03.08.2010
На трети юли исках някой да умре в скута ми. Тогава осъзнах еволюцията си - от "Не искам да гледам как някой умира. Защото да гледаш как някой умира, е любов" до "Искам да умреш в скута ми".
01.02.2011
сега откривам нова форма на еволюция, твърде лична и скъпа за мен, за да я споделя
ако наистина искаш нещо, явно го получаваш
боже, сигурно съм нечия халюцинация
..........
1/31/2011
1/29/2011
това, което не правя, pt. 3
21.01.2011
Нощта се е скрила зад пердето, нощта пак е нахлула във вените ми, а с циркулирането на кръвта бавно се превръща в сутрин.
От няколко часа трептя с непостоянна честота и все пак се опитвам да бъда практична, макар че съм се вкопчила в толкова красиви нишки на живота, в толкова непрагматичната си страст да живея и да обичам.
Слушам The Cure, Depeche Mode, PIF и Нова Генерация. Изброявам ги, за да открия връзката, за да се намеря, за да изкореня объркването. Но чувам "аз съм едно малко перде. и ти, ако искаш, ела да сме две" и просто изключвам.
Страдам от нещо - усмихвам се на непознати, изхвърлям боклука си в два през нощта, рисува ми се повече от друг път, изключвам лаптопа, а 40 минути по-късно го включвам, изнасилена от музикална абстиненция, пише ми се навсякъде, искам да се гравирам върху всичко и всеки, мия ръцете си с почти гореща вода и докато се унасям и олеквам под струята, в главата ми хаотично се пресичат някакви думи, някакви сцени, някакви неща.
Страдам от някакъв оптимизъм, от някаква надежда, от някаква вяра - отровно е. Страдам от желанието да кажа и да направя всичко. Понякога страдам от нуждата да се намълча на всички и да се скрия, но сега не мога. Искам да се разкъсам и да се сипя нежно и празнично от небето като конфети. За всички.
Болна съм. Болна съм по музикалната лирика, влюбена съм в светлосенките, разтапям се в шофирането, унасям се в пушенето на студено и за първи път, дисоциирам се в мекото съприкосновение на молива с листа, разтичам се по отминали епохи, недокосвани и невъзможни, облепям се по всички красиви случайности, които някога съм виждала. Умирам от необяснима любов по нещо неясно за мен.
Пише ми се поезия, представям си Вапцаров, чета го и пак леко потръпвам на любимата си част. Чувствам се виновна. Заради енергийната напитка ли е, заради нощта ли, кое, по дяволите, ме прави щастлива точно сега?
Звучи абсурдно. Аз не се оплаквам, просто не спирам, не мога да седя на едно място. Щастлива съм и не съм. Искам повече, не искам никога да свършва. Не знам дали някога ще успея да спра.
Сякаш ям само за да измия чиниите след това. Сякаш ги мия само за да станат мръсни отново. Подреждам, изхвърлям, чистя, проветрявам, пера, бърша, мета. Всяко почистване на стаята ми се струва като ново начало. Всяко събиране на дрехите в коша за пране. Всяка секунда ме унищожава.
Съжалявам само, че има толкова много песни, вероятно и книги, вероятно и филми, които някога съм започвала, но не съм довършвала навреме. На които не съм дала шанс навреме. И ги откривам сега.
Искам да издържам малко по-дълго, искам само да пазя близките си здрави и да не късам нервите им. Това не означава, че ще спра да правя непрактичните неща, които правя. Поне не всички.
Нещо ме убива, но не по онзи начин, който ме кара да искам да заспя завинаги. Не искам да заспивам никога. Искам да се раздам, ето това е усещането, сега разбирам Стефан Цанев.
Нещо ме убива, убива сладко и мъчително, нещо ме убива и задвижда едновременно.
Дори мисълта, че след малко ще е светло, че слънце ще изгрее над Студентски град, че ще си пусна една любима песен, че ще осъществя контакт с хора, че ще трябва да отида до СУ, да кажа "не, мерси", да се усмихвам на непознати и да ям много вкусен сандвич от едно много незабележимо място - дори тази (разнородна) мисъл ме топли.
Боже, искам толкова много неща, но най-вече да провокирам себе си и другите и винаги да успявам да се изненадвам по хубавия начин.
Четвъртата аксиома на щастието гласи: натоварвай се от време на време.
http://youtu.be/83Ad3xItBMw - тази песен я обичам. Представям си двама млади, легнали в тревата, полуголи, пред нежния кадифен намек за изгрев. Мирис на пролет. Болка до пръсване. Огромна. Черно-бели музикални епохи и някаква изкривена и чиста невинност.
Не треперя, не съм пила, не съм пушила. Просто Фреди Меркюри е изпял истината. Твърде многото любов ще те убие.
Само не днес, само не днес. Имам да направя още безброй много неща. Знам го.
Нощта се е скрила зад пердето, нощта пак е нахлула във вените ми, а с циркулирането на кръвта бавно се превръща в сутрин.
От няколко часа трептя с непостоянна честота и все пак се опитвам да бъда практична, макар че съм се вкопчила в толкова красиви нишки на живота, в толкова непрагматичната си страст да живея и да обичам.
Слушам The Cure, Depeche Mode, PIF и Нова Генерация. Изброявам ги, за да открия връзката, за да се намеря, за да изкореня объркването. Но чувам "аз съм едно малко перде. и ти, ако искаш, ела да сме две" и просто изключвам.
Страдам от нещо - усмихвам се на непознати, изхвърлям боклука си в два през нощта, рисува ми се повече от друг път, изключвам лаптопа, а 40 минути по-късно го включвам, изнасилена от музикална абстиненция, пише ми се навсякъде, искам да се гравирам върху всичко и всеки, мия ръцете си с почти гореща вода и докато се унасям и олеквам под струята, в главата ми хаотично се пресичат някакви думи, някакви сцени, някакви неща.
Страдам от някакъв оптимизъм, от някаква надежда, от някаква вяра - отровно е. Страдам от желанието да кажа и да направя всичко. Понякога страдам от нуждата да се намълча на всички и да се скрия, но сега не мога. Искам да се разкъсам и да се сипя нежно и празнично от небето като конфети. За всички.
Болна съм. Болна съм по музикалната лирика, влюбена съм в светлосенките, разтапям се в шофирането, унасям се в пушенето на студено и за първи път, дисоциирам се в мекото съприкосновение на молива с листа, разтичам се по отминали епохи, недокосвани и невъзможни, облепям се по всички красиви случайности, които някога съм виждала. Умирам от необяснима любов по нещо неясно за мен.
Пише ми се поезия, представям си Вапцаров, чета го и пак леко потръпвам на любимата си част. Чувствам се виновна. Заради енергийната напитка ли е, заради нощта ли, кое, по дяволите, ме прави щастлива точно сега?
Звучи абсурдно. Аз не се оплаквам, просто не спирам, не мога да седя на едно място. Щастлива съм и не съм. Искам повече, не искам никога да свършва. Не знам дали някога ще успея да спра.
Сякаш ям само за да измия чиниите след това. Сякаш ги мия само за да станат мръсни отново. Подреждам, изхвърлям, чистя, проветрявам, пера, бърша, мета. Всяко почистване на стаята ми се струва като ново начало. Всяко събиране на дрехите в коша за пране. Всяка секунда ме унищожава.
Съжалявам само, че има толкова много песни, вероятно и книги, вероятно и филми, които някога съм започвала, но не съм довършвала навреме. На които не съм дала шанс навреме. И ги откривам сега.
Искам да издържам малко по-дълго, искам само да пазя близките си здрави и да не късам нервите им. Това не означава, че ще спра да правя непрактичните неща, които правя. Поне не всички.
Нещо ме убива, но не по онзи начин, който ме кара да искам да заспя завинаги. Не искам да заспивам никога. Искам да се раздам, ето това е усещането, сега разбирам Стефан Цанев.
Нещо ме убива, убива сладко и мъчително, нещо ме убива и задвижда едновременно.
Дори мисълта, че след малко ще е светло, че слънце ще изгрее над Студентски град, че ще си пусна една любима песен, че ще осъществя контакт с хора, че ще трябва да отида до СУ, да кажа "не, мерси", да се усмихвам на непознати и да ям много вкусен сандвич от едно много незабележимо място - дори тази (разнородна) мисъл ме топли.
Боже, искам толкова много неща, но най-вече да провокирам себе си и другите и винаги да успявам да се изненадвам по хубавия начин.
Четвъртата аксиома на щастието гласи: натоварвай се от време на време.
http://youtu.be/83Ad3xItBMw - тази песен я обичам. Представям си двама млади, легнали в тревата, полуголи, пред нежния кадифен намек за изгрев. Мирис на пролет. Болка до пръсване. Огромна. Черно-бели музикални епохи и някаква изкривена и чиста невинност.
Не треперя, не съм пила, не съм пушила. Просто Фреди Меркюри е изпял истината. Твърде многото любов ще те убие.
Само не днес, само не днес. Имам да направя още безброй много неща. Знам го.
1/23/2011
на тъмно
18.01.2011
хлъзгави петна
в моментите, в които се чувствам най-разочарована и забравила, по-скоро малко след тях, откривам някъде въплъщение на онази своя любов към .. и аз не знам какво. към болните души, към наркоманите, към изгревите и залезите, към черно-белите музикални епохи, към подлезите и белезите. и към смътната размита във водна пара и нежни сутрешни лъчи на слънце надежда.
откривам я и сякаш забравям всичко, и сякаш прощавам всичко, и сякаш съм по-сигурна от всякога, че сме(...), родени да лежим един до друг, някъде в тревата, някъде в росата, някъде в зората на една чиста и вечномлада любов.
24.01.2011
не вярвам във теб
и в теб не вярвам
оглеждам се само в чиста вечност
дано да има сила, която да направи така, че да се чувствам и пълноценна, и скъпоценно безразсъдна, млада и свободна. и опора, и наркотик.
дано да има сила, която да направи така, че да те виждам чист не само в прашните спомени и в дългото ти отсъствие, а и когато те има, в настоящето, от плът и кръв
защото моите сили са на косъм да се сринат
хлъзгави петна
в моментите, в които се чувствам най-разочарована и забравила, по-скоро малко след тях, откривам някъде въплъщение на онази своя любов към .. и аз не знам какво. към болните души, към наркоманите, към изгревите и залезите, към черно-белите музикални епохи, към подлезите и белезите. и към смътната размита във водна пара и нежни сутрешни лъчи на слънце надежда.
откривам я и сякаш забравям всичко, и сякаш прощавам всичко, и сякаш съм по-сигурна от всякога, че сме(...), родени да лежим един до друг, някъде в тревата, някъде в росата, някъде в зората на една чиста и вечномлада любов.
24.01.2011
не вярвам във теб
и в теб не вярвам
оглеждам се само в чиста вечност
дано да има сила, която да направи така, че да се чувствам и пълноценна, и скъпоценно безразсъдна, млада и свободна. и опора, и наркотик.
дано да има сила, която да направи така, че да те виждам чист не само в прашните спомени и в дългото ти отсъствие, а и когато те има, в настоящето, от плът и кръв
защото моите сили са на косъм да се сринат
1/20/2011
Are you in love?
На "Попа"
И все пак беше хубаво, че точно на тая
моя спирка се сбира сега младежта,
тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,
как дърдорят си весело разни празни неща,
как открито целуват се, как дрънчат на китари,
как се смеят на смешки, явно смешни за тях,
и как явно ни чувстват отчайващо стари,
допотопни животни, достойни за смях.
Но в тъмното снощи ми се стори гранитът
на Патриарха с куп венци ограден.
А то били те. Уморени да скитат,
седяха на цокъла, на пет крачки от мен.
Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица
и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:
А не са ли наистина тези всъщност дечица
Мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?
Умни, будни, такива, със каквито едва ли
би могъл да се хвали друг някой народ,
а ний какъв избор срещу туй сме им дали?
Безработица вкъщи или чужд небосвод.
Не че няма сред тях доста с бръснато теме,
и че много от тях не се боцкат с игли,
но и много ги лъже това, нашето, време
и добре е, че само ни се смеят, нали,
като биха могли... А те, виж как, красиви,
под неона в целувка сливат млади лица,
виж как дръзко се мятат момчешките гриви
и как женствено в мрака блясва в миг обеца
очевидно нехаят, или просто не знаят,
че светът им могъл би да е друг, не такъв...
Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.
Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!
Валери Петров
Повтарям се, но толкова го обичам и така нежно ме натъжава.
И все пак беше хубаво, че точно на тая
моя спирка се сбира сега младежта,
тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,
как дърдорят си весело разни празни неща,
как открито целуват се, как дрънчат на китари,
как се смеят на смешки, явно смешни за тях,
и как явно ни чувстват отчайващо стари,
допотопни животни, достойни за смях.
Но в тъмното снощи ми се стори гранитът
на Патриарха с куп венци ограден.
А то били те. Уморени да скитат,
седяха на цокъла, на пет крачки от мен.
Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица
и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:
А не са ли наистина тези всъщност дечица
Мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?
Умни, будни, такива, със каквито едва ли
би могъл да се хвали друг някой народ,
а ний какъв избор срещу туй сме им дали?
Безработица вкъщи или чужд небосвод.
Не че няма сред тях доста с бръснато теме,
и че много от тях не се боцкат с игли,
но и много ги лъже това, нашето, време
и добре е, че само ни се смеят, нали,
като биха могли... А те, виж как, красиви,
под неона в целувка сливат млади лица,
виж как дръзко се мятат момчешките гриви
и как женствено в мрака блясва в миг обеца
очевидно нехаят, или просто не знаят,
че светът им могъл би да е друг, не такъв...
Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.
Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!
Валери Петров
Повтарям се, но толкова го обичам и така нежно ме натъжава.
1/17/2011
ще легна до тебе
Не знам как чета Дубарова и слушам Нова Генерация. Двойна доза болка.
Никога повече няма да си купя прясно мляко с най-малкия процент масленост. Има вкус на разредена вода.
А иначе аз, разбъркана и отразена в идващата сутрин, нощния живот и многото светещи прозорци от отсрещния блок, се питам: когато някой ме прегърне и види смутения ми поглед на фона на тази песен, ще ме помисли ли за чисто момиче?
а мръсно ли е в душата ми.
ето, че открих светлина в (да) любимата си група и разбрах, че са нещо повече от мрак. макар че в онзи необясним мрак на хората винаги мога да се влюбя.
(когато някое силно момче ме прегърне,
аз няма да плача.
когато съм тъжна,
аз няма да кажа:
"хей, силно момче, прегърни ме."
когато поискам да хвана ръката му първа,
ще стисна зъби, ще прехапя устни
и ще успея да не я хвана първа.
когато някое силно момче дойде бавно към мен,
аз няма да мръдна.
когато положи глава в скута ми женски,
аз няма да трепна.
когато някое силно момче ми покаже, че понякога става слабо,
аз няма нежно да го погаля.
когато си легна сама,
ще съжалявам за всичките силни момчета,
пред които аз съм била много по-силна
(а всъщност толкова, толкова слаба))
Никога повече няма да си купя прясно мляко с най-малкия процент масленост. Има вкус на разредена вода.
А иначе аз, разбъркана и отразена в идващата сутрин, нощния живот и многото светещи прозорци от отсрещния блок, се питам: когато някой ме прегърне и види смутения ми поглед на фона на тази песен, ще ме помисли ли за чисто момиче?
а мръсно ли е в душата ми.
ето, че открих светлина в (да) любимата си група и разбрах, че са нещо повече от мрак. макар че в онзи необясним мрак на хората винаги мога да се влюбя.
(когато някое силно момче ме прегърне,
аз няма да плача.
когато съм тъжна,
аз няма да кажа:
"хей, силно момче, прегърни ме."
когато поискам да хвана ръката му първа,
ще стисна зъби, ще прехапя устни
и ще успея да не я хвана първа.
когато някое силно момче дойде бавно към мен,
аз няма да мръдна.
когато положи глава в скута ми женски,
аз няма да трепна.
когато някое силно момче ми покаже, че понякога става слабо,
аз няма нежно да го погаля.
когато си легна сама,
ще съжалявам за всичките силни момчета,
пред които аз съм била много по-силна
(а всъщност толкова, толкова слаба))
1/15/2011
танцуват сами/твоите студени очи/без спомени
знам, че някога пак ще ме пречупи. за няколко мига, минута, час, ден, нощ - не знам.
скачам на леглото и щастливо полудявам.
Арлина, време ли е?
скачам на леглото и щастливо полудявам.
Арлина, време ли е?
1/13/2011
I am the passenger
ти помниш ли, когато те обичах -
шептях го искрено в ухото ти
и спусках нежни пръсти по лицето ти,
ужасно близка и интимна,
възпалена,
се давех в разстоянието между нас,
макар да бяха само сантиметри,
аз исках да изпия всяка власт,
която ме отделя от дъха ти,
която забранява топлината ти,
която ме възпира да целувам
момчешките ти скули в тъмнината
на този пуст и празен град.
и ето че заради теб пречупих
оковите на смешни предразсъдъци
и станах по-банална от клишетата
на всички пошли романтици.
приемам и позора, и далечината,
но с една наивна уговорка -
да гасна във обятията мъжки,
в отровата ти, в тишината.
да знам, че всичките часовници
са спрели да ни бъдат врагове
и най-накрая отначало
да почнем заедно да търсим нови светове.
има дни, в които хич не ти пука какво ще покажеш. а аз вече съм на 19. йей.
шептях го искрено в ухото ти
и спусках нежни пръсти по лицето ти,
ужасно близка и интимна,
възпалена,
се давех в разстоянието между нас,
макар да бяха само сантиметри,
аз исках да изпия всяка власт,
която ме отделя от дъха ти,
която забранява топлината ти,
която ме възпира да целувам
момчешките ти скули в тъмнината
на този пуст и празен град.
и ето че заради теб пречупих
оковите на смешни предразсъдъци
и станах по-банална от клишетата
на всички пошли романтици.
приемам и позора, и далечината,
но с една наивна уговорка -
да гасна във обятията мъжки,
в отровата ти, в тишината.
да знам, че всичките часовници
са спрели да ни бъдат врагове
и най-накрая отначало
да почнем заедно да търсим нови светове.
има дни, в които хич не ти пука какво ще покажеш. а аз вече съм на 19. йей.
1/11/2011
we know notin
Може би не показвам на хората, че понякога са ми нужни. Може би понякога не показвам достатъчно добре на хората, че са ми нужни. Все едно.
Отидох да изхвърля боклука, а се озовах с цигара в ръка, седнала на капака на колата си, на паркинга до БНБ, в 3 през нощта.
Няма да довърша историята. Но продължава интересно.
Предполагам, че ми трябваше вдъхновение и вместо да се моля за него, просто си го създадох.
Отидох да изхвърля боклука, а се озовах с цигара в ръка, седнала на капака на колата си, на паркинга до БНБ, в 3 през нощта.
Няма да довърша историята. Но продължава интересно.
Предполагам, че ми трябваше вдъхновение и вместо да се моля за него, просто си го създадох.
1/04/2011
Cheerz, darlin
Иска ми се да се показвам на хората. Ексхибиционизмът е изначална черта. Но ми се иска все по-рядко. 'Cause I don't think that they'd understand. Съжалявам.
Subscribe to:
Posts (Atom)