помолиха ме да не заспивам никога, да не умирам на 27, да не спирам
поискаха да ме топлят и да не ме боли
поискаха да ме боли
поискаха да се смея на шегите им и да разказвам историите си
помолиха ме да остана
да не губя чистотата си
да ги приспя
да споделям лични и скъпи неща
да ги оставя да ме докоснат там, където най-малко искам
казваха ми "моля те" с много нежен глас
а аз нежно целувах по челото
как да ти кажа, че ей така си пуснах някаква си моя музика по средата на нощта и затова цял ден ми лютеше на очите, и затова не си легнах рано
дали съм истинска, не знам, но това не ме интересува
пуснах си "бягство" на авеню, защото я видях в някакъв ужасно стар пост, отдавна, когато съм писала по-разкъсано, отколкото бих предположила, че мога
сигурно някой ден, в който съм натрупала още много, ще ми се иска да повърна всички думи, светлини от алкохолни и любовни нощи, всички обещания и бягства, всички приключения и мънички прояви на смелост
много ще ме е срам от нашите, защото няма да подозират, че съм правила всичко това
не искам тези неща някога да ме притесняват
в началото пишех, без да ме интересува, защото никой не знаеше за съществуването на този блог
сега ме спират няколко неща. едното е страхът ми, че истинската любов е свързана с рохкавата пръст. другото е, че не мога да си играя вечно.
радвам се, че поне за малко съм била халюцинация. радвам се, че не съм сигурна, че не мога да пусна "сто години" на някого. радвам се, че май ще си взема книгата.
оказа че, че мога да прощавам.
3/26/2012
3/25/2012
I am done with my graceless heart / So tonight I'm gonna cut it out and then restart /
Изведнъж забравих всичко. Забравих думите, дори не точно думите, а някакви клишета, някакви части от мисли, които проблясват и изчезват. Мозъкът ми тотално се обърка от аларми и задачи, задължения и крайни срокове, още аларми, още, още, ранно ставане, трафик, глад, болки в кръста, болки в бедрата, болки насам-натам.
Забравих всичко. Вчера няколко пъти спрях, за да осъзная каква асоциация е нахлула в главата ми, и просто не успях да я уловя. Забравих себе си от напрежение. Забравих накъде е насочена кукичката на закалката за розовата хавлия в банята.
В момента най-голямата ми мечта е да легна абсолютно мокра, с изцедена и измита без балсам коса върху лилавата възглавница и да припадна в дълбок сън до към 8 сутринта.
Кутията със смс-и отново се препълни. Отново ще трябва да се чудя кои да изтрия, отново ще започна да губя хронология, а тъкмо бях усвоила датите на новата история.
Колата ми е за сервиз и ако намеря сто лева на улицата, няма да си купя сапун, рокля, чорапогащник, обувки или някой закон, а ще направя нещо за нея.
Като се замисля, тя ме успокоява най-много, въпреки всичките изказвания за лудницата в София, шофьорите в София, идиотите по пътя и така нататък.
Кара ми се, кара ми се.
Кара ми се покрай Южен парк. Минава ми се по П. Ю. Тодоров (това е нещо странно между мен и тати - доста си говорим за булеварди и въпреки че в началото мразех карти, сега ми прави удоволствие да успявам да се ориентирам). Лежи ми се в тревата на парка, но през нощта. И не ме плаши фактът, че някой е имал спомен на това място преди, преди да ме има мен в живота му.
В крайна сметка и със сто, и без сто лева ще закарам малката Микра на сервиз, понеже ме спасява, помага ми да дишам повече и понякога да изненадвам хората.
И като споменах дишане, не съм пушила от два дни, което не е нарочно, просто така се случи, има периоди, в които не пуша с дни, но точно сега ми трябва цигара, за да бъде всичко съвсем малко по-наред.
Днес едно момиченце с ролери и розова каска щеше да падне на дупето си, но баща й я хвана и й каза съвсем спокойно и някак модерно "Всичко е наред". Стори ми се далеч от България, леко заучено от филм, но си спомних как едно момче, което живее на 17-ия етаж и слуша дъжда, докато ми се обажда, някога ми каза, че всичко ще бъде наред и че никога не трябва да правя нещо, което не искам. За второто все още не му вярвам, макар да му вярвам за много други неща.
Вярвам му (или му вярвах), защото е категоричен. Сетих се за него и колата му, как караше със 160, после се сетих как аз понякога карам с почти 150 и ми стана много хубаво. Представих си как седя до него, а той лети по някакъв път и крещи, защото не му дреме за живота и смъртта. Представих си се до него и знаех, че докато го гледам, ще вярвам в него повече отвсякога. После се сетих, че и аз понякога правя така, и ми стана хубаво, защото вярвам в себе си, докато имам този живот.
Но спирам за малко. Искам някой да изненада мен, пък аз ще се опитам да се вкарам в разумен кръговрат. Като за начало ще пробвам да лягам по-рано, макар да ми се струва, че когато успея да балансирам режима на лягане рано-ставане рано и практично и отговорно изпълнение на задачите, ще умра.
Понякога презирам всички тези членове, алинеи, политическа коректност, гражданска ангажираност. Друг път влизам в тях. Донякъде.
Някой ми каза, че съм противоречива, а на мен адски ми хареса, защото също усещах, че съм такава.
Някой ми го каза и няма да го забравя.
И така. Ненужно искрена. Мисля си за банята все повече и си представям момчето на 17-ия етаж (и когато слушам Флорънс, се сещам за неизмазаната му мистична къща с орган, на тухлите на която със спрей грозно е написал името си), момчето, което не ми подари цвете и което попиваше всяко мое движение, и момчето, чиято коса измих с женски шампоан (и което лежеше на гърдите ми и спокойно гледаше как плача).
Мечтите в моя живот, пречките в моя живот, мъжете в моя живот, тръпките в моя живот, любовта в моя живот. Голяма лудница е и знам, знам, знам, че ще става по-хубаво.
Забравих всичко. Вчера няколко пъти спрях, за да осъзная каква асоциация е нахлула в главата ми, и просто не успях да я уловя. Забравих себе си от напрежение. Забравих накъде е насочена кукичката на закалката за розовата хавлия в банята.
В момента най-голямата ми мечта е да легна абсолютно мокра, с изцедена и измита без балсам коса върху лилавата възглавница и да припадна в дълбок сън до към 8 сутринта.
Кутията със смс-и отново се препълни. Отново ще трябва да се чудя кои да изтрия, отново ще започна да губя хронология, а тъкмо бях усвоила датите на новата история.
Колата ми е за сервиз и ако намеря сто лева на улицата, няма да си купя сапун, рокля, чорапогащник, обувки или някой закон, а ще направя нещо за нея.
Като се замисля, тя ме успокоява най-много, въпреки всичките изказвания за лудницата в София, шофьорите в София, идиотите по пътя и така нататък.
Кара ми се, кара ми се.
Кара ми се покрай Южен парк. Минава ми се по П. Ю. Тодоров (това е нещо странно между мен и тати - доста си говорим за булеварди и въпреки че в началото мразех карти, сега ми прави удоволствие да успявам да се ориентирам). Лежи ми се в тревата на парка, но през нощта. И не ме плаши фактът, че някой е имал спомен на това място преди, преди да ме има мен в живота му.
В крайна сметка и със сто, и без сто лева ще закарам малката Микра на сервиз, понеже ме спасява, помага ми да дишам повече и понякога да изненадвам хората.
И като споменах дишане, не съм пушила от два дни, което не е нарочно, просто така се случи, има периоди, в които не пуша с дни, но точно сега ми трябва цигара, за да бъде всичко съвсем малко по-наред.
Днес едно момиченце с ролери и розова каска щеше да падне на дупето си, но баща й я хвана и й каза съвсем спокойно и някак модерно "Всичко е наред". Стори ми се далеч от България, леко заучено от филм, но си спомних как едно момче, което живее на 17-ия етаж и слуша дъжда, докато ми се обажда, някога ми каза, че всичко ще бъде наред и че никога не трябва да правя нещо, което не искам. За второто все още не му вярвам, макар да му вярвам за много други неща.
Вярвам му (или му вярвах), защото е категоричен. Сетих се за него и колата му, как караше със 160, после се сетих как аз понякога карам с почти 150 и ми стана много хубаво. Представих си как седя до него, а той лети по някакъв път и крещи, защото не му дреме за живота и смъртта. Представих си се до него и знаех, че докато го гледам, ще вярвам в него повече отвсякога. После се сетих, че и аз понякога правя така, и ми стана хубаво, защото вярвам в себе си, докато имам този живот.
Но спирам за малко. Искам някой да изненада мен, пък аз ще се опитам да се вкарам в разумен кръговрат. Като за начало ще пробвам да лягам по-рано, макар да ми се струва, че когато успея да балансирам режима на лягане рано-ставане рано и практично и отговорно изпълнение на задачите, ще умра.
Понякога презирам всички тези членове, алинеи, политическа коректност, гражданска ангажираност. Друг път влизам в тях. Донякъде.
Някой ми каза, че съм противоречива, а на мен адски ми хареса, защото също усещах, че съм такава.
Някой ми го каза и няма да го забравя.
И така. Ненужно искрена. Мисля си за банята все повече и си представям момчето на 17-ия етаж (и когато слушам Флорънс, се сещам за неизмазаната му мистична къща с орган, на тухлите на която със спрей грозно е написал името си), момчето, което не ми подари цвете и което попиваше всяко мое движение, и момчето, чиято коса измих с женски шампоан (и което лежеше на гърдите ми и спокойно гледаше как плача).
Мечтите в моя живот, пречките в моя живот, мъжете в моя живот, тръпките в моя живот, любовта в моя живот. Голяма лудница е и знам, знам, знам, че ще става по-хубаво.
Subscribe to:
Posts (Atom)