5/14/2012
so long
Ако през времето, в което съм гледала "Отчаяни съпруги", бях чела закони, щях да знам наизуст Конституцията, ЗНА, ЗЗД, АПК И ГПК.
Знам, че много момичета и жени, дори момчета и мъже тъгуват заради края на сериала.
Не искам да пиша дълъг текст за това кога са първите ми спомени за него, любими цитати, как цяла нощ не мигнах, колко съм плакала, колко ме убива музиката от видеото по-горе..
Просто беше мой.
5/13/2012
2
Горчива съм и ми е горчиво. Пълна с горчилка, ей така, изневиделица. Малко хора подозират, че мога да бъда такава.
Иска ми се вече да не се извинявам за нещата, за които не съм виновна, иска ми се да не се чувствам виновна, дори когато имам лоши мисли. Понякога е неизбежно, понякога е здравословно.
Ще замълча и ще пия тихо. Не много, но тихо. Ще пуша цигара на терасата, ще се усмихвам, няма да правя очевидни намеци, няма да загатвам мънички драматични сцени. Няма да късам чорапогащници, няма да пея любимите си песни. Представям си всичко това в една квартира в Гоце Делчев, не знам защо там, една полупразна квартира с хубава секция без книги, с чадел в найлоново пликче, с много огледала. Ако в такъв момент някой пусне любима моя песен, а аз се заставя да мълча, сигурно в мен нещо ще умре. Всичко ще е тихо и обикновено. В момента не искам никой да знае какво обичам, какви дрехи нося, кога си лягам, каква музика слушам, кой цвят ме привлича и така нататък. В момента искам никой да не знае нищо за мен.
Но някой ще знае поне малко.
Цяла нощ чакам финалния епизод на "Отчаяни съпруги", легнала накриво със стягаща болка в слепоочията. Цяла нощ чакам и си припомням какво беше онова чувство, което отдавна бях оставила назад. Бях предвидила, че може пак да го изпитам, с тежки усилия щях да го опиша смътно, но сега съм бясна.
Чувствам се като пътеводител и едновременно с това се чувствам обрана и изсмукана. On the other hand се чувствам и изнасилена. Все хубави усещания.
Ще замълча и ще кажа на всичките момчета и мъже, които познавам и са ми поне малко близки, да не ме докосват. Когато съм ядосана, това често е малката ми мечта. Да изръмжа "Не ме пипай. Стой далеч от мен".
Като изключим всичко това, в момента има двама човека, на които не мога да съм ядосана. Единият е моето високо момче (на него не знам дали ще ръмжа, не знам как въобще поддържам мозъчна дейност след последните 20 часа), другият - мама, която има рожден ден.
Напоследък често си мисля "колко много обичам мама".
Иска ми се вече да не се извинявам за нещата, за които не съм виновна, иска ми се да не се чувствам виновна, дори когато имам лоши мисли. Понякога е неизбежно, понякога е здравословно.
Ще замълча и ще пия тихо. Не много, но тихо. Ще пуша цигара на терасата, ще се усмихвам, няма да правя очевидни намеци, няма да загатвам мънички драматични сцени. Няма да късам чорапогащници, няма да пея любимите си песни. Представям си всичко това в една квартира в Гоце Делчев, не знам защо там, една полупразна квартира с хубава секция без книги, с чадел в найлоново пликче, с много огледала. Ако в такъв момент някой пусне любима моя песен, а аз се заставя да мълча, сигурно в мен нещо ще умре. Всичко ще е тихо и обикновено. В момента не искам никой да знае какво обичам, какви дрехи нося, кога си лягам, каква музика слушам, кой цвят ме привлича и така нататък. В момента искам никой да не знае нищо за мен.
Но някой ще знае поне малко.
Цяла нощ чакам финалния епизод на "Отчаяни съпруги", легнала накриво със стягаща болка в слепоочията. Цяла нощ чакам и си припомням какво беше онова чувство, което отдавна бях оставила назад. Бях предвидила, че може пак да го изпитам, с тежки усилия щях да го опиша смътно, но сега съм бясна.
Чувствам се като пътеводител и едновременно с това се чувствам обрана и изсмукана. On the other hand се чувствам и изнасилена. Все хубави усещания.
Ще замълча и ще кажа на всичките момчета и мъже, които познавам и са ми поне малко близки, да не ме докосват. Когато съм ядосана, това често е малката ми мечта. Да изръмжа "Не ме пипай. Стой далеч от мен".
Като изключим всичко това, в момента има двама човека, на които не мога да съм ядосана. Единият е моето високо момче (на него не знам дали ще ръмжа, не знам как въобще поддържам мозъчна дейност след последните 20 часа), другият - мама, която има рожден ден.
Напоследък често си мисля "колко много обичам мама".
5/05/2012
стари, стари чернови
не мога да заспя. не защото той хърка, а просто защото съм спала достатъчно. гледам радиото в тъмнината. часът е 1:43. не мога да заспя, но не искам да го будя. отивам в банята, мия се. връщам се в тъмната стая, мажа се с лосион за тяло. мисля, че ще е хубаво да се намажа и да заспя с тениската му, за да му мирише на мен, докато е на работа. но не мога да спя с тениски и я събличам.
вървя с пръсти по рамото му и му прошепвам "не мога да заспя". той измърморва нещо и ме прегръща още по-силно. решавам да не го тормозя.
малко по-късно заспивам.
на сутринта ме пита защо не съм го събудила.
сега ям лешници, пия сок, ще запаля цигара, гледам 56-ти блок, минава някакъв бус с надпис "Родопея". чудя се защо не ме боли при вида на всичко това. сигурно е заради слънцето. и донякъде заради силната прегръдка. пускам си знаете коя група и започвам да чета разни стари и прекалено сантиментални текстове.
06.07.10
кой ме научи да обичам?
04.08.10
Само загрявам или се връщам към писането. Имам нужда да документирам почти всичко, което витае в дните ми, всичко, което отчетливо се случва.
След като слушах достатъчно пъти "White flag" на Dido, ми се иска: 1. да не се чувствам фанатично, защото не искам да се примиря; 2. да слушам Dido до срастване с музиката й.
Трябва да решавам листовки (които са интересни и изгелждат почти лесни) и да подредя бюрото си, трябва да премахна бъркотията под сгъваемото легло и да изчистя чекмеджето си, да изхвърля цялата ненужна хартия и да пречистя за малко тази стая, защото е толкова мрачна и задушна, че ми се повдига от нея.
Тази стая трябва да преживее малък катарзис. Не знам дали защото през деня живея наполовина, или не съвсем съзнателно, или защото вечерта ме прави най-жива, но тази стая е прашна и мъртва. Обичах да лежа на килима, докато отлагам да отида в банята 15 минути, когато се прибирах почти сутринта и се опитвах нашите да не разберат, че си идвам толкова късно. Тогава просто се прибирах, за да заспя и за да напиша някой смс, преди да заспи и той. Нямах време и желание за компютри. И не че през деня това желание се излюпваше от светлината. Желание не се появи, освен ако не знаех, че няма да говоря с някого, с когото искам. Сега него го няма.
А на мен също ми се ходи на море. Но ме влече към Бургас. Дали заради Дубавора (Студените нощи, които ме нараниха), дали заради представата ми за черно-бяла тъжна гара и Нова Генерация, дали заради Дубарова отново, или пък заради всичко, което съм слушала, чела и виждала относно Бургас. А може би защото е на юг. А на юг в България всичко е по-хубаво, по-топло, по-близо, по-възможно.
Ходи ми се на море, но все още съм в мрачната си стая и не спирам да се връщам към миналото лято. Не знам какво стана, но от снощи съм на вълна миналото лято, което въпреки че беше хубаво, не би могло да стъпи на малкия пръст на сегашното. И все пак ми се струва невероятно важно, погледнато през призмата на спомена. Струва ми се голямо и вярвам, че е така, защото аз съм такава. Защото аз обичам да знам как всичко е започнало. Обичам да ровя в отношенията, във връзки и в събитията, в миналото, за да разровя с пръчка еволюцията, за да видя кога всичко е започнало, какви са били предпоставките, причините, поводът. Интересувам се и опитвам да си представя как в България се е зародила ъндърграунд музиката, как в България са се появили първите наркомани, как са се разраствали субкултурите навсякъде. Искам някой да ми го покаже, когато е бил малко момче, все още неразядено от собствената си слабост, от опиатите и от алкохола. Искам да си го представя млад, посягащ към различната музика, искам да хвана нишката на мислите му и да видя как е успяла да го отведе до този крах.
Искам да проследя и себе си в миналото и да разбера кога точно съм била готова и кога всико е покълнало. Искам да проследя себе си и да направя дисекция на всичките си проекции, за да знам страх ли ме е, или съм смела. Искам да се оголя като кабел, да се посоля със сол и да се разтопя като гол охлюв - тези представи сякаш винаги предлагат облекчение и пречистване, а дори не съм сигурна, че е така. Не съм убедена вярвам ли в катарзиса и започването на чисто, или не.
Сега трябва да се върна към "18% сиво" на Захари Карабашлиев, защото в тази книга се говори за марихуана, промяна и любов. Говори се за времето преди двадесет и първи век, а това възбуждата възпаленото ми въображение. обичам да си представям близките 30-40-50 години черно-бели. И всъщност странното е, че 60-те са ми цветни и хипарски, морски и с оражневи коси, сигурно заради Венис Бийч. 80-те са сиво-синьо дъждовни, бунтарски и пост-пънк. А всичко в България, когато и да било, преди сама да съм го запомнила, виждам черно-бяло.
Затова ще се върна към книгата, защото макар в нея да има и екшън, на мен ми се чете за любовта, за устните й, за очите й, за настръхнали зърна в "бледосиньото призори" - ето това е красива картина. Чете ми се за тези неща, защото аз също вярвам в красотата, she believes in beauty, she's Venus as a girl :>, аз също вярвам в нея, вярвам в красотата на думите, на текста, на сценариите. Затова мразя и хората - защото в най-силните моменти успяват да видят отстрани ситуацията и да я преценят като шедьовър. Защото в един момент плачат, а след като сълзите им засъхнат, те могат да ги видят изписани на лист.
Затова мразя хората - защото, когато нещо важно за тях виси на косъм, те протягат ръка към друго. Затова мразя хората - защото са научили правилата на живота, заюото знаят, че всичко отминава и че с всичко се свиква, знаят, че не са незаменими, знаят как да манипулират, знаят кога идва време да забравят и се примиряват. Затова мразя хората - защото разбират, че така трябва да бъде и отпускат примката. Затова мразя хората. Затова, затова, затова.
Затова мразя хората - защото могат да се събудят съкрушени, а след това да действат така, сякаш нищо не е станало. "Ако не искаш да правиш нещо, не го прави", ми казаха веднъж.
Седя пред компютъра в мрачната си задушна стая, вентилаторът постоянно огласява сгърчената от топлина тишина и си те представям. Като "This is England", като препратка към наркоманското начало си го представям, обръснат и с обица на веждата - как слуша някакви групи, може би все още необикнал Доорс. Ужасно банален и предвидим в мислите и в намеренията си, но същевременно ужасно различен в различността си. Представям си го в къщата му - не старинна и огромна, а голяма, неизмазана и недовършена, почти занемарена и обрасла с какви ли не растения, утопична със спокойствието, което лъха от нея, а ако беше някъде близо до река, може би щеше да е раят.
Представям си го още малък и си представям себе си - счупена и крива. Не си спомням, защото беше отдавна и бих могла да възстановя само разни откъслечни части от тази вечер, но си представям притеснението си, представям си как съм се презирала, когато съм открила, че не мога да изразя чрезс думи колко съм специална, защото може би не съм. Представям си него, опитал и видял вече много, тривиално и уникално различно, представям си нашата среща, която и тогава сигурно съм опитала да анализирам. И сигурно съм смятала, че самата престорена романтика, мястото и съчетанието на хора - на мен и него - са престорено филмови, че тези сцени са нагласени. Но истината е, че сега вярвам във филмовия живот повече от всички, обичам местата почти колкото него и нищо романтично и казано с някакъв патос не ми изглежда като жалък опит да доближиш съществуването си до филм.
20.08.10
Снощи под душа осъзнах, че навярно никога не бих могла просто да приема някакъв модел на поведение, който ми изглежда правилен и добър и да се оставя да бъда някаква. Осъзнах, че макар сега да не е така фрапиращо въпросителен, животът ми винаги ще търси нещо, или по-скоро аз винаги ще търся нещо и няма да мога да се спра. И за да не словоблудствам излишно, мисля да продължа по друг начин.
25.10.10
Кратко включване от мен.
Слушам Джеферсън Еърплейн и лаптопът вече ми писна. Драскам щрихи по голо женско тяло, защото обожавам да рисувам жени. И не знам защо усещам тази си страст като ужасно женствена. Намирам за прекрасни да рисувам тела без излишни детайли, гърчещи се в буреносните следи на графита. Докосва ме.
22.11.10
димът ми протяга ръце към небето,
не мога да пуша, щом пада ниско таван
никотинът затяга в тъмни обръчи сърцето
и издишам с наслада, без да искам да знам
11.12.10
Искам да съм по-ентусиазирана.
Да няма значение това, че пиша под флуоресцентна лампа, да няма значение, че трябва да мета, подреждам, мия чинии. Да няма значение, че имам хиляда неща за вършене, че се чувствам като затворник от два дена насам. Да няма значение, че изстъргах гласните си струни с кашлица, да нямат значение тези дребни неща.
Напоследък съм умерена и лаконична. Не съм изгубила вяра. Не съм, но достойнството и реализмът ми пречат да хвърча в облаците. Не съм изгубила вяра, но съм изгубила онзи тласък, който превръща едно нелогично звучащо изречение в дълъг текст. Изгубила съм инерция.
Плаша се, че ще порасна. Виждам го в абзаците. Всички тези текстове, разчленени на хиляди абзаци. Побъркват ме. Толкова са подредени, ясно оформенти, откъснати.
Искам да излея всичко, копнеех да излея всичко от края на юли, докато оставях още и още да се трупа и да надвисва като лавина. Но не и не, и не.
Страхувам се, че ще спра. Ще спра да вярвам. Заради вслушване в съветите на по-възрастните, заради някаква умереност, незнайно как проникнала в мен. Не знам.
научих се да чувам думите различно
да виждам корените им във гласовете,
нюансите на интонацията,
зората на цивилизацията.
и някакси успявам
понякога да разчленявам
света на много просто срички,
макар по-късно все да ги отричам.
научих се да виждам през очите на останалите,
да гледам отстрани, залисана в мълчанието.
това ужасно трудно ме убива,
не знам как всяка нощ заспивам,
от порите, от всичките ми кухини
излизат неизречени послания,
моменти за споделяне,
сълзи за
27.12.10
По дяволите, чувствам се стерилна.
Не е заради снега. Той си вали и вали, вали и затрупва колата, която е паркирана в двора, вали и затрупва плановете ми, вали и затрупва въздуха ми. Поне е красив.
Свалям слушалките, свалям очакванията, свалям гарда. Примирявам се със старата клавиатура, старата атмосфера, всичко, което за малко бях оставила в миналото, и го приемам временно.
Опитвам се да накарам пръстите си да свикнат с този ритъм, с тези клавиши, с тази температура, с тези нюанси на светлината, с тази височина на стола, с тази големина на монитора.
опитвам се да свикна с гледката навън, опитвам се да
29.12.10
Не намирам сила да харесам хората тази вечер. And I don't want the world to see me 'cause I don't think that they'd understand. Прибирам се тук, както правех много отдавна, когато си мислех, че никой няма да види. Тъжно е, но понякога е толкова по-лесно да кажеш всичко пред непознати.
15.01.11
нека бъда твоята Арлина
ще заживея в свят без магазини,
16.01.11
Мисля, че загубих девствеността си няколко месеца, преди да я загубя наистина. Захубих и пътя, и ясните желания. Дневната светлина замених за нощната, а познатите - за непознатите.
20.01.11
недей да ме обичаш, аз съм мъртва
към хората отдавна не изпитвам чувства
в изкуството съм впила жадно нокти
и се опитвам, но не мога да го пусна
21.01.11
Таваните са мойте небеса,
килимите са моята земя.
Ковчегът на една задушна самота.
Стените ме задържат да не падам
и все пак в този свят на безопасност страдам.
Мелодиите вият като вятър,
а лампите изгряват и залязват.
Пердетата рисуват ми полярна нощ
и на света не знам да съществува мощ,
която по-усърдно да разбива
останалото в мен красиво.
И затова, когато грозните слънца угаснат,
аз си мечтая за мига прекрасен,
във който с въздух ще се умъртя,
черупката ще разруша
и ще изляза, ще изляза,
без път, посока, ей така,
за да се срина без защита,
без безопасност, без да се опитвам
да се подпирам на някакви бездушни стени,
23.01.11
на фона на международните отношения, сложните системи и механизмите, вникването в основите на процеса, в движението на зъбните му колелца и траекторията му по дългата пътека на историята, се питам и се надявам да има необяснима красота, несломима и неопределима вяра, любов, неманипулируема и единствена
не може всичко да е игра на шах
26.01.11
той я обича чиста и уморена, обича я искрена и тиха, мистериозна и властна, но все пак малка и невинна. той я обича раздърпана и порочна, крехка и легнала. той иска да я боли, но я обича
боже, той я вижда някак художествено, а тя се вдъхновява от това и иска още, още любов
тя го обича мъжествен, тя обича да мирише на парфюм. тя обича да издиша дим в лицето й, тя обича скулите му, обича шофирането му, обича мъжките му маниери, харесва ума и проницателността му, обича студените му очи, пронизващи само нея, момичето с красиви и болни мечти
не искам да те губя, не искам да те атакувам, искам бавно, без да се загубим, един към друг все да пристъпваме.
дали ще ме намериш във цирка на един живот?
29.01.11
и всичките цигари на света не могат да ме омърсят така, както ти успя
аз никога не й простих, че беше нова като пролет, меланхолична като есен, студена като зима и млада като лято. аз никога не я рабзрах, защото никога не пожелах.
косата ми ще се разсипе по мъжките ти рамене
и в тях ще затупти по едно ново мъжко сърце
и ще почнеш да пулсираш,
и ще се молиш да умра,
защото в мене ще намираш
и живота, и смъртта.
помня и един смс, който някога исках да изпратя, но не го направих. гласеше: чувствам се по-празна от теб, след като си се изпразнил в устата на някоя курва.
май съм се променила.
вървя с пръсти по рамото му и му прошепвам "не мога да заспя". той измърморва нещо и ме прегръща още по-силно. решавам да не го тормозя.
малко по-късно заспивам.
на сутринта ме пита защо не съм го събудила.
сега ям лешници, пия сок, ще запаля цигара, гледам 56-ти блок, минава някакъв бус с надпис "Родопея". чудя се защо не ме боли при вида на всичко това. сигурно е заради слънцето. и донякъде заради силната прегръдка. пускам си знаете коя група и започвам да чета разни стари и прекалено сантиментални текстове.
06.07.10
кой ме научи да обичам?
04.08.10
Само загрявам или се връщам към писането. Имам нужда да документирам почти всичко, което витае в дните ми, всичко, което отчетливо се случва.
След като слушах достатъчно пъти "White flag" на Dido, ми се иска: 1. да не се чувствам фанатично, защото не искам да се примиря; 2. да слушам Dido до срастване с музиката й.
Трябва да решавам листовки (които са интересни и изгелждат почти лесни) и да подредя бюрото си, трябва да премахна бъркотията под сгъваемото легло и да изчистя чекмеджето си, да изхвърля цялата ненужна хартия и да пречистя за малко тази стая, защото е толкова мрачна и задушна, че ми се повдига от нея.
Тази стая трябва да преживее малък катарзис. Не знам дали защото през деня живея наполовина, или не съвсем съзнателно, или защото вечерта ме прави най-жива, но тази стая е прашна и мъртва. Обичах да лежа на килима, докато отлагам да отида в банята 15 минути, когато се прибирах почти сутринта и се опитвах нашите да не разберат, че си идвам толкова късно. Тогава просто се прибирах, за да заспя и за да напиша някой смс, преди да заспи и той. Нямах време и желание за компютри. И не че през деня това желание се излюпваше от светлината. Желание не се появи, освен ако не знаех, че няма да говоря с някого, с когото искам. Сега него го няма.
А на мен също ми се ходи на море. Но ме влече към Бургас. Дали заради Дубавора (Студените нощи, които ме нараниха), дали заради представата ми за черно-бяла тъжна гара и Нова Генерация, дали заради Дубарова отново, или пък заради всичко, което съм слушала, чела и виждала относно Бургас. А може би защото е на юг. А на юг в България всичко е по-хубаво, по-топло, по-близо, по-възможно.
Ходи ми се на море, но все още съм в мрачната си стая и не спирам да се връщам към миналото лято. Не знам какво стана, но от снощи съм на вълна миналото лято, което въпреки че беше хубаво, не би могло да стъпи на малкия пръст на сегашното. И все пак ми се струва невероятно важно, погледнато през призмата на спомена. Струва ми се голямо и вярвам, че е така, защото аз съм такава. Защото аз обичам да знам как всичко е започнало. Обичам да ровя в отношенията, във връзки и в събитията, в миналото, за да разровя с пръчка еволюцията, за да видя кога всичко е започнало, какви са били предпоставките, причините, поводът. Интересувам се и опитвам да си представя как в България се е зародила ъндърграунд музиката, как в България са се появили първите наркомани, как са се разраствали субкултурите навсякъде. Искам някой да ми го покаже, когато е бил малко момче, все още неразядено от собствената си слабост, от опиатите и от алкохола. Искам да си го представя млад, посягащ към различната музика, искам да хвана нишката на мислите му и да видя как е успяла да го отведе до този крах.
Искам да проследя и себе си в миналото и да разбера кога точно съм била готова и кога всико е покълнало. Искам да проследя себе си и да направя дисекция на всичките си проекции, за да знам страх ли ме е, или съм смела. Искам да се оголя като кабел, да се посоля със сол и да се разтопя като гол охлюв - тези представи сякаш винаги предлагат облекчение и пречистване, а дори не съм сигурна, че е така. Не съм убедена вярвам ли в катарзиса и започването на чисто, или не.
Сега трябва да се върна към "18% сиво" на Захари Карабашлиев, защото в тази книга се говори за марихуана, промяна и любов. Говори се за времето преди двадесет и първи век, а това възбуждата възпаленото ми въображение. обичам да си представям близките 30-40-50 години черно-бели. И всъщност странното е, че 60-те са ми цветни и хипарски, морски и с оражневи коси, сигурно заради Венис Бийч. 80-те са сиво-синьо дъждовни, бунтарски и пост-пънк. А всичко в България, когато и да било, преди сама да съм го запомнила, виждам черно-бяло.
Затова ще се върна към книгата, защото макар в нея да има и екшън, на мен ми се чете за любовта, за устните й, за очите й, за настръхнали зърна в "бледосиньото призори" - ето това е красива картина. Чете ми се за тези неща, защото аз също вярвам в красотата, she believes in beauty, she's Venus as a girl :>, аз също вярвам в нея, вярвам в красотата на думите, на текста, на сценариите. Затова мразя и хората - защото в най-силните моменти успяват да видят отстрани ситуацията и да я преценят като шедьовър. Защото в един момент плачат, а след като сълзите им засъхнат, те могат да ги видят изписани на лист.
Затова мразя хората - защото, когато нещо важно за тях виси на косъм, те протягат ръка към друго. Затова мразя хората - защото са научили правилата на живота, заюото знаят, че всичко отминава и че с всичко се свиква, знаят, че не са незаменими, знаят как да манипулират, знаят кога идва време да забравят и се примиряват. Затова мразя хората - защото разбират, че така трябва да бъде и отпускат примката. Затова мразя хората. Затова, затова, затова.
Затова мразя хората - защото могат да се събудят съкрушени, а след това да действат така, сякаш нищо не е станало. "Ако не искаш да правиш нещо, не го прави", ми казаха веднъж.
Седя пред компютъра в мрачната си задушна стая, вентилаторът постоянно огласява сгърчената от топлина тишина и си те представям. Като "This is England", като препратка към наркоманското начало си го представям, обръснат и с обица на веждата - как слуша някакви групи, може би все още необикнал Доорс. Ужасно банален и предвидим в мислите и в намеренията си, но същевременно ужасно различен в различността си. Представям си го в къщата му - не старинна и огромна, а голяма, неизмазана и недовършена, почти занемарена и обрасла с какви ли не растения, утопична със спокойствието, което лъха от нея, а ако беше някъде близо до река, може би щеше да е раят.
Представям си го още малък и си представям себе си - счупена и крива. Не си спомням, защото беше отдавна и бих могла да възстановя само разни откъслечни части от тази вечер, но си представям притеснението си, представям си как съм се презирала, когато съм открила, че не мога да изразя чрезс думи колко съм специална, защото може би не съм. Представям си него, опитал и видял вече много, тривиално и уникално различно, представям си нашата среща, която и тогава сигурно съм опитала да анализирам. И сигурно съм смятала, че самата престорена романтика, мястото и съчетанието на хора - на мен и него - са престорено филмови, че тези сцени са нагласени. Но истината е, че сега вярвам във филмовия живот повече от всички, обичам местата почти колкото него и нищо романтично и казано с някакъв патос не ми изглежда като жалък опит да доближиш съществуването си до филм.
20.08.10
Снощи под душа осъзнах, че навярно никога не бих могла просто да приема някакъв модел на поведение, който ми изглежда правилен и добър и да се оставя да бъда някаква. Осъзнах, че макар сега да не е така фрапиращо въпросителен, животът ми винаги ще търси нещо, или по-скоро аз винаги ще търся нещо и няма да мога да се спра. И за да не словоблудствам излишно, мисля да продължа по друг начин.
25.10.10
Кратко включване от мен.
Слушам Джеферсън Еърплейн и лаптопът вече ми писна. Драскам щрихи по голо женско тяло, защото обожавам да рисувам жени. И не знам защо усещам тази си страст като ужасно женствена. Намирам за прекрасни да рисувам тела без излишни детайли, гърчещи се в буреносните следи на графита. Докосва ме.
22.11.10
димът ми протяга ръце към небето,
не мога да пуша, щом пада ниско таван
никотинът затяга в тъмни обръчи сърцето
и издишам с наслада, без да искам да знам
11.12.10
Искам да съм по-ентусиазирана.
Да няма значение това, че пиша под флуоресцентна лампа, да няма значение, че трябва да мета, подреждам, мия чинии. Да няма значение, че имам хиляда неща за вършене, че се чувствам като затворник от два дена насам. Да няма значение, че изстъргах гласните си струни с кашлица, да нямат значение тези дребни неща.
Напоследък съм умерена и лаконична. Не съм изгубила вяра. Не съм, но достойнството и реализмът ми пречат да хвърча в облаците. Не съм изгубила вяра, но съм изгубила онзи тласък, който превръща едно нелогично звучащо изречение в дълъг текст. Изгубила съм инерция.
Плаша се, че ще порасна. Виждам го в абзаците. Всички тези текстове, разчленени на хиляди абзаци. Побъркват ме. Толкова са подредени, ясно оформенти, откъснати.
Искам да излея всичко, копнеех да излея всичко от края на юли, докато оставях още и още да се трупа и да надвисва като лавина. Но не и не, и не.
Страхувам се, че ще спра. Ще спра да вярвам. Заради вслушване в съветите на по-възрастните, заради някаква умереност, незнайно как проникнала в мен. Не знам.
научих се да чувам думите различно
да виждам корените им във гласовете,
нюансите на интонацията,
зората на цивилизацията.
и някакси успявам
понякога да разчленявам
света на много просто срички,
макар по-късно все да ги отричам.
научих се да виждам през очите на останалите,
да гледам отстрани, залисана в мълчанието.
това ужасно трудно ме убива,
не знам как всяка нощ заспивам,
от порите, от всичките ми кухини
излизат неизречени послания,
моменти за споделяне,
сълзи за
27.12.10
По дяволите, чувствам се стерилна.
Не е заради снега. Той си вали и вали, вали и затрупва колата, която е паркирана в двора, вали и затрупва плановете ми, вали и затрупва въздуха ми. Поне е красив.
Свалям слушалките, свалям очакванията, свалям гарда. Примирявам се със старата клавиатура, старата атмосфера, всичко, което за малко бях оставила в миналото, и го приемам временно.
Опитвам се да накарам пръстите си да свикнат с този ритъм, с тези клавиши, с тази температура, с тези нюанси на светлината, с тази височина на стола, с тази големина на монитора.
опитвам се да свикна с гледката навън, опитвам се да
29.12.10
Не намирам сила да харесам хората тази вечер. And I don't want the world to see me 'cause I don't think that they'd understand. Прибирам се тук, както правех много отдавна, когато си мислех, че никой няма да види. Тъжно е, но понякога е толкова по-лесно да кажеш всичко пред непознати.
15.01.11
нека бъда твоята Арлина
ще заживея в свят без магазини,
16.01.11
Мисля, че загубих девствеността си няколко месеца, преди да я загубя наистина. Захубих и пътя, и ясните желания. Дневната светлина замених за нощната, а познатите - за непознатите.
20.01.11
недей да ме обичаш, аз съм мъртва
към хората отдавна не изпитвам чувства
в изкуството съм впила жадно нокти
и се опитвам, но не мога да го пусна
21.01.11
Таваните са мойте небеса,
килимите са моята земя.
Ковчегът на една задушна самота.
Стените ме задържат да не падам
и все пак в този свят на безопасност страдам.
Мелодиите вият като вятър,
а лампите изгряват и залязват.
Пердетата рисуват ми полярна нощ
и на света не знам да съществува мощ,
която по-усърдно да разбива
останалото в мен красиво.
И затова, когато грозните слънца угаснат,
аз си мечтая за мига прекрасен,
във който с въздух ще се умъртя,
черупката ще разруша
и ще изляза, ще изляза,
без път, посока, ей така,
за да се срина без защита,
без безопасност, без да се опитвам
да се подпирам на някакви бездушни стени,
23.01.11
на фона на международните отношения, сложните системи и механизмите, вникването в основите на процеса, в движението на зъбните му колелца и траекторията му по дългата пътека на историята, се питам и се надявам да има необяснима красота, несломима и неопределима вяра, любов, неманипулируема и единствена
не може всичко да е игра на шах
26.01.11
той я обича чиста и уморена, обича я искрена и тиха, мистериозна и властна, но все пак малка и невинна. той я обича раздърпана и порочна, крехка и легнала. той иска да я боли, но я обича
боже, той я вижда някак художествено, а тя се вдъхновява от това и иска още, още любов
тя го обича мъжествен, тя обича да мирише на парфюм. тя обича да издиша дим в лицето й, тя обича скулите му, обича шофирането му, обича мъжките му маниери, харесва ума и проницателността му, обича студените му очи, пронизващи само нея, момичето с красиви и болни мечти
не искам да те губя, не искам да те атакувам, искам бавно, без да се загубим, един към друг все да пристъпваме.
дали ще ме намериш във цирка на един живот?
29.01.11
и всичките цигари на света не могат да ме омърсят така, както ти успя
аз никога не й простих, че беше нова като пролет, меланхолична като есен, студена като зима и млада като лято. аз никога не я рабзрах, защото никога не пожелах.
косата ми ще се разсипе по мъжките ти рамене
и в тях ще затупти по едно ново мъжко сърце
и ще почнеш да пулсираш,
и ще се молиш да умра,
защото в мене ще намираш
и живота, и смъртта.
помня и един смс, който някога исках да изпратя, но не го направих. гласеше: чувствам се по-празна от теб, след като си се изпразнил в устата на някоя курва.
май съм се променила.
Subscribe to:
Posts (Atom)