9/20/2011

"не бъркай моята педантичност с любов"

Навън ще вали, а на мен ми е горещо. Отворила съм възпалени очи в тихата септемврийска нощ, в едно счупено, грозно и неподходящо за демонстриране огледало хвърлям своя поглед, огласен от светлината на любимата ми нощна лампа, и си вдъхвам сила. Добре съм.

Откривам пристан в зеленото за втори път. При мен нещата стоят така: когато изцедя нещо или просто се откажа от него, го оставям и не се връщам обратно. А ако се върна, то е след дълго време.
Преди години се бях запалила по очната линия, но в някакъв момент реших, че не ми харесва чак толкова, и спрях окончателно. Доста време след това не се престрашавах да я изпробвам отново. Но смелостта ми надви и пламнах. Като кафява, тънка цигара, завършек на грациозна ръка с нежни, дълги пръсти. Приех я така. Сега започва да ми писва и се чудя кога ще я отрежа.

Рокли не бях носила с години, докато един ден не харесах една синя на бели цветчета в магазин в Пловдив. Оттогава не спирам да си търся предимно рокли. Малък фетиш.

Не пиша неща, които вече съм писала. Не връщам стари блогър темплейти, не обичам хора, които някога съм обичала, но след това окончателно съм спряла.
Не обичам пошлите повторения.

Но това зелено ми липсваше. Започнах мъничко да се пречупвам, след като в този блог копирах няколко от текстовете си, писани в блога на майспейс. Сега отново го правя. Но го чувствам не толкова като измяна от принцип, а като нещо, към което рано или късно се завръщаш. Като човек, когото някога си обичал, но никога не си спирал окончателно.

Това зелено ме кара да се чувствам вкъщи. Напомня ми за ноември-декември '09, за престоя ми в една болница, за една операция, за разходките ми из пустите улици с тати, за една тайна, която дълго пазих, за взирането ми в оранжевото на уличните лампи, за болната атмосфера, която този град влива във вените ми през есента и зимата, за идеята за една любов, която успя да се роди от малкото, но сигурно мое усещане, че трябва да я има, да бъде.

Това зелено ме кара да прослушам отново Смитс. Да отделя повече време на Стенли и Морфин. Да чета на руски каквото мога, да си купувам L'europeo, да довърша "Малката светица и портокалите", от време на време да пиша както пишех преди, да помня повече сънищата си и понякога да преглъщам студената си гордост и да казвам големите неща, които обичам да казвам най-вече във фантазиите си.

Във фантазиите си тази вечер си събирам багажа, вземам ключовете на колата и отивам да спя някъде другаде за няколко дни. Не вдигам телефона и плача всеки път, когато се сетя колко ужасни неща съм казала на раздяла.
Във фантазиите си съм героиня в тъп клип, в който двама страшно си липсват и всеки от тях се чуди дали липсва на другия, но никой не разбира, защото и двамата смятат, че се заблуждават и са нежелани. Във фантазиите си тази вечер съм 16-годишна хлапачка, само дето съм заредена с малко повече огън и гняв и забравям да съм нежна и цивилизована.


В реалността просто дишам през последните септемврийски дни. Не чакам нито една дата, не чакам нищо. Добре съм.
Разхождам се с тати и в някои моменти отново ме удря тази необяснима тъга. Едва ли някога ще успея да се избавя от нея.
В реалността чувам ясно звуците, гледам се отстрани. Отварям шишето с Швепс, в тишината се плъзва едно "шшшшшшшшшшшш", аз вдигам бутилката и отпивам. Като героиня във филм. Гледам много напоследък. "Отчаяни съпруги". Изпълвам се с желание за прецизност, close-ups, дрехи с наситени цветове, ясна жестикулация и мимики, изразителност, студена учтивост, крайни реплики, отсечени моменти, достатъчност и достатъчна недостатъчност. Сигурно затова фантазирам.

Колкото по-голяма ставам, толкова по-често се връщам към детството си. Играех си с ръчния часовник на мама върху шкафа за обувки. Извивах го по някакъв много особен начин и нямам идея защо, но този часовник беше прислужница, към която се отнасяха зле. Играех си и с пръстите си. Показалецът на лявата ми ръка беше принцеса, която не можеше да бъде със своя принц - средният на дясната. Палците бяха майки, безименните - братя, малешките - не помня.
Мисълта ми е - от край време си фантазирам.
Фантазиите ми започнаха леко по леко да стават реалност. Имам още ужасно много. Не ги искам всичките на живо. Дори не искам да си представям какъв ще е втори курс.

само за едно свое усещане, за една своя фантазия не искам да греша.
всъщност са две.

ще видим

9/17/2011

.

поемам си дъх, поемам си дъх, поемам си дъх.

любов, следвай ме.

9/14/2011

and I pretend to pray




Последният път, когато бях в църква, просто не успях да се помоля. Не знам колко религиозна съм, но преди, като бях малка, страшно се страхувах от разни работи и се молех. Не знам каква параноя ме е гонила, но докато мама простираше късно навън, аз я виках. Понякога дълго не ми отговаряше - тогава се плашех с ужасни мисли. И се молех.

Сега пак се моля понякога, научиха ме, че е хубаво да бъдеш и смирен. Тати ми го е казвал няколко пъти, когато съм проявявала ужасна самонадеяност. И всъщност е така. Понякога просто притихвам и пускам всички очаквания, цялата си увереност и самонадеяност и оставам чиста и смирена. Хубаво е.

Някакво подобно усещане ме изпълва в църквите. Заради красивата светлина, тишината и мирисът на восък. Мъничкият ореол от топлина около свещите. Дарените стотинки. Изрисуваните тавани и стени. Гладките стъкла на иконите. Заради това глупаво интуитивно чувство, че винаги ще съм благословена. Благословена с любов. И че ако има Господ, той ме обича.
Откъсвам се от другите и притихвам. После просто се моля за това, което толкова искам. И толкова силно вярвам, че ще се случи.

Последният път обаче не можах. Гледах иконите, запалих три свещички, но в главата ми звучеше само "Много съм обидена".
И пак, и пак, и пак. "Много съм обидена". Реших да не насилвам нищо, както напоследък ми се струва правилно. И не се помолих. Съвсем егоистично.

Мога да се моля за останалите, наистина им желая купища хубави моменти, щастие и така нататък добрини и светлинки, за които те си мечтаят. За себе си оставям празнота. Трудно ми е. Знам, че когато формулираш дълго и прецизно желанията си като закон, който да не може да бъде заобиколен, шансът да се сбъднат е малък. Не насилвам нищо.
Нямам много избор. Поне сега, в този момент. Така ми изглежда правилно.

нещо в мен умря

9/13/2011

този блог трябва да стане тефтер.

само телеграфни излияния.

искам да не го поглеждам, след като съм писала.

с месеци.

за да видя имала ли съм право.

когато ми се е припадало.

с тюркоазена роза в косите.

кое си струва?

9/05/2011

ще легна до тебе

Най-голямото обяснение в любов. Най-голямата болка. Ще легна до тебе.

А наскоро:

А: Слушам Нова Генерация и се сетих за теб, затова ти се обаждам.
В: Коя песен слушаш?
А: Ами всичките.
В: Не може да слушаш всичките.
А: Кажи ми коя да си изтегля.
В: Хм.... Обичам всичките им песни...те са ми много лични и скъпи.
А: А аз вече не съм?
(...)
В: Изтегли си "Момиче без спомени".


Препоръчах му я с надеждата, че ще чуе:

видях те още като те видях
да лъжеш променено,
но в цялата индустрия разбрах, че ти си нещото за мене;

виновна ли си, че си по-добра от всичките богини,
защото те досаждат с вечността, която им отива;

не вярвам да се умориш да чувстваш, че ме няма,
защото, щом се появя, във спомен ще остана.


Не знам дали надеждата ми се е превърнала в малко сбъднато желание. Не знам колко хора усещат колко точно скъпа и болезнена ми е тази музика, тази група, тези хора, тази епоха, тази история.

На чина в кабинета по музика, дванайсети клас, тогава дълбаех техни лирики. Аз ще мълча, ти ще мълчиш, а вълк в гърдите ни вие.

Опитвах се да разказвам на хората, да ги накарам да слушат, да ги заинтересувам някак. Попитах едно момче дали някога ги е слушало, а един приятел се изсмя (защото само аз слушам "толкова сдухана музика") и ми каза да говоря за тях с друго момче, онова от диалога по-горе.

Чувствала съм се като Арлина, като Безнадеждност, нечия любима, като малко момиченце, като момиче без спомени, като аз съм едно малко перде. и ти, ако искаш, ела да сме две, като ехото на аз виждам отвъд смъртта - не мога без теб в нощта, като червени устни духат в моята гора, ръцете ми притискат тялото ти, в твойта плът потъва ралото ми. не знам дали ще стигнем до семейността, но ще си спомням кръвта по чаршафа ти. и сбогом, мила, това я краят ми, като не знаеш ли, че неродените деца израстват хубави като ябълки, и ти си вкусната за мен ябълка, като бързо остарявам, от гнус пожълтявам - все ми е едно, като аз ще те повдигна.
Като еротична до метежност, истинска като море.

Като обичам само теб, твоите студени очи.
Пронизващи само мен.
Ще легна до тебе.

Тази мрачна, тъжна, болна, сива, страшна, грозна, дълбока, красива, безнадеждна, уморена, кървава, митична Нова Генерация. Колко я обичам.

Преди 19 години и някакви месеци съм се родила аз. Преди точно 19 години е починал той.
Раздялата била единственото спасение за любовта, а най-красивите любови в живота ми са все такива - криви.





9/03/2011

You give me three cigarettes to smoke my tears away

Всичко мина добре, се надявам силно. Най-накрая мога да пиша, мога да се снимам, мога да оставя сърцето си да препуска, без да се мъча да го укротя с безсмислено тананикане наум. Защото снощи се блъскаше в гърдите ми и за един момент наистина помислих, че просто ще спре и това ще е безславният ми край.

Но да преминем към истинската болка. От неочаквано място ми бе напомнено за



и ме заболя толкова, боже, толкова. Сигурно затова сърцето ми щеше да се пръсне. Буквално.

И я слушам с мъка, както слушам Adele - Someone like you (ако успея да я понеса и да я чуя докрай). Слушам я и сърцето ми се къса, късам се, сигурна съм, че мъничко умирам с всяка секунда, с призрачното й излъчване. Нейният призрак винаги ще те преследва. В най-тъмните ти часове, по време на най-интензивните ти оргазми.

Не искам никой да ме разбира, но е ужасно. Блондинка, брюнетка и червенокоса. Ще се боядисам в червено още веднъж, преди да премина към нещо друго. Червеното е символ, метафора, код, отрова, болка, страст, желание, възможност в невъзможността. И ще ми трябва още веднъж, поне за месец, защото ми е трудно да се разделя с него.

Не знам колко празно е било в душата на Буковски, но със сигурност е наранил много жени. А може би е добавил нещо прекрасно и сладко-горчиво към живота им.

Всичко мина, надявам се, добре, но си пуснах тази песен.
И ми се иска да заплача.

I was five and he was six.


наистина ми се плаче, ще запаля още една,
чувам мислите на почти всички, усещам, усещам този болен инфектиран свят
този усет, тази чувствителност ме убива
в тази странна ситуация трептя, смея се, после усещам, че съм специална. това усещане отминава, връща се, не знам какво знам, но понякога просто знам.

с нищо не мога да се почувствам повече от някое друго момиче, което също обича тази песен
знам само, че толкова много ме боли
и го повтарям, защото е така,
защото искам да се изплача, да изплача очите си, да поръся сълзите си с миглите си и целият този най-красив ужас да приключи

трябва да убия някого ли, или пък да се самоубием заедно
да ни застреля някой друг
или да минат десет години


Аз бях на петнайсет, той на шестнайсет. Фани Хорн уби монаха. When I grew up I called him mine. Плаче ми се до побъркване.
Аз бях на петнайсет, а дори не подозирах, че някога цялата история ще ми се струва толкова символична.
Аз бях на петнайсет. Той - на шестнайсет.