и нека

този път наистина започна да гледам филми отново.

липсва ми. слушам музиката от финалните надписи на "A single man" и наистина откривам това чувство, след като си гледал филм. особено чувството след хубав филм. някаква едва доловима усмивка се изписва на лицето, лека топлина отвътре и усещането за реалната температура навън. тишина и леко опиянение. толкова е.. красиво? а за красота копнея прекалено, за да я откажа.
от една страна, е просто още един начин по-който да полираш плоското си его, да изваеш от сноба у себе си артист и ценител, да се наречеш някакъв и да ти се стори, че душата ти току-що е преминала през ню експириънс и се е обагрила в още един цвят. красив.
от друга страна, наистина поемаш частичка от нещо. друсаш се с изкуство или с претенцията за такова. друсаш се. подхранваш менталната си суета, нали живееш за красота.
красота и л*бов, но тази дума се цензурира, защото споменаването й я прави пошла и тривиална.

вероятно е фикция, сигурно е само в главата ми, но ако не бях гледала филм, нямаше да пиша сега така, нямаше да се освободя, нямаше да достигна дори един от всички тези фрагменти от напоследък повтарящото ми се ежедневие и да го представя в друга светлина. в тази, под която съзнанието ми го режисира.
щях да съм накъсана и кратка, бореща се със себе си. но има нещо, има нещо в киното.
затова знаех, че не правя грешка, като спрях да гледам "Приятели" за малко. понякога удобното просто не е вариант.
обичам да пречупвам ежедневието си. чудя се на себе си, когато в някой произволен момент просто се спра в тишината и забележа интериора. в някой произволен момент, когато откривам, че ако разместя тези два стола и сгъна одеялото по нов начин, всичко ще бъде друго. понякога трябва толкова малко.

фикция или не, аз пиша, аз пиша след филм. експлоатирам значението на факта, но все пак е вярно - тези неща действат.
не всеки път оставям опиянените ми състояния да се отразят, макар и криво, в думи.
прости ми, но въпреки, че има моменти, в които не знам какво да кажа и си мисля, че нещо в мен вече го няма или никога не е било - не е така. то е. ето в такива моменти, нощни, тихи, филмови, измислени, красиви. в такива моменти, в които гледаш и слушаш, без да разбираш всичко. аз не разбирам всичко във филмите. поемам ги бавно, диалог по диалог, монолог по монолог, сцена по сцена, случайно пробляснала в съзнанието ми. бавно.
оставям се на тези неща. давам им въображението си и им позволявам да проникнат в него. създавам чрез създаденото нови мигове. а когато съм спонтанна, просто улавям. и се хващам още повече за тази тръпка да бъдеш. копнея почти постоянно. това ме възпира и това ме движи. трябва само да измисля как да ме движи повече, отколкото да ме възпира.

гледам се в огледалото, почти напълно спокойна, отиваща на изпит, преди който не би трябвало да се чувствам така, и се питам - друга ли станах?

целувам нежно във фантазиите си, понякога и в реалността. нямам сила да мисля за животинското сега. не съм вдъхновена.
знам, че ще изгрее нов ден, нова зора, нов изгрев, скрит зад пердетата, нова храна, ново миене на зъбите, на ръцете, нови фантазии, нови малки случки, крепежни материали за този живот.

ще легна под полуавтопортрета си, нарисуван с акварел, и ще се огледам в малкото синьо-зелено овално огледало. всичко се ниже, когато съм облечена в широка мъжка риза и тялото ме боли.

копнея, цял живот копнея. за докосвания в тишината, приглушена и красива.
приглушени и красиви.

да си разделим цигара, а аз ще се опитам да се завърна, но по-различна. във цирка на един живот прехапвам устни и си пожелавам нещо.
болезнено е. ето в такива моменти просто знаеш.

вдъхнових се от л****та на двама мъже. не може да ме обвините. аз съм си такава - счупена. красиво.

не мога да искам да бъда опазена, защото не чувствам, че го заслужавам, но все пак го искам.
искам да спра да живея в една стая, искам да изчезнат всички пречки. искам да съм мокра, вода по мен, навсякъде вода. и да не ми е горещо.

събуждам се влюбена, лягам си по светло.

просто не искам да се руша. иначе всичко е ок.

а звездите започнаха да изгряват и в София, снощи щях да припадна, защото се опитвах да издухам една мигла от пръста си, и ако се държа нагло, когато трябва просто да заспя спокойна с това, което толкова съм искала, не искам да се познавам.

съжалявам, може би скоро ще започна да пиша смислено.
тези дни-нощи и нощи-дни ме убиват.

не знам за света, но нощта е за двама.

silence is easy?

Истината е, че някой ми липсва. Отделно от всички онези хора, някои - специални, някои - просто близки, а някои - толкова специални, че ми се иска да им изкрещя, че ги обичам и да не ги пусна дори за секунда - отделно от тях някой ми липсва.
Някой, който въобще не съм очаквала да ми липсва, изобщо не съм допускала, че би могло да искам да е някъде наблизо. Не съм мислила, че ще ме застигне онова приятно чувство, когато се доближа до нещо, свързано с него. Че слухът ми ще се наостря, когато разни хора споменават него или близките му, а само най-прозорливите ще успеят да забележат промяната в погледа ми. Наистина не го очаквах.

05.08.09

обвинявам филмите. но знам ли, май съм такава от много малка. спирам да мисля - с мъничко носталгия. имам да пиша. незавършени идеи. преди година и няколко месеца един приятел каза, че хората помнели повече лошите, отколкото добрите моменти, които са имали с някого. казах му, че не е така. бях искрена. аз помнех (и все още помня) малко повече добрите. но понякога лошите започват да добиват странно и голямо значение. не знам защо надеждата, необмислените и дръзки решения бледнеят пред страховете, рутината и сутрешната рационалност. нищо не знам, не съм никаква. не разбирам, не мога да съм категорична, не съм умна. не искам да го омърся. искам да мълча, защото държа на нещо.

fill the void

тази нощ карах и полицията ме спря два пъти. просто ей така. за да ми кажат "добро утро" и "приятна вечер". возихме се в такси по-малко от километър, за да избегнем едно куче, което явно не ме харесваше.

сега съм бясна, четири без една е. и искам поне малко спокойствие. видях падаща звезда или така ми се стори. малко след като покрай нас мина човек в лошо състояние? може би е време да започна да се страхувам от хората. и да не си играя с нощта (и огъня), а да спя.

някъде нещо не е наред