Wait for me, I'm comin'

Ако не трябваше да оставам будна и да върша важни неща, щях да го запаля и да отлетя.

Излязох да пуша преди няколко часа (пак беше късно, а сега е 5:18) и погледнах към лилавото небе. Не ми хареса. Нито небето, нито цигарата, нито светлините.

Лежи ми се на килима, на скъсаното легло, по земята, по хората, по всичко. Искам да е топло. Топло и да не свършва.

Не мога повече, съжалявам.

А така исках да напиша всичко.

p.s. хубавото на тези моменти е, че натрупвам поне 2-3 чернови, които ми се струват ужасни в момента на създаването им, а по-късно, когато ги открия, откривам и дните си - истински

защото всъщност грозна си, когато плачеш за мен

Напрежението ражда вдъхновение.

Напрежението и виното може би ще ме хвърлят на някое легло. Ще ме хвърлят, легнала настрани, прегърнала някоя възглавница.
В другата стая кокалчета на юмрук ще се сблъскат с неговото лице. Ще се сипе мъжка ярост, гнусна арогантност, долна заядливост, ще се леят кръв, чест, болка и любов. Ще се лее силата, която винаги съм искала като ореол над главата си. Над червените ми коси да сияе тази тъмна мъжка сила. Сега над тях бди неуморимостта ми, която скоро може би ще коленичи в пристъп на прекалено много изпитания. Ще коленичи и ще промълви някоя молитва. Почти безнадеждно.

Напрежението, виното, болката, умората, любовта и угасналият ореол на предишното ми неспирно желание ще ме хвърлят в тъмницата на някоя чужда спалня. Тъмна, хладна и спасяваща. А в другата стая кокалчетата на неговия юмрук ще изписват с удари името ми. Ще ги вдъхновявам да рушат, без дори да знам какво се случва. Ръката му ще се строполи върху нечие голо лице, с русоляви вежди, примижали и студени очи, грозни и нагли. Ще завалят по нечия разглезена и изнудваща брадичка. Ще прекършат нечий лигав манипулативен глас, който знае как да бръкне с пръчка там, където най-много боли.

А аз, полузаспала, с виненочервени устни, с такива коси и тъмни клепачи, прегърнала някоя възглавница, легнала настрани в тъмната спалня, в която единствената светлина идва от коридора и от плахо гледащия към жилищните блокове прозорец, ще сънувам, бълнувам и халюцинирам как моите силни ръце, моите кървави юмруци, моите сцепени вежди всъщност са добре и намират пътя до мен в тъмнината.

Тогава ще осъзная, че в другите стаи музиката е спряла. Тогава ще чуя умерени и уравновесяващи гласове, застанали между двете страни. Тогава всичко ще стане много тихо, но аз няма да притежавам контрола, който да ме събуди и проясни.

Ще отворя очи за миг в тъмнината, а секунда по-късно ще спусна тъмните клепачи над мъглявите си очи.
Когато сънищата започнат набързо да пишат сценариите си и да се готвят да ме обладаят, вратата ще се отвори.
Топлината му ще запълни стаята, мирисът на парфюм ще ме усмихне наум.
Леглото ще изпука и аз ще разбера, макар и почти неадекватна, че е легнал до мен.
Ръцете му ще обгърнат кръста ми и аз няма да устоя. Ще се обърна и ще открия лицето му, покрито с рани и кръв.
"Какво е станало?", уморено ще процедя.
"Нищо важно", ще каже той и ще се притисне о мен по-силно.
"Боли ли те, любов?", ще попитам, без да го гледам.
"Само като ме караш да говоря", ще отговори той и ще се усмихне, а от това ще го заболи.

Тогава аз ще събера сили и ще се изправя в леглото. Ще го погледна отгоре и ще потърся на лицето му територия, която да изглежда здрава.
Ще се наведа и много леко и нежно ще го целуна там.

"Ако много те боли, ще взема всичките ти рани и ще ме боли вместо теб. Няма проблем."

От това ще го заболи отново, защото ще иска да се усмихне.

"Защо си се бил, любов?"

"Няма значение."

"Сигурен ли си?"

"Да."

Ще легна отново, но на гърдите му.

"Не искам да те боли."

"Не ме боли. Заспивай."

И ще започна да се унасям, стиснала ръката му и изцеждаща всеки мъчителен трепет на тялото му.

"Видя ли, че бих се сбил заради теб."

"Аз знаех, любов. Сега заспивай, а аз ще те пазя."

И никой няма да си тръгва.

хиляда статуса

Обичам те слънце, слънце, греещо в Докторската, когато съм избягала от лекция, когато някакъв упаднал тип ми иска цигара, а аз виновно отговарям, че току-що съм запалила последната от кутията бяло Виктори.

Обичам те слънце, тъжно пресичащо невидимите и гъвкави релси на вятъра, вливащо се със залеза си в моите рани, там, където най-много боли, до хората, от които най-много боли.

Обичам те слънце, плуващо в заченките на лилиите в Борисова, обичам те, твоята тръпка, твоя намек за пролет, за вдишване до степен пръсване белите дробове, вдишване до степен пръсване и помитане на всички граници. Как те обичам, мирис на пролет, как те обичам с тъплите, с цялата паплач от хора, които просто не спират да се правят, с всяка мъничка субкултурна групичка, с възрастните, с коминочистачите, целуващи ръка на мен и на тези около мен, с хековете, с кецовете, с цветовете, с уличните музиканти, със стотинките, които им давам от сърце, с привидните сектанти, говорещи за субстанцията на вселената, с наркоманите, с бебетата и родителите им, с пухкавите огромни кучета, с моето сърцебие, със сърцетуп-туп-туп, с желанието ми да не се прибирам никога и някога да ме разкъсат от любов, а дотогава да се изтезаваме в най, ама най-сладката и зареждаща ме игра.

Обичам те, мирис на пот и мъжки парфюм, обичам те, бира в кутийка през нощта, обичам те, отвратителен цигарен дим, но само на студено, обичам ви, непознати хора, обичам ви, проницателни и опитни очи, обичам ви, случки за разказване, обичам ви, погледи, усмивки, намигвания и въздушни целувки на случайни шофьори, обичам ви, всички форми на женската красота, обичам ви, мъжественост, сила и провокативност, които прокарват изненада и интерес там, където е имало надежда за искрено повръщане.

И като казах повръщане - поняога трябва да спреш, да се отвратиш от себе си и да повърнеш. За да се развиваш.

Аз искам да спра на някой килим, някой диван или някое кресло, искам да спра и с чаша вино в ръка да погледна някого. С другата ръка искам да саботирам движението на струйка цигарен дим, насочена към моето лице. Да кажа на непознат мъж с брада и солидна възраст, че нищо не знам. Че вече не пиша, не чета, не рисувам. А когато ме попита: "И какво правиш?", да му се усмихна.

Аз искам да нарисувам композиция с червенокосо момиче, наполовина скрито в тъмнина, наполовина обляно в матова светлина. Аз искам да я нарисувам в страст и болка, в някаква смътна чистота.

Може би ще се зарадвам, ако някой ми каже, че целият този огън в мен, и унижощителен, и съзидателен, може да пламне заради някой друг. Но не вярвам. Поне не сега.

Презирам вашето удобство.

you got me

Прибрах се след този хубав ден с идеята за продължение. Останах в колата десет минути. Понякога се уморявам и просто спирам. Дано не познавам хората винаги, когато си мисля, че го правя. Тъжно ми е. И хубаво. Това не е преиграване. Затова не се моля на Господ за него. Защото го пазя с нещо от себе си.

п.с. за тази песен благодаря на едно момиче, което забравих. ето я:

i'm outta plans

Отпускам се, оставям се на парите от този тъжно-провален ден и ми става някак по-спокойно.

Прокарвам пръсти през косата си и въртя на лента последните седемнайсет часа. Трябва да спя, но знам, че няма да искам да стана. Има такива дни. Сега трябва песента да свърши, после още една - последна. И се махам. Почивствам лицето си с тоалетно мляко, мия зъбите си, обличам си нещо за спане, което не е пижама, защото не харесвам пижами, оправям леглото, вземам телефоните и шишето с вода и ги слагам до него, изгасям лампата, опитвам се да си представя някакви неща няколко минути и неусетно заспивам.

А трябваше да съм някъде навън сред ентусиазирани, пияни, надрусани и просто доволни и недоволни младежи. Не отидох дори до магазина.

Но си върнах част от настроението, част от надеждата, а пък част от мен заспива без заблуди и чака нещо да я събуди.

Истината е, че пиша този текст, за да има песента някаква дейност за фон, за да документирам уж дребното и за да сръчкам съдбата, както ми се е случвало няколко пъти след писане на текст.

Направих нещо много себично и се погнусих от нещо първично.
Днес е денят на жената и на майката. Чувствам се инфантилна благодарение на тези кратки съобщителни изречения. Мама заслужава много благодарности, а женствеността става все по-голямо мое вдъхновение.

Тъй че налейте си вино, а аз започвам пак. Това, което правя, е така мъчително и така интересно.

everything will be

Потънала в тъжни заключения - не трябва да става така. В един момент беше приятен и пореден спомен, в друг - причина за угризения и страх. Не трябва да е страшно. Нищо не трябва да е страшно.

Понякога осъзнавам какво казват очите на хората, разсъблечени от всички клишета и придобити рефлекси за догадки.

Понякога разбирам как един човек чува гласа си, как вижда ръцете си, лицето си, тялото си, как в собствената му глава отекват собствените му стъпки. За секунда.

Понякога усещам тъгата, удоволствието, емоциите. Много по-силно. Сякаш се концентрирам върху този, от който идват, сякаш разчитам всеки негов знак така, както той е искал да го подчертае.

Понякога мислите ми ме завързват на възел. Усещам любовта. Топлата, афроамериканска, оранжево-червена, сочна, романтична и галеща.
Усещам и студената, или по-скоро горчивата, дръпната, невъзможна, трудна, жилава, красива. Топяща се понякога. Невъзможна до момента, в който не я счупиш и не я превърнеш в друг вид любов. Също красива.

Понякога пътувам, като затворя очите си. Или като ги отворя.

И се боя, че ми трябват още много дози свобода. Поне за едно съм сигурна. Ще го поискам.

п.с. днес запалихме две свещички в църква.

вентилацията работи

не спя, но ще трябва да стана рано. сипя се, роня се. а трябва да се изливам и после да затихвам. колко е неясен пътят към блаженството.