8/28/2011

needed

това, което не правя, част някоя си

Най-любимото ми огледало е една кутийка от диск, скрита в чекмеджето на черното бюро. Огледалото на гардероба ми в Кнежа, най-вече късно през нощта, когато съм уморена, размазана(черни разтъркани очи, следи от спирала)и притихнала. Едно овално огледало с дръжка, която постоянно чупя и лепя. Бледозелено. Прозорците на ниските коли. Черните огледални сгради. Още едно овално и синьо малко огледало, което се счупи. Но не стъклото, а рамката.
И няколко чифта очи. Плюс всички непознати очи. Предполагам.

Най-самотното прибиране е нещо, което не трябва да се опитваш да забравяш.
Най-мъртвият пор на шосето изглежда като жив и аз го докосвам.
Най-глупавият начин да вярваш - чрез числата и астрологията.

бързо остарявам, от гнус пожълтявам - все ми е едно

Ще пиша за алкохол още един месец. Толкова много се събра, че не мога да го пренебрегна. Ще се мъча още няколко минути. А после ще набера скорост и ще се оставя. На всичко.

Свалям верижката и пръстена от себе си. Как искам да съм чиста. Свалям спомените си и ги оставям да се изпарят и да попият в думи. Думи, думи, думи, думички. Нищо и никакви.
Свалям картините от стените на въображението си, свалям бъдещите си портрети. Не свалям гарда. Умирам. И се раждам.

Умирам в тази нощ, в копнеж за невъзможна изповед, в цигарен вкус и загубени запалки.
Събирам произволни фрагменти от хората в живота си - далечни и близки - и не мога да създам едно цяло. Малко ще оцелеят по пътя към мен. Или аз няма да достигна до тях. Все едно.

Умирам и си мисля. Пиша текстове и рисувам наум. Успокоявам се в приглушената светлина.

Обичам те, когато идваш уморена. Взела си си душ и миришеш на нещо хубаво. За последен път сресваш дългата си червеникава коса пред огледалото, като си я преметнала през едното си рамо. Гледаш се, уморена. Мечтите ти почти не се чуват, сякаш са заглъхнали, избледнели и неважни. Нямаш нужда от нищо, защото си толкова уморена. Дори не знаеш дали ме обичаш. Нямаш сила да завъртиш зъбните колелца на въображението и ентусиазма си. Копнежът ти за красота е задоволен. Нямаш сила да искаш. Но искаш да припаднеш, само това. Лягаш до мен, облечена в бяло. Едва се усмихваш и с умора казваш "Беше много дълъг ден". Аз те прегръщам, а ти си толкова мека и топла. Не знам дали имаш нужда от мен или просто ти трябва сън. Може би аз съм последна капка тежест, която да те изтощи, за да заспиш щастлива.

Женските списания те учат на толкова увереност. Нова религия - как сама да смениш гумата си, как да отмъстиш, като изглеждаш по-секси отвсякога, как да откриеш правилния човек, как да махнеш част от ненужните сенки, които си си сложила, как да бъдеш силно момиче, което може абсолютно всичко.
Аз капитулирам и оставам слаба. Еманципацията уби жената, а в 4 без 20 сутринта се чувствам толкова уморена и толкова женствена. Залязвам.

8/23/2011

На 28.07.2009 огънят в гърдите ми пламна малко по-силно и оттогава всичко страшно се обърка.
Но жените са си объркани винаги. Може и да се съглася.

:>

8/16/2011

острови тъжни са наш'те съдби. дълбоки морета ни правят сами.

мили мои,

вие сигурно знаете много повече за живота от мен. напоследък ми го казват често.
аз знам, че стана модерно да си щастлив no matter what. това е донякъде хубаво, но има разни моменти, произволни или не съвсем, в които си пълен с горчилка, горчилка, горчилка.
и искаш да я излееш.

аз ще спра да вярвам във всичко детско, ще загубя чаровния си наивитет и ще започна да играя игри. ще се превърна в ирина от "тютюн". вече не ми се струва странно, че един женен мъж, който си има дете, може да е гей. не ми се струва голяма работа някой просто да прави секс с някого, без да има чувства към него. не е ли това най-добрата опция на модерната изневяра?
няма проблем, ако обичаш някого и се занимаваш с друг. имам предвид - сигурно съм пропуснала доста наистина, хората май правят такива неща постоянно. хората друсат, убиват, продължават да се унищожават, никога не се променят, лъжат, лъжат, лъжат.
някога вярвах, че има и друг начин.
и аз започнах да се потапям. чувствам се и жива, и объркана в големия хаос.

в живота ми се преплетоха някакви трагедии, невъзможности, много филмови реплики, самотни булки по средата на нощта, вина, желание, страх, вина, желание, страх, вина, желание, страх. и толкова малко моменти, в които да остана спокойна и да знам, че усещам със своята топлина нечия друга.
религиозни догми, счупени телефони, липса, отсъствие, бягства в 4 сутринта, познати, непознати, рискове, докосвания, паднали акумулатори, почти забравени хора. и същите, завръщайки се.
халки, дюшеци, голи тела, изтрити номера.
нищичко.

нищо за живота. не съм преживяла нищо, никога. жалко, че трябваше да се омърся. забавно е, но моментите, в които спираш и се оглеждаш, пораждат въпроси.

защото не съм преживяла нищо, никога. болка, кръв, разочарование, провал, любов, лъст, страст, изневери, плач, ужаси, страхове, параноя, болести, страх, любов, болка, кръв, нищо. стерилна съм. не съм повръщала от алкохол, не съм крещяла, излязла от собственото си тяло, не ме е спирала полиция, не са ме молили, не съм се молила, не съм лягала безпомощна в тревата, не съм била истинска грешница, не са ме наранявали, не съм наранявала. никога нищо. аз не мажа по ноктите лакове, не използвам боя за коса. и в тази връзка: червеното е съдба или избор. не знам какъв е първият случай, но вторият е огромна метафора, символ, код. нали така?


имам силни ръце, защото бутам инвалидна количка от достатъчно дълго време. не го казвам, за да пробудя някаква съжалителна реакция и досега не съм го казвала, защото бях малка и достатъчно свободна, за да мисля, че не е толкова важно. по-скоро го казвам, защото откривам как близки мои хора лъжат в публичното пространство и просто не искам да съм такава. виждам как го правят и ставам тъжна. не трябва да е така. страхът е горделивост, параноята е грях

защото не ме е страх да разтеглям границите на реалността.
затова всяка вечер се мъча да изсмуча живота от повечето възможни места и хора. искам да го изпия. като глътка в пустинята. като ракия, която ме гори.




here i am now, entertain me. "забавлявай ме" - това ще казвам вече.

промених се и виждам как всичко тепърва предстои.
дано остана чиста след това.

п.с. а може би съм живяла, но просто не се оковавам в клишета? и искам още, още, още.
а може би и тези, които знаят повече от мен за живота, също искат още. някъде там се разминаваме. и някъде там ще се срещнем.

8/07/2011

Oh, how lucky one girl can be

Любовта е парченце от ада, агония, страст, физическа болка, счупени запалки, сцени, сцени, преждевременно приключили телефонни разговори, шамари, разкопчани ризи, прибързани и предварително планирани груби реплики, приближаване и отдръпване, извърнати глави, топлина, лъжи или пък не. Нещо красиво, което не трябва да се чупи. Още текила, още цигари, мокра трева, в която всички са пикали, а ние лежим някъде там. Не искам да съм нежна. Щом това коства толкова много.

Спрях да пея, спрях да рисувам, да пиша също. Гласови записи правя рядко или пък ги правя толкова уморена и капнала, че после не мога да се разбера.

Чета все още, слушам музика и крещя с нея, скачам и се потя, нося рокли, къпя се, мажа се с лосиони за тяло, търкам се с утайка от кафе, суша косата си, слагам си парфюм, оглеждам се и търся блясъка в очите си. Не се оставям да увяхна.

Мъча се да се облагородя, съзерцавам звездите, накацали по голямото небе в двора, търся две съзвездия и си измислям някакви неща, които вероятно ще се случат, ако ги открия.

Пия текила с много лимони и й се мръщя малко по-малко, а след това вече съм свободна - красиво шоколадово момче ме носи като булка, аз се възхищавам на силата му и знам, че няма да ме пусне.

Преди седмица и нещо паднах от друго момче доста болезнено. Тече много кръв, аз плаках, но звучеше като смях. След това промих раните си и пак седнах в същото момче. Бяло вино, цигари и две (или три) нищожни глътки мастика. Не мога да оставя нещата да се случват някъде далеч от мен. Макар че понякога се налага да изчезнеш.

Изчезваш в презумпции и фикции, във всички дълги и предълги юридически определения. Изчезваш, преглъщаш тъпите си разбирания и те няма.

Някое красиво момче те носи, други красиви и не чак толкова красиви момчета седят под лампата на входа на детската градина при полицията. Голи до кръста. Разливам бира и умирам от смях. На гърба ми правят списък с покупки с червен молив за устни. Въртят ме във въздуха и пищя.
Това помага.

Тръшвам се в тревата със синя дантелена рокля и вместо да крещя и да проклинам, говоря нормално. Говорят ми някакви неща. Красиви. Изтощена съм. Изтощени сме. Вече не знам кога тези неща са истина.
Искам си покоя. Онзи прекрасен покой. Поне за малко. Това трябва да ни дава крила, не да ги реже.

В малко неща вярвам и дори не мога да ги формулирам. И в Господ вярвам, но не знам дали той намира желанията ми за наистина нужни.

В силата си да превърна нещо ужасно грешно в капчица от рая, не знам дали вярвам.

Истината е: липсата на апетит, световъртежът, сънищата, умората и прераждането вечерта са романтични. Другата истина е, че в такива дни не трябва да се мисли. Бурята щеше да изкорени черешата в двора. Не успя, но пък бутна оградата. Сънувам урагани, болките на приятелките си, своите болки. И други работи. Ромео и Жулиета забравиха какво се случва в сценария. Парите ни излетяха за алкохол и за цигари.
Една мъжка глава се заби бясно във вратата под гореспоменатата лампа, може би от ревност.

всичко се обърка
в кръв и хаотични ситуации
преглътнати сълзи
да те жадувам аз,
сбогом, дано си щастлива,
наздраве за това, наздраве за онова,
утре, далече от мен,
за нищо, нищичко,
друга любов, по-красива,
(отново, отново със теб)
някой ден

нещо мъничко умря
не мога да предскажа дали от него ще поникне още по-голямо и красиво растение от същия вид.

как мислиш, виждам ли в бъдещето,

mon amour?

или съм просто пияна

8/04/2011

I can't do this alone

Не мога да пиша без кирилица, не мога да дишам, без да искам това, в което вярвам. Така просто и смешно устроена съм. Един голям предразсъдък, слушащ най-любимата си спряла песен. Едно момиче с черен клин и бели сандали, пълно с текила и потушени или мъртви мисли. Едно същество, захвърлено в най-тъмната беседка на Вселената. Едно момиче, което пищи.


Което не ядеше, а сега яде. Което обича бяло вино. Червено за зимата, бяло за сега. Това е целият кръговрат. Бяло вино, някое докосване, неочаквана вибрация, толкова жалък, жалък път. Да знаеш ти живота как обичам. И колко мразя да е празно.

Пея си наум. С текила в душата, с писък на устните, писък, трептящ по гласните струни. И искам да плюя. Светът не е чак толкова грозен, че да си сложа очила.

Господ ме наказва, а аз се смея и пищя. По-добре само моето сърце (ако може) да бъде разбито, отколкото още четири. Няма да изям цялата храна на света, но ще изпия цялото му бяло вино.

Простете ми, не съм полудяла, имам въображение, но не чак толкова засилено, че да ме завлече натам. Просто спирам и. Всичко ще бъде наред.


яловбомвою