Do not stand

Do not stand at my grave and weep

Do not stand at my grave and weep;
I am not there. I do not sleep.
I am a thousand winds that blow.
I am the diamond glints on snow.
I am the sunlight on ripened grain.
I am the gentle autumn rain.
When you awaken in the morning's hush
I am the swift uplifting rush
Of quiet birds in circled flight.
I am the soft stars that shine at night.
Do not stand at my grave and cry;
I am not there. I did not die.

Mary Elizabeth Frye (1905-2004)

Чух го много отдавна, в един епизод на "Отчаяни съпруги". Хареса ми, но не успях да запомня целия текст или нещо такова. Не се притесних, защото знаех, че щом ми е харесало толкова, някой ден просто ще го намеря. Така става с много песни, филми, цитати, личности, които са ми направили впечатление.

Тази нощ гледах същия епизод, чух стихотворението и се сетих, че някога съм го искала. Стори ми се съвсем в реда на нещата, че го откривам.

Всичко това малко след като наблюдавах бурята и очаквах катарзис, а получих просто срутена ограда и почти пълни със сълзи очи заради една череша.

аз ще те повдигна

Ще заспя към 5 сутринта на легло, постлано с нещо бяло-розово и красиво. Завита с чаршаф, най-вероятно облечена в бяло.
До леглото ще бъдат оставени два телефона - един стар с капаче, на който ме търсят малко, но важни хора, и един по-нов и почти огледален, на който ме търсят други важни хора.
До леглото ще има и две хилки за тенис на маса - евтини и криви. Ще си купя хубави. Ще има и топчета - бели и жълти.
Шише с вода и една книга с част от жена на корицата.
Не знам защо цялата тази "this is love, this is porn" атмосфера ми се струва позната. И едновременно чужда.

Лежа и си мисля, разплаквам се за секунди, после спирам. Не знам защо се получава така. Излизам и улавям едно от онези пухчета, които духаш, след като си си намислил желание. Казвам "добър вечер" на човек с огромна брадавица на лицето.

Някакво момче иска да го искам. Аз не знам какво да му кажа. Сигурно бих могла, но знам ли, някои неща просто се усещат.
Някои момчета са просто о.к. и толкова, а други не са мъже изобщо. С такива хора не трябва да се остава насаме и да се правят работи, които са деликатни, щом се сведе до двама. Двама непасващи си не трябва да се напиват с шотове, не трябва да пушат трева, не трябва да гледат филм, не трябва да слушат как чашите танцуват от вибрациите на силната музика. Не трябва да си говорят за еротични желания, особено ако единият от двамата има такива.
Един мъж трябва да бъде и момче, и мъж. С белези, с очи, които познават страданието, със силни ръце и с косми. Трябва да ти говори със снишен плътен глас и това да те довършва. Трябва погледът му да ти говори. Трябва да те носи като булка и да припада безпомощен в скута ти, защото си прекрасна. Има си дума и тя е красива - мъж. Има и друга дума, но тя е грозна, щом се заговори за нея. И тъй.

Хищник съм, яде ми се месо. Започвам да не говоря. Качила съм се на масата на бензиностанцията, за да виждам всичко от по-добър ъгъл, и пия бира. Не слушам Нова Генерация тези дни. Не слушам почти нищо тези дни. Чистя се със спирт. Горещо ми е, а у нас се гледа много Tour de France. Зарибих се, започнах да го гледам с тати и запомних, че гумите на велосипедите се помпят с единайсет атмосфери. Никога не съм искала да спирам да бъда момиче, което знае разни такива неща.

Мисля да си изтегля "Отчаяни съпруги". Този сериал е страхотен, без да преувеличавам.

май съм оставила сърцевината на нещата в нечии ръце, докато правя това, което едно момиче трябва да прави

п.с. а звукът от пинг-понг топчето е толкова хубав.

п.с. 2 редактирането си е кофти работа, а аз не мога да легна рано като нормалните хора.

Smooth

Комарите вече ме налазиха - комарите и други насекоми вероятно. Тук това е обичайно. Обичайно е за мен. Не знам дали аз съм сладка (тъпият лаф), или пък кръвта ми е вкусна - все едно, вкъщи съм.

Гъмжа от тишина и писане наум - безполезно, полезно, стегнато и разточително. Сравнявам домовете си и ги поставям под общ знаменател. Опитвам се да уловя дребните прилики и разлики, онези тънки нишки, вплетени в пролуките на нещата, които някои успяват да открият и това ме изумява. Разкъсана съм на границата между почти конкретното изброяване и онази словоблудствена и сладка дисекция на всичко важно и не чак толкова важно.

Аз съм далеч.

От света, в който хората увяхват след четиридесет дни и се изпаряват, метафорично мъртви и забравени. Аз съм далеч от обичайния маршрут. Аз съм страшно объркана, но и събран а в кутия, залепена, подредена. Странно е.

Вървим, обикаляме, напред-назад, назад-напред, говоря глупости или пък не, но липсата на хора в буквалния смисъл е повече от забележима. Тук съм от страшно малко време, а вече няма почти никой, тук съм, а се чудя как ще премине това време. И спирам да се чудя. Не защото знам, а защото не знам. Спомням си лято '09, което започна с огромна дупка, мълчание и спотаени стонове, а след това продължи, продупчено от лъч. Животоспасяващ. Сега се чувствам съвсем бегло така. Тиха. Мълчи ми се на света, но не знам какво да очаквам. Оставям се, докато уж правя това, което трябва да правя. "Трябва". Пазя се здрава, искаща, егоистично и неегоистично съпричастна, жива и мърдаща.

Седя пред бившата сладкарница, а вятърът разхвърля остатъците от жега, пуша цигара, без особено да ми се пуши, чакам хора и гледам небето. В девети или в десети клас съм - все тая. Така се чувствам. Ужасно нова. Пияна или надрусана с фрапе - виждам се преди години, представям си какво щеше да стане. Как щях да легна на цимента и как щях да се предам с ясното съзнание, че всичко е трябвало да се случи. По дяволите, това е дрога и аз съм страшно зависима.

Часове по-рано просто влизам в банята щастлива. Аз съм вечно надрусана или наистина кофеинът ми влияе. Лежа на леглото и пак си вкарвам доза - мисълта за красота ме довършва. Всичко е зле, но е прекрасно.

Мълчи ми се вечно, поне сега.

Мълчи ми се и потръпвам.

Вдъхновявам се с Буковски и Дита Фон Тийз, увисвам на ръба на това да напиша нещо неприлично, искам да съм чиста.
Смесвам етилов спирт и кислородна вода, напоявам с тях памуче и се чистя. Искам да съм чиста. Животът ми е инфекция. И някак успява да ми се струва красив.

Прибрах се от София, а въобще не исках. Не чувствам принадлежност почни никъде освен в стаята си. Тази с лилавите стени, приказните пердета, ангелската светлина преди залез, влюбените завивки, кривото легло, книгите ми, стария гардероб и секция, по-отдалеченото огледало, двете нощни лапми, дългите взирания, шкафовете, пълни с тонове хартия.

Тук съм и съм спряла. Ще раздвижа целия този механизъм, къщата ме зарежда, кара ме да мисля и да не мисля. Опитвам се да припозная това нощно писане с някое друго, но сега го откривам и разбирам - не е същото.

Аз съм друга. Пръскам се по шевовете от преглътнати шепоти и завързани докосвания. Умирам. Давя се с нежност и се събуждам с махмурлук от нея, вместо да я повърна.
Искам да съм чиста и потръпвам. Искам да се движа. Искам цялата тази спряла атмосфера да бъде просто прекрасен фон.
Оставям думите да бъдат водени от естествения им импулс. Кой ни направи лаконични?

В общежитието оставих автопортрета си и една мъжка риза. За да си говорят.
Със себе си взех възможността желанието ми да регенерира. Мога да чуя как отварям устни и почти издавам звук, а после спирам, защото не знам какво и как да кажа. На тъмно, ужасно силно и адски близо.
Буковски е този, който приютява чуждо присъствие и който си представям срутен върху гърдите ми след нещо много дълбоко. Разбира се, ако времето можеще да ни срещне някак.
Спасявам се с него, черно, червено и бяло, почти прехапани устни и едно голо тъмносиньо отражение.
Късам се без пощада. А просто трябва да мълча.