятно е фикция, сигурно е само в главата ми, но ако не бях гледала филм, нямаше да пиша сега така, нямаше да се освободя, нямаше да достигна дори един от всички тези фрагменти от напоследък повтарящото ми се ежедневие и да го представя в друга светлина. в тази, под която съзнанието ми го режисира.
щях да съм накъсана и кратка, бореща се със себе си. но има нещо, има нещо в киното.
затова знаех, че не правя грешка, като спрях да гледам "Приятели" за малко. понякога удобното просто не е вариант.
обичам да пречупвам ежедневието си. чудя се на себе си, когато в някой произволен момент просто се спра в тишината и забележа интериора. в някой произволен момент, когато откривам, че ако разместя тези два стола и сгъна одеялото по нов начин, всичко ще бъде друго. понякога трябва толкова малко.

фикция или не, аз пиша, аз пиша след филм. експлоатирам значението на факта, но все пак е вярно - тези неща действат.
не всеки път оставям опиянените ми състояния да се отразят, макар и криво, в думи.
прости ми, но въпреки, че има моменти, в които не знам какво да кажа и си мисля, че нещо в мен вече го няма или никога не е било - не е така. то е. ето в такива моменти, нощни, тихи, филмови, измислени, красиви. в такива моменти, в които гледаш и слушаш, без да разбираш всичко. аз не разбирам всичко във филмите. поемам ги бавно, диалог по диалог, монолог по монолог, сцена по сцена, случайно пробляснала в съзнанието ми. бавно.
оставям се на тези неща. давам им въображението си и им позволявам да проникнат в него. създавам чрез създаденото нови мигове. а когато съм спонтанна, просто улавям. и се хващам още повече за тази тръпка да бъдеш. копнея почти постоянно. това ме възпира и това ме движи. трябва само да измисля как да ме движи повече, отколкото да ме възпира.

гледам се в огледалото, почти напълно спокойна, отиваща на изпит, преди който не би трябвало да се чувствам така, и се питам - друга ли станах?

целувам нежно във фантазиите си, понякога и в реалността. нямам сила да мисля за животинското сега. не съм вдъхновена.
знам, че ще изгрее нов ден, нова зора, нов изгрев, скрит зад пердетата, нова храна, ново миене на зъбите, на ръцете, нови фантазии, нови малки случки, крепежни материали за този живот.

ще легна под полуавтопортрета си, нарисуван с акварел, и ще се огледам в малкото синьо-зелено овално огледало. всичко се ниже, когато съм облечена в широка мъжка риза и тялото ме боли.

копнея, цял живот копнея. за докосвания в тишината, приглушена и красива.
приглушени и красиви.

да си разделим цигара, а аз ще се опитам да се завърна, но по-различна. във цирка на един живот прехапвам устни и си пожелавам нещо.
болезнено е. ето в такива моменти просто знаеш.

вдъхнових се от л****та на двама мъже. не може да ме обвините. аз съм си такава - счупена. красиво.

2011-06-22T18:43:00.000-07:00

не мога да искам да бъда опазена, защото не чувствам, че го заслужавам, но все пак го искам.
искам да спра да живея в една стая, искам да изчезнат всички пречки. искам да съм мокра, вода по мен, навсякъде вода. и да не ми е горещо.

събуждам се влюбена, лягам си по светло.

просто не искам да се руша. иначе всичко е ок.

а звездите започнаха да изгряват и в София, снощи щях да припадна, защото се опитвах да издухам една мигла от пръста си, и ако се държа нагло, когато трябва просто да заспя спокойна с това, което толкова съм искала, не искам да се познавам.

съжалявам, може би скоро ще започна да пиша смислено.
тези дни-нощи и нощи-дни ме убиват.

не знам за света, но нощта е за двама.

silence is easy?

2011-06-17T19:17:00.000-07:00

Истината е, че някой ми липсва. Отделно от всички онези хора, някои - специални, някои - просто близки, а някои - толкова специални, че ми се иска да им изкрещя, че ги обичам и да не ги пусна дори за секунда - отделно от тях някой ми липсва.
Някой, който въобще не съм очаквала да ми липсва, изобщо не съм допускала, че би могло да искам да е някъде наблизо. Не съм мислила, че ще ме застигне онова приятно чувство, когато се доближа до нещо, свързано с него. Че слухът ми ще се наостря, когато разни хора споменават него или близките му, а само най-прозорливите ще успеят да забележат промяната в погледа ми. Наистина не го очаквах.

05.08.09

обвинявам филмите. но знам ли, май съм такава от много малка. спирам да мисля - с мъничко носталгия. имам да пиша. незавършени идеи. преди година и няколко месеца един приятел каза, че хората помнели повече лошите, отколкото добрите моменти, които са имали с някого. казах му, че не е така. бях искрена. аз помнех (и все още помня) малко повече добрите. но понякога лошите започват да добиват странно и голямо значение. не знам защо надеждата, необмислените и дръзки решения бледнеят пред страховете, рутината и сутрешната рационалност. нищо не знам, не съм никаква. не разбирам, не мога да съм категорична, не съм умна. не искам да го омърся. искам да мълча, защото държа на нещо.

fill the void

2011-06-08T17:55:00.000-07:00

тази нощ карах и полицията ме спря два пъти. просто ей така. за да ми кажат "добро утро" и "приятна вечер". возихме се в такси по-малко от километър, за да избегнем едно куче, което явно не ме харесваше.

сега съм бясна, четири без една е. и искам поне малко спокойствие. видях падаща звезда или така ми се стори. малко след като покрай нас мина човек в лошо състояние? може би е време да започна да се страхувам от хората. и да не си играя с нощта (и огъня), а да спя.

някъде нещо не е наред

In truth I only really wanted

2011-05-27T04:37:00.000-07:00

не знам за зеленчуците, които се продават. не знам за всичките глупости във всичките глави (подобни на моите). не знам за очакванията и разочарованията. а ми се иска да не знам. да не се дразня, да не изисквам, да не разбивам коленете си, да не се страхувам, да не си повиквам сама тръпка и тъга, докато, както никога, гледам телевизия.

днес е последният ден на спокойствието. не знам за утре. сбогом на звездите, ще ми липсват.

връщам се в миналото, един дневник ме пренесе в лято '08. от една страна, е хубаво, че съм много различна. от друга, се почувствах уплашена.
пие ми се мента двойно повече.

не знам за зеленчуците и точно сега не ме интересува. не знам за реда и произвола, но точно сега не ме интересува. не вярвам на числата, на четните и нечетните часове.

много ме е страх.

още един пост за историята. дано някога, когато го прочета, да се усмихна много щастливо. представи си, че те помоля за нещо

2-3

2011-05-24T16:55:00.000-07:00

явно произволът ражда изобилие, неподредените желания - също. днес пътувах много, щях да се стопя из северозападна българия, из дъбовите й гори, чудноватите й скали, малките селца и по-големите такива. да се стопя, докато мечтая някоя нощ да лежим на тревата и да гледаме звездите през разрушения покрив на онази забравена синагога, докато мирише на лято и простор. обожавам такива сгради. обожавам и лятото, и летните нощи. и онази грешна, грешна, нежна свобода. която някога ще е най-правилна.

обещах си да включа компютъра за съвсем кратко:
1. за да напиша 2-3 неща просто ей така;
2. за да си легна и да си представям най-прекрасното.

а то не търпи отлагане :)

целувам

And I pray.. Oh my God, do I pray?

2011-05-21T17:50:00.000-07:00

And everything was made for you and me

2011-05-20T18:45:00.001-07:00

май има нещо вярно. май тишината и изолацията на това място връщат светлината у мен. мистичните криви във въображението ми. съвсем девствената ми младост. чувствам се вкъщи.

любимата ми рокля е синя - синя на бели цветчета. така ми липсваше.
последният път, когато я облякох, май беше през септември миналата година. първият беше на шести юни, пак миналата година. един много ярък в паметта ми шести юни. купих я от пловдив.

тя е различна от повечето рокли, които имам. толкова млада и романтична е. синя е и би трябвало да се връзва с очите ми. носи спомени. разкроена е надолу. на вълни и етажи. скъпа ми е.

с нея сякаш нося "and he looks like a man. and he smells like a man". сякаш се прибирам късно и се опитвам да отключа по възможно най-тихия начин. да отворя вратата с мрежа към коридора съвсем леко и да я доближа толкова до магнита, че привличането на метала към него да стане безболезнено - без почти никакъв шум.
с нея сякаш е лято - а то сякаш почти дойде.

мислех, че пролетта е време за цензурираната дума, но беше просто време за желания и напрежение.
прибрах се, за да го смъкна от себе си, от кожата си, от клепачите си. трябва ми глътка въздух. затова дишах праха по булевардите на излизане от софия без никакъв ропот. изтърпях жегата и задръстванията, прескачащото моменти от песни радио, i am the passenger и няма проблем.

аз се прибрах, но други не го направиха и това щеше да е проблем, но запазих още малко търпение, а после тази рокля ме спаси.

спаси ме и ме отведе в двора на може би най-любимата ми и по странен начин лична изоставена стара сграда. внушителна, страшна и мистична. чиста и опетнена едновременно. свърталище на наркомани или просто легенда. влюбена съм в тези митове. висока стара гимназия с красива архитектура и разбити врати и прозорци. стаи, в които през нощта си шептят счупените стъкла и аматьорските надписи по стените, правят си компания боклуци, спринцовки и от време на време някой клошар.
зад чешмата петокласници за първи път пушат цигари и играят на подаръци само за да се целуват. няколко кестена правят голяма сянка, галейки пазвата й. пътеката към същинския й вход е изгубена и обрасла с бурени. другият е затворен с решетъчна врата. сградата е п-образна и чешмата в двора й е по средата на това "п", обградена от стени. стени с празни прозорци. от тези на подземния етаж някога се виждаха трупове на умрели кученца. и олющена мазилка. отдавна исках да се направя на вандал и хвърлих камък, за да счупя едно оцеляло стъкло. не знам дали се освободих от нещо.
по залез старата гимназия има цвят на сьомга. оградата й е каменна и слиза стъпаловидно надолу. покрита е с растения. а пред нея - в двора - има много трева, спокойна и избуяла. едно самотно, голямо и разлистено дърво. някакви други сгради също. но тя владее.
затова ми се стори умопомрачителна в тъмнината на тази нощ. гимназията, високите треви до нас, черната сянка на дървото, глухите прозорци и болната, широка и разляла тъжен поглед луна. звездите в небето, звездите, които най-накрая се показаха за мен. църквата в далечината, светещият кръст на онова възвишение. тихите светлини, мирисът на трева и влажна земя. нощта - примамваща, опасна, тъмносиня. аз съм нейна дъщеря и в очите ми изгрява слънцето. или пък луната.

място, някога създадено за много ученици. сега - за двама. за бягство, за докосвания, за откриване, за халюцинации. за цензурираната дума.
за много малко думи и много повече разбиране. усещане.
място, до което през тревата трябва да пристъпят момче и момиче - в изначалния смъсъл на понятията. библейски и вечно привличащи се, любопитни един за друг, уплашени и дръзки, неопитни и смели, невинни и сексуални, влюбени и просто нуждаещи се. неистово.

трябва въплъщения на адам и ева да съзерцават от там целия свят през счупените си като стъкла съзнания, да си мълчат в необясним полет през историята и митологията, през телата и душите си, през желанията си, през кривите си възприятия и вярвания, да се страхуват, да се поглеждат от време на време, да се докосват. ако аз съм ева, а някой е адам и е там, с мен на това място, преди да го изкуша, първо ще поискам да умра. защото ще имам всичко. цензурираната дума.

тази красота е трудна за поглъщане.

I have a need

2011-05-17T16:55:00.000-07:00

преди да стане реалност един странен и все пак не толкова странен, а по-скоро нелогичен и все пак не чак толкова нелогичен мой копнеж, той ме правеше сякаш по-малко инфантилна.
вероятно бъркам лаконизма с инфантилността.

просто се чувствам 16-годишна, а знам, че не съм. знам, че мисля поне малко повече в перспектива, макар да не ме обхваща онази тъпа ученическа (и донякъде сладка) паника, която обхваща почти всички около мен. мисля малко повече уж, грижа се за малко повече неща уж, навлизам в живота малко повече уж. а май отдавна е трябвало да съм с двата крака в сериозната гадост, но нещо все ме е спасявало и отклонявало.

но е тъжно, че вярвам по-малко. много е тъжно. ако това значи да порастваш, то аз не искам да съм пораснала. не си се представям без вярата. имам я от много малка, от много малка и глупава - нелогична и не знам колко точно оправдана. вродена, изконна, като интуиция я нося и тя никога не ме лъже. аз обичам своята вяра. тя някак е скрепена с моето безпокойство. те двете си помагат - едното съществува, за да контрастира на другото и за да не ми омръзват, и за да ме движат напред, и за да не ме оставят твърде отчаяна, когато бих могла да бъда такава. те страхотно си пасват. на тяхно място мога да поставя много действие - то е полезно. искам да го направя. но не искам да отстранявам вярата и безпокойството. защото, не знам защо, действието, на което искам да се посветя сега, ме оставя равна емоционално и обезсърчена. губя вярата и сякаш за да притъпя липсата й, аз действам в някакви насоки. по инерция. забравям за красотата на копнежа, за сърцетуп-туп-туп и така нататък. за сълзите от щастие. за прекрасните, вълнуващи, филмови и по крив начин щастливи животи на хората, които от малки - нелогично и интуитивно - просто са знаели. и вярвам, но много, много смътно. трябва да съчетая и двете.

тъжното е, че когато бях малка, много обичах един човек. не, не бях влюбена в него, просто го обичах и преди да заспя, си мислех как той е човекът, за когото нямам определение. толкова специален ми се струваше. усмихвам се леко наум, защото и сега не знам как да го определя. ето - нещо е останало. но обичам ли го.. май се разминахме.

тъжното е, че преди малко изтрих един човек, заради когото някога гледах удивено небето и звездите. и сега ги обичам, и сега се случва да изникне споменът за "macro" на депеш моуд и някакви летни нощи, но небето и звездите са ми хиляди пъти по-скъпи заради други неща. изтрих го и не знам дали трепнах - от доста време не говорим. но го изтрих и не ми се стори загуба. ето какво е тъжно. и страшно.

а всичко това беше един искрен текст. моята най-прекрасна слабост - искреността. казват, че съм била истинска (като жените от края на 80-те и началото на 90-те). не, въобще не се сещам за Арлина. май им вярвам?

better than all the rest

2011-05-14T09:13:00.000-07:00

насред останки от повръщано (останки от петък вечер) и боклуци, чаши за миене, завивки, кабели и хаос. малко преди да тръгна отново със закъснение. искам да кажа само това:

п.с. и си измислям занимания, за да оцелея. обичам някакви неща. но на земята лежи един джим морисън.

I've overspoken

2011-05-11T18:44:00.000-07:00

студена съм. сигурно съм минус три градуса. чувствам се пребита, смазана, изсушена, ожулена, мръсна, припадаща, залязваща, уморена, полубудна. уморена.

ядосана съм, искрена съм. и този път съм консервативна. този път съм скучна, този път не се чувствам център, не се чувствам нищо. но чувствам, че не е хубаво, когато си тъп и нагъл, мазен и нагаждащ се. не мисля, че е хубаво, когато не извършваш някакви съвсем елементарни актове на уважение. мисля, че е хубаво да си уважителен. и ако не можеш да бъдеш - добре, но не бъди и лицемерен. не бъди противен, не бъди мижитурка, не бъди вечно слаб и нерешителен, не бъди с огромно самочувствие, не бъди важен и превзет, не бъди меркантилен, не бъди материалист, не бъди до болка суетен, не бъди мнителен, не бъди вечно критичен, не бъди снизходителен, не бъди винаги над.

усмихвай се понякога. светът не е само високите ти токчета и пяната ти за коса, светът не е парите, които си хвърлил/а за дрехи. дрехи, които не те правят нищо, което да ме вдъхнови съвсем истински.

светът не е само замъгленият ти пиянски поглед, не е курвите, на пръв поглед еднакви, свличащи се в скута ти на фона на кючек. светът не е пилон, от който да бълваш порно.

светът обаче не е и винаги странен. светът невинаги сме само ние, невинаги само ние сме интересни и прекрасни, светът понякога не е просто и единствено смях за глупости и малко по-малки глупости.

аз съм сериозна. сериозна и ядосана, сериозна и жива все пак. сериозна и мъничко разочарована. сериозна и силна. а как ми писна, писна, писна да съм силна.

силна и ожулена, силна и мокра, силна и капнала, силна и замълчала. как ми писна.

защото знам, че светът няма постоянно да е усмивки към и от непознати, няма да е перманентно пръскане на чар и красота, няма да е вечно вдъхновение. няма да съм винаги, няма да става винаги лесно. понякога ще си мисля, че съм силна, а просто ще се движа по инерция. към духалката вкъщи, защото се чувствам минус три градуса - разочарована и ожулена, измръзнала. и в такъв момент, на фона на всичко друго, само един таксиметров шофьор става.

и все пак ще си обещавам някакви неща и ще вярвам, че не всички са зле, че трябва да проявяваш някакъв минимум уважение не защото уважението се заслужава, а защото си човек и трябва да се държиш така. трябва понякога да си смирен, да мълчиш, да притихнеш и просто да се оставиш. да ги оставиш. да правят каквото искат.

ще вярвам, че през повечето време светът е вдъхновение и бял лист - за любов, чистота и красота.
че светът е призив за смелост - за красива смелост.
ще вярвам, че курвите са нимфи, че пошлата ви страст е животинска и брутална. защото това ме устройва много повече.
и ще живея за еротика, а не за порно. дори когато някой е в мен.

забравих за хубавото тази вечер. понякога ми се иска всички да са непознати.

и една прекрасна песен, за да се свлече от мен катранът -

искам да заплача. дайте ми прохладна, пролетна зелена нощ, цигари и мъжа с едно око. цигари не защото ми се пуши особено (напоследък хич не ми се), а просто за да ми ги пали някой друг. само това, а после ще се оправя с другото. трябва да припадна и да спра да бъда силна. в нечии ръце.

I want you to notice

2011-05-09T16:29:00.000-07:00

Студено ми е. Постоянно ми е студено, като се прибера в общежитието. Освен като си легна да спя и се завия. Нещо се случи. Нещо ме направи накъсана. Нещо ме скъса. Аз съм скъсан чорапогащник. Нещо ме кара да искам да карам. Да карам, да карам, да карам надалеч. Надалеч и напред. Да въртя с бяс, да гледам карти, да се ориентирам, да превръщам всяко дясно в ляво и обратното. Дори да се загубя. Но не и сега. Сега искам да ми е топло и статично.

Джой Дивижън - мъртъв саундтрак на параноично студена вечер, лаптоп на кривото, скъсано легло, криволичещ курсор на мишката, криво застанала аз, криви тъмни часове. И този студ. Аз не обичам да съм навлечена с дрехи, аз винаги студувам и треперя, аз винаги издържам на студеното, аз винаги съм гола, когато съм навън. Но вътре не мога. Вътре ми трябва духалка, която изнемогва. Вътре ми трябва топла струя. Вътре ми трябва някаква топлина, защото тук няма никой. Няма глас, няма поглед, няма присъствие, което да разсее студа от мен. И мен от него.

Нещо в тази стая ме възпира. Нещо отнема силата ми. Нещо ме прави накъсана.

а аз ще изчезна завинаги

аз ще изчезна завинаги в обещанието, че след малко ще измия чиниите

аз ще изчезна завинаги в обещанието, че ще покорим света, като унищожим системата

аз ще изчезна завинаги, като се преструвам, че хората, които много харесвам, са ми достатъчни

аз ще изчезна завинаги, когато местата, на които съм искала да отида с някакви хора, се превърнат в местата, на които са отишли само някакви хора. в места, на които съм отишла с други хора, по моя инициатива - достатъчни, но не напълно

аз ще изчезна завинаги, когато моите и нечии други четири цифри спрат да се засичат случайно

аз ще изчезна завинаги, когато отровата спре да се стича по моя рог

аз ще изчезна завинаги с пропуснатите петъци и лежерни борисови следобеди

аз ще изчезна завинаги, щом нечий поглед, обърнат надясно, спре да вижда мен

аз ще изчезна завинаги, когато някой спре да забелязва, че ме няма

аз ще изчезна завинаги, след като си легна по светло още няколко пъти, изгубила нощта сама, затворена

аз ще изчезна завинаги, когато реша да бъда нагла и да контролирам

аз ще изчезна завинаги и всичко ще бъде наред

няма да съм спомен за паркинга на софийски

няма да съм спомен за момичетата с червеникави коси

няма да съм спомен за безпричинен писък

няма да съм спомен за пълна тишина, щом те хване цигарата

няма да съм детски глас

няма да съм нежност

няма да съм изпотено стъкло

няма да съм писък от болка в синята тъмнина

няма да съм провокация

няма да съм "много, много, много" и "винаги, винаги, винаги"

няма да съм истории за загубвания с кола - подробни и леко досадни

няма да докосваме ръцете си само когато си подаваме цигара

няма да съм песен на Доорс

няма да съм малка висока скала

няма да съм песен на Нова Генерация

няма да съм по-добра от всичките богини

няма да съм истинска като море

няма да съм безнадеждност, нечия любима

няма да съм момиче със спомени

няма да съм желание

няма да съм сън

няма да съм халюцинация

няма да съм ужасен спомен

няма да съм фантазия

няма да съм полъх на парфюм

няма да съм момиче, няма да съм жена

няма да съм сухи мъжки сълзи в банята

няма да съм разбъркано пространство

няма да съм мило видео, подарък

няма да съм снимка

няма да съм профил в социална мрежа

няма да съм статус и демонстративни думи

няма да съм снимка, върху която да плюеш; която да оближеш

няма да съм специално видео

няма да съм забранена

няма да съм позволена

няма да съм същата

няма да съм различна

няма да съм почти подчинена

няма да съм непокорна

няма да съм поглед, плах и искащ

няма да съм бягство

няма и да остана

няма да съм нищо

аз ще изчезна завинаги

някъде някой ще ме гледа и ще иска да ме разбира, ще бъде поет, ще бъде ерудиран, ще бъде артистично изваян. ще ми направи килим от поезия, тапети от живопис, пердета от ноти, ще иска да е такъв, ще иска.
но ще ми се струва празен, макар да знам, че винаги има повече, че никога не можеш да си сигурен, докато не се докоснеш до нещото. ще ми се струва направен, ще мисля, че точно това ми трябва според чуждите очаквания - арт каша, подобие на човек, но няма да е така

някъде някой ще иска да ме притежава. ще бъде обикновен, но с много копнеж към мен, косми по тялото и физическа сила. с някакъв чар, събран от перверзността на опита и нежния подход към невинността.

ще изтръпвам в ръцете му, ще ставам малка и отдадена, но това е всичко, което ще имам, и дори в него ще липсва частица от нужното

някъде някой ще ме мисли за интересна, но никога няма да се опита да се докосне до сърцевината. няма да се пречупи и да полудее. ще се сеща за мен понякога, ще иска с нокти да почеша егото му, но аз никога няма да го направя така, както той би приел за задоволително.
ще му кажа да си намери нормално момиче, защото аз не съм такова. и рано или късно той ще го направи

и някъде, някъде близо или далеч, някой ще бъде моето най-любимо огледало. но не само това. някъде някой ще знае, че съм способна да се влюбя в безсънните му нощи и в кошмарите му. някъде някой ще спира и ще усеща онова сърцетуп-туп-туп, което в "сто години" бавно убива. ще се дави в залеза и в някоя цигара, ще се гърчи всяка нощ, гърчовете му прогресивно ще стават все по-страшни и грозни, ще чува насън онзи вой на Воев - "аз виждам отвъд смъртта". но аз ще съм изчезнала. ще съм изчезнала със своето "не мога без теб в нощта". и всичко ще бъде наред.

в този студ

2011-05-07T19:48:00.000-07:00

как ме е страх. спокойна съм уж, но ме е страх

тати е прав за едно нещо

Take me anyway

2011-05-03T18:42:00.000-07:00

Когато бях малка, направих два-три неуспешни (както при повечето хора) опита да си водя дневник. Вълнувах се ужасно много - редуваха се розови, сини и жълти красиви листчета, на които трябваше да оставям мокри следи от живота си, но аз никога не проявявах достатъчно издръжливост и ги оставях. Може би форматът ме е ограничавал.

Маалко по-късно (или паралелно с епохата на дневниците (с катинарчета!)) мама започна да ми носи разни тефтери. В тях се лигавехме с приятели. Пишехме нецензурни думи, и то грешно, играехме на морски шах и всякакви други непристойни за хартия дейности. Но някак стана така, че тефтерите започнаха да са ми важни, а аз от време на време да пиша просто ей така в тях. До ден днешен ги обожавам и си купувам, когато са ми абсолютно ненужни. Като балсамите за устни. Трудно се сдържам. Фетиш.

В осми клас пишех в една тетрадка с твърди корици, с китара отпред и карта на България отзад. В момента не е при мен, но помня, че е изписана с отвратително грозен, сякаш лекарски почерк, текстове на песни, мастилено крещене от тинейджърски гняв, много интернет, искреност и прекалено тежки опити да не изпусна нищо важно. Ненужни.

След това хронологията малко ми се губи. Най-скъпи са ми три тефтера (все рекламни тефтери на банки), в които съм прибрала много от това, което така ме държи - сърцетуп-туп-туп, гърбовете на много разпиляна хартия, прибрана в един шкаф в Кнежа, постовете ми в МайСпейс, донякъде мижавите бележки и статуси във Фейсбук, кратките съобщения в Туитър и най-най-вече - този блог. Защото не се отказах от него. С всичките му глупости и повторения, ясно отчетливи етапи в развитието ми и в случващото се, в неясно отчетливите такива, в промените, регистрирани в него, в черновите ми, наистина важни, в етикетите, във всичко.

По съвсем друг път трябваше да поема с този пост, но преди да започна да пиша, се зачетох в един тефтер, попаднах на една важна дата от януари, тази година. Явно бях писала, преди да се случи нещото, правеща я поне малко паметна, и осъзнах колко много си припомням и откривам от забравените си писмени версии, колко е важно някъде да документираш, че нещо някога се е случило.

И това е, няма повече, нощта ме изпразни и ми отне всичко. Ще рисувам скоро, толкова любов се крие в рисуването.

Поздравявам миналото и скоро се връщам с чувство. Просто не искам поредна чернова и този път.

п.с. не бях аз, бях мъртвата аз :)

-

2011-04-26T15:32:00.000-07:00

пиша във въздуха, защото не ми се става. сгушила съм се под бодливото родопско одеяло, от което цялото тяло ме сърби. мисля, задавам си въпроси, опровергавам се сама, лежа и усещам едно - "аз съм жена".

почвам да мисля, да си спомням и да чувствам повече, отколкото трябва. усещам, че ще стана, въпреки че заспах с дрехите точно когато не трябваше. всичко става, когато не трябва.

оглеждам се в тъмната стая, виждам светлия правоъгълник на стената и знам, че нощта ме зове за още съвсем малко. иска да застана самотна и с изправен гръбнак, иска да съм нейна статуя за още няколко минути, за да не пиша във въздуха по невидими клавиши.

иска да чуя нечий глас, да го отлея във въздуха невидим, да нарисувам всяка негова вибрация, небрежно да щриховам честотата му, тези ниски и болни трептения. иска да проговоря сама в тъмното като луда, да изобразя най-нежния си глас шизофренично, иска цялата тази нежност да започне да избива от мен както винаги, когато започне да се трупа.

в главата ми се редят идеи, цялата мекота се сипе сякаш от мен, някакъв копнеж, боже, колко красива дума е "копнеж", иска да ме изкара извън рамките ми, иска с най-нежния си глас да жигосам нечие съзнание.

а тук е студено, парното не работи, аз вече станах, но тук ли съм, не знам.

там, където бях до един и нещо на обяд днес, сигурно звездите са се събрали на огромното небе и красиво позират на жадните очи, започнали да страдат от липсата на достатъчно небе, на достатъчно зеленина по дърветата, които топло да го приемат в обятията си.

там въздухът е хладен, но някаква любов се е спуснала по необиколените места, там искам да скитам в нощите с любими хора. помня всяко едно отклонение. и го пазя. отново с любов.

и така, така, така нататък. трябваше да стана. иначе щях да изгоря и да изтлея в някакъв насилен сън.

Can you feel me?

2011-04-22T06:03:00.000-07:00

Привикнала съм към моята си тишина. Понякога все още потрепвам, когато чуя стъпки по коридора, стъпки, отекващи близо до моята стая; когато чуя звука от стадото бизони, набиращо скорост в асансьора. Понякога все още се сепвам, като ми се стори, че някой ще влезе. Понякога все още съм така зависима от своето усамотение и тишина.

Харесвам хората (избраните), приветствам ги, пускам ги, настанявам ги, карам ги да се чувстват удобно, оставям ги да лежат по леглата, по килима, на границата между стаята и антрето - където си поискат.

Мога да ги посрещна и без да ги очаквам, но понякога просто държа на моето си усамотение, моята си тишина.

Когато пиша например. Не мога и не искам друг, който постоянно да кръжи около мен и да ме пита какво правя. Мога да приема огромна тълпа от непознати, мога да седна на някое ключово и набиващо се на очи място, където се изливат потоци от непознати, и да пиша най-обезпокоявано, но не мога да го правя гладко сред близки.

Истината е, че съм малко обидена. На вашите предразсъдъци, на всички тъпи обвинения, които изливахте върху мен, когато бях мъничка малка, на недоизказванията ви, които трябва аз да довърша, за да се изоблича сама. Просто няма смисъл.

Истината е, че в този хубав топъл ден аз искам да изляза, да се лутам някъде, да скитам, може би скрито да очаквам да видя някъде нещо - случайно; аз искам да изляза с ботуши и чорапогащник, рокля, черна връзка на врата, обеци, червена коса, усмивка и пленени очи, искам да изляза, безсрамна и шарена като циганка, искам да изляза с рокля и ботуши, тънки, кафяви и ароматни цигари, рокерски изрязани ръкавици - искам да изляза, за да се срамувате от мен.

Искам да изляза и да седна на някой бордюр или някакви стъпала (така обичам да седя на стъпала), да ме огрее слънцето, да запаля цигара и от време на време да галя ръцете си, да поглеждам телефона си, но да не звънна на никого, докато не изпитам истинска нужда да го направя, да издишам с наслада, а не по навик, да пиша отново наум, да гледам колите и всички прости шофьори, които задължително трябва да те огледат, докато минават покрай теб.

Целият свят да е нежна кожа и красиво тяло, целият свят да е погледи, по-точни и дълбоки от хиляда думи, да е копринени сутрини, обгърнати в чужда, позволена топлина.

Но сънувам кошмари, сънувам други хора, които използват моите изрази, изказват моите желания, носят подобни на моите ботуши. Сънувам кошмари. Страх ме е.

И отново нямам нужда да ми казват каквото и да било. Хората, живеещи с много думи, вероятно се нуждаят от тях навсякъде. Но аз не ги искам. Не искам да ми казват каквото и да било. Този път трябва някой да направи нещо за мен. Понеже днес не вярвам в нищо.

някой ти е казал, нали?

2011-04-19T14:51:00.000-07:00

ако устните ми са жарава,
ще тръгнеш ли по тях?
без страх и без пощада,
би ли заложил своя свят?
би ли оставил своето удобство
заради някакъв си парещ миг,
би ли се хвърлил мъжки в робство,
в което всичко е инстинкт?
би ли раздрал гърдите си от болка,
от болката, наречена "живот",
би ли рискувал? да? и колко?
за да инжектираш в себе си живот.
ако устните ми са жарава,
ще ти прошепна да вървиш по тях.
ще те примамят и ще те опарят,
ще изгорят удобния ти свят.
ще срутят малката ти стая,
ще смачкат дребния ти график,
ще променят илюзията ти за рая
и ще раздвижат този вечен трафик
на много мисли и въпроси,
на много мозъчност в излишък,
ще те превърнат във животно
и пот по челото ти ще се стича.
гърдите си със смелост ще разкъсаш
и без да знаеш, ще се извисиш,
кръвта сърцето ти ще пръска
и без да го разбираш, ще гориш.
ще те боли и ще си грозен,
ще бъдеш крив като гротеска,
ще се изливаш, нов и волен,
ще те разстърси мрачна треска.
ако устните ми са жарава,
аз знам, че ще се предадеш,
красив и тъмен, без пощада,
приел, че може да умреш.
ще бъдеш жив и силен, огнен,
напрегнат като лък и устремен като стрела,
ще ме обхождаш жадно, жадно,
а аз ще те горя, ще те горя.
със страст и бяс като животно
ще искаш пътят да не свършва,
а аз, пламтяща и сиротна,
ще се превърна в нощ и ще те вържа
за тъмносинята си кожа,
за лунната, мистична своя сянка,
върху гърдите ми глава ти ще положиш
и със светещи очи като сиамка
ще ме жигосаш и ще ме отровиш,
със жилото си ще ме нараниш,
ръцете си ще отпечаташ по извивките ми сластно
и ненадейно ще се зазори.
изтлели в дългия изцеждащ вой,
ще се събудим чисто нови,
със хладни устни, чезнещи в застой,
ще станем, търсейки отново.
затаили дъх, с белези и кръв по дрехите,
ще разпилеем себе си във лутане,
докато дойде следващият час,
във който двама ще се срутиме.
и някаква искра необяснима
ще блесне в здрача, недвусмислен знак,
че душата ти, студена като зима,
вечно върви, без ясно да разбира,
към моята жарава. пак и пак.

Follow me, follow me down

2011-04-16T16:42:00.000-07:00

Съществува една вибрация, която подлудява сърцебиенето ми, и няколко телефонни пиксела, които са способни гръмоломно да убият тръпката ми, като я заместят с уморено разочарование.

Малко ме е страх, както винаги, но се надявам, това е, което винаги тихичко спи някъде дълбоко в мен, а миглите му леко се сливат с въздуха. Колко изящество крият едни мигли, знаете ли, наистина много.

Мечтая си да хипнотизирам, домъчня ми за предишното ми аз, струва ми се по-детайлно, но явно греша. Трябва да е заради кривата на настоящето, то винаги пречупва нещата, както и времето изобщо.

За да не се обвинявам, че съм посветила прекалено много от минутите, часовете и дните си на едно-единствено нещо, а и защото искам, утре планирам да пътувам някъде. Съвсем спонтанно.

Аз съм самостоятелна единица. А някогашните ми привидения за тъмносиня нощ и лудо сърцебиене се оказаха реалност. Любов, следвай ни и всеки залез ще е предвестник на изгрев. За мен и хората, важни за мен. Правя повечето от нещата.

С част от думите си минавам на жълта светлина. По тези пътища няма кой да премига с фарове, когато наблизо има "полиция". Но ние обичаме. Дали това ни пази? Простете.

булеварди

2011-04-12T16:43:00.000-07:00

Хайде в онази кола, момчетата на задната седалка, аз отпред, до шофьора. Момчетата, ръсещи глупости, които ме разсмиват от нежност, момчетата, говорещи глупости, които всъщност са истина, аз до шофьора, возейки се към някакво непознато и скътано място, към залеза до вечерта. Момчетата тръгват, ние оставаме.

Хайде да заровим вярата. Отивам за минерална вода от багажника на колата, вместо да налея обикновена от банята, стаята ми е бохемска рапсодия, или по-скоро пълен ужас. Минавам през тефтери, огледала, моливи, ботуши, дрехи, хартийки, прах, цигарени кутии, раници, чанти, столчета, табуретки, кабели, стотинки, празни шишета, пепелници за миене. Юрганите и одеялата са върху леглата - едното е пропаднало, другото е скъсано, буферът звучи ужасно, два от пръстите ми са в лейкопласт, защото се нарязах с една чаша, а още три чаши си отидоха, три чаши плюс един детски (дам) пепелник.
Списания, книги, запалки, ножици, листчета, телефони, дистанционни, пръстени, обеци, срутени крепостни стени от червила, кремове, балсами и парфюми, памучета, печки, найлонови пликчета, дрехи за пране, накиснати в кофа, баня, пълна с измити съдове, и баня, пълна с неизмити съдове. Празни рафтове, почти празен хладилник, трохи, хаос, хаос, хаос.

Следи от дълги нощи, следи от прекрасни сутрини, спомени за размазани моменти, спомени за страшни и тъмносини моменти. Писъци.

Пари на вятъра и бензин, бензин, бензин. Дайте ми бензин и още нещо и ще се оправя.

Общо взето обикалям доста места, преживявам доста неща, виждам доста хора, не спирам през доста от времето, стаята ми е доста зле, отрязаха дръвчето през прозореца и имам още тооолкова материал за обработка, но нещо ме спира.

Някъде в мен нещо умря.
Някъде в мен нещо се ражда?

По дяволите, винаги завършвам с някаква надежда. Може би това е пагубното в мен. Може би това е, което ме прави по-силна от някой, притежаващ отрова. Все едно, отивам за вода. Не ми е до метафори, не ми е до знаци, не ми е до символи и тълкувания. Майната му на всичко :)

So I'm gonna rise like smoke

2011-04-04T14:10:00.000-07:00

Ще те влача като чувал. Ще те тегля насам-натам, безхарактерен и зависим. Защото те обичам. А може би греша сериозно. Нищо не знам. Дали ще ме намериш във цирка на един живот?

Вкъщи съм. При мама, тати, дядо ми, който обича да чете вестници, списания и исторически статии, при баба ми, която знае всичко за всеки, при чичо ми, който рядко инициира промени, при леля ми, която е мила с мен и обича червено, при малкия ми братовчед, много необуздан и нуждаещ се от внимание, при братовчедка ми, интересуваща се и попиваща от мен.

Тук съм, където котаракът ми някога (скоро) беше жив, където преди много години седях на една дъска и хранех кокошките със зърна от царевица. Помня пътеката, обградена с лози. Един от малкото ми ранни детски спомени от това място. Тук съм, а утре тръгвам.

Утре тръгвам с едно слънчево момиче. През дупките и (надявам се) покрай онази дупка, през която минах и тазът на гумата изхвърча, а аз гледах как се търкаля назад по пътя. На огледалото за задно виждане. Ще тръгнем към онова място, където не искам да заспивам никога, искам винаги да съм някъде, с хора, много хора, и с почти постоянно туптящото си сърце. Туптящо за една огромна каша.

В кашата израствам и се променям. В кашата съм и добра, и лоша, и различна, и еднаква, "същата" и другата, невинна и порочна, смела и страхлива, силна и слаба. Искаща и неискаща, способна и неспособна, жива и мъртва, мразеща и влюбена, нараняваща и наранена. В кашата съм въплъщение на толкова много песни, на филми, на строфи, на някога изпитани усещания, клишета и изключения, вяра и безнадеждност, цигарен дим и замъгления, в кашата съм, боже, толкова истинска.

В кашата съм. Съм.

Копнея за дълъг текст, копнея да спра да го повтарям, копнея за места, които виждаме, които откриваме, които споделяме, които превръщаме в красиви спомени, на които някой ме води, без да ме влачи като чувал. Макар че може би греша.
В кашата съм благородна и толерантна. В кашата съм отвратителна, зашото, макар да съм благородна и толерантна, в кашата съм куршум.

В кашата съм кошмар и отрова, в кашата съм отрова, която трови самата мен. В кашата съм ничия и нечия. В кашата съм недовършена и цяла. В кашата съм поети рискове, излишни пари за бензин, излишни чорапогащници и погледи, излишни усилия. Неминуемо нужни.

Не знам дали това е важно. Не искам нищо да става напук. Не искам началото на едно красиво приятелство, не искам великодушно да пусна някого пред мен този път. Не искам. Но не го правя напук. Съвсем естествено се захранвам от толкова много дни и пак започвам да горя и да мисля за лятото, дългите нощи, роклите, кожата, ароматите, въздуха, хората, стъпалата при църквата, допира. Допирът е наркотик.

Тати ми каза да не заключвам вратата на стаята си (лилавата), за да ме целунат с мама, преди да тръгнат за работа. Тати ми каза: "Ех, как ще ми липсва да се разхождам с теб. Аз се разхождам и сам, но.. не е същото". Аз не му казах колко много го обичам. Как казваш на някого, когото обичаш толкова много, че го обичаш?

Мама ми каза, че иска да прекарва повече време с мен. Имам чувството, че идва моят ред да я уча. Че вече знам нещо. Основано на теория, практика и усещане. Вярата има нужда от основание. Въпреки че рядко си го обяснявам.

Ще ми липсват Милко и Жоца - две много симпатични улични кучета с характер.
Ще ми липсват цигарите на терасата, но знам, че отивам някъде, където е пълно с толкова много цветове и една каша, която трябва някак да изведа до подредено състояние. И да я превърна в нова каша.

И ми трябва дълъг текст, боже, нуждая се.

Аз исках да изпия кашлицата му, да я изнижа от гърдите му, да я изтръгна и да я погълна. Ако можех, щях.

Аз исках много неща и много от тях се случиха.

Очаквах с такова нетърпение. Така обичам да очаквам.

Колко дълго можеш да живееш на убедителни намеци?

Това място е твърде лично и твърде публично, аз съм загубила гъвкавостта на изказа, загубила съм способността си да изличам всичко оплетено от мислите и чувствата. Станала съм насечена и ми стиска.

Аз се друсам с някакви култове, аз обичам неочакваните гости, обичам да изброявам наум хората, които са спали в стаята в Студенстки, обичам и повечето от тях.

Аз обожавам целувките и виното и не мога да спра да се повтарям.

Но искам лято, искам роклите, искам нови рокли, нова нежност, нови места, нови преживявания, искам да пея, искам да свиря, искам нови движения, искам да мога повече.

Прости ми, но не искам да спирам да съм нова.
Прости ми, но не мога да съм добра.
Прости ми, но понякога ми писва.
И въпреки това предусещам началото на нещо повече от едно просто красиво приятелство.

И тук си поемам въздух, тук трябва мозъкът, душата ми, сърцето ми да дишат. Тук натискам пауза, тук времето ще покаже.

И ако го правя напук, нека просто се срина. Не искам нищо на инат. Боже, не.

Wait for me, I'm comin'

2011-03-30T19:17:00.000-07:00

Ако не трябваше да оставам будна и да върша важни неща, щях да го запаля и да отлетя.

Излязох да пуша преди няколко часа (пак беше късно, а сега е 5:18) и погледнах към лилавото небе. Не ми хареса. Нито небето, нито цигарата, нито светлините.

Лежи ми се на килима, на скъсаното легло, по земята, по хората, по всичко. Искам да е топло. Топло и да не свършва.

Не мога повече, съжалявам.

А така исках да напиша всичко.

p.s. хубавото на тези моменти е, че натрупвам поне 2-3 чернови, които ми се струват ужасни в момента на създаването им, а по-късно, когато ги открия, откривам и дните си - истински

защото всъщност грозна си, когато плачеш за мен

2011-03-23T14:14:00.000-07:00

Напрежението ражда вдъхновение.

Напрежението и виното може би ще ме хвърлят на някое легло. Ще ме хвърлят, легнала настрани, прегърнала някоя възглавница.
В другата стая кокалчета на юмрук ще се сблъскат с неговото лице. Ще се сипе мъжка ярост, гнусна арогантност, долна заядливост, ще се леят кръв, чест, болка и любов. Ще се лее силата, която винаги съм искала като ореол над главата си. Над червените ми коси да сияе тази тъмна мъжка сила. Сега над тях бди неуморимостта ми, която скоро може би ще коленичи в пристъп на прекалено много изпитания. Ще коленичи и ще промълви някоя молитва. Почти безнадеждно.

Напрежението, виното, болката, умората, любовта и угасналият ореол на предишното ми неспирно желание ще ме хвърлят в тъмницата на някоя чужда спалня. Тъмна, хладна и спасяваща. А в другата стая кокалчетата на неговия юмрук ще изписват с удари името ми. Ще ги вдъхновявам да рушат, без дори да знам какво се случва. Ръката му ще се строполи върху нечие голо лице, с русоляви вежди, примижали и студени очи, грозни и нагли. Ще завалят по нечия разглезена и изнудваща брадичка. Ще прекършат нечий лигав манипулативен глас, който знае как да бръкне с пръчка там, където най-много боли.

А аз, полузаспала, с виненочервени устни, с такива коси и тъмни клепачи, прегърнала някоя възглавница, легнала настрани в тъмната спалня, в която единствената светлина идва от коридора и от плахо гледащия към жилищните блокове прозорец, ще сънувам, бълнувам и халюцинирам как моите силни ръце, моите кървави юмруци, моите сцепени вежди всъщност са добре и намират пътя до мен в тъмнината.

Тогава ще осъзная, че в другите стаи музиката е спряла. Тогава ще чуя умерени и уравновесяващи гласове, застанали между двете страни. Тогава всичко ще стане много тихо, но аз няма да притежавам контрола, който да ме събуди и проясни.

Ще отворя очи за миг в тъмнината, а секунда по-късно ще спусна тъмните клепачи над мъглявите си очи.
Когато сънищата започнат набързо да пишат сценариите си и да се готвят да ме обладаят, вратата ще се отвори.
Топлината му ще запълни стаята, мирисът на парфюм ще ме усмихне наум.
Леглото ще изпука и аз ще разбера, макар и почти неадекватна, че е легнал до мен.
Ръцете му ще обгърнат кръста ми и аз няма да устоя. Ще се обърна и ще открия лицето му, покрито с рани и кръв.
"Какво е станало?", уморено ще процедя.
"Нищо важно", ще каже той и ще се притисне о мен по-силно.
"Боли ли те, любов?", ще попитам, без да го гледам.
"Само като ме караш да говоря", ще отговори той и ще се усмихне, а от това ще го заболи.

Тогава аз ще събера сили и ще се изправя в леглото. Ще го погледна отгоре и ще потърся на лицето му територия, която да изглежда здрава.
Ще се наведа и много леко и нежно ще го целуна там.

"Ако много те боли, ще взема всичките ти рани и ще ме боли вместо теб. Няма проблем."

От това ще го заболи отново, защото ще иска да се усмихне.

"Защо си се бил, любов?"

"Няма значение."

"Сигурен ли си?"

"Да."

Ще легна отново, но на гърдите му.

"Не искам да те боли."

"Не ме боли. Заспивай."

И ще започна да се унасям, стиснала ръката му и изцеждаща всеки мъчителен трепет на тялото му.

"Видя ли, че бих се сбил заради теб."

"Аз знаех, любов. Сега заспивай, а аз ще те пазя."

И никой няма да си тръгва.

хиляда статуса

2011-03-15T12:34:00.000-07:00

Обичам те слънце, слънце, греещо в Докторската, когато съм избягала от лекция, когато някакъв упаднал тип ми иска цигара, а аз виновно отговарям, че току-що съм запалила последната от кутията бяло Виктори.

Обичам те слънце, тъжно пресичащо невидимите и гъвкави релси на вятъра, вливащо се със залеза си в моите рани, там, където най-много боли, до хората, от които най-много боли.

Обичам те слънце, плуващо в заченките на лилиите в Борисова, обичам те, твоята тръпка, твоя намек за пролет, за вдишване до степен пръсване белите дробове, вдишване до степен пръсване и помитане на всички граници. Как те обичам, мирис на пролет, как те обичам с тъплите, с цялата паплач от хора, които просто не спират да се правят, с всяка мъничка субкултурна групичка, с възрастните, с коминочистачите, целуващи ръка на мен и на тези около мен, с хековете, с кецовете, с цветовете, с уличните музиканти, със стотинките, които им давам от сърце, с привидните сектанти, говорещи за субстанцията на вселената, с наркоманите, с бебетата и родителите им, с пухкавите огромни кучета, с моето сърцебие, със сърцетуп-туп-туп, с желанието ми да не се прибирам никога и някога да ме разкъсат от любов, а дотогава да се изтезаваме в най, ама най-сладката и зареждаща ме игра.

Обичам те, мирис на пот и мъжки парфюм, обичам те, бира в кутийка през нощта, обичам те, отвратителен цигарен дим, но само на студено, обичам ви, непознати хора, обичам ви, проницателни и опитни очи, обичам ви, случки за разказване, обичам ви, погледи, усмивки, намигвания и въздушни целувки на случайни шофьори, обичам ви, всички форми на женската красота, обичам ви, мъжественост, сила и провокативност, които прокарват изненада и интерес там, където е имало надежда за искрено повръщане.

И като казах повръщане - поняога трябва да спреш, да се отвратиш от себе си и да повърнеш. За да се развиваш.

Аз искам да спра на някой килим, някой диван или някое кресло, искам да спра и с чаша вино в ръка да погледна някого. С другата ръка искам да саботирам движението на струйка цигарен дим, насочена към моето лице. Да кажа на непознат мъж с брада и солидна възраст, че нищо не знам. Че вече не пиша, не чета, не рисувам. А когато ме попита: "И какво правиш?", да му се усмихна.

Аз искам да нарисувам композиция с червенокосо момиче, наполовина скрито в тъмнина, наполовина обляно в матова светлина. Аз искам да я нарисувам в страст и болка, в някаква смътна чистота.

Може би ще се зарадвам, ако някой ми каже, че целият този огън в мен, и унижощителен, и съзидателен, може да пламне заради някой друг. Но не вярвам. Поне не сега.

Презирам вашето удобство.

you got me

2011-03-11T10:40:00.000-08:00

Прибрах се след този хубав ден с идеята за продължение. Останах в колата десет минути. Понякога се уморявам и просто спирам. Дано не познавам хората винаги, когато си мисля, че го правя. Тъжно ми е. И хубаво. Това не е преиграване. Затова не се моля на Господ за него. Защото го пазя с нещо от себе си.

п.с. за тази песен благодаря на едно момиче, което забравих. ето я:

i'm outta plans

2011-03-07T16:58:00.001-08:00

Отпускам се, оставям се на парите от този тъжно-провален ден и ми става някак по-спокойно.

Прокарвам пръсти през косата си и въртя на лента последните седемнайсет часа. Трябва да спя, но знам, че няма да искам да стана. Има такива дни. Сега трябва песента да свърши, после още една - последна. И се махам. Почивствам лицето си с тоалетно мляко, мия зъбите си, обличам си нещо за спане, което не е пижама, защото не харесвам пижами, оправям леглото, вземам телефоните и шишето с вода и ги слагам до него, изгасям лампата, опитвам се да си представя някакви неща няколко минути и неусетно заспивам.

А трябваше да съм някъде навън сред ентусиазирани, пияни, надрусани и просто доволни и недоволни младежи. Не отидох дори до магазина.

Но си върнах част от настроението, част от надеждата, а пък част от мен заспива без заблуди и чака нещо да я събуди.

Истината е, че пиша този текст, за да има песента някаква дейност за фон, за да документирам уж дребното и за да сръчкам съдбата, както ми се е случвало няколко пъти след писане на текст.

Направих нещо много себично и се погнусих от нещо първично.
Днес е денят на жената и на майката. Чувствам се инфантилна благодарение на тези кратки съобщителни изречения. Мама заслужава много благодарности, а женствеността става все по-голямо мое вдъхновение.

Тъй че налейте си вино, а аз започвам пак. Това, което правя, е така мъчително и така интересно.

everything will be

2011-03-06T13:09:00.000-08:00

Потънала в тъжни заключения - не трябва да става така. В един момент беше приятен и пореден спомен, в друг - причина за угризения и страх. Не трябва да е страшно. Нищо не трябва да е страшно.

Понякога осъзнавам какво казват очите на хората, разсъблечени от всички клишета и придобити рефлекси за догадки.

Понякога разбирам как един човек чува гласа си, как вижда ръцете си, лицето си, тялото си, как в собствената му глава отекват собствените му стъпки. За секунда.

Понякога усещам тъгата, удоволствието, емоциите. Много по-силно. Сякаш се концентрирам върху този, от който идват, сякаш разчитам всеки негов знак така, както той е искал да го подчертае.

Понякога мислите ми ме завързват на възел. Усещам любовта. Топлата, афроамериканска, оранжево-червена, сочна, романтична и галеща.
Усещам и студената, или по-скоро горчивата, дръпната, невъзможна, трудна, жилава, красива. Топяща се понякога. Невъзможна до момента, в който не я счупиш и не я превърнеш в друг вид любов. Също красива.

Понякога пътувам, като затворя очите си. Или като ги отворя.

И се боя, че ми трябват още много дози свобода. Поне за едно съм сигурна. Ще го поискам.

п.с. днес запалихме две свещички в църква.

вентилацията работи

2011-03-04T18:52:00.000-08:00

не спя, но ще трябва да стана рано. сипя се, роня се. а трябва да се изливам и после да затихвам. колко е неясен пътят към блаженството.

Този град

2011-02-27T16:54:00.000-08:00

..в който аз съм родена, за мнозина навярно е скучен.

:)

Прибрах се тук ден след последния изпит. Кнежа беше започнала да ми липсва твърде много и всеки ден се опитвах да оцелявам с мисълта, че скоро ще се прибера.
Бях си забранила да пиша, да снимам, да пиша дори в тефтера си. Бях си забранила нещо любимо. Често го правя.

Последният изпит мина, а след него не усетих почти никако облекчение. Мина, закусих с любимия си колега, прибрах се и заспах за много часове. Събудих се вечерта, а към четири сутринта започнах да мия чинии, да чистя и да стягам багаж. Бях толкова еуфорична, представях си как ще изнасям багажа и ще го слагам в колата, как ще бъда възможно най-практична и ще нося по няколко чанти едновременно, за да не се връщам хиляда пъти до стаята в общежитието.
Рационално избирах най-необходимото, подреждах, вкарвах всичко в ред. Това винаги ме е уравновесявало и освобождавало. В крайна сметка не можах да стана рано, както исках, защото заспах към шест сутринта. Не можах да заспя веднага, след като легнах, защото мислех за някакви неща.
Станах в единайсет след няколко пренастройвания на алармата. Отидох до копирния център, за да си купя три диска, на които да запиша музика. Нямаше как да тръгна без музика. Старата ми беше омръзнала, а БГ радио не беше опция.
Тръгнах към един и половина, облечена в черно и щастлива.
Представях си, че времето ще е слънчево като в красивите и топли дни на октомври. Беше мрачно и влажно.
Тръгнах с нова музика, увеличих я и всичко се превърна в роудтрип саундтрак.
Карах по-бързо от друг път, изпреварвах повече от друг път, магистралата ми хареса повече от друг път. Музиката беше заглушителна, аз пеех и исках да покажа демонстративно на света, че аз пея, аз съм щастлива, аз карам бързо, аз обичам да карам, аз изживявам фантазията си, макар да не е слънчева и октомврийска, а мрачна, влажна и февруарска. Исках да им го навра в лицето, да им го изкрещя, да им го изпея през отворения прозорец на колата. Исках да им кажа, че аз отварям прозореца си в студа и увеличавам музиката, че аз съм и момиче, и човек, че аз съм и момиче, и жена, че аз съм и добра, и лоша, и оптимист, и песимист, и всичко, което ме спира, и всичко, което ми дава сили.
А след това магистралата свърши, разклонът Русе-Варна ме остави почти сама по пътя, трагедията взе да става все по-видима, дупките - повече. Къщата - все по-близка.
И накрая се случи, подминах табелата, пресякох границата, видях маслената фабрика, завих вляво, за да видя една къща, без да предвидя, че няма да я видя, ако мина оттам.
Бях изслушала трийсет и няколко песни, а в Кнежа започна "What's up" на Four Non-Blondes. Искаше ми се да взривя колоните, но в този град няма светофари, няма хиляди коли, няма къде да чакам и да се бавя. Усетих носталгия, спрях пред вратата, осъзнах, че съм пред нашата къща, намалих мъничко, победоносно ударих с ръка по клаксона, а трийсет секунди по-късно портата се отвори и се появи тати.

:)

Останах малко повече, отколко трябваше. Всички ми угаждат, карат ме да спя и да си почивам, радват ми се. Аз не спя особено през нощта, ставам в дванайсет, не правя всичко, което трябва, и отлагам всичките си разкази някъде в бъдещето.
Правя ей така нещо, на което трябва да посветя значително време и внимание. Но го правя, защото трябва да започна някак.

Всичко се върти, мисля за нови неща, за стари неща, пия вино, устните ми стават винени, усмихвам се, но не на непознати. Лежа на килима, забивам глава в синьото му. Лежа черна, спирам в червеникавите си кичури, тежка въздишка, трудно дишане, гледам килима, смъкнатото одеяло на леглото, гърдите си, сцената.

Излизам да пуша в три без двайсет през нощта, котката на братовчедите ми, Пепа, минава с меки стъпки. Викам я, но тя не идва. Радвам се на лапичките й, виждам жената в нея, виждам подлостта в метаморфозата от меки интервални стъпки в забиване на нокти. Сещам се за някого.

Аз съм в родния си град, виждам се с едно прекрасно, красиво и слънчево момиче от Украйна. Снежинките се бият в лицата ни, но ние сме достатъчно положителни, за да ги намираме красиви.

Пия вино с тати в кухнята и си говорим за кино и някакви други неща. Опитомявам светлината.
Скубя веждите на мама и я целувам за лека нощ.
Слушам "Creep" на Деймиън Райс и на Рейдиохед. Мечтая си да не може да ме погледне в очите. Но това вече се е случвало. Повръща ми се от нечии очи.
А днес едно непознато момче се втренчи в мен с теменуженосини очи, покрити с ореол от дълги извити мигли. Втренчи се така неприкрито и чисто, че сравних очите му с едни други, любими и отровни.

Мисля да се татуирам. Въртя сценарии пак и пак. Изричам крайни реплики.

Разпилявам се ден подир ден.

Разхождам се с тати, той ми споделя колко тъжно му става, когато през зимата види къща, чийто комин не пуши.
Няколко вечери по-късно забелязвам една къща със силно пушещ комин и една друга, в която няма и следа от дим.

Липсваше ми.

И е вярно, така е в малкия град, старомоден и скучен, в който друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи.

в който друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи

Ще легна до тебе.

в пясък от луна

2011-02-22T15:45:00.000-08:00

на мястото на всички текстове, въртящи се в главата ми. на мястото на всички чувства, които се опитвах с думи да приведа в някакъв недостатъчен, но наличен разказ за последните две-три седмици. на мястото на всички физически и психически изтезания, на мястото на мечтата ми да свърша чрез писане.

Митологичните, необяснитемите и болезнените мотиви, изгнилите, но вечни основи на една мъчителна идея сега са мираж.
В нищо не съм вярвала така, а сега плюя на вярата си и заспивам.
Без да се надявам на спокоен сън.

show her how you cry

2011-02-06T15:41:00.001-08:00

Не знам с какво израснах. Но трябва да тръгвам. Трябва да вървя, моя любов. Съвсем тривиално. Трябва да пусна ежедневните думички и да бъда разумна. Но нещо ме кара да не успявам.

Аз искам да напиша дълго писмо въпреки всичко. Не знам с какво израснах. Не беше рок, не беше интелектуален натиск и влияние от всички страни. Мисля, че бяха хора, смях, много мечти, много вяра, много убеденост и въображение.

Измислях си песни и се пързалях по паркета. Измислях си сериали, случки, сцени, персонажи.

Бях малка и умна, бях малка и глупава. Говорех глупости и си имах най-добър приятел.

Сега всичко това е толкова далеч и едновременно толкова близо.

Аз искам да избягам, моя любов. Поне за малко. И всеки ден ми се струва все по-реално. Една карта, вода и храна, бензин, човек и просто някаква посока. Аз искам да избягам, моя любов.

Пиша поезия. Усмихват ми се непознати. Аз искам да променям хората. Променям ли хората, моя любов?

Но понякога така се страхувам. Понякога всичко е списък с нещата, които са трудни и недовършени. Понякога много ме е страх.

Аз трябва да тръгвам заради тривиалните думички от ежедневието. Не искам винаги да заспивам последна. Чувствам се като последния буден човек на света. А всъщност съм лилава мъгла в очите ти. Полепвам по предното ти стъкло и парното не помага.

Аз искам толкова много, а друг път просто осъзнавам колко прекрасно е да не бъдеш алчен.

Аз искам те да се усмихват, моя любов. И трябва да вървя.

Не знам с какво израснах, но стигнах до момента, в който туптя като гигантско сърце и искам да избягам, и искам да давам, и искам да се разтворя и да се слея с всичко безкрайно.

Дали ще умра млада, моя любов?

Jolene

2011-02-04T07:08:00.000-08:00

може би трябва да мразя моментите, в които не знам какво искам, в които не знам от какво имам нужда (освен основните пунктове, но те не са изцяло определящи).

може би трябва да ги мразя, но всъщност те просто ме уморяват.
тези нощи не ми се бяга някъде без посока, не ми се занимава с рискове, нямам нужда от адреналин.

търпението и спокойствието са две различни понятия. май съм търпелива, когато не трябва да бъда, и спокойна - пак тогава. ако ги разменя, не виждам как това би помогнало.

общо взето празен текст.
оставям се в нечии ръце. когато съм уморена.

тъжно е, но не се моля аз. може би никой не го прави, а трябва. може би не си струва?
като се разболея, може и да разбера.

криле

2011-01-31T16:10:00.000-08:00

03.08.2010

На трети юли исках някой да умре в скута ми. Тогава осъзнах еволюцията си - от "Не искам да гледам как някой умира. Защото да гледаш как някой умира, е любов" до "Искам да умреш в скута ми".

01.02.2011

сега откривам нова форма на еволюция, твърде лична и скъпа за мен, за да я споделя

ако наистина искаш нещо, явно го получаваш

боже, сигурно съм нечия халюцинация

..........

това, което не правя, pt. 3

2011-01-29T12:29:00.000-08:00

21.01.2011

Нощта се е скрила зад пердето, нощта пак е нахлула във вените ми, а с циркулирането на кръвта бавно се превръща в сутрин.

От няколко часа трептя с непостоянна честота и все пак се опитвам да бъда практична, макар че съм се вкопчила в толкова красиви нишки на живота, в толкова непрагматичната си страст да живея и да обичам.

Слушам The Cure, Depeche Mode, PIF и Нова Генерация. Изброявам ги, за да открия връзката, за да се намеря, за да изкореня объркването. Но чувам "аз съм едно малко перде. и ти, ако искаш, ела да сме две" и просто изключвам.

Страдам от нещо - усмихвам се на непознати, изхвърлям боклука си в два през нощта, рисува ми се повече от друг път, изключвам лаптопа, а 40 минути по-късно го включвам, изнасилена от музикална абстиненция, пише ми се навсякъде, искам да се гравирам върху всичко и всеки, мия ръцете си с почти гореща вода и докато се унасям и олеквам под струята, в главата ми хаотично се пресичат някакви думи, някакви сцени, някакви неща.

Страдам от някакъв оптимизъм, от някаква надежда, от някаква вяра - отровно е. Страдам от желанието да кажа и да направя всичко. Понякога страдам от нуждата да се намълча на всички и да се скрия, но сега не мога. Искам да се разкъсам и да се сипя нежно и празнично от небето като конфети. За всички.

Болна съм. Болна съм по музикалната лирика, влюбена съм в светлосенките, разтапям се в шофирането, унасям се в пушенето на студено и за първи път, дисоциирам се в мекото съприкосновение на молива с листа, разтичам се по отминали епохи, недокосвани и невъзможни, облепям се по всички красиви случайности, които някога съм виждала. Умирам от необяснима любов по нещо неясно за мен.

Пише ми се поезия, представям си Вапцаров, чета го и пак леко потръпвам на любимата си част. Чувствам се виновна. Заради енергийната напитка ли е, заради нощта ли, кое, по дяволите, ме прави щастлива точно сега?

Звучи абсурдно. Аз не се оплаквам, просто не спирам, не мога да седя на едно място. Щастлива съм и не съм. Искам повече, не искам никога да свършва. Не знам дали някога ще успея да спра.

Сякаш ям само за да измия чиниите след това. Сякаш ги мия само за да станат мръсни отново. Подреждам, изхвърлям, чистя, проветрявам, пера, бърша, мета. Всяко почистване на стаята ми се струва като ново начало. Всяко събиране на дрехите в коша за пране. Всяка секунда ме унищожава.

Съжалявам само, че има толкова много песни, вероятно и книги, вероятно и филми, които някога съм започвала, но не съм довършвала навреме. На които не съм дала шанс навреме. И ги откривам сега.
Искам да издържам малко по-дълго, искам само да пазя близките си здрави и да не късам нервите им. Това не означава, че ще спра да правя непрактичните неща, които правя. Поне не всички.

Нещо ме убива, но не по онзи начин, който ме кара да искам да заспя завинаги. Не искам да заспивам никога. Искам да се раздам, ето това е усещането, сега разбирам Стефан Цанев.
Нещо ме убива, убива сладко и мъчително, нещо ме убива и задвижда едновременно.
Дори мисълта, че след малко ще е светло, че слънце ще изгрее над Студентски град, че ще си пусна една любима песен, че ще осъществя контакт с хора, че ще трябва да отида до СУ, да кажа "не, мерси", да се усмихвам на непознати и да ям много вкусен сандвич от едно много незабележимо място - дори тази (разнородна) мисъл ме топли.

Боже, искам толкова много неща, но най-вече да провокирам себе си и другите и винаги да успявам да се изненадвам по хубавия начин.

Четвъртата аксиома на щастието гласи: натоварвай се от време на време.

http://youtu.be/83Ad3xItBMw - тази песен я обичам. Представям си двама млади, легнали в тревата, полуголи, пред нежния кадифен намек за изгрев. Мирис на пролет. Болка до пръсване. Огромна. Черно-бели музикални епохи и някаква изкривена и чиста невинност.

Не треперя, не съм пила, не съм пушила. Просто Фреди Меркюри е изпял истината. Твърде многото любов ще те убие.

Само не днес, само не днес. Имам да направя още безброй много неща. Знам го.

на тъмно

2011-01-23T17:45:00.000-08:00

18.01.2011

хлъзгави петна

в моментите, в които се чувствам най-разочарована и забравила, по-скоро малко след тях, откривам някъде въплъщение на онази своя любов към .. и аз не знам какво. към болните души, към наркоманите, към изгревите и залезите, към черно-белите музикални епохи, към подлезите и белезите. и към смътната размита във водна пара и нежни сутрешни лъчи на слънце надежда.

откривам я и сякаш забравям всичко, и сякаш прощавам всичко, и сякаш съм по-сигурна от всякога, че сме(...), родени да лежим един до друг, някъде в тревата, някъде в росата, някъде в зората на една чиста и вечномлада любов.

24.01.2011

не вярвам във теб
и в теб не вярвам
оглеждам се само в чиста вечност

дано да има сила, която да направи така, че да се чувствам и пълноценна, и скъпоценно безразсъдна, млада и свободна. и опора, и наркотик.

дано да има сила, която да направи така, че да те виждам чист не само в прашните спомени и в дългото ти отсъствие, а и когато те има, в настоящето, от плът и кръв

защото моите сили са на косъм да се сринат

Are you in love?

2011-01-20T14:08:00.001-08:00

На "Попа"

И все пак беше хубаво, че точно на тая
моя спирка се сбира сега младежта,
тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,
как дърдорят си весело разни празни неща,

как открито целуват се, как дрънчат на китари,
как се смеят на смешки, явно смешни за тях,
и как явно ни чувстват отчайващо стари,
допотопни животни, достойни за смях.

Но в тъмното снощи ми се стори гранитът
на Патриарха с куп венци ограден.
А то били те. Уморени да скитат,
седяха на цокъла, на пет крачки от мен.

Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица
и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:
А не са ли наистина тези всъщност дечица
Мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?

Умни, будни, такива, със каквито едва ли
би могъл да се хвали друг някой народ,
а ний какъв избор срещу туй сме им дали?
Безработица вкъщи или чужд небосвод.

Не че няма сред тях доста с бръснато теме,
и че много от тях не се боцкат с игли,
но и много ги лъже това, нашето, време
и добре е, че само ни се смеят, нали,

като биха могли... А те, виж как, красиви,
под неона в целувка сливат млади лица,
виж как дръзко се мятат момчешките гриви
и как женствено в мрака блясва в миг обеца

очевидно нехаят, или просто не знаят,
че светът им могъл би да е друг, не такъв...
Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.
Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!

Валери Петров

Повтарям се, но толкова го обичам и така нежно ме натъжава.

ще легна до тебе

2011-01-17T20:41:00.000-08:00

Не знам как чета Дубарова и слушам Нова Генерация. Двойна доза болка.

Никога повече няма да си купя прясно мляко с най-малкия процент масленост. Има вкус на разредена вода.

А иначе аз, разбъркана и отразена в идващата сутрин, нощния живот и многото светещи прозорци от отсрещния блок, се питам: когато някой ме прегърне и види смутения ми поглед на фона на тази песен, ще ме помисли ли за чисто момиче?

а мръсно ли е в душата ми.

ето, че открих светлина в (да) любимата си група и разбрах, че са нещо повече от мрак. макар че в онзи необясним мрак на хората винаги мога да се влюбя.

(когато някое силно момче ме прегърне,
аз няма да плача.

когато съм тъжна,
аз няма да кажа:
"хей, силно момче, прегърни ме."

когато поискам да хвана ръката му първа,
ще стисна зъби, ще прехапя устни
и ще успея да не я хвана първа.

когато някое силно момче дойде бавно към мен,
аз няма да мръдна.

когато положи глава в скута ми женски,
аз няма да трепна.

когато някое силно момче ми покаже, че понякога става слабо,
аз няма нежно да го погаля.

когато си легна сама,
ще съжалявам за всичките силни момчета,
пред които аз съм била много по-силна
(а всъщност толкова, толкова слаба))

танцуват сами/твоите студени очи/без спомени

2011-01-15T19:17:00.000-08:00

знам, че някога пак ще ме пречупи. за няколко мига, минута, час, ден, нощ - не знам.

скачам на леглото и щастливо полудявам.

Арлина, време ли е?

I am the passenger

2011-01-13T20:29:00.001-08:00

ти помниш ли, когато те обичах -
шептях го искрено в ухото ти
и спусках нежни пръсти по лицето ти,
ужасно близка и интимна,
възпалена,
се давех в разстоянието между нас,
макар да бяха само сантиметри,
аз исках да изпия всяка власт,
която ме отделя от дъха ти,
която забранява топлината ти,
която ме възпира да целувам
момчешките ти скули в тъмнината
на този пуст и празен град.
и ето че заради теб пречупих
оковите на смешни предразсъдъци
и станах по-банална от клишетата
на всички пошли романтици.
приемам и позора, и далечината,
но с една наивна уговорка -
да гасна във обятията мъжки,
в отровата ти, в тишината.
да знам, че всичките часовници
са спрели да ни бъдат врагове
и най-накрая отначало
да почнем заедно да търсим нови светове.

има дни, в които хич не ти пука какво ще покажеш. а аз вече съм на 19. йей.

we know notin

2011-01-11T19:28:00.000-08:00

Може би не показвам на хората, че понякога са ми нужни. Може би понякога не показвам достатъчно добре на хората, че са ми нужни. Все едно.

Отидох да изхвърля боклука, а се озовах с цигара в ръка, седнала на капака на колата си, на паркинга до БНБ, в 3 през нощта.

Няма да довърша историята. Но продължава интересно.

Предполагам, че ми трябваше вдъхновение и вместо да се моля за него, просто си го създадох.

Cheerz, darlin

2011-01-04T15:18:00.000-08:00

Иска ми се да се показвам на хората. Ексхибиционизмът е изначална черта. Но ми се иска все по-рядко. 'Cause I don't think that they'd understand. Съжалявам.

Sudden explosions

2010-12-31T04:53:00.000-08:00

Не искам правила и лекарства, антибиотици и носни кърпички.

Липсва ми онази инерция, която може да помете всичко, всяко нервно и демонстративно ръмжене, всяко разсейващо движение, всеки страничен шум.

Тази година обичах и се осмелявах. Да, това е прекрасно. За малко да кажа нещо умерено, но няма.

Искам да изпия света жадно, искам светът и животът да ме изпиват жадно. Ще обичам до пръсване и ще бягам в три през нощта. Наречете ме както искате. Пожелавам ви живот.

I must embrace it

2010-12-27T05:38:00.000-08:00

Започнах да пиша преди няколко минути. Може би забравената атмосфера на забравената къща не ми влияе добре. Тук е по-топло, отколкото съм свикнала да е, клавиатурата ми е друга, клавишите се натискат по-силно, по-дълбоко. Мониторът е по-голям, нещата се случват по-бавно, нюансите на светлината в стаята са по-различни. Аз ли съм по-различна?

Бях започнала, но след като прочетох това, което бях написала, се отвратих от резкия и отсечен тон, който се опитвах да симулирам, Погледнах към тефтера си и ми се прииска да пиша там - на белите страници, с любимия си вид химикали, сини и с капаче на Faber-Castell. Представих си се легнала по корем на леглото, пишейки на хартия, на хартията на точно този тефтер, с любимия си химикал, и ми се стори толкова по-вкъщи.

Затова се запитах къде е проблемът, не мога ли да съм мека и непретенциозна, не мога ли да кажа това, което искам да кажа, и толкова. Без претенция, без излишна самонадеяност, без похвати, без стратегии, без тактики, без уловки.

Защото в крайна сметка винаги се стига до тази голота. Накрая се събличаш, накрая се разплакваш, накрая стискаш, стискаш, стискаш нечия ръка. Накрая се усмихваш, накрая поглеждаш малко по-продължително, накрая не се сдържаш и казваш нещо. И не че всичките стратегии и тактики са били ненужни, напротив. Те сладко и мъчително са удължавали процеса, превръщали са го във вълнуваща любовна игра, в доказателство, че всяка дейност си струва, стига да вложиш ентусиазъм в нея. Но идва момент, в който ти писва. И се оставяш.

Два дена след Коледа и четири преди Нова година не знам дали да пожелавам разни неща, или да правя обобщения и равмосметки. Те ме плашат, макар че страшно искам да си извая извод от цялата година. Няма смисъл да съм многословна: две и десета беше прек-рас-на. Силно искам да е такава и в последните си дни.

Мен малко ме боли, но това е, защото имам слабост към декември. Иска ми се да споделя, но няма накъде повече, последната спирка е конкретност, а не мога да съм прекалено лична.
Малко ми е тъжно, защото не мога да излея всичко, макар да се мъча от юли насам.
Преди сигурно щях да пожелая да заспя за няколко дена, но не и сега. Имам нужда да съм някъде и с някого постоянно. Не я понасям тази инертност. Дори да съм замръзнала като статуя, в главата ми циркулират мисли и не ме оставят.

Толкова. Жалко, но усещам, че това място бавно се изплъзва от ръцете ми. Може би нещо ще го съживи. Твърде многото любов и твърде многото живот винаги убиват нещо в теб. С 2010 започна, нека с 2011 продължи.

So this is Christmas

2010-12-25T16:41:00.000-08:00

Дръж на това, на което държиш, и всичко ще бъде наред.

Не знам как живея по този начин все още, но е хубаво и вярвам, да, вярвам. Имам желание и сила. Имам всичко.

My girl pinched my hips to see if i still exist

2010-12-23T17:27:00.000-08:00

Явно е тенденция. Пореден декември, а паметта ми е по-тежка с още една ламарина.

Какво да кажа - вкъщи съм и не съм. Хубаво ми е и не ми е. Някъде там съм аз - между тъмносиньото, погледите, желанията, смелостта, страха, прехапаните устни, детския глас и нуждата.

А леглото ми е оправено и ще ми е топло, топло, топло. Да се скрия в него, поне за малко.

една ламарина

life is a verb

2010-12-18T18:56:00.000-08:00

декември е месецът не копнежите, на началата, на сбъдванията.
обичам декември от около година.

обичам снежните улици, обичам да карам по тях, когато няма трафик, когато всички коли, чакащи с мен на работещите светофари, са таксита.

съжалявам, че говоря толкова много за шофьорския си живот, но той заема значителна част от целия ми живот и го обичам.

обичам тези пътища. научих се да харесвам картите. обичам знаците, посоките, табелите (когато ги има), хоризонтите, сградите, светлините, маркировката (когато се вижда!), погледите в колата, наредена зад моята в колоната, на огледалото за задно виждане, тракането по волана, пеенето в колата, паркирането.
трябва да чукна на дърво.

а когато правя всичко сама, в пустия, голям и светещ град, тогава успявам да го видя. тогава успявам да го видя и красив, и такъв, какъвто ще ми се стори някога, когато се върна.

не отивам никъде и не знам какво да си пожелая. ще обиколя стаята три пъти, ще изсуша косата си и ще спя.

пиша все по-постно, като че ли пиша молитва.

може би това е достатъчно.

and the music was like wind in your hair

2010-12-14T19:28:00.000-08:00

бъркотията в стаята ми е безкрайна. направо е плашещо, като погледна часа и като погледна малко по-напред - към сутринта.

чувствам се като отражение, като отблясък, като част от утайка, издигнала се нагоре в леко разклатена чаша с течност, като нюанс, като щрих, като половин размах, като наполовина завито тяло, като обещаваща идея без реализация, като усещане за нещо, което е много, много близо и същевременно адски, адски далеч

о да, знам, че някъде тук огън гори. и запалката ми няма нищо общо с това.

She’s like grace from the earth

2010-12-11T09:42:00.000-08:00

В крайна сметка, колкото и боклучиви да са някои хора, в определени моменти се държат хиляди пъти по-уважително от други хора. За това се сетих, като в съзнанието ми изниква един човек, клекнал пред мен, преди много, много време. Мисълта ме натъжава страшно. Беше толкова отдавна.

Толкова нощи ставах в тъмнината и в студа, за да не загубя вярата си. В толкова произволни моменти се сещах за хубави отминали времена, за да не се натровя с чернилка.
Толкова упорито го правех, макар да се оставях на силите на достойнството и реализма от време на време да ме смъкват близо до земята.

Знам, че не трябва да бягаш от желанията и чувствата си. Знам, че дори да искаш да не спираш да искаш нещо, трябва да не се лъжеш в моментите, в които то започва да ти изглежда гнило. Знам, че всичко зависи от ситуацията и хората. Че има клишета и има установени правила. Но те се раждат в определени ситуации и няма как да важат за всички, винаги.

Знам, че трябва да знаеш кога да виждаш всички хора еднакви, и кога да осъзнаваш, че все пак се различават. Всеки един момент изисква различен подход и никой не може да те научи на това по-добре от опита.

Знам, че може да спечелиш някого, ако се появиш внезапно в живота му под формата на това, което му липсва.

искам пак да мога да кажа "Само не умирай на 27 и аз няма да умра на 25".

защо разочарованието съществува?
(и ето я беглата ми прилика с шестнайсетгодишните - нещо ме отблъсква от хората тези дни)

Моля се някой/нещо да ме опровергае.

I have wasted my time

2010-12-09T15:01:00.000-08:00

Тук съм от трети октомври. Вече свикнах почти достатъчно.

Не помня кое беше нещото, което първо ме грабна, но снощи разбрах колко обичам пътя си до СУ. Колко обичам да седя на първия ред в голямата аудитория, скрила книга в тетрадката си. Или просто да седя на първия ред, пишейки и слушайки.

Не знам какво ще ми вземе Софийски, не знам какво ще му дам аз, но въпреки всичко, въпреки всичко за пореден път казвам, че нещата май са добре. Което е парадоксално.

На новото си легло съм захвърлила новите си ботуши. Нивата на вещоманията ми доста спаднаха, но не мога да спра да харесвам хубавите обувки.

Снощи, някъде към пет сутринта, малко след Бийтълс и Джон Ленън, исках да грабна един чужд лаптоп, да се изправя пред него или да го сложа върху коленете си и да изпиля душата си до такава степен, че да остане гола и разкървавена. Не го направих.

Останах, лежейки в тъмнината, на черния диван, до някакви хора, между някакви думи, тихи шумове, откъси от споделяния, меки гласове и спонтанни ежедневни признания.
Разказах колко голяма е разликата в това да те возят и в това ти да возиш някого. Как, когато си просто пасажер, наблюдаваш всички тези светещи фарове, спускайки се като триумфална светлинна вълна по Цариградско, и се впечатляваш. И потъваш в града. Как, когато возиш, триумфалната светлинна вълна е признак за километрични задръствания и дълго чакане на светофарите. Как, когато возиш другите или дори само себе си, градът е нещо, което не просто наблюдаваш, а в което си хвърлил цялата си концентрация и не можеш да видиш така, както могат пасажерите.

На дивана беше удобно, а часове по-рано исках просто да гледам улиците от задната седалка на такси, да усещам сърцебиенето на вечерта, да му дам да се слее с моето и чудесно да си паснат. Това не се случи.

Счупих ключалката и милиони нерви ме омотаха като пипала на морско чудовище от някоя легенда.

После помня вино, смях, обикаляне и много опити. Благославям тоалетните, задето в тях можеш да се скриеш от всичко и всички за няколко минути и да вдишаш въздух. Тоалетните и терасите. Най-любимите ми места.

След това помня още малко вино и още малко обикаляне. Накрая си намерих стая, намерих си място, намерих си Бийтълс, намерих си хора, намерих си диван. Не ми се спеше, но успях да го направя някак.

Събудиха ме хиляди пъти и на хиляда и първия аз реших да стана.
Пих вода и оставих сутрешния свеж въздух да ме върне към любовта ми към всичко. От таксито разглеждах улиците и мислех за катаджиите (еднакви до един), накрая стигнахме до пътя за вкъщи и мъничко се стоплих.

Вкъщи беше мрачно, филтърът на мрака напомняше на загорял крем карамел. Мрачно и разхвърляно. Но беше вкъщи. Така и не успях да се наспя, не успях и да остана още малко.

Не събирам спомените си, които са повече от пресни и все пак мътни. Не извличам нищо от тях. Оставям ги да ферментират. Когато дойде време, ще ги свържа някак. Аз съм момиче без спомени, но не и момиче без очаквания. Не мога да изхвърля всичките. Оставям си няколко, за да ме бутат напред, а следващия път, когато усетя непреодолимата нужда да пиша от някой чужд диван на някой чужд лаптоп в пет сутринта, няма да се колебая.

What if my shoes don't match my jacket?

2010-12-01T14:08:00.000-08:00

Навън е студено, а огледалото ми гори между пламъците, които хвърлят две почти симетрично разположени нощни лампи.
Навън е студено, а на бюрото ми са намерили мястото си всякакви несъвместими предмети, скупчили се в разбираема единствено от мен романтика.
Аз съм се качила цяла на въртящия се стол и дъвча ли, дъвча три дражета Орбит боровинка.
Пипам подутото си ляво ухо в уюта на тази матова стая и дърпам пердето, за да видя вятъра по-добре.
Аларма на кола се включва, нощта навлиза все дълбоко в сърцевината си. Искам да заспя в памучни бели дрехи и всичко да е нежно.
Искам физически да ме боли и да си струва.

Понякога се изненадвам колко добре се абстрахирам от нещата. Понякога не ме интересува. Понякога умирам, като пусна струята топла вода да тече и оставя безжизнената си ръка под нея.

А когато устните ми посинеят, целувай ги до смърт.

аз знам, че там ще се върна отново

2010-11-30T06:53:00.000-08:00

дългите текстове ме уморяват дори само с идеята, че захвана ли се с един потенциален такъв, ще го направя, както го правя, без да се изненадам.

кратките "репортажи" ме отдалечават от това, от което имам нужда, и ме карат да вярвам, че избирам бездушния, лесен път

белите стихове ми изглеждат като прекрасно извинение за всичко, на което не съм способна. и са запазена марка на толкова непознати. все пак от време на време посягам и към тях.

спонтанно нахлулите реплики в главата ми подсказват, че трябва да търся насоченост, да прокарам идейна нишка и да ги развия. но спирам.

музикалната лирика ме ограничава в спомените ми и отделя от тях всички останали.

черновите в телефона ми отдавна не са били провокирани от онова (не)определимо състояние, в което плавам и светът ми изглежда и дълбок, и кристалнопрозрачен и ясен, и реален и ограничен, и възможен.

черновите в телефона ми са все още любопитни, но остават неизпратени.

затова сега правя това, насред домакинската работа, вълнуваща и нова за мен, насред самотата и последния ноемврийски здрач, аз държа на това, на което държа. усещам, че изпадам някъде, където не мога да уловя всичко нужно и да го формулирам. вдъхновявам се постоянно, сякаш всяко вдишване е тежко, но упояващо. сякаш правя любов с живота и с дните си. дори когато са уморени, протрити и мръсни.

ръцете ми миришат на сапун, харесвам умни момчета с кретенски усмивки - придават им чар. хубаво е, не знам как, но е, все още е и ще бъде още повече.

но не мога да избягам от почти недоловимото усещане, че въпреки цялото това пълноценно олицетворение на глагола "съм" в 1 л., ед. ч. някаква тиха агония ме е вързала и аз се мъча, и аз я чакам да си тръгне.

видях те още като те видях
да лъжеш променено,
но в цялата индустрия разбрах,
че ти си нещото за мене

творческото мислене е онанизъм

2010-11-25T05:05:00.000-08:00

За какво ти е да ме четеш, като си имаш свой собствен свят? Аз разлепям своя като афиш на странна постановка насам-натам, а хората подминават, защото и изкуството, и и ексцентричността са скъпи и безполезни.

Днес станах свидетел на нещо грозно, поне в моите очи. Бях на откриването на "Lidl" и ми се наложи да видя настървените тълпи, приближаващи се сантиметър по сантиметър до входа с количките си. Първо се сетих за Смирненски, след това за "уродливи/сакати/космати". После обвиних себе си, че вероятно не разбирам. Все още не разбирам. Защо?

След това се прибрах изтощена и натоварена с липсата на сън и спомена за гадно уиски. Заспах, но не като труп, макар че това ми трябваше, за да се събудя час по-късно и отново да повярвам в живота благодарение на цветовете.

Ядох, защото бях гладна като вълк - обожавам да съм гладна като вълк или адски жадна - толкова по-хубаво е тогава.

Ядох месо, защото съм хищник и всеки път, когато съм гладна като вълк, си мисля за нещо, в което има и месо.

След това отново хвърлих ласо от мисли в определена посока и сега ще успея да заспя спокойна. Настилката може и да е повече от зле, но нещо смътно ми подсказва, че ще се докосна до онази атмосфера, която бавно ме разяжда, че ще имам всичко, което съм искала. Просто трябва да дишам, макар и да живея в дълъг и протяжен гърч.

по телевизия, по телепатия, теб, само теб чаках

2010-11-24T11:23:00.000-08:00

ще чуя тази песен, преди да изляза, въпреки че вече съм нервна. днес я слушах на светофарите при Семинарията, докато дъждът се изливаше поройно и продължавах да съм жива. хубаво нещо, което да отбележа и за което да съм благодарна. и понеже чаках дълго, реших да си губя времето. а в колата пея заедно с радиото като средностатистически американец от американски филм. лаконичната аз отива да си пусне песен.

it's about you and the sun

2010-11-23T06:44:00.000-08:00

Не знам какво ме спира. Може би съм празна. Но подозирам, че не съм, а просто от прекаленото препълване съм започнала да се чувствам няма.

Усещам устните си напукани. Усещам ги. Напукани. Гледам как облаците над блоковете се движат и разбирам, че небето се мести. От един прозорец на третия етаж на отсрещния блок някакъв младеж пуши. Малко по-надолу, срещу него, навън, накаква девойка пуши. Гледат се. Тя усеща устните си напукани. Усеща ги. Напукани. Тогава си мисля, че когато запаля сама и се оставя на малкото отнасяне, се сещам за някого. Тогава в главата ми изниква прекрасната уговорка: когато запалиш сам и се оставиш на малкото отнасяне, ще се сещаш ли за мен? Все едно пушим заедно.

това, което не правя, pt. 2

2010-11-21T14:36:00.000-08:00

18.06.2010

не знам защо реших, че може и да не продължава живота си на чернова

изповед по средата на нощта

(а всъщност написано между 16:15-16:40 и по-късно..)

Устните ти бавно пълзят по гърба ми,
както сутрин зората пълзи по небето.
Мачкам чаршафите, превивам тялото си
в малка конвулсия, болезнен копнеж;
разцепвам устните си и пия кръвта си,
трескаво пускам ноктите по плътта си,
за да утоля жаждата -
жаждата за чужда пот, полепнала по тялото ми.
Само изповед в звездна лятна нощ може да бъде спасение.
Само когато времето спре
и съм достатъчно силна, за да хвана ръката ти първа.
Само когато небето,
надвиснало над нас, е така безкрайно, че да поискам
да не се прибирам никога.
Нуждая се от катарзис, от искреност до режеща болка,
до оголване на всеки нерв, до създаване на истинско напрежение,
до опъване границите на възможното,
до утопия на няколко мига със теб.
Затварям очите си и си представям, че припадам върху гърдите ти -
това е мъничка глътка въздух, бягство в страната на тихата страст,
капка утеха,
стръкче надежда.
И не искам да се събуждам,
защото пак нищо няма да е толкова, колкото трябва.
Издухай прахта от миглите ми
и не ме пускай.
Позволи ми да те владея,
разтвори раните си за мен -
ще ги целувам със солен език,
а после със сладък сок ще отмия
всеки демон, който танцува в душата ти.
Пусни котвата на ръцете си
някъде на дъното на моята кожа
и остави мирисът ми
да се вреже в обонянието и в спомените ти.
Нека гласът ми е
ехото
на твоите неизречени желания -
в пулса ми вилнее
някаква женска магия.
Не искам ключ,
за да си отворя,
и не искам да заключваш след мен,
след като вляза -
само остави вратата притворена.
Предусещам го, без дори да съм сигурна
защо в точно такъв момент
мога да бъда такава.
Дай ми право на крачка назад,
дай ми право на крачка напред,
аз вече те пуснах,
за да не се обвинявам, че сама се хвърлих в пропастта
- все някъде ще се срещнем.
Остави ме да бъда слаба в ръцете ти
поне понякога,
поне замалко.
Остави ме да бъда невинна,
когато съм малка и свита като пашкул.
Остави ме да бъда искаща,
когато лежа беззащитна и те очаквам.
Остави ме да бъда порочна,
когато сама водя ръцете ти
по пътя към тайните си.
Остави ме да си тръгвам,
а после съжалявай,
докато слушам как шевовете на сърцето ми се късат рязко
един по един.
Не ми трябват думи, не искам да знам,
стига ми само едно по-дълго мълчание,
за да се влея в кръвта там, където боли,
и да разбера.
Ще спусна нежно докосване по дланта ти и ще се свия в нея,
за да не треперя от студ.
Ще те потърся с навлажнени устни,
за да разруша бариерата,
просмукала се в атмосферата между нас.
Тогава, моля те, остави погледите ни да се давят един в друг,
болезнени и опиянени,
а аз ти обещавам,
че ще си струва.
Само ме обичай,
бъди до болка влюбен в мен,
за да се оставя
както искам,
както мога
да се предам
и
да те обичам
и аз.

If I am the storm, if I am the wonder

2010-11-19T08:34:00.000-08:00

Преди се късах, късах се парче по парче, парче кърваво месо по парче кърваво месо, истински, дълбоко и брутално. Така правех при вида на някои гледки, така правех в някои моменти, така ме изтезаваха някои мисли, така ме мъчеше въображението ми, така ме убиваше способността ми да не спирам.

Животът е толкова случаен. Пълен с толкова проклети случайности. Много съм щастлива, защото има неща, за които да бъда щастлива. Но освен всички тях в този период от живота ми има и едно ужасно драпане и дращене по вертикална плоскост. Знам, че всички тези периоди са някакви преходи. Знам, че е така. Усещам го като миналата година - толкова сладко-мъчителна есен. Сега точно не знам как продължавам да правя всичко, което правя - да карам, да говоря, да забравям, да си спомням, да се усмихвам дори.

Но когато разстоянията се скъсят и представата за нещо се превърне в реален образ, светът започва да боли и тупти ведно с теб.

It was me on that road
but you couldn't see me.

http://youtu.be/KLpkXtM-VI8?hd=1
Удивителна.

Не искам да съм демонстративно лаконична. Просто това е моята случайност.

невинно и горчиво. се късам отново.

very clear

2010-11-12T16:49:00.000-08:00

http://youtu.be/GE8ubn4cDx8

много неща не съм направила. не искам да се отказвам от тях, но и знам, че ако продължавам да мисля така, винаги ще се чувствам виновна.

тази песен е хубава

и вятъра питам

2010-11-09T02:16:00.000-08:00

http://youtu.be/fXrVWREIDUA

Аз съм в безопасност, в стаята си съм, вятърът е идеята през прозореца, но не се промъква през кичурите на моята коса, не брули кожата на моето лице, не смразява клетките по моето тяло. Аз съм в безопасност, ужасно съхранена вътре, пишеща за това навън. Жалко ли е?

Слушам тази песен + Нова Генерация, виждам как дърветата се гърчат, "страшни и грозни" (като Нова Генерация), тъжни, гротескни и болни - като Нова Генерация.

Чувам как вятърът вие някъде там, покрай паркираните коли и мръсножълтите голи тераси на един не особено красив, но по определен начин чаровен Студентски град. Чувам го, но нямам време за чар, имам време единствено да го усетя. И незнайно защо паренето в очите ми се разлива във въображението, цялата съм възпалена, слушам вятъра и се връщам някъде назад, в бедните си заради невежество фантазии. Виждам залеза над хълмовете, някъде на запад, някъде в Англия, хълмове и възпален като мен залез, розово-червеникав, заразен, болен, девствен, крехък, чуплив, отровен. А по тези хълмове вървят безнадеждни романтици, върви Байрон без път и посока, вървят поети алкохолици и поети наркомани, поети, които не взимат нищо освен умопомрачителна доза вдъхновение, черпят я от всички възможни места и плащат по страшен начин.

Ето това виждам и разбирам как и пролетният, и есенният вятър ме убиват малко по малко, за да изродят от мен по-обновени и обновени версии на това, което винаги съм знаела, че някога ще бъда.

Спускам поглед в тази безцветна идилия, пробягва невидима мисъл за ужасната и безнадеждна моя любима музика на Воев и близките до него, виждам онези бързодвижещи се облаци по вчерашното следобедно небе и не мога да се питам.

За капак на всичко това една песен на Молоко мрачно ме изпълва. С нея идват и въпросите. "Why waste your time looking for proof? What if the answer is never the truth?"

Не мога. И аз не мога. Да повярвам. Няма как.

нека ме опива

2010-11-04T11:49:00.000-07:00

от старите винари още знам,

че когато спра да съзерцавам, ще умра.

Красива беше сградата тази вечер, една от малкото на които толкова им отива синьо-бяла светлина. Превърна се в нощна приказка. Хладна и отворена.

Пия малка чаша червено вино и започвам да свиквам да не се мръщя на алкохол. Пиша отново като малко момиченце, като малка висока скала, като не целувам момчешки лица, като разкъсвам се отвътре, защото нещо непознато е може би нужно, защото нещо познато липсва. Защото хладната и отворена нощ ме очаква.

Днес на лекция четох Керуак, защото ако не сега, кога?, защото достатъчно хора, пряко и косвено, ми повлияха, защото не чувам професора, както трябва, а отвън, през огромните прозорци, слънцето ми сочи нагло среден пръст от името на ноември, а аз му се усмихвам, защото показването на среден пръст е любим жест.

Някаква циганка настоява да ми предсказва бъдещето, аз се мъча да й откажа с ужасно много усилия, мразя да съм гадна с хората, чувствам се ужасно.
Накрая успявам, прекосявам градинката, стигам до входа и се започва цикълът на новото ми любимо място, където се чувствам добре. С една-единствена уговорка - имам съмнения относно нещо адски важно.

подчинявам се на някаква странна смес между ред и произвол, завършвам с малки букви, отпивам нова глътка, не ме опива, трябва ми нова доза. казах ли, че искам да съм дилър на красота?

Че искам да съм хероин.

истинска като море

2010-11-03T13:58:00.000-07:00

Днес на масата на третия етаж в Северното крило видях две неотваряни късметчета от кафе. Взех едното, за да не бъда алчна, а на него пишеше: "Някои търсят цял живот и пак не намират". Стана ми криво.

Минаха много хора и никой от тях не забелязваше второто, затова реших, че мога да го взема, защото само аз го виждам и ми изглежда важно. Отворих го. "ПАРИ!" Явно бях алчна. Не се радвам, когато ми се паднат пари. И го изхвърлих.

А напоследък пиша така отсечено и телеграфично. Искам дълъг текст, искам да се спусна по водните капки, стичащи се по плочките в банята, отклонявайки се към фугите, искам да обера важното от несъщественото и да го намажа като конфитюр на палачинка. Не знам кога това ще се случи и някак ми се струва незаслужено да пиша дълго, преди да е минало още поне малко време.

И ми е малко гузно, задето пиша без нужното чувство и отдаване под заглавието "истинска като море", но това е единствената жива и подсказваща част за случващото се в мен, която мога да дам.

толкова съм далече, почти доловимо ме боли
искам да остана сама за малко

Every time

2010-11-01T15:36:00.000-07:00

http://youtu.be/jZD2rFLbX2c :)

Адски красиво е, а аз се връщам от терасата, където скришом пуших тънка и дълга цигара с нещо като шоколадов аромат.
Знам, че още милиони хора усещат освобождаване от тежестта и мека топлина, щом прихлупят клепачите си и изповедно издишат дима. Знам, че не съм единствена, но е толкова хубаво.

Създадох нещо мило и го духнах по вятъра. Нека лети, лети, лети. Любовта не е цел.

Честит нов ден. Аз ще слушам "Love of my life", защото Фреди Меркюри е малко повече от велик, ще разчистя и подредя стаята си набързо (моята любима стая), ще си измия зъбите, ще надраскам нещо в един тефтер, който нося навсякъде, и сигурно ще спя.

Ще стана дилър на красота, ще си намеря дилър на свобода, ще му звъня в миговете на абстиненция и ако твърде многото любов ме убие, нека да е през есента. Но не и днес.

be strong

2010-10-29T15:26:00.000-07:00

Днес на един от светофарите се загледах в ръката си, държаща кормилото, и видях как трепери заедно с колата.

Днес прочетох "Старецът и морето" по време на една лекция.

Днес чух една забравена мелодия, с която телефонът ми понякога звъни, и сега, като се сещам за нея и я слушам, без нещо да звъни, разбирам, че някои неща нямат заместител.

Днес си казвах наум "Дръж ума си бистър".

Днес плаках за стареца.

Много съм уморена, може би дори повече от много, пие ми се чаша вино в тъмна стая и в тишина, в почти пълна самота, включваща още един. Пуши ми се цигара от нечия ръка. Искам да пушат от моята ръка.

много съм уморена

When you аre ready I will surrender

2010-10-21T13:20:00.000-07:00

..пее тя, Ройшин Мърфи, с разперени ръце, и ми вдъхва усещането, че предстои нещо размазващо.

Нещо размазващо предстои, a как искам да слушам Молоко, увеличени докрай. Само мисълта за усамотението ми с изкуството и всичките му производни халюцинации ме кара щастливо да настръхвам, а начинът, по който тя прави секс с музиката, ме подлудява.

And I feel useless,
don't care what the truth is.
(...)
Truth, do you hear me?
Don't try to come near me.
So tired I sleep through the lie.
If you desire to lay here beside me,
come to my sweet melooooooooooooooodyyy.

Come. Come. COME TO MY SWEET MELODY.

Обожавам я, bring it back, back, back, back, back, ba-a-ack, пие ми се уиски и ми се забавлява много, ама много. Изпада ми се в сладостен делириум, танцува ми се, искам силна музика и замайване, цигари, хора и още хора, познати, непознати, запознанства.
Тати е заспал съвсем близо до мен, аз слушам с една кофти слушалка в дясното ухо, но в действителност inside I'm dancing.
И въпреки че през дванайсети клас в училище се изигра доста белот, а аз така и не пожелах да се включа, защото знаех, че съм зле, сега, в СУ, се престраших да посегна към картите и да бъда не чак толкова зле. И сега, въпреки че нещо ме прави несигурна, тъжна и нуждаеща се от голямата бяла къща в Северозападна България, усещам как намирам заради какво да ми е хубаво. Не, няма да спра да се усмихвам на непознати. Отива ми да го правя.

А днес следобед слънцето сякаш за първи път се вмъкна през огромните прозорци на 272-ра аудитория и аз бях Златокоска повече от всякога, разполагаща със смътни представи за всичко и все пак добре.

Tell me I'm an angel

2010-10-19T10:33:00.000-07:00

Как да пишеш, когато някой се намира на по-малко от метър от теб? Как да пишеш, когато не можеш да пуснеш райбера и да останеш буден до 2-3 през нощта без никакви угризения освен тези, свързани със зрението? Как да пишеш, когато все още всичко е толкова несигурно и тънко, олюляващо се наляво и надясно, напред, назад, навсякъде? Как да пишеш, когато крехките устои на новото начало са тъй крехки, че се рушат дори единствено да говориш за тях?

Страшно е. По-скоро плашещо. Поносимо е. По-скоро понякога приятно. Трудно е. Без съмнение.
Пролуки има, но от тях искам да си изкопая тунел, просторен, достатъчен, широк, за да мога да премина към светлината, боже, колко рядко виждам слънчева София.

Живея вкъщи и този път няма да го напиша в кавички - Студентски град. Ходя на училище - Северното крило на Ректората на СУ. Карам кола - боже, как може да е едновмренно изнервящо, изцеждащо и удовлетворително да караш из цялата вълна от коли, докато съумяваш да не се разпиляваш в подлудяващия тенекиен вой на клаксоните.

Нося ключове, документи и още куп вещи, натоварени с поетата отговорност към тях. Ако в света ми съществува образа на "момичето с телефона", то аз трябва да съм момичето с чантите. Момичето с червената раница, чантата и шишето с вода.

Обикалям из тези етажи, всъщност най-нужен ми е един, чакам пред асансьорите, много рядко излизам да пуша, нося си тефтер и книга, макар че една вече изчезна и тежко го понасям.

Запознавам се с разни хора хаотично, понякога съм хейтърка (да, това е думата), понякога не ми харесва някой да говори много и да е напудрено учтив и усмихнат. Друг път съм по-благосклонна и осъзнавам, че всеки трети от потока хора, би могъл да се окаже доволно симпатичен.

Ходя редовно на лекции и изписвам думите с усукания си, неразчитаем почерк, примесен с хиляди съкращения и суетна любов. Чете ми се повече, отколкото ми се пише, не толкова, защото няма за какво да пиша, а защото ми е трудно да го формулирам по какъвто и да е адекватен и достатъчен начин. Чете ми се, особено когато покрай мен минават тонове непознати и когато се надвесват над погледа ми, за да видят нещо, или сядат до мен и ми се стори, че ме смятат за крайно незаинтересована от каквото и да било. Но това не е толкова важно. Важно е може би, че нямам въпроси и все още се чудя "как" и "защо", все още не знам "накъде", все още не знам трябва ли да знам. Опитвам.

Има и усмихнати лица, някого, при когото да се спреш в почивката, нови и нови имена прибавям към паметта си, свободна е за още, разбира се.
Колкото и да трябва да е различно всичко, аз все още се усмихвам на непознатите, няма как - това е наркотик. Като кафето, алкохола, цигарите, като скоростта, като самоувереността, като вярата, като сладострастието, като парфюма, като безсмисленото ровене в телефона, като носенето на нужни и ненужни вещи насам-натам, като търсенете на най-неподходящия човек в най-неподходящия момент, като всички малки, щастливи и разяждащи навици.

Ако можех, сега щях да чета Кинг, щях да чета, рискувайки и завита под лилавия юрган, който е толкова огромен, че се задушавам, докато спя. Който е толкова огромен, че под него остава забележителен обем въздух и трябва да го затискам с одеяло, за да не умра от студ.

Ако можех, щях, но сигурно ще бъде Хемингуей, болки в гърлото и не знам какво още. Снощи и днес бях участничка в две съвсем нови преживавания, не от най-приятните. Не ми се чака трето за щастие, знам, че за всичко си има първи път, но, но, но. Не ми се трупа подобен опит.

А пък иначе, напук на натурата си, ще се опитам да не ми пука. "Готов ли си за новия ден?", попитах един приятел скоро. Готова ли съм за новия ден? Ох.

научи ме да слушам джаз

2010-10-09T15:16:00.000-07:00

Нарисувай я гола, чисто гола. София, душата си, тъгата си, самотата си, любовта си, празнотата си.
Обърни се с най-милото обръщение, кажи "Момченце мое" или "Златокоске", надраскай полуокръжност във въздуха много нежно и я издухай като сапунено мехурче с връхчетата на пръстите си по нечие лице.
Обичай, докато отпиваш от чаша червено вино, и позволи на захарта, окупирала тялото ти, да те отведе към буквите, които трябва да са хиляди, но ти не можеш да си пълноценен и да обвиеш с всички мислите си.

Аз ще лягам да спя в леглото, което все още помни топлината ми - изначалната такава. За да сънувам сънища, попили тонове нова информация, която и аз не съм разбрала кога точно се е загнездила в дъжновния ми мозък.

Ще слушам джаз и ще разкажа за новото си място без тераса, ще заспя по стар и себичен ритуал и ще умра от студ. Организмът ми трепти на нова честота понякога, аз съм си същата, почти същата, само дето съм вкъщи за малко, за кратка пауза, после отивам 'вкъщи" за много, за да се изгубя в информация, за да ме засмуче водовъртежът и да не успея да разбера същата ли съм, или не. Ще се прочета и ще видя.

това, което не правя,

2010-10-01T14:53:00.000-07:00

е да копирам вече написани текстове, освен ако не реша да споделям чернови. Но днес е различно.

Незнайно защо това е едно от местата, на които желанието ми за писане се отключва така неистово, че нито стерилният бял фон, нито фактът, че не съм навън, не пуша и не чувам омекотено "щрак" от потупването на пръстите ми върху почти плоските клавиши на лаптопа, могат да ме спрат.

Това е нормално, това е съвсем нормално. Защото. Защото червената улична светлина откри своя сезон и всички меланхолици вече могат да й се наслаждават в пълния й мрачен магнетизъм. Защото с горчивата сладост на черен шоколад октомври прониква в мен, а аз обожавам да го храносмилам, защото е октомври, а не ноември. Защото днес се загледах в асфалта, погледнах някаква кал, след това небето, всмуках жадно от цялата атмосфера и ме осени прозрението, че преди една година (без пет дена) видях най-красивото и умопомрачително небе в живота си. Онова, което никога, никога няма да забравя и което ми напомня за всички болки и всички въпроси без отговори. Октомври - умопомрачителен.

Нещата стоят така - винаги съм мразила ноември, но миналата година реших да му дам шанс. Той не го изпусна и успя да изплува на повърхността, но въпреки това неговата тъга ми се струва някак не очарователно болна, а бездънна и бездушна, глухо сива, мокра и ветровита. Докато "златистият орел на листопадната есен" (или нещо такова), смесен със студа и окончателната крачка към ядрото на сладката меланхолия, са тези, които ме упояват, които ме убиват, които ме довършват. Затова обичам октомври.

Обичам октомври, обичам го особено сега, защото ми напомня за едни преходни моменти, монотонни вечери, преливащи от хиляди мисли. Монотонни вечери, частично направили ме такава, каквато съм сега. Монотонни вечери, в които съм търсила силуети в сенките, в които съм се мъчила да забравя научените наизуст улици и да ги запомня такива, каквито някога ще ги обичам - без да се страхувам от безкрайната им пустота. Монотонни вечери, заради които обичам всички конкретни музикални лирики, Том Уейтс и моя град, "with a little drop of poison".

Обичам октомври, защото въздухът му не е замръзнал, защото по залез, когато минавам покрай старата гимназия, ми иде да изгоря и пепелта ми да се полепи по оградата й, да се стопли на меките и последни истински слънчеви лъчи, да се нашмърка с небивало красив залез, всепоглъщаща история и легенди за наркомани, а накрая да вятърът да я отвее в земята. Изцедена докрай.

Обичам октомври, защото му отиват очна линия и червено червило, черно, винено, кралско сиво, тъмносиньо, токове, trip-hop и усещане за Прага. Защото е отличителна и несъвършена красота, защото е тъмен чар, защото е плътни вежди и дръзки реплики, защото е полъх на женски и тежък мъжки парфюм, защото е самота, търсеща непозната ръка, защото е демонстративно издишане на цигарен дим, защото е тишина и обляно в студена пот събуждане по средата на нощта, защото е възможност да потушиш кошмарите си, защото е наркотик. Обичам октомври колкото обичам и нежната кожа, и силните погледи. Не знам дали сега го осъзнавам, или просто сега го решавам и сама се влияя от себе си - чрез този текст.

Затова обичам октомври, а сега той се оказва повратен. Още ден и край. Ще е дом на новите ми нощи, на новите ми дни, на новите лица, на новите навици, новите хора, ще е дом на новото начало, новите страхове, новата смелост, новото всичко. Ще треперя през октомври някъде далеч, ще спя, ще мия зъбите си, ще видя новото си отражение, ще се окъпя в нови светлини, ще си конструирам нов вид романтика, ще се влюбя в нови улици, ще си задавам нови въпроси, ще ме побиват нови тръпки, ще чувам по-силно най-любимото си сърцетуп-туп-туп, ще пиша по салфетки 'Sofia, je t'aime", ще ме гали нова зора, нови непознати ще се втренчват в мен, ще се втренчвам в нови непознати, ще тръгвам, за да стигна, ще бързам, за да не се оправдавам, ще закъснявам, за да се оправдавам, ще мразя, ще обичам, ще заспивам, за да забравя, ще заспивам, за да се събудя. Ще пиша и ще пуша. Едновременно. Мечтата ми. Мъничка егоцентрична идилия.

Ще оставям всичко това зад гърба си, за да имам нужда. Ще пия вино в някой апартамент и ще се усмихвам. Ще напия някого, ще напия и себе си, или по-скоро - ще опияня някого, ще опияня и себе си. Ще се страхувам и ще плача, ще се науча да съм друга и ще направя действията по-вълнуващи от идеята за тях. О, да.

Ще изнизвам себе си от кордата на миналото, за да се нанижа нова. Ще се изтрия от спомените си, за да се запомня нова. Ще се изстържа от предствата си за себе си, за да се изненадам. И понякога ще се връщам - не само физически. Ще се връщам, ще поглеждам назад, защото е хубаво, защото трябва, защото, ако не поглеждаш назад, се блъскаш отпред. Защото днес едва доловимо през мен премина призрака на ужасната самота, с която този град те запечатва в себе си. И дори когато си тръгнеш, част от теб е вклинена в него завинаги. Видях тази необяснима самота, каквато може би ще я видя, когато някой път се върна. Вкъщи?

А още не съм заминала и макар да съм сама на края на света, знам, че слънцето ще изгрее след километър, след километър ще се чувстваш добре, след километър ще излезеш от тъмното, въртят се колелата в главата ми, саундтракът на живота чудесно пасва на моя филм, маршируват буквите под садистичния ми натиск и летя с попътния вятър.

Все пак няма да остана спокойна, докато не напиша всичко, докато не напиша разказ, докато не излея всички онези диалози, родени в лунните, хладни и замаяни вечери, докато не прожектирам всички онези сцени, изплували в съзнанието ми - отново в лунните, хладни и замаяни вечери.
Но това няма да се случи днес - би било твърде неподходящо. Не мога, не трябва, не искам насила да правя най-любимото си нещо на света. Слаба съм, признах си.
Да пиша.

:)

п.с. толкова е интимно, колкото и мекото съприкосновение на графита с листа. не мога да ги сравнявам - едното е недостъпната любов към рисуването, която съм превърнала във фетиш, другото е продължението на дишането ми. но да, тези двете + още няколко = култ. разбирам хората, които ще ме мразят заради този текст.

п.с. 2 ще те обичам само ако слушаш музика. ако пееш, ще пея с теб. ако свириш, ще те накарам да ме научиш. а ако, освен всичко това, и рисуваш - ще се самоунищожим.

мисля в пукнатините. някой ден ще се събудя, обвита в дантела, отпаднала и защитена, и ще се усмихна, защото някои неща не дърпаш с въже, а просто привличаш като магнит. прости ми, весела, задето те обричам

да гребете от мене и никога
да не ме изгребете докрая

Лека нощ, не ме разбирайте погрешно (моля за пореден път).

Ask me, ask me questions, hit me like you do

2010-09-29T05:20:00.000-07:00

Със закъснение отговарям на Алекс, ах, винаги закъснявам :>

Q: Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?
A: Ммм. Не ям, докато чета. Или ям, ако съм страшно гладна и съм си грабнала книгата в кухнята, но след някакви минути се отказвам от храната.

Q: Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
A: Вода :)

Q: Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти в книгите, или идеята да драскаш по книгата те ужасява? Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
А: Поправям пунктуационни и други грешки, ако книгата е моя, а ако нещо страшно ме заинтригува, може да си надраскам наистина бледа чертичка или голяма скоба с молив. Отпред се подписвам, пиша дата и място на купуване, а може и още нещо. Понякога обаче не драскам, а си записвам на друго място коя страница ме е впечатлила или направо копирам цитата.
Разделители? Правя си сама от едни шарени листчета и гледам да си отиват със страниците и корицата на книгата. Ако нямам, използвам друго - веднъж си отбелязвах с пет лева и дълго време не си ги взех.

Q: Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
A: Well. И двете, но клоня към първия вид малко повече. Филмова съм си и това е.

Q: Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?
A: В някои случаи - да, друг път толкова ми се спи или бързам, че се мъча да спра и накрая се примирявам с края на пасажа или просто на някое изречение.

Q: Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?
A: Винаги дочитам тези, които съм решила, че ще дочета. Не вярвам, че една книга е безнадеждно безинтересна, ако не съм я прочела докрай. Но имам 1-2 случая с чакащи книги (Такъри, Милан Кундера и не знам какво още). И знам, че някога ще ги довърша.

Q: Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?
A: Ммммда. От малка съм си такава - чуя ли нещо непознато, отивам за тълковния речник. Така научих какво означава "фригидна" на 7-8 годинки.

Q: Какво четеш в момента?
А: "Записки на стария мръсник" на Буковски и съвсем задочно чета (и ще дочета!) "18% сиво" на Карабашлиев.

Q: Коя е последната книга, която си купи?
А: Трябва да са "Избрани творби. Никола Вапцаров". Много исках да имам лично мой Вапцаров.

Q: От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?
A: Мога и съм чела повече от една, но накрая винаги от***вам другите и се хвърлям в една-едничка от тях. Или пък в някоя абсолютно друга.

Q: Имаш ли си любимо място/време за четене?
А: Време - не. Стига да започна да чета, мога да чета винаги - сутрин, следобед, вечер, без да ям, без да спя, когато съм излязла. А мястото трябва да е тихо. Така съм се вглъбявала, че съм чела, докато съм била с хора на шумно място, но е трудно и доста грубо.

Q: Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
А: Предполагам, че самостоятелни издания. Все още нямам особено богат опит с поредиците.

Q: Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
А: Булгаков, Маркес, Набоков, Джонатан Сафран Фоер, прозата и поезия на Дубарова. Но никога не мога да препоръчам всичко, което харесвам, на всички. Вкусът ми е и нормален, и претенциозен, и спрял, и динамичен, и извратен, и тъй нататък :>

Колко лаконична бях. Ако някой желае да отговори - нека.

silence tells me sectretly

2010-09-25T14:14:00.000-07:00

everything

Докато ям бисквити на килима, си мисля за опита в живота и колко е хубаво да знаеш какво е усещането от ядене на бисквити на килима в полунощ. Редя наум разни преживявания и решавам, че трябва за няколко дена да преобърна навиците си и да започна да спя през деня, за да се събуждам свежа за вечерта. Трябва да знаеш какво е. Трябва да знаеш колко е сладко да се събудиш в три през нощта, като осъзнаеш, че ти остават още цели четири часа сън. Трябва да си усещал главозамайването от сутрешна цигара. Трябва да знаеш какво е да легнеш да спиш, без въобще да ти се спи, и какво е да легнеш, когато цял ден си вършил нещо тежко и пълноценно. Трябва да знаеш какво е да получиш смс в три през нощта и какво е да слушаш музика под звездите в три през нощта. Трябва някой да ти е липсвал до болка, трябва да си липсвал на някого до болка, трябва някога да си усещал обонянието си ненужно без нечий мирис и пръстите си излишни без нечия кожа. Трябва да си изпускал нервите си и да си крещял, когато най-малко си го очаквал от себе си. Трябва да си пял в колата като средностатистически американец, който отива за работа и се радва на живота заедно с радиото. Трябва да си давал пари назаем, трябва да си взелам пари назаем, трябва да си заговарял непознат, трябва имаш поне един белег. Трябва да си пускал нещо, без да си искал да го пуснеш, трябва да си се борил за нещо, въпреки че всичко и всички са били срещу теб. Трябва да си повръщал от алкохол, трябва да си плакал от радост, трябва да си чел книга, без да можеш да спреш, трябва да си въртял песен, без да можеш да спреш. Трябва да си свиквал някой да ти звъни толкова често, че да си припознавал тишината с мелодията, с която ти звъни. Трябва да си подарявал нещо свое на момента. Трябва да си бягал от вкъщи, трябва да си затръшвал вратата, трябва да си посадил дърво, трябва да си се возил на стоп (аз не съм). Трябва да си се изненадвал, трябва да си бил неочаквано дързък, трябва да си правил грешки, трябва да си правил прекрасни, сладко-горчиви грешки. Трябва да си бил развратен. Трябва да си бил уплашен и невинен. Трябва да ти е било толкова писнало, че да не ти се е искало да ядеш, трябва да си отслабвал, трябва да си напълнявал, трябва да си имал периоди на изолация, трябва да си имал периоди на разцъфтяване. Трябва да си имал някого, на когото знаеш, че можеш да разчиташ, и трябва да е имало в моменти, когато си се съмнявал има ли такъв човек, или не. Трябва да си мразил всички, трябва да си обичал всички. Трябва да си се разплаквал неудържимо, трябва да си утешавал някого, разплакал се неудържимо. Трябва да си казвал, че отиваш някъде, въпреки че си отивал на друго място. Трябва да си се молил с цялото си сърце. Трябва.
Трябва, трябва още хиляди неща. Трябва, за да се обогатяваме на усещания и гледни точки, за да доразвиваме мечтите си, за да изглеждат по-реални, за да ни е по-хубаво да живеем, за да ни се диша повече, отколкото ни се е дишало предния ден, за да се намираме в останалите, за да се свързваме. Трябва да знаеш какво е да гледаш есента през най-студения и нереален жълто-зелен филтър, да я гледаш отчаян с течащи сълзи по бузите, мислейки си за всичко и всички, но най-вече за упоени мъже и жени, които се целуват без задръжки на открито, за Уудсток и безкрайната болка по 60те с желанието да заспиш, за да решиш на следващия ден, че не познаваш нищо и никого и че нова лавина от усещания предстои. Но покрай интересния опит има и много bad experience, който понякога просто не можем да изключим в желанията си, защото те идват, придружени с хиляди причини, за които никога не сме си мислили в момента на представянето.

Аз знам какво е адски много да искаш да се измиеш, но в банята ти да има огромна хлебарка и огромна стоножка (не, все още не съм в Студентски град). Знам какво е да си обещаеш да не се пречупиш, а след това да нарушиш обещанието си. И знам какво е да не се пречупиш.
Играя на шах със завързани очи и ще рискувам с банята. Да ядеш бисквити на килима, не е интересно, но да си отвориш нов прозорец към света чрез пет бисквити, е безценно. Анкетата/щафетата - утре. New day, new experience.

And if you read me, read me, read me, then read me so good

2010-09-21T16:29:00.001-07:00

Между нежността, неопетнената невинност, неразбирането и цинизма, между решението да замълча и избора да изръмжа. Някъде там, когато настройката ми към събитията и към живота въобще е откъсната от самите тях, се питам имат ли значение тези моменти и къде точно да търся проекциите им.

Защото понякога ми се иска да отрежа почти всички хора на света, чувствайки се малко виновно, задето изглеждам толкова рязка, дръпната и самоизолираща се.

А в тази нощ ще обърна гръб на поезията и на безнадеждния си романтизъм, за да се събудя чиста утре, за да опитам да изстържа всичките подкожни косми, гной и смачкани възглавници на света. Не ме питайте, не знам. Не знам защо паля филтъра и се усмихвам на непознати, не знам защо се чувствам социално апатична точно сега. Не знам защо нещото, което най-много искам в този момент, ме изненадва.

а когато запаля колата,
ще летим със попътния вятър
без въпроси, без отговори, боже
знам, че може, усещам, че може
да летим със попътния вятър,
да мълчим силно като актьори в театър,
без посока, без цел, без желания
без грозни позиции, без мнения, без очертания
с характерно присъствие, с огън, с чувство,
без игри, без да е рано, без да е късно
едноклетъчни, слаби, първични
без да сме грешни или прилични
ще летим и от време на време
ще те поглеждам, ще поглеждаш ти мене
обещавам, няма да съм празна ваза
ще падне от мен мръсотията,
както разядена кожа се свлича от проказа
ще пътуваме в нощ и във тъмно синьо
в светлините ще виждаме себе си,
прожектирани на есенно кино
ще спрем, за да си разделим цигара
и в дима й ще се упоим с чара
на това неочакващо състояние,
в което всяка схема е изтезание
всяко число, всяко закръгление
всеки довод, всяко обобщение
ще опитаме от всичко ново
ще пръснем мозъците си с олово
ще рискуваме, ще се хвърляме, ще сме смели
не защото вече всичко е позволено,
а защото, когато гориш и копнееш,
всичко е забранено
само наклон и само инерция
ще ни движат към плахото утро
за да започнем да чувстваме смътно
и ще се върне товарът в телата
ще се натрупа пак утайка в сърцата
ще ни пристегнат проклети желания
ще заглушат чистите ни дихания
ще станем сложни, многоклетъчни, сериозни
вглъбени в празнотата си грандиозна
ще се открият знаци, табели и маркировка
и ще започнем с живота фехтовка
докато паднем кървящи и драматични
със скорост, която от вените ще се стича
ще се предадем, с позиция, с мнение, важни
на тежестта на клепачите, под които очите са влажни
за да забравим как се живее
за да се оставим на нещо да ни владее
за да начертаем скица на своя собствен затвор
без дори да попитаме може ли в него да вмъкнем и малко простор
за да стане варовик утайката във сърцата
за да посивее кожата на лицата
за да се съберат парченцата пръснат мозък в едно
и за да знаем "защо", "как", "къде" и "какво"
за да се мъчим на всяка цена да създадем от някой миг красота,
без да можем да си позволим сама да ни открие тя,
за да регулираме всяко свое движение
така, че да пасне с нейното, неговото, тяхното измерение
за да загубим попътния вятър
и да бъдем бездарни актьори в театър.

she's my heroin(e)

2010-09-20T03:23:00.000-07:00

Аз мога да я видя. Дръзка, на високи токове, мрачна и порочна, красива и смела. Тъмна и властна, своенравна.

Аз мога да видя как опира токчето на дясната си обувка в неговия гръден кош, без въобще да си помисля, че е прекрачила някаква граница. Аз мога да видя очите му и изпитателния му поглед. Мога да видя как поглежда нагоре с желание и с малко разбиране. Ще иска да й каже, че знае какво прави. Но ще предпочете да замълчи. За част от момента. За да го запази. Ще гледа с въпросителен поглед, който ще започне да се рони като пясък, докато не остане и прашинка от мъжкото му надмощие. Поглед, който ще жадува да превърне в подчинен, подчинен на нейната порочна мрачност, на очите й, на токовете й. Защото той ще иска да се подчини. Но ще знае, че не може.

Аз мога да си представя как тя го смазва със силата си. Без да го унижава. Как се прибира почти празна, по почти празните улици, осветени от дълбоко бездушните улични лампи. Но тя ще знае, че докато го прави, някой върви замаян, за да се прибере и да заспи объркан и безсилен.
Аз знам, че тя ще го направи както трябва. Аз знам, че тя ще усети малко от това, което ще усети и той. Аз знам, че тя ще е добра в действията си. Защото някога и тя е била там, на неговото място. Изкуството да дишаш.

(а днес бившата класна стая миришеше на първия учебен ден в живота ми. и това не трябва да остане пренебрегнато)

There's no one in town I know

2010-09-16T13:25:00.000-07:00

Заради Селион Дион, заради "I'll be missing you", заради навика ми да си представям какво ще кажа на гроба на някого, ако умре, заради нуждата от статистика ще отбележа, че тази вечер няма да заспя с надежда. Ще заспя капнала от необяснима умора, ще заляза без текила, вместо да изгрея с нея, ще сънувам до изнемога, ще си тананикам някаква музика, ще се обвинявам в тотална забрава на всичко ценно за мен, ще се моля скоро да се махна от тази стая, защото, колкото и да я обичам, искам ново начало и е време да си имам друга стая. Макар и мизерна. Ще се моля.

Наум прехвърлям всичките си болки и скоро ще пиша за тях. Кейт Уинслет има синьо-зелени очи и червена коса в "Титаник".

Всичките ми първи братовчеди започнаха училище. Единият е в четвърти клас, другият в осми - ах, колко основополагащо. А момичето - в седми. За мен седми беше повратен.

Аз ще бъда в първи курс, повечето от приятелите ми също. А ако утре някой умре, последното нещо, което ще му бъда казала, е "Майната ти". Нека това си остане между мен и света. Майната му.

Само не умирай на 27, а аз няма да умра на 25.

so lucky, so strong, so proud

but everyone gets weak

2010-09-14T13:21:00.000-07:00

България е много тъжна, много тъжна и неуредена, както му е редът. Гледката в девет без нещо към сградата на общината също е много тъжна - сякаш всичко е потънало в сив пушек. Улиците са тъжни, след като съм карала по тях по тъмно, а после се движа по тях без кола.

Доста неща са тъжни - и моите очи, и танцът на паяците, и всички онези мисли, които обхождат тишината, докато другите се пръскат от смях. И безтегловоността, която ме обзема и в която не мога да бъда тази, която искам да бъда, а тази, в която ме превръщат чувствата.

Забравила съм какво е да четеш и да се посвещаваш на киното. Понякога рисувам, рисуването ме успокоява и го обичам. Забравила съм какво е да мислиш. Оставила съм се на едно съществуване, в което живеят мисли, но някак твърде свободни и неповлияни от милионите фактори, които би трябвало да ги направят трезви и практични. Оставила съм се на емоции, чувства и достатъчно желание, за да ми е хубаво и за да усещам колкото мога.

Не знам дали водя изгубена битка и дали вървя срещу себе си. Знам, че е важно да държиш на това, на което държиш, и знам, че някога някъде важността му ще избие.

Не знам какви са мотивите ми и дали трябва да се откривам в разказите за изгубени каузи. Знам, че трябва да разбера. Чух, че "надеждата е добра закуска, но лоша вечеря", и въпреки това, не напук, а някак естествено след банята и умората си лягам с надежда. Да. Не от инат.

disease

2010-09-12T04:06:00.001-07:00

аз ще напиша нещо - просто ей така. защото ме е страх и защото няма нужда да е дълго. просто ей така. се хвърлям на леглото. за да заспя дълбоко. за да ме събудят.

кой ме научи да съм такава? трябва ли да не съм?

When I asked your name you asked the time

2010-09-06T15:19:00.000-07:00

В очите ми изгрява слънцето, някъде към два през нощта.

Без обеци, без пръстени, без нищо. Някъде към два през нощта. Някъде към два през нощта, когато вече е студено и всички решаваме, че не можем да спим без чорапи.

Някъде към два през нощта чакам светлинката да угасне и да остана единствено с онова чувство на сладко отчаяние или по-скоро на сладко осъзнаване.

Някъде към два през нощта, когато въртя заяждащия ключ в негодната ключалка и си диктувам наум "среден пръст за всички, които няма да прочетат това, което ще напиша, а всъщност бих искала да го направят. за останалите - нищо."

Някъде към два през нощта, когато си пускам Доорс не толкова защото ми се слушат те, а защото просто трябва ги пусна, ей така, по подразбиране към момента.

Някъде към два през нощта, когато събличам категоричността си и решавам някой да бъде непознат и непредсказуем.

Някъде към два през нощта, когато любимият ми мирис е започнал да заглъхва и се увивам в спомена по навик, без да си представям историята и смисъла му.

Някъде към два през нощта, когато разбирам, че с толкова сложности не бих се харесала на кратките и категорични хора.

Някъде към два през нощта, когато поглеждам надясно и виждам Буковски. Някъде към два през нощта, когато знам, че е по-добре да чета Буковски отново, вместо да пиша.
Някъде към два през нощта, когато писането не е жизнена функция, а жалка разсейка.

Някъде към два през нощта, когато се подсещам да запаметя нещо много важно. А именно. Че не е нужно да създавам текст само за да знам, че нещо някога е било, защото тези изречения не винаги имат тежестта, с която са били изградени. Не е нужно да ги подплатяваш с излишна важност. Може просто да излееш това, което прелива, и след време да си спомниш и да усетиш пъти по-ясно.

Някъде към два през нощта, когато, ако имах десет средни пръста, нямаше и десетте да са за вас, защото съм уморена и безсилна да играя.

Някъде към два през нощта, когато да направя крачка, ми се струва най-най-последната опция в списъка, за която съвсем на ръба се сещам. Точно защото е най-неподходящата в случая, може би ще се окаже и най-вероятната.

Някъде към два през нощта, когато не съм млада, но и не съм стара, не съм скучна, но и не съм забавна, не съм тъжна, но и не съм весела. Просто съм тиха.

Някъде към два през нощта, когато една приятелка има рожден ден. Честити 19, Деси :)

Някъде към два през нощта, когато знам, че тези, които ме познават, ще търсят сцени и неразказани истории в думите ми.

Някъде към два през нощта, когато знам, че тези, които трябва да видят, едва ли ще го направят.

Някъде към два през нощта, когато е около двайсет градуса.

Някъде към два през нощта, когато Доорс вече влизат не само по подразбиране, но и защото са нужни, бавни и спокойни.

Някъде към два през нощта, когато съм забравила какво е да откриваш нови светове чрез музиката и по най-прекрасния начин да се изумяваш от това.

Някъде към два през нощта, когато не ми се занимава с това да прочета какво съм написала, но през някакви секунди се сещам за още и още неща, които трябва да спомена.

Някъде към два през нощта, когато съм убедена, че обичам да рисувам, и когато трябва да отворя един шкаф или едно чекмедже, за да взема любимия си тефтер.

Някъде към два през нощта, когато се сещам, че всичките ми лични вещи са до болка лични и че в тях винаги има нещо, което не трябва да бъде видяно. Компютър, телефон, тефтери - всичко.

Някъде към два през нощта, когато съм прозрачна и пълна с тайни едновременно.

Някъде към два през нощта, когато не знам какво ще направя с едно много малко и скромно несбъднато желание, но знам, че го искам.

Някъде към два през нощта, когато не съм сигурна как да формулирам всичките си желания и когато не знам кое от тях е най-желано и най-нужно.

Някъде към два през нощта, когато с всеки следващ натиснат клавиш усещам как потенциала на нощта отлита. Когато с всяка песен надеждата ми се връща. Бегло.

Някъде към два през нощта, когато започвам да забравям какво съм искала да кажа.

Някъде към два през нощта, когато все пак се връщам към онзи мирис, за да го открия, но той май наистина липсва.

Някъде към два през нощта, когато знам, че има хора, които, без да знаят, влияят по много по-осезаем начин, сравнени с онези, които се опитват.

Някъде към два през нощта, когато съм статична и почти безобидна.

Някъде към два през нощта, когато се връщам съвсем малко назад във времето и се виждам почти тъжна, по почти банална причина, по почти тривиален начин. И ми се струва в реда на нещата.

Някъде към два през нощта, когато очите ми мъничко парят, когато някой ден, скоро..

Някъде към два през нощта, когато знам, че спра ли да пиша, ще остана с лошата тишина. И с музиката. А може би и с Буковски.

Някъде към два през нощта, когато в главата ми изникват произволни моменти от непроизволни вечери.

Някъде към два през нощта, когато знам, че частично съм обременила и още някого.

Някъде към два през нощта, когато съм забравила какво е да си в самата сърцевина на каквото и да било. Освен в тази на тихото очакване.

Някъде към два през нощта, когато ми се иска да мога, точно както преди няколко месеца (или по-скоро преди почти година), да се вдъхновявам и да ме боли от на пръв поглед дребни неща. И да си изпиша пръстите до кървене заради тях.

Някъде към два през нощта, когато виждам колко много неща се случват някъде към два през нощта и се учудвам.

Някъде към два през нощта, когато имам нужда от най-подходящата песен на света.

Някъде към два през нощта, когато не знам коя е тази песен.

Някъде към два през нощта, когато "някъде към два през нощта" е пътеводната светлина и спасението. Пътеводната светлина, която ми напомня, че е добре да имаш идея, отколкото винаги да искаш да кажеш и да направиш всичко.

Някъде към два през ношта, когато не знам къде ще му излезе краят на нощта.

Някъде към два през нощта, когато се топля с почти мъртва вещ.

Някъде към два през нощта, когато не искам да е тихо, но и не мога да живея с прекалено голям шум.

Някъде към два през нощта, когато се виждам в тоалетната на едно кафене, в която решавам тази вечер да повярвам в една донякъде тъжна истина. Донякъде предизвикателна. Донякъде достойна за презрение. Защото тези неща изглеждат малко грозни, когато ги превърнеш в цел.

Някъде към два през нощта, когато няма какво друго да направя. Някъде към два през нощта, когато няма е правилно, дори да направя още нещо.

Някъде към два през нощта, когато се чувствам отдалечена от любимите си места в антиреалността.

Някъде към два през нощта, когато ми се повръща от дълги и неразбираеми намеци.

Някъде към два през нощта, когато не искам да съм луда, но искам да искам да съм луда. За да помня нощта като онази нощ, в която някъде към два през нощта съм искала да съм луда.

Някъде към два през нощта, когато си спомням за стария си телефон.

Някъде към два през нощта, когато всичко, за което съм мислила предишната нощ, малко преди и някъде към два през нощта, ми изглежда далечно от сегашния момент.

Някъде към два през нощта, когато продължавам да не се сверявам по нечий часовник. Когато искам да се сверя, да се приближа, поне с няколко минути. Нищо, че на света има различни часови зони.

Някъде към два през нощта, когато не вярвам, че някой е длъжен да ме разбере дори когато се опитвам да се изразя на японски, защото съм аз и трябва да мине през всичко, за да ме разчете.

Някъде към два през нощта, когато едва доловимо обвинявам себе си в прекомерно усложняване.

Някъде към два през нощта, когато разбирам, че имам още малко за казване.

Някъде към два през нощта, когато няколко човека не са ми ясни, но останалите - да.

Някъде към два през нощта, което е достатъчно.

Някъде към два през нощта, когато го написах толкова пъти, че се чудя правилно ли е навсякъде.

Някъде към два през нощта, когато знам кои думи и конструкции на изреченията изпозлвам най-често.

Някъде към два през нощта, когато искам да се изненадам.

Някъде към два през нощта, когато идеята да се изненадам нараства толкова, че започвам да вярвам, че в края на този текст ще открия нещо ново, някакво решение, някакво израстване в усещанията.

Някъде към два през нощта, когато се презирам, но и трябва да мина през това, за да е друго.

Някъде към два през нощта, когато не знам какво следва - затова и не спирам.

Някъде към два през нощта, когато вмъквам още и още, където реша.

Някъде към два през нощта, когато споделям, че винаги си мия ръцете, преди да започна да правя нещо важно за мен. Но сега ръцете ми миришат на цигари.

Някъде към два през нощта, когато си пускам саундтрака на "Once" и усещам топлина. Най-накрая, разтопявам статичността в чувствата. Най-грешният саундтрак.

Някъде към два през нощта, когато "When your mind's made up" и "Please, please, please, let me get what I want" имат нещо общо. Нещо общо, свързано с мен.

Някъде към два през нощта, когато не спирам да съм педантична в отношенията, в които съм педантична.

Някъде към два през нощта, когато ми липсват текстовете без отделни абзаци.

Някъде към два през нощта, когато ме е гнус да се чета и да се цитирам, без другите да знаят, че цитирам себе си.

Някъде към два през нощта, когато не искам да откривам нищо ново, но знам, че може би трябва да рискувам. С някоя песен.

Някъде към два през нощта, когато след две минути ще направя един час слуашана музика на пряснопреинсталирания Уиндоус.

Някъде към два през нощта, когато не впрягам ума си докрай, но ще започна. Ще си вкарам живот венозно.

Някъде към два през нощта, когато знам, че когато съм жива, се чувствам добре, защото имам контрол над нещата. Когато знам, че това може да е по-опасно в този случай.

Някъде към два през нощта, когато сутринта не ме плаши, но нощта е безкрайна с всичките си невъзможности.

Някъде към два през нощта, когато открих какво мога да кажа чрез музика.

Някъде към два през нощта, когато взех едно малко решение.

Някъде към два през нощта, когато не чувам звука, който искам да чуя.

Някъде към два през нощта, когато не успявам да надделея и отново да стана категорична. Но поне знам, че съм някаква, а не никаква. А вече е 02:10. Към два през нощта.