postcards

Знаеш ли, Кнежа е мистично място. Не знам дали аз съм мистично момиче, но понякога, докато гледам плочките в банята и мия ръцете си по пет минути, без да осъзнавам колко гореща вода изтича, се чудя илюзия ли е, или ставам все повече това, което съм усещала, че ще бъда.
Но Кнежа е мистично място. Никога не съм чувствала северозападна принадлежност към нея, не съм гледала Шоуто на Слави заради разни врачански лафове, простотии и прочие. В началото, когато се върнах в Кнежа, ми беше много трудно да дешифрирам диалекта, не знаех как да наричам баба ми и ми отне много мъчни усилия, докато й кажа "бабо", после свикнах и разбрах как стоят нещата, кои са малките общества в градчето-село, кой с кого ходи, кой на кого е любовник, кои общински пари отиват за банкети с много ядене и пиене и така нататък. Тези неща никога не са ме вълнували особено. Обществената ми активност сигурно е била лицемерна, не беше това моето нещо.
Кнежа си е моя поради други причини и моята принадлежност към нея най-вероятно е мистична.
Мой е нейният упадък и нейната ужасно мрачна пустота. Мои са маршрутите, по които минавахме с тати в ежедневните си разходки. Обикаляхме дълго, защото той е издръжлив, ходи бързо и прави големи крачки. Обикаляхме, говорехме си, а понякога той говореше, а аз мълчах и просто наблюдавах. Научих имената на улиците, разливах се в локвите през късната есен, издишах в студа, виждах дъха си, а той отиваше при пушека от комините. Когато комините не пушеха, ми ставаше тъжно.
Мои са пияниците и клошарите, мои са мрачните съмнителни фигури на високи мъже, които ми искат цигари. Мои са изоставените къщи, счупените прозорци, избелелите тухли, есенните листа и мирисът на пролет. Моя беше и най-болната любов на света и понеже започна точно в Кнежа, на едно възвишение, преди много години, аз разбрах, че моята принадлежност няма да нищо общо с местожителство и подобни глупости. Моята принадлежност е доброкачествен тумор. И все пак тумор.

Знаеш ли, седя на земята, а над мен свети лампа с болнична светлина, облечена съм в огромна и мека мъжка блуза с много джобове, навила съм ръкавите си и си мечтая за малко есен, за малко топлина, за малко минало. Мечтая си пак да пека чушки в чушкопек и да чувам до болка романтичното им пукане. Искам думи, меки и уютни като "долап", слънце, залязващо и давещо се в прозорците, огромно небе с хиляди нюанси, дробове, изпълнени с въздух, жилетка на дупки, но не и якета, не и това, не.

Прибирам се от училище и влизам в двора, а на земята паднали листа от черешата. Паднали по пътеката, в тревата, в коловозите от гумите на Сеата, в чешмата. А мама мрази черешата, защото постоянно трябва да мете листата й. Остави ги, казвам аз. Тя не ги оставя и пак ги мете.

На три или четири годинки съм, не знам. Навсякъде има тухли, греди, керемиди и строителни материали. Нашите строят къща. Аз седя на дъска под коша с царевицата и хвърлям царевични зърна на пилетата, които свободно се разхождат около мен.

Баба ми ме люлее на нестабилна и ниска люлка под асмата. Пее ми "циганка стара пуши с лула и си спомня за младостта".

Седя под терасата, зад мен е пълно с боклуци, а аз ровя в пръстта за червеи.

Да споделиш нещо такова, е много повече от нещата, които повечето хора искат да знаят.

Нека за малко, поне за малко да заживея в песен на Бейрут. Моля те, разбери ме, за да не се разминем.

не знам откъде да започна, непознато ми е това усещане.
не съм го правила от доста време и може би съвсем малко ме ужасява.

преминавам през скучна, тегава, досадна и уморителна сесия, много сняг, лед, киша, преспи, неправилно паркирани коли и студ, който сковава пръстите ми до такава степен, че се чудя как наистина, ама наистина не кървят от болка и не се чупят.

боли ме. физически. трябва ми голяма мъжка дреха, трябва ми много уют и топлина, нещо за пиене, в което има мляко и подсладител, гофрета/шоколад/бисквити/кроасан, моля.

правя по няколко неща наведнъж - всичките незначителни, и не знам кое да спра, за да започна същественото.

оглеждам стаята и регистрирам наум всички пропуски и всичко, което трябва да бъде свършено, но не знам откъде да започна.

обаче съм някак спокойна. гледам се в остатъка от любимото ми огледало, пия кола от време на време не защото обичам, а защото 2-3 глътки са способни да ме шокират и да ме спасят поне за малко от захарната абстиненция.

мечтая си за гофрета, разтопен и изтекъл сняг, болкоуспокоително, малко по-влажен въздух, малко усещане, че заслужавам да си купувам сапуни, въпреки че вече си имам.

сънувам черна фигура с качулка и коса. и не просто сънувам смъртта, а я сънувам в страшно метафорична ситуация, която вече забравих.

събуждам се сравнително рано, защото от три дена лягам сравнително рано. преди това изобщо не лягах и гледах как нощта отминава, как всичко отминава, как зимата отминава, само моята вина не.

страшно разкъсана съм, все по-разкъсана, толкова разкъсана.

изливам тук повечето, защото за другите хора трябва се опитвам да съм нормална и положителна.

но напоследък.. :)

преди

19.08.11

притварям очи, аквариуми, пълни с кръв, суха пръст под гърба ми, изсъхнали клечки, трева и толкова малко небе.
делим си цигара, която никога не свършва, представям си се отвътре и се виждам частично отвън.
кашлям, кашлям, кашлям, горя гърлото си, държа и пак кашлям. иска ми се нищо да нямаше значение.
но има нощ, която е ужасно кратка. сънища, които ме тормозят. погледи, които укоряват. нов ден, през който се нося не така, както бих искала. има толкова много течения. а аз останах с толкова малко съпротивление.

притварям очи, аквариуми, пълни с кръв. момчешкият смях е страшно заразителен, в някаква безтегловност всички лягат на цимента, аз - на тревата. поглеждам нагоре и виждам малко небе и едно голямо дърво, което ме плаши. всичко щеше да е различно, ако се казвах ева.

изправям се и лекичко се поклащам. не разбирам как съумявам да не се разпилея. душата ми е мастика, сироп за кашлица, ракия и черно фрапе, умора и адреналин, студена бира и болно гърло, кръв по плочките и синини навсякъде, мирис на какао, късен душ, утайка от кафе, аларма на телефон, случайни мисли, думи, коричка от хляб, листче, картон, угарка. и ми се струва толкова износена.

разпъвам се между всички писъци, които някога са излизали от мен, и всички спрели дни, в които нищо не си е струвало.

не си намирам място, опитвам се да не мисля и едновременно да разбирам.
сещам се за буковски, ако беше жив, щях да му помогна да надхитри смъртта, "put your hands on me, jack", иска ми се нищо да нямаше значение.

те палят, аз се усмихвам. още един шанс за блаженство, спирам времето, но за толкова малко. делим си цигара, която никога не свършва. тези неща са интимни - пушенето, пиенето дори. не успявам да събера мислите си. като проказа започва да ме разяжда цялата тази инертност. окапват ноктите ми, твърди и бели, свлича се кожата ми, по-гола от всякога, не искам никой да ме пипа, нещо прогаря клепачите ми и се топя, топя, топя.

по пътя за вкъщи дори не знам какво искам, а около мен е пълно с предразсъдъци. галя котката, влизам тихо вътре, мия лицето си, трия с памуче очите си, ровя в шкафа за нещо, с което да спя. изгасям лампата, покривам се с чаршаф, правя си аларма, поглеждам часовника - 3 без 15. събуждам се в 5 и нещо, невярваща, че още е нощ и че мога да спя повече.

сънувам димитър воев под най-тежките клепачи на света.
губя еуфорията си съвсем бавно.
понякога трябва да пуснеш дори желанието си за живот.
и да го оставиш само да се върне.
защото две мастики не стигат. дори да ги пиеш със сламка.

всичко е мираж
а аз ще бъда ли халюцинация?

дом, дом, дом

избягай с мен.
дано всичко е достатъчно, поне за малко.

Научих се да не пиша, вместо да пиша. Да пия кола понякога. Да не си купувам списания в 2 през нощта. Това не ми харесва.
Колата е нещо мимолетно, почти сигурна съм. И това с излизането през нощта.
За писането не съм съвсем сигурна. Знам само, че когато цяла нощ сънувам сънища, в които съм зла към хората или се страхувам от тях, денят ми търси изкупление. В момента почти всичко земно ме дразни. Всяко оригиналничене, всеки ентусиазъм, всяка надежда, всичко.
В такива моменти си пускам онази сцена от "Closer" (качена малко по-надолу), в която Джулия Робъртс крещи на Клайв Оуен "It tastes like you but sweeter!"

Ето това е:
Anna: We do everything that people who have sex do!
Larry: Do you enjoy sucking him off?
Anna: Yes!
Larry: You like his cock?
Anna: I love it!
Larry: You like him coming in your face?
Anna: Yes!
Larry: What does it taste like?
Anna: It tastes like you but sweeter!
Larry: That's the spirit. Thank you. Thank you for your honesty. Now fuck off and die, you fucked up slag.

Наистина ме изпълва. После идват отегчителните телефонни разговори с хора, с които не ми се говори, после ми се мълчи, за да не кажа нещо лошо, после съм учтива, за да не кажа нещо лошо, после ми е забавно, за да не спадне нивото на общото настроение, после съм кълбовидна мълния в буркан.
Малко след като се изкъпя и малко преди да съм заспала очаквам всичко това да отмине и да съм се пречистила.

За голямата част от изброеното освен себе си обвинявам и сутрешните аларми.

Само мисълта за дантела ме спасява. I'm a cave-girl.

Миллион алых роз

Слушам Алла Пугачова в 6 без 20 сутринта. Чета разкази, пия вода. Малко по-рано, когато още беше нощ, даже не нощ - вечер, тогава пих уиски. Много гадно, евтино и голямо. След това нещо се случи, а аз треперех от щастие. Нещо, което може би е много мъничко.

Знам ли, май съм щастлива. Искам да кажа, че...

дишам

нищо

Седнах да напиша нещо или да изпуша последна цигара, преди да отида да мия чинии, да пера и да се къпя. Не знам.
Направих си омлет с три яйца - не обичам нито омлет, нито да слагам повече от две яйца, но бях страшно гладна. Сега ми се яде нещо сладко, за предпочитане френски кроасан с много шоколад на някое задимено място. И като казах задимено, откривам, че запалката ми не работи. Вероятно защото много яростно я хвърлих и тя се удари в бюрото.

Снощи (или по-скоро вчера) както никога си легнах в 8 без нещо. Осем. Наистина. Легнах с дрехите, завих се с одеяло и се зачетох в "Любовта на 35-годишната жена". Бях си запалила свещи, бях оставила завесите дръпнати, за да влиза светлина отвън. бях оставила и лампата в коридора, за да влиза светлина от правоъгълния прозорец на вратата. Изключих и звука на телефона, защото не ми беше до никого освен Калин Терзийски.
Събудих се по едно време, направих си супа Маги, изпих я за една минута и пак заспах. До сутринта.

С радост (и малко съжаление) открих, че К.Т. има профил във фейсбук и мога да го добавя. Колко е скучно, когато всичко е така достъпно. Преди секунда станахме приятели и видях, че харесва Нова Генерация.

Усещам как скоро ще правя планове от какво да се лиша, за да си купя и другите му книги.

п.с. мамка му, слуша и доорс. това е прекалено за мен.