Разгръща се цялото това усещане - някаква величествена угнетеност, някаква дълбока, дълбока, безкрайна и пулсираща печал, много вятър, ветрове, ветрове, преминаващи през съзнанието ми, много летни и есенни вечери, много залязващи слънца и синкави оттенъци, лица, изложени на сутрешната бледа, чиста, непорочна, некървяща и девствена светлина.
На прага съм - на прага да пиша за любов. Докато го обмислям, решавам, че този текст ще бъде създаден по подобие на един декемврийски такъв, след който свърших неусетна и ползотворна работа, за която бях наградена с един поглед, на който ми беше наистина трудно да отговоря.
Разгръща се една съвсем нова сетивност и не, не искам, не понасям такива мисли, мразя да нахлуват в подредеността на неизречените думички, непредприетите действия, но когато се чувстваш застанал/а на праг, такива мисли единодушно се мобилизират в името на идеята да те провокират до степен пречупване.
Така аз съществувам в този мрачен февруарски ден, чийто мрак и сивота по никакъв начин не могат да ме разубедят, че въздухът не сменя кожата си, не оронва старата си козина, не ме облепва с наелектризирани косми, докато го галя, в името на новия си мирис, новия си вкус, новата си температура, новия си начин на окисление.
Снегът също корабокрушира. Тленните му останки изгниват, сякаш вече е заровен дълбоко в земята, костите му се разлагат и червеят на пролетта настървено, животниски, жалко и безжалостно го гризе. Така се разпада една мъничка епоха. Една частичка време се дисоциира в спомените ми, в цветове, звуци, музика, сцени. Сцени, сякаш пресъздадени по сценарий; сценарий, сякаш възникнал от книга; книга, сякаш събирана буква по буква по време на разточителните зимни душове, събирана от всеки стрък трева, от всяко малко огънче, припламнало в октомврийските уютни вечери на студа, в тъмнината зад стъклата, в топлината на отиващото си слънце. Букви, събирани внимателно и очеизбождащо от писъците, въздишките, мълчанията, докосванията, прекалено наситените на чувства моменти, загубили формата си от твърде силна концентрация на хормони и телесни течности. Една частичка време, така описана, ми се струва по-скъпа от всичко, което някога съм искала, и ми се иска да кажа много неща, понеже някой взе всичките ми думи и ги скри от тези, които трябваше да чуят, но всеки опит да ги развържа и освободя, както и да изглеждат, както и да звучат, каквито и да са, безславно се срива в пепелта.
За момента last.fm е настолният ми сайт и ужасно неправилно подхожда моята личност, като продължава да слуша някаква музика, някаква музика, вместо да прави друго нещо.
Тук веднага прилагам един лично трогващ ме диалог от общо-взето общата тийн любов "One Tree Hill" без никакъв признак за неудобство.
- The Cure fan?
- Uh. Up until this album.
- Come on. "Wish" is a great record!
- No. "Disintegration" is a great record. "Wish" was pretty much the end.
- Oh really?
- Aha.
- You're gonna tell me you don't get chills every time you hear the violin on "To wish impossible things"?
- Yeah, every time!..
- But?
- But I don't remember the day.
- The day?
- Yeah. You know, it's like.. Like with "Disintegration" I remember the very first time I heard that record. You know like I remember everything about that day - the weather outside, the smell in the air.. Just.. I remember all these things and that's because that day I fell in love with something..
- You fell in love with an album..
- No. I fell in love with music.
(03х10 - "Brave New World", а това са Ели и нашата мила, объркана, депресирана и различна героиня - Пейтън)
The Cure обаче не ме лекуват, а засилват още повече всичко неправилно, което бих могла да синтезирам сега. Разни тефтери и разни лирики на Нова Генерация по зелените чинове в северната класна стая, шишета с вода, книги, които трябва да бъдат прочетени, до леглото ми, още много, което също трябва да бъде прочетено, още много, което трябва да бъде направено.
Откривам дискографии, бавно се движа, следвайки пътеките на мислите си, и се мъча да не изпусна нишката, защото ще ми е още по-трудно. Думи, думи, думи, думички.
Освен това доста драма си пробива път, прави си малки и фини улеи, през които да се влее в мен. И въпреки моята изначална склонност да изследвам всичко до точка убиването му, драмата продължава да си е драма, а аз спирам да се държа "мозъчно" и се прибирам в топлия февруарски ден, чувствайки се център на вселената, център на всичко, което виждам разклатено и размазано.
Предстоят разни неща и о, да, знам, че е равносилно на грях да напиша "неща", но една прецизност би действала контриращо на суеверията ми.
Достатъчно постна съм и не вярвам, че повече от това няма да е само насила извлечено от мен при текущите обстоятелства, но така стоят те, така са се сплели явленията, така се случват случките - така, че да не мога по никакъв по-стойностен и детайлен начин да ги пресъздам. Поне засега.
Единственото конкретно, което бих могла да дам, дори само на себе си, е един набор от изброяване, някакво набързо усукано изричане и нареждане. Точно така:
В надпревара ставаме, гоним и даваме, всичко, което от нас създава се, пада в пещ; в дима задавям се, в прах и леш потъвам, кално е.
Спирам се, спирам се почти безвъзвратно насред нищото, по никое време, по незнайни и неопределени причини, после започвам, сънувам, сънувам трескаво и притеснено, сънувам реално, сънувам страшно, сънувам сбогуващо се, сънувам както винаги става, когато наяве съм съвсем спокойна и едва ли не равнодушна и незасегната, сънувам, искам, чакам, излизам, дишам, събуждам се, търся знаци, търся символи, търся музика, търся причини, търся поводи, за да подаря музика, за да създам музика, за да си подаря филм, за да участвам в своя филм, играеща все по-драматични роли, все по-големи, все по-трогателни. Спирам насред нищото и губя гласа си. Не мога да кажа нищо, нищичко, няма ме, къде съм, а къде е онова, което толкова много искаше, а "признай си искам я и дръж"? А Доорс, а Смитс, а Воев, а всички останали прашни гигабайти, които ще те изцедят, ако им отделиш време? А онзи ден ми се прииска да не се познавам, за да се мъча да се разгадая, за да съм мистериозна за себе си, за да се чудя колко ли още има. А колко ли още има? И добре, че има място, където желанията не изглеждат като капризи, където прозрачносивият оттенък на края на февруари е дълбок и врязващ се в мен, където нещо голямо, огромно очаква някого. Очаква мен.
Затварям очи, отварям очи. Малко преди да заспя, когато се понесем по магистралата, гледам все още зимното сутрешно небе (а небесата притежават магическата способност да ме убиват просто с присъствието си), гледам го и цветовете в него забиват шипове в сърцето ми. Хайде, моля те, предай се. Сега е моментът, ето, ето, вземи това и то съвсем ще те удави:
Хващал ли си ти момиче, пърхащо с криле?
Стискал ли си го със длани, докато умре?
Гледам зимното сутрешно небе - розово-оранжево и неземно синьо, несъбудило се синьо, попило интимната дъхавост на снега. Някакво небе над някакви градчета и селца, които не са магистрала - това е второто ми любимо небе, което, някой ще ми каже ли защо, ми напомня за непрочетени книги и неизживяни тръпки, за пустини, 27-годишни отиващи си творци, за пот и жега, вода, слънчеви очила и порещ вятър в сухите, мръсни коси. След това заспивам и някъде измежду всичко това благодаря на случайността, че влезнах в папката си "Mess" в събота. Благодаря и си спомням, че има още едно небе, едно небе над една никаквост, над една външна празнота, където ние не сме, но я има, има го и студа, и звездите, но бледи и безлични. "Аз ще мълча, ти ще мълчиш, а вълк в гърдите ни вие."
И когато още една частичка време се потопи в спомени (защото аз съм момиче със спомени, с "противни спомени"), тогава ще мога да се чувствам не на петнайсет, макар че звучи правдоподобно, не на шестнайсет, макар че е също така подходящо, а на седемнайсет, защото исках да съм вечно на седемнайсет, защото седемнайсет е хубаво число, защото вярвам, че след години, ако животът все още продължава да тече във вените ми, аз отново ще бъда на седемнайсет, защото аз и ти срещу света, "малко, но не съвсем", защото дъждовните червеи умират щастливи, защото, ако се вгледам за дълго в очите ти, най-вероятно ще се разпадна и ще се разплача, защото мога да съм беззащитна само в няколко случая и единият, следвайки красивите правила на изкривената романтика, включва теб, "защото всяка искреност е в същината си беззащитна", защото, както страшно рядко правя, си позволих да изсипя тежестта от лирики извън себе си, защото всяко мълчание струва хиляди безполезни думи, в които е трудно да се рови, за да се открие същественото, а някои мълчания са точно две-три изречения, произнесени с неистова болка и стиснати юмруци, за да се загуби представата, че нещо наистина се случва.
Защото всичко това бе така не на място експонирано и бих си казала, че правя грешка, като разкривам твърде много или твърде неясно - но и двете съмнения се давят в горчивото усещане за реалност. Щом го правя, значи няма опасност. А тайно се надявам да има.
И когато още една частичка време се потопи в спомени (защото аз съм момиче със спомени, с "противни спомени"), се надявам да се срещнем през глухо очакваната ранна есен, някъде в Софийски.
2/20/2010
Някой взе всичките ми думи и ги скри от тези, които трябваше да чуят
Ето как не се чувствам виновна. И как всеки път, когато, без да искам, започна с малка буква, а след това продължа с големи, го приемам като някаква подсказка, че не така е трябвало да започна.
Мислех, че ще умра от въображение. Може би. Ще умра в бетон от мъка и любов по една неизживяна епоха. Ще умра, халюцинираща черно-бели български градове, черно-бели квартали, черно-бели море и вълни, черно-бели пристанища и гари, черно-бяла хартия и черно-бели химикали, различни от днешните, с които поетите са ме обричали на толкова сладко-горчиви гърчове. Романтиката наистина е в моторите. В моторите, в дупките по улиците, под мостовете, където се лее кръв, в графитите, в подлезите, в касетофоните и касетките, на които скришно и с усилия е записвана музика, в разговорите по пейките, в карираните ризи, в първите, започнали да носят панталоните си смъкнати, в качулките и премрежените погледи, в димните завеси...
Ще умра на пейка в китари и акорди. Боже, колко много, много, страшно много ме боли. Като затворя очи и си спомня, като си представя как съвсем скоро ще мирише на пролет, как този мирис ще ме срине, ще ме довърши..
не мога повече
Знам, че някой ще ме разбере. Слушам Нова Генерация и ми иде да се разкъсам. Ще умра във нечия прегръдка. Ще умра във пролет и в Вапцаров, и в нарушени правописни правила, в мокра трева, във влажен въздух, в Морисън и в миналото, в "Коса" и истински миражи, в коса, кожа и парфюм, в огън и в цигари, дори да не ги докосна, на високо и в несподавените си викове, и без чувство за вина, и с усмивка, и красиво, и в любов, в чист въздух, в музика и топлина, във всичко, за което съм копнеела, в музика и в шибана поезия, във достатъчност, във безкрайност, в звездно, лятно и недостижимо небе, във "всичко е възможно", в теб, в себе си, във полет, в чистота, във вода, във капка, в тишина, във залез. Не и черно-бяло. Филмово.
Мислех, че ще умра от въображение. Може би. Ще умра в бетон от мъка и любов по една неизживяна епоха. Ще умра, халюцинираща черно-бели български градове, черно-бели квартали, черно-бели море и вълни, черно-бели пристанища и гари, черно-бяла хартия и черно-бели химикали, различни от днешните, с които поетите са ме обричали на толкова сладко-горчиви гърчове. Романтиката наистина е в моторите. В моторите, в дупките по улиците, под мостовете, където се лее кръв, в графитите, в подлезите, в касетофоните и касетките, на които скришно и с усилия е записвана музика, в разговорите по пейките, в карираните ризи, в първите, започнали да носят панталоните си смъкнати, в качулките и премрежените погледи, в димните завеси...
Ще умра на пейка в китари и акорди. Боже, колко много, много, страшно много ме боли. Като затворя очи и си спомня, като си представя как съвсем скоро ще мирише на пролет, как този мирис ще ме срине, ще ме довърши..
не мога повече
Знам, че някой ще ме разбере. Слушам Нова Генерация и ми иде да се разкъсам. Ще умра във нечия прегръдка. Ще умра във пролет и в Вапцаров, и в нарушени правописни правила, в мокра трева, във влажен въздух, в Морисън и в миналото, в "Коса" и истински миражи, в коса, кожа и парфюм, в огън и в цигари, дори да не ги докосна, на високо и в несподавените си викове, и без чувство за вина, и с усмивка, и красиво, и в любов, в чист въздух, в музика и топлина, във всичко, за което съм копнеела, в музика и в шибана поезия, във достатъчност, във безкрайност, в звездно, лятно и недостижимо небе, във "всичко е възможно", в теб, в себе си, във полет, в чистота, във вода, във капка, в тишина, във залез. Не и черно-бяло. Филмово.
2/15/2010
Когато откъсна поглед от листа, може ли да видя теб?
Това, което ще напиша, по никакъв начин няма да учуди или изненада някого. Това, което ще напиша, просто трябва да бъде написано, защото, ако продължавам да живея на чернови от по 1-2-3 изречения, телефонни чернови и всевъзможни асоциации с обективната, прецизна и различна реалност на един късоглед биолог, ще се препълня до такава степен с думи, чувства, болки, писъци и живот, че разговорите ми с хората от преобладаващо необичайни съвсем ще се сринат от моите лирически и така нататък отклонения и ще забравя какво бяха празните, еднозначни, плоски и повърхностни приказки.
Животът ми е символ, понякога е прибирането към вкъщи, след като сме се разделили, а аз съм отказала да ме изпратиш, защото знам, че би било благоразумно просто да замълча и да не драматизирам, да не затварям очи за поредния филм. Понякога е усещането, че няма, просто няма какво да се направи, болезнената тишина, когато гледаш как нещо си отива, и че има, има какво да се направи.
Тежко е да се чувстваш призван за нещо, но пък когато не се, е, хм, знаете ли?, тъжно.
Това бях аз, бях аз, аз съвсем малко, аз съвсем накратко, аз просто, за да оцелея утре, аз просто за глътка въздух, аз просто като въздух под налягане, аз като бледо копие на всичко, аз като бледо продължение на бледите си думи в един блед тефтер.
Аз като опитваща се да изкристализира образа на Борис Морев в съзнанието си и някога да го нарисува. Аз като тази, която пи червено вино и рисува видове съвести по чиновете. Аз като жалката отломка на новото време, която си позволява да направи нещо, защото се сеща, че доста работи са позволени. Аз, която щеше да постъпи наистина аскетично, ако не се беше поддала на този жаден порив за думи. Аз, четяща и препрочитаща както получените, така и изпратените си смс-и.
От какво ми омръзна? Не, не, не. Съвсем няма да саботирам всичко живо, дерящо и режещо тялото ми. А толкова скоро ще е сутрин. Събуждам се, за да се събудя. Толкова.
Животът ми е символ, понякога е прибирането към вкъщи, след като сме се разделили, а аз съм отказала да ме изпратиш, защото знам, че би било благоразумно просто да замълча и да не драматизирам, да не затварям очи за поредния филм. Понякога е усещането, че няма, просто няма какво да се направи, болезнената тишина, когато гледаш как нещо си отива, и че има, има какво да се направи.
Тежко е да се чувстваш призван за нещо, но пък когато не се, е, хм, знаете ли?, тъжно.
Това бях аз, бях аз, аз съвсем малко, аз съвсем накратко, аз просто, за да оцелея утре, аз просто за глътка въздух, аз просто като въздух под налягане, аз като бледо копие на всичко, аз като бледо продължение на бледите си думи в един блед тефтер.
Аз като опитваща се да изкристализира образа на Борис Морев в съзнанието си и някога да го нарисува. Аз като тази, която пи червено вино и рисува видове съвести по чиновете. Аз като жалката отломка на новото време, която си позволява да направи нещо, защото се сеща, че доста работи са позволени. Аз, която щеше да постъпи наистина аскетично, ако не се беше поддала на този жаден порив за думи. Аз, четяща и препрочитаща както получените, така и изпратените си смс-и.
От какво ми омръзна? Не, не, не. Съвсем няма да саботирам всичко живо, дерящо и режещо тялото ми. А толкова скоро ще е сутрин. Събуждам се, за да се събудя. Толкова.
2/01/2010
Did I lie?
Идваш при мен, облечен в черна блуза, която е изцапана с паста за зъби. Преди тази небрежност щеше да ми се стори някак мила и очарователна. Сега просто ме дразни.
Пиша ти откровено разкрепостен смс. При други обстоятелства щеше да го сметнеш за смело и възбуждащо, но сега ти се струва пошло и безвкусно.
Разхождаме се по снежните алеи. Коментираш колко красив е снегът. Обичам да го гледам, но когато го казваш ти, виждам само киша.
Изпращаш ме късно вечерта. Чувам шумове от изоставените къщи, зловещите им, черни прозорци проскърцват. Казвам ти колко много се страхувам от шумове и прозорци и колко трудно заспивам, когато се вглъбя в подобни мисли. Този път не ме приемаш сериозно и смяташ за излишно да успокоиш един толкова превзет и лигав страх.
Разминаваме се с хора. Показваш ми висок, странно облечен мъж на средна възраст с мечтателски очи и правиш интересно предположение за живота му, защото знаеш, че обичам, когато измисляме съдби на непознатите, без да имаме стабилна основа. Вместо да продължа мисълта ти, грубо ти отговарям, че чуждите животи не са наша работа.
Пътуваме в мълчание. Питам те от какво е раната на палеца ти. Казваш ми, че си се порязал. Изваждам лейкопласт от чантата си и понечвам да го залепя на пръста ти. Отказваш. Мислиш загрижеността ми за фалшива и престорена. Това те отдалечава.
От насъбралата се студенина и напрежение струйка кръв бликва и потича над горната ми устна. Поглеждаш ме и я забелязваш. Спираш и ме питаш имам ли кърпички. Ръцете ти съвсем леко потреперват, докато нежно триеш кървавата линийка. Затварям очи, за да не се разтека цялата. Не си до мен по задължение, не искаш да си ходиш, не съм ти омръзнала. Все още те е грижа. Просто си объркан. Аз също. Оставям кърпичката и свеждам глава на рамото ти. Притискаш ме. Този път бялата ти блуза ще блести с черната следа на моята размазана спирала, с петното на привързаността, която придобих към теб. Издавам приглушени звуци на тъга и мимолетно облекчение, докато наум тихичко благодаря на господ, че ме е създал със слаби капиляри.
---
Открих нещо специално. Най-красивото и точно обяснение в любов, на което съм способна. Засега.
---
Прочетох съобщението му отново. Ужасно нагло и самонадеяно. "Внимавай за кого ще мислиш, докато си затворила очи и го целуваш".
"Може ли да те целуна?", попита ме той.
Поглеждам го и тежко въздъхвам.
"Не искаш ли?"
"Искам, просто.. Всъщност искам". Захвърлям телефона си с увереност и си мисля, че точно при чувствата манипулациите не би трябвало винаги да работят.
Пиша ти откровено разкрепостен смс. При други обстоятелства щеше да го сметнеш за смело и възбуждащо, но сега ти се струва пошло и безвкусно.
Разхождаме се по снежните алеи. Коментираш колко красив е снегът. Обичам да го гледам, но когато го казваш ти, виждам само киша.
Изпращаш ме късно вечерта. Чувам шумове от изоставените къщи, зловещите им, черни прозорци проскърцват. Казвам ти колко много се страхувам от шумове и прозорци и колко трудно заспивам, когато се вглъбя в подобни мисли. Този път не ме приемаш сериозно и смяташ за излишно да успокоиш един толкова превзет и лигав страх.
Разминаваме се с хора. Показваш ми висок, странно облечен мъж на средна възраст с мечтателски очи и правиш интересно предположение за живота му, защото знаеш, че обичам, когато измисляме съдби на непознатите, без да имаме стабилна основа. Вместо да продължа мисълта ти, грубо ти отговарям, че чуждите животи не са наша работа.
Пътуваме в мълчание. Питам те от какво е раната на палеца ти. Казваш ми, че си се порязал. Изваждам лейкопласт от чантата си и понечвам да го залепя на пръста ти. Отказваш. Мислиш загрижеността ми за фалшива и престорена. Това те отдалечава.
От насъбралата се студенина и напрежение струйка кръв бликва и потича над горната ми устна. Поглеждаш ме и я забелязваш. Спираш и ме питаш имам ли кърпички. Ръцете ти съвсем леко потреперват, докато нежно триеш кървавата линийка. Затварям очи, за да не се разтека цялата. Не си до мен по задължение, не искаш да си ходиш, не съм ти омръзнала. Все още те е грижа. Просто си объркан. Аз също. Оставям кърпичката и свеждам глава на рамото ти. Притискаш ме. Този път бялата ти блуза ще блести с черната следа на моята размазана спирала, с петното на привързаността, която придобих към теб. Издавам приглушени звуци на тъга и мимолетно облекчение, докато наум тихичко благодаря на господ, че ме е създал със слаби капиляри.
---
Открих нещо специално. Най-красивото и точно обяснение в любов, на което съм способна. Засега.
---
Прочетох съобщението му отново. Ужасно нагло и самонадеяно. "Внимавай за кого ще мислиш, докато си затворила очи и го целуваш".
"Може ли да те целуна?", попита ме той.
Поглеждам го и тежко въздъхвам.
"Не искаш ли?"
"Искам, просто.. Всъщност искам". Захвърлям телефона си с увереност и си мисля, че точно при чувствата манипулациите не би трябвало винаги да работят.
Subscribe to:
Posts (Atom)