Навън ще вали, а на мен ми е горещо. Отворила съм възпалени очи в тихата септемврийска нощ, в едно счупено, грозно и неподходящо за демонстриране огледало хвърлям своя поглед, огласен от светлината на любимата ми нощна лампа, и си вдъхвам сила. Добре съм.
Откривам пристан в зеленото за втори път. При мен нещата стоят така: когато изцедя нещо или просто се откажа от него, го оставям и не се връщам обратно. А ако се върна, то е след дълго време.
Преди години се бях запалила по очната линия, но в някакъв момент реших, че не ми харесва чак толкова, и спрях окончателно. Доста време след това не се престрашавах да я изпробвам отново. Но смелостта ми надви и пламнах. Като кафява, тънка цигара, завършек на грациозна ръка с нежни, дълги пръсти. Приех я така. Сега започва да ми писва и се чудя кога ще я отрежа.
Рокли не бях носила с години, докато един ден не харесах една синя на бели цветчета в магазин в Пловдив. Оттогава не спирам да си търся предимно рокли. Малък фетиш.
Не пиша неща, които вече съм писала. Не връщам стари блогър темплейти, не обичам хора, които някога съм обичала, но след това окончателно съм спряла.
Не обичам пошлите повторения.
Но това зелено ми липсваше. Започнах мъничко да се пречупвам, след като в този блог копирах няколко от текстовете си, писани в блога на майспейс. Сега отново го правя. Но го чувствам не толкова като измяна от принцип, а като нещо, към което рано или късно се завръщаш. Като човек, когото някога си обичал, но никога не си спирал окончателно.
Това зелено ме кара да се чувствам вкъщи. Напомня ми за ноември-декември '09, за престоя ми в една болница, за една операция, за разходките ми из пустите улици с тати, за една тайна, която дълго пазих, за взирането ми в оранжевото на уличните лампи, за болната атмосфера, която този град влива във вените ми през есента и зимата, за идеята за една любов, която успя да се роди от малкото, но сигурно мое усещане, че трябва да я има, да бъде.
Това зелено ме кара да прослушам отново Смитс. Да отделя повече време на Стенли и Морфин. Да чета на руски каквото мога, да си купувам L'europeo, да довърша "Малката светица и портокалите", от време на време да пиша както пишех преди, да помня повече сънищата си и понякога да преглъщам студената си гордост и да казвам големите неща, които обичам да казвам най-вече във фантазиите си.
Във фантазиите си тази вечер си събирам багажа, вземам ключовете на колата и отивам да спя някъде другаде за няколко дни. Не вдигам телефона и плача всеки път, когато се сетя колко ужасни неща съм казала на раздяла.
Във фантазиите си съм героиня в тъп клип, в който двама страшно си липсват и всеки от тях се чуди дали липсва на другия, но никой не разбира, защото и двамата смятат, че се заблуждават и са нежелани. Във фантазиите си тази вечер съм 16-годишна хлапачка, само дето съм заредена с малко повече огън и гняв и забравям да съм нежна и цивилизована.
В реалността просто дишам през последните септемврийски дни. Не чакам нито една дата, не чакам нищо. Добре съм.
Разхождам се с тати и в някои моменти отново ме удря тази необяснима тъга. Едва ли някога ще успея да се избавя от нея.
В реалността чувам ясно звуците, гледам се отстрани. Отварям шишето с Швепс, в тишината се плъзва едно "шшшшшшшшшшшш", аз вдигам бутилката и отпивам. Като героиня във филм. Гледам много напоследък. "Отчаяни съпруги". Изпълвам се с желание за прецизност, close-ups, дрехи с наситени цветове, ясна жестикулация и мимики, изразителност, студена учтивост, крайни реплики, отсечени моменти, достатъчност и достатъчна недостатъчност. Сигурно затова фантазирам.
Колкото по-голяма ставам, толкова по-често се връщам към детството си. Играех си с ръчния часовник на мама върху шкафа за обувки. Извивах го по някакъв много особен начин и нямам идея защо, но този часовник беше прислужница, към която се отнасяха зле. Играех си и с пръстите си. Показалецът на лявата ми ръка беше принцеса, която не можеше да бъде със своя принц - средният на дясната. Палците бяха майки, безименните - братя, малешките - не помня.
Мисълта ми е - от край време си фантазирам.
Фантазиите ми започнаха леко по леко да стават реалност. Имам още ужасно много. Не ги искам всичките на живо. Дори не искам да си представям какъв ще е втори курс.
само за едно свое усещане, за една своя фантазия не искам да греша.
всъщност са две.
ще видим
9/17/2011
9/14/2011
and I pretend to pray
Последният път, когато бях в църква, просто не успях да се помоля. Не знам колко религиозна съм, но преди, като бях малка, страшно се страхувах от разни работи и се молех. Не знам каква параноя ме е гонила, но докато мама простираше късно навън, аз я виках. Понякога дълго не ми отговаряше - тогава се плашех с ужасни мисли. И се молех.
Сега пак се моля понякога, научиха ме, че е хубаво да бъдеш и смирен. Тати ми го е казвал няколко пъти, когато съм проявявала ужасна самонадеяност. И всъщност е така. Понякога просто притихвам и пускам всички очаквания, цялата си увереност и самонадеяност и оставам чиста и смирена. Хубаво е.
Някакво подобно усещане ме изпълва в църквите. Заради красивата светлина, тишината и мирисът на восък. Мъничкият ореол от топлина около свещите. Дарените стотинки. Изрисуваните тавани и стени. Гладките стъкла на иконите. Заради това глупаво интуитивно чувство, че винаги ще съм благословена. Благословена с любов. И че ако има Господ, той ме обича.
Откъсвам се от другите и притихвам. После просто се моля за това, което толкова искам. И толкова силно вярвам, че ще се случи.
Последният път обаче не можах. Гледах иконите, запалих три свещички, но в главата ми звучеше само "Много съм обидена".
И пак, и пак, и пак. "Много съм обидена". Реших да не насилвам нищо, както напоследък ми се струва правилно. И не се помолих. Съвсем егоистично.
Мога да се моля за останалите, наистина им желая купища хубави моменти, щастие и така нататък добрини и светлинки, за които те си мечтаят. За себе си оставям празнота. Трудно ми е. Знам, че когато формулираш дълго и прецизно желанията си като закон, който да не може да бъде заобиколен, шансът да се сбъднат е малък. Не насилвам нищо.
Нямам много избор. Поне сега, в този момент. Така ми изглежда правилно.
нещо в мен умря
9/13/2011
9/05/2011
ще легна до тебе
Най-голямото обяснение в любов. Най-голямата болка. Ще легна до тебе.
А наскоро:
А: Слушам Нова Генерация и се сетих за теб, затова ти се обаждам.
В: Коя песен слушаш?
А: Ами всичките.
В: Не може да слушаш всичките.
А: Кажи ми коя да си изтегля.
В: Хм.... Обичам всичките им песни...те са ми много лични и скъпи.
А: А аз вече не съм?
(...)
В: Изтегли си "Момиче без спомени".
Препоръчах му я с надеждата, че ще чуе:
видях те още като те видях
да лъжеш променено,
но в цялата индустрия разбрах, че ти си нещото за мене;
виновна ли си, че си по-добра от всичките богини,
защото те досаждат с вечността, която им отива;
не вярвам да се умориш да чувстваш, че ме няма,
защото, щом се появя, във спомен ще остана.
Не знам дали надеждата ми се е превърнала в малко сбъднато желание. Не знам колко хора усещат колко точно скъпа и болезнена ми е тази музика, тази група, тези хора, тази епоха, тази история.
На чина в кабинета по музика, дванайсети клас, тогава дълбаех техни лирики. Аз ще мълча, ти ще мълчиш, а вълк в гърдите ни вие.
Опитвах се да разказвам на хората, да ги накарам да слушат, да ги заинтересувам някак. Попитах едно момче дали някога ги е слушало, а един приятел се изсмя (защото само аз слушам "толкова сдухана музика") и ми каза да говоря за тях с друго момче, онова от диалога по-горе.
Чувствала съм се като Арлина, като Безнадеждност, нечия любима, като малко момиченце, като момиче без спомени, като аз съм едно малко перде. и ти, ако искаш, ела да сме две, като ехото на аз виждам отвъд смъртта - не мога без теб в нощта, като червени устни духат в моята гора, ръцете ми притискат тялото ти, в твойта плът потъва ралото ми. не знам дали ще стигнем до семейността, но ще си спомням кръвта по чаршафа ти. и сбогом, мила, това я краят ми, като не знаеш ли, че неродените деца израстват хубави като ябълки, и ти си вкусната за мен ябълка, като бързо остарявам, от гнус пожълтявам - все ми е едно, като аз ще те повдигна.
Като еротична до метежност, истинска като море.
Като обичам само теб, твоите студени очи.
Пронизващи само мен.
Ще легна до тебе.
Тази мрачна, тъжна, болна, сива, страшна, грозна, дълбока, красива, безнадеждна, уморена, кървава, митична Нова Генерация. Колко я обичам.
Преди 19 години и някакви месеци съм се родила аз. Преди точно 19 години е починал той.
Раздялата била единственото спасение за любовта, а най-красивите любови в живота ми са все такива - криви.
А наскоро:
А: Слушам Нова Генерация и се сетих за теб, затова ти се обаждам.
В: Коя песен слушаш?
А: Ами всичките.
В: Не може да слушаш всичките.
А: Кажи ми коя да си изтегля.
В: Хм.... Обичам всичките им песни...те са ми много лични и скъпи.
А: А аз вече не съм?
(...)
В: Изтегли си "Момиче без спомени".
Препоръчах му я с надеждата, че ще чуе:
видях те още като те видях
да лъжеш променено,
но в цялата индустрия разбрах, че ти си нещото за мене;
виновна ли си, че си по-добра от всичките богини,
защото те досаждат с вечността, която им отива;
не вярвам да се умориш да чувстваш, че ме няма,
защото, щом се появя, във спомен ще остана.
Не знам дали надеждата ми се е превърнала в малко сбъднато желание. Не знам колко хора усещат колко точно скъпа и болезнена ми е тази музика, тази група, тези хора, тази епоха, тази история.
На чина в кабинета по музика, дванайсети клас, тогава дълбаех техни лирики. Аз ще мълча, ти ще мълчиш, а вълк в гърдите ни вие.
Опитвах се да разказвам на хората, да ги накарам да слушат, да ги заинтересувам някак. Попитах едно момче дали някога ги е слушало, а един приятел се изсмя (защото само аз слушам "толкова сдухана музика") и ми каза да говоря за тях с друго момче, онова от диалога по-горе.
Чувствала съм се като Арлина, като Безнадеждност, нечия любима, като малко момиченце, като момиче без спомени, като аз съм едно малко перде. и ти, ако искаш, ела да сме две, като ехото на аз виждам отвъд смъртта - не мога без теб в нощта, като червени устни духат в моята гора, ръцете ми притискат тялото ти, в твойта плът потъва ралото ми. не знам дали ще стигнем до семейността, но ще си спомням кръвта по чаршафа ти. и сбогом, мила, това я краят ми, като не знаеш ли, че неродените деца израстват хубави като ябълки, и ти си вкусната за мен ябълка, като бързо остарявам, от гнус пожълтявам - все ми е едно, като аз ще те повдигна.
Като еротична до метежност, истинска като море.
Като обичам само теб, твоите студени очи.
Пронизващи само мен.
Ще легна до тебе.
Тази мрачна, тъжна, болна, сива, страшна, грозна, дълбока, красива, безнадеждна, уморена, кървава, митична Нова Генерация. Колко я обичам.
Преди 19 години и някакви месеци съм се родила аз. Преди точно 19 години е починал той.
Раздялата била единственото спасение за любовта, а най-красивите любови в живота ми са все такива - криви.
9/03/2011
You give me three cigarettes to smoke my tears away
Всичко мина добре, се надявам силно. Най-накрая мога да пиша, мога да се снимам, мога да оставя сърцето си да препуска, без да се мъча да го укротя с безсмислено тананикане наум. Защото снощи се блъскаше в гърдите ми и за един момент наистина помислих, че просто ще спре и това ще е безславният ми край.
Но да преминем към истинската болка. От неочаквано място ми бе напомнено за
и ме заболя толкова, боже, толкова. Сигурно затова сърцето ми щеше да се пръсне. Буквално.
И я слушам с мъка, както слушам Adele - Someone like you (ако успея да я понеса и да я чуя докрай). Слушам я и сърцето ми се къса, късам се, сигурна съм, че мъничко умирам с всяка секунда, с призрачното й излъчване. Нейният призрак винаги ще те преследва. В най-тъмните ти часове, по време на най-интензивните ти оргазми.
Не искам никой да ме разбира, но е ужасно. Блондинка, брюнетка и червенокоса. Ще се боядисам в червено още веднъж, преди да премина към нещо друго. Червеното е символ, метафора, код, отрова, болка, страст, желание, възможност в невъзможността. И ще ми трябва още веднъж, поне за месец, защото ми е трудно да се разделя с него.
Не знам колко празно е било в душата на Буковски, но със сигурност е наранил много жени. А може би е добавил нещо прекрасно и сладко-горчиво към живота им.
Всичко мина, надявам се, добре, но си пуснах тази песен.
И ми се иска да заплача.
I was five and he was six.
наистина ми се плаче, ще запаля още една,
чувам мислите на почти всички, усещам, усещам този болен инфектиран свят
този усет, тази чувствителност ме убива
в тази странна ситуация трептя, смея се, после усещам, че съм специална. това усещане отминава, връща се, не знам какво знам, но понякога просто знам.
с нищо не мога да се почувствам повече от някое друго момиче, което също обича тази песен
знам само, че толкова много ме боли
и го повтарям, защото е така,
защото искам да се изплача, да изплача очите си, да поръся сълзите си с миглите си и целият този най-красив ужас да приключи
трябва да убия някого ли, или пък да се самоубием заедно
да ни застреля някой друг
или да минат десет години
Аз бях на петнайсет, той на шестнайсет. Фани Хорн уби монаха. When I grew up I called him mine. Плаче ми се до побъркване.
Аз бях на петнайсет, а дори не подозирах, че някога цялата история ще ми се струва толкова символична.
Аз бях на петнайсет. Той - на шестнайсет.
Но да преминем към истинската болка. От неочаквано място ми бе напомнено за
и ме заболя толкова, боже, толкова. Сигурно затова сърцето ми щеше да се пръсне. Буквално.
И я слушам с мъка, както слушам Adele - Someone like you (ако успея да я понеса и да я чуя докрай). Слушам я и сърцето ми се къса, късам се, сигурна съм, че мъничко умирам с всяка секунда, с призрачното й излъчване. Нейният призрак винаги ще те преследва. В най-тъмните ти часове, по време на най-интензивните ти оргазми.
Не искам никой да ме разбира, но е ужасно. Блондинка, брюнетка и червенокоса. Ще се боядисам в червено още веднъж, преди да премина към нещо друго. Червеното е символ, метафора, код, отрова, болка, страст, желание, възможност в невъзможността. И ще ми трябва още веднъж, поне за месец, защото ми е трудно да се разделя с него.
Не знам колко празно е било в душата на Буковски, но със сигурност е наранил много жени. А може би е добавил нещо прекрасно и сладко-горчиво към живота им.
Всичко мина, надявам се, добре, но си пуснах тази песен.
И ми се иска да заплача.
I was five and he was six.
наистина ми се плаче, ще запаля още една,
чувам мислите на почти всички, усещам, усещам този болен инфектиран свят
този усет, тази чувствителност ме убива
в тази странна ситуация трептя, смея се, после усещам, че съм специална. това усещане отминава, връща се, не знам какво знам, но понякога просто знам.
с нищо не мога да се почувствам повече от някое друго момиче, което също обича тази песен
знам само, че толкова много ме боли
и го повтарям, защото е така,
защото искам да се изплача, да изплача очите си, да поръся сълзите си с миглите си и целият този най-красив ужас да приключи
трябва да убия някого ли, или пък да се самоубием заедно
да ни застреля някой друг
или да минат десет години
Аз бях на петнайсет, той на шестнайсет. Фани Хорн уби монаха. When I grew up I called him mine. Плаче ми се до побъркване.
Аз бях на петнайсет, а дори не подозирах, че някога цялата история ще ми се струва толкова символична.
Аз бях на петнайсет. Той - на шестнайсет.
8/28/2011
needed
това, което не правя, част някоя си
Най-любимото ми огледало е една кутийка от диск, скрита в чекмеджето на черното бюро. Огледалото на гардероба ми в Кнежа, най-вече късно през нощта, когато съм уморена, размазана(черни разтъркани очи, следи от спирала)и притихнала. Едно овално огледало с дръжка, която постоянно чупя и лепя. Бледозелено. Прозорците на ниските коли. Черните огледални сгради. Още едно овално и синьо малко огледало, което се счупи. Но не стъклото, а рамката.
И няколко чифта очи. Плюс всички непознати очи. Предполагам.
Най-самотното прибиране е нещо, което не трябва да се опитваш да забравяш.
Най-мъртвият пор на шосето изглежда като жив и аз го докосвам.
Най-глупавият начин да вярваш - чрез числата и астрологията.
бързо остарявам, от гнус пожълтявам - все ми е едно
Ще пиша за алкохол още един месец. Толкова много се събра, че не мога да го пренебрегна. Ще се мъча още няколко минути. А после ще набера скорост и ще се оставя. На всичко.
Свалям верижката и пръстена от себе си. Как искам да съм чиста. Свалям спомените си и ги оставям да се изпарят и да попият в думи. Думи, думи, думи, думички. Нищо и никакви.
Свалям картините от стените на въображението си, свалям бъдещите си портрети. Не свалям гарда. Умирам. И се раждам.
Умирам в тази нощ, в копнеж за невъзможна изповед, в цигарен вкус и загубени запалки.
Събирам произволни фрагменти от хората в живота си - далечни и близки - и не мога да създам едно цяло. Малко ще оцелеят по пътя към мен. Или аз няма да достигна до тях. Все едно.
Умирам и си мисля. Пиша текстове и рисувам наум. Успокоявам се в приглушената светлина.
Обичам те, когато идваш уморена. Взела си си душ и миришеш на нещо хубаво. За последен път сресваш дългата си червеникава коса пред огледалото, като си я преметнала през едното си рамо. Гледаш се, уморена. Мечтите ти почти не се чуват, сякаш са заглъхнали, избледнели и неважни. Нямаш нужда от нищо, защото си толкова уморена. Дори не знаеш дали ме обичаш. Нямаш сила да завъртиш зъбните колелца на въображението и ентусиазма си. Копнежът ти за красота е задоволен. Нямаш сила да искаш. Но искаш да припаднеш, само това. Лягаш до мен, облечена в бяло. Едва се усмихваш и с умора казваш "Беше много дълъг ден". Аз те прегръщам, а ти си толкова мека и топла. Не знам дали имаш нужда от мен или просто ти трябва сън. Може би аз съм последна капка тежест, която да те изтощи, за да заспиш щастлива.
Женските списания те учат на толкова увереност. Нова религия - как сама да смениш гумата си, как да отмъстиш, като изглеждаш по-секси отвсякога, как да откриеш правилния човек, как да махнеш част от ненужните сенки, които си си сложила, как да бъдеш силно момиче, което може абсолютно всичко.
Аз капитулирам и оставам слаба. Еманципацията уби жената, а в 4 без 20 сутринта се чувствам толкова уморена и толкова женствена. Залязвам.
Най-любимото ми огледало е една кутийка от диск, скрита в чекмеджето на черното бюро. Огледалото на гардероба ми в Кнежа, най-вече късно през нощта, когато съм уморена, размазана(черни разтъркани очи, следи от спирала)и притихнала. Едно овално огледало с дръжка, която постоянно чупя и лепя. Бледозелено. Прозорците на ниските коли. Черните огледални сгради. Още едно овално и синьо малко огледало, което се счупи. Но не стъклото, а рамката.
И няколко чифта очи. Плюс всички непознати очи. Предполагам.
Най-самотното прибиране е нещо, което не трябва да се опитваш да забравяш.
Най-мъртвият пор на шосето изглежда като жив и аз го докосвам.
Най-глупавият начин да вярваш - чрез числата и астрологията.
бързо остарявам, от гнус пожълтявам - все ми е едно
Ще пиша за алкохол още един месец. Толкова много се събра, че не мога да го пренебрегна. Ще се мъча още няколко минути. А после ще набера скорост и ще се оставя. На всичко.
Свалям верижката и пръстена от себе си. Как искам да съм чиста. Свалям спомените си и ги оставям да се изпарят и да попият в думи. Думи, думи, думи, думички. Нищо и никакви.
Свалям картините от стените на въображението си, свалям бъдещите си портрети. Не свалям гарда. Умирам. И се раждам.
Умирам в тази нощ, в копнеж за невъзможна изповед, в цигарен вкус и загубени запалки.
Събирам произволни фрагменти от хората в живота си - далечни и близки - и не мога да създам едно цяло. Малко ще оцелеят по пътя към мен. Или аз няма да достигна до тях. Все едно.
Умирам и си мисля. Пиша текстове и рисувам наум. Успокоявам се в приглушената светлина.
Обичам те, когато идваш уморена. Взела си си душ и миришеш на нещо хубаво. За последен път сресваш дългата си червеникава коса пред огледалото, като си я преметнала през едното си рамо. Гледаш се, уморена. Мечтите ти почти не се чуват, сякаш са заглъхнали, избледнели и неважни. Нямаш нужда от нищо, защото си толкова уморена. Дори не знаеш дали ме обичаш. Нямаш сила да завъртиш зъбните колелца на въображението и ентусиазма си. Копнежът ти за красота е задоволен. Нямаш сила да искаш. Но искаш да припаднеш, само това. Лягаш до мен, облечена в бяло. Едва се усмихваш и с умора казваш "Беше много дълъг ден". Аз те прегръщам, а ти си толкова мека и топла. Не знам дали имаш нужда от мен или просто ти трябва сън. Може би аз съм последна капка тежест, която да те изтощи, за да заспиш щастлива.
Женските списания те учат на толкова увереност. Нова религия - как сама да смениш гумата си, как да отмъстиш, като изглеждаш по-секси отвсякога, как да откриеш правилния човек, как да махнеш част от ненужните сенки, които си си сложила, как да бъдеш силно момиче, което може абсолютно всичко.
Аз капитулирам и оставам слаба. Еманципацията уби жената, а в 4 без 20 сутринта се чувствам толкова уморена и толкова женствена. Залязвам.
8/23/2011
8/16/2011
острови тъжни са наш'те съдби. дълбоки морета ни правят сами.
мили мои,
вие сигурно знаете много повече за живота от мен. напоследък ми го казват често.
аз знам, че стана модерно да си щастлив no matter what. това е донякъде хубаво, но има разни моменти, произволни или не съвсем, в които си пълен с горчилка, горчилка, горчилка.
и искаш да я излееш.
аз ще спра да вярвам във всичко детско, ще загубя чаровния си наивитет и ще започна да играя игри. ще се превърна в ирина от "тютюн". вече не ми се струва странно, че един женен мъж, който си има дете, може да е гей. не ми се струва голяма работа някой просто да прави секс с някого, без да има чувства към него. не е ли това най-добрата опция на модерната изневяра?
няма проблем, ако обичаш някого и се занимаваш с друг. имам предвид - сигурно съм пропуснала доста наистина, хората май правят такива неща постоянно. хората друсат, убиват, продължават да се унищожават, никога не се променят, лъжат, лъжат, лъжат.
някога вярвах, че има и друг начин.
и аз започнах да се потапям. чувствам се и жива, и объркана в големия хаос.
в живота ми се преплетоха някакви трагедии, невъзможности, много филмови реплики, самотни булки по средата на нощта, вина, желание, страх, вина, желание, страх, вина, желание, страх. и толкова малко моменти, в които да остана спокойна и да знам, че усещам със своята топлина нечия друга.
религиозни догми, счупени телефони, липса, отсъствие, бягства в 4 сутринта, познати, непознати, рискове, докосвания, паднали акумулатори, почти забравени хора. и същите, завръщайки се.
халки, дюшеци, голи тела, изтрити номера.
нищичко.
нищо за живота. не съм преживяла нищо, никога. жалко, че трябваше да се омърся. забавно е, но моментите, в които спираш и се оглеждаш, пораждат въпроси.
защото не съм преживяла нищо, никога. болка, кръв, разочарование, провал, любов, лъст, страст, изневери, плач, ужаси, страхове, параноя, болести, страх, любов, болка, кръв, нищо. стерилна съм. не съм повръщала от алкохол, не съм крещяла, излязла от собственото си тяло, не ме е спирала полиция, не са ме молили, не съм се молила, не съм лягала безпомощна в тревата, не съм била истинска грешница, не са ме наранявали, не съм наранявала. никога нищо. аз не мажа по ноктите лакове, не използвам боя за коса. и в тази връзка: червеното е съдба или избор. не знам какъв е първият случай, но вторият е огромна метафора, символ, код. нали така?
имам силни ръце, защото бутам инвалидна количка от достатъчно дълго време. не го казвам, за да пробудя някаква съжалителна реакция и досега не съм го казвала, защото бях малка и достатъчно свободна, за да мисля, че не е толкова важно. по-скоро го казвам, защото откривам как близки мои хора лъжат в публичното пространство и просто не искам да съм такава. виждам как го правят и ставам тъжна. не трябва да е така. страхът е горделивост, параноята е грях
защото не ме е страх да разтеглям границите на реалността.
затова всяка вечер се мъча да изсмуча живота от повечето възможни места и хора. искам да го изпия. като глътка в пустинята. като ракия, която ме гори.
here i am now, entertain me. "забавлявай ме" - това ще казвам вече.
промених се и виждам как всичко тепърва предстои.
дано остана чиста след това.
п.с. а може би съм живяла, но просто не се оковавам в клишета? и искам още, още, още.
а може би и тези, които знаят повече от мен за живота, също искат още. някъде там се разминаваме. и някъде там ще се срещнем.
вие сигурно знаете много повече за живота от мен. напоследък ми го казват често.
аз знам, че стана модерно да си щастлив no matter what. това е донякъде хубаво, но има разни моменти, произволни или не съвсем, в които си пълен с горчилка, горчилка, горчилка.
и искаш да я излееш.
аз ще спра да вярвам във всичко детско, ще загубя чаровния си наивитет и ще започна да играя игри. ще се превърна в ирина от "тютюн". вече не ми се струва странно, че един женен мъж, който си има дете, може да е гей. не ми се струва голяма работа някой просто да прави секс с някого, без да има чувства към него. не е ли това най-добрата опция на модерната изневяра?
няма проблем, ако обичаш някого и се занимаваш с друг. имам предвид - сигурно съм пропуснала доста наистина, хората май правят такива неща постоянно. хората друсат, убиват, продължават да се унищожават, никога не се променят, лъжат, лъжат, лъжат.
някога вярвах, че има и друг начин.
и аз започнах да се потапям. чувствам се и жива, и объркана в големия хаос.
в живота ми се преплетоха някакви трагедии, невъзможности, много филмови реплики, самотни булки по средата на нощта, вина, желание, страх, вина, желание, страх, вина, желание, страх. и толкова малко моменти, в които да остана спокойна и да знам, че усещам със своята топлина нечия друга.
религиозни догми, счупени телефони, липса, отсъствие, бягства в 4 сутринта, познати, непознати, рискове, докосвания, паднали акумулатори, почти забравени хора. и същите, завръщайки се.
халки, дюшеци, голи тела, изтрити номера.
нищичко.
нищо за живота. не съм преживяла нищо, никога. жалко, че трябваше да се омърся. забавно е, но моментите, в които спираш и се оглеждаш, пораждат въпроси.
защото не съм преживяла нищо, никога. болка, кръв, разочарование, провал, любов, лъст, страст, изневери, плач, ужаси, страхове, параноя, болести, страх, любов, болка, кръв, нищо. стерилна съм. не съм повръщала от алкохол, не съм крещяла, излязла от собственото си тяло, не ме е спирала полиция, не са ме молили, не съм се молила, не съм лягала безпомощна в тревата, не съм била истинска грешница, не са ме наранявали, не съм наранявала. никога нищо. аз не мажа по ноктите лакове, не използвам боя за коса. и в тази връзка: червеното е съдба или избор. не знам какъв е първият случай, но вторият е огромна метафора, символ, код. нали така?
имам силни ръце, защото бутам инвалидна количка от достатъчно дълго време. не го казвам, за да пробудя някаква съжалителна реакция и досега не съм го казвала, защото бях малка и достатъчно свободна, за да мисля, че не е толкова важно. по-скоро го казвам, защото откривам как близки мои хора лъжат в публичното пространство и просто не искам да съм такава. виждам как го правят и ставам тъжна. не трябва да е така. страхът е горделивост, параноята е грях
защото не ме е страх да разтеглям границите на реалността.
затова всяка вечер се мъча да изсмуча живота от повечето възможни места и хора. искам да го изпия. като глътка в пустинята. като ракия, която ме гори.
here i am now, entertain me. "забавлявай ме" - това ще казвам вече.
промених се и виждам как всичко тепърва предстои.
дано остана чиста след това.
п.с. а може би съм живяла, но просто не се оковавам в клишета? и искам още, още, още.
а може би и тези, които знаят повече от мен за живота, също искат още. някъде там се разминаваме. и някъде там ще се срещнем.
8/07/2011
Oh, how lucky one girl can be
Любовта е парченце от ада, агония, страст, физическа болка, счупени запалки, сцени, сцени, преждевременно приключили телефонни разговори, шамари, разкопчани ризи, прибързани и предварително планирани груби реплики, приближаване и отдръпване, извърнати глави, топлина, лъжи или пък не. Нещо красиво, което не трябва да се чупи. Още текила, още цигари, мокра трева, в която всички са пикали, а ние лежим някъде там. Не искам да съм нежна. Щом това коства толкова много.
Спрях да пея, спрях да рисувам, да пиша също. Гласови записи правя рядко или пък ги правя толкова уморена и капнала, че после не мога да се разбера.
Чета все още, слушам музика и крещя с нея, скачам и се потя, нося рокли, къпя се, мажа се с лосиони за тяло, търкам се с утайка от кафе, суша косата си, слагам си парфюм, оглеждам се и търся блясъка в очите си. Не се оставям да увяхна.
Мъча се да се облагородя, съзерцавам звездите, накацали по голямото небе в двора, търся две съзвездия и си измислям някакви неща, които вероятно ще се случат, ако ги открия.
Пия текила с много лимони и й се мръщя малко по-малко, а след това вече съм свободна - красиво шоколадово момче ме носи като булка, аз се възхищавам на силата му и знам, че няма да ме пусне.
Преди седмица и нещо паднах от друго момче доста болезнено. Тече много кръв, аз плаках, но звучеше като смях. След това промих раните си и пак седнах в същото момче. Бяло вино, цигари и две (или три) нищожни глътки мастика. Не мога да оставя нещата да се случват някъде далеч от мен. Макар че понякога се налага да изчезнеш.
Изчезваш в презумпции и фикции, във всички дълги и предълги юридически определения. Изчезваш, преглъщаш тъпите си разбирания и те няма.
Някое красиво момче те носи, други красиви и не чак толкова красиви момчета седят под лампата на входа на детската градина при полицията. Голи до кръста. Разливам бира и умирам от смях. На гърба ми правят списък с покупки с червен молив за устни. Въртят ме във въздуха и пищя.
Това помага.
Тръшвам се в тревата със синя дантелена рокля и вместо да крещя и да проклинам, говоря нормално. Говорят ми някакви неща. Красиви. Изтощена съм. Изтощени сме. Вече не знам кога тези неща са истина.
Искам си покоя. Онзи прекрасен покой. Поне за малко. Това трябва да ни дава крила, не да ги реже.
В малко неща вярвам и дори не мога да ги формулирам. И в Господ вярвам, но не знам дали той намира желанията ми за наистина нужни.
В силата си да превърна нещо ужасно грешно в капчица от рая, не знам дали вярвам.
Истината е: липсата на апетит, световъртежът, сънищата, умората и прераждането вечерта са романтични. Другата истина е, че в такива дни не трябва да се мисли. Бурята щеше да изкорени черешата в двора. Не успя, но пък бутна оградата. Сънувам урагани, болките на приятелките си, своите болки. И други работи. Ромео и Жулиета забравиха какво се случва в сценария. Парите ни излетяха за алкохол и за цигари.
Една мъжка глава се заби бясно във вратата под гореспоменатата лампа, може би от ревност.
всичко се обърка
в кръв и хаотични ситуации
преглътнати сълзи
да те жадувам аз,
сбогом, дано си щастлива,
наздраве за това, наздраве за онова,
утре, далече от мен,
за нищо, нищичко,
друга любов, по-красива,
(отново, отново със теб)
някой ден
нещо мъничко умря
не мога да предскажа дали от него ще поникне още по-голямо и красиво растение от същия вид.
как мислиш, виждам ли в бъдещето,
mon amour?
или съм просто пияна
Спрях да пея, спрях да рисувам, да пиша също. Гласови записи правя рядко или пък ги правя толкова уморена и капнала, че после не мога да се разбера.
Чета все още, слушам музика и крещя с нея, скачам и се потя, нося рокли, къпя се, мажа се с лосиони за тяло, търкам се с утайка от кафе, суша косата си, слагам си парфюм, оглеждам се и търся блясъка в очите си. Не се оставям да увяхна.
Мъча се да се облагородя, съзерцавам звездите, накацали по голямото небе в двора, търся две съзвездия и си измислям някакви неща, които вероятно ще се случат, ако ги открия.
Пия текила с много лимони и й се мръщя малко по-малко, а след това вече съм свободна - красиво шоколадово момче ме носи като булка, аз се възхищавам на силата му и знам, че няма да ме пусне.
Преди седмица и нещо паднах от друго момче доста болезнено. Тече много кръв, аз плаках, но звучеше като смях. След това промих раните си и пак седнах в същото момче. Бяло вино, цигари и две (или три) нищожни глътки мастика. Не мога да оставя нещата да се случват някъде далеч от мен. Макар че понякога се налага да изчезнеш.
Изчезваш в презумпции и фикции, във всички дълги и предълги юридически определения. Изчезваш, преглъщаш тъпите си разбирания и те няма.
Някое красиво момче те носи, други красиви и не чак толкова красиви момчета седят под лампата на входа на детската градина при полицията. Голи до кръста. Разливам бира и умирам от смях. На гърба ми правят списък с покупки с червен молив за устни. Въртят ме във въздуха и пищя.
Това помага.
Тръшвам се в тревата със синя дантелена рокля и вместо да крещя и да проклинам, говоря нормално. Говорят ми някакви неща. Красиви. Изтощена съм. Изтощени сме. Вече не знам кога тези неща са истина.
Искам си покоя. Онзи прекрасен покой. Поне за малко. Това трябва да ни дава крила, не да ги реже.
В малко неща вярвам и дори не мога да ги формулирам. И в Господ вярвам, но не знам дали той намира желанията ми за наистина нужни.
В силата си да превърна нещо ужасно грешно в капчица от рая, не знам дали вярвам.
Истината е: липсата на апетит, световъртежът, сънищата, умората и прераждането вечерта са романтични. Другата истина е, че в такива дни не трябва да се мисли. Бурята щеше да изкорени черешата в двора. Не успя, но пък бутна оградата. Сънувам урагани, болките на приятелките си, своите болки. И други работи. Ромео и Жулиета забравиха какво се случва в сценария. Парите ни излетяха за алкохол и за цигари.
Една мъжка глава се заби бясно във вратата под гореспоменатата лампа, може би от ревност.
всичко се обърка
в кръв и хаотични ситуации
преглътнати сълзи
да те жадувам аз,
сбогом, дано си щастлива,
наздраве за това, наздраве за онова,
утре, далече от мен,
за нищо, нищичко,
друга любов, по-красива,
(отново, отново със теб)
някой ден
нещо мъничко умря
не мога да предскажа дали от него ще поникне още по-голямо и красиво растение от същия вид.
как мислиш, виждам ли в бъдещето,
mon amour?
или съм просто пияна
8/04/2011
I can't do this alone
Не мога да пиша без кирилица, не мога да дишам, без да искам това, в което вярвам. Така просто и смешно устроена съм. Един голям предразсъдък, слушащ най-любимата си спряла песен. Едно момиче с черен клин и бели сандали, пълно с текила и потушени или мъртви мисли. Едно същество, захвърлено в най-тъмната беседка на Вселената. Едно момиче, което пищи.
Което не ядеше, а сега яде. Което обича бяло вино. Червено за зимата, бяло за сега. Това е целият кръговрат. Бяло вино, някое докосване, неочаквана вибрация, толкова жалък, жалък път. Да знаеш ти живота как обичам. И колко мразя да е празно.
Пея си наум. С текила в душата, с писък на устните, писък, трептящ по гласните струни. И искам да плюя. Светът не е чак толкова грозен, че да си сложа очила.
Господ ме наказва, а аз се смея и пищя. По-добре само моето сърце (ако може) да бъде разбито, отколкото още четири. Няма да изям цялата храна на света, но ще изпия цялото му бяло вино.
Простете ми, не съм полудяла, имам въображение, но не чак толкова засилено, че да ме завлече натам. Просто спирам и. Всичко ще бъде наред.
яловбомвою
Което не ядеше, а сега яде. Което обича бяло вино. Червено за зимата, бяло за сега. Това е целият кръговрат. Бяло вино, някое докосване, неочаквана вибрация, толкова жалък, жалък път. Да знаеш ти живота как обичам. И колко мразя да е празно.
Пея си наум. С текила в душата, с писък на устните, писък, трептящ по гласните струни. И искам да плюя. Светът не е чак толкова грозен, че да си сложа очила.
Господ ме наказва, а аз се смея и пищя. По-добре само моето сърце (ако може) да бъде разбито, отколкото още четири. Няма да изям цялата храна на света, но ще изпия цялото му бяло вино.
Простете ми, не съм полудяла, имам въображение, но не чак толкова засилено, че да ме завлече натам. Просто спирам и. Всичко ще бъде наред.
яловбомвою
7/20/2011
Do not stand
Do not stand at my grave and weep
Do not stand at my grave and weep;
I am not there. I do not sleep.
I am a thousand winds that blow.
I am the diamond glints on snow.
I am the sunlight on ripened grain.
I am the gentle autumn rain.
When you awaken in the morning's hush
I am the swift uplifting rush
Of quiet birds in circled flight.
I am the soft stars that shine at night.
Do not stand at my grave and cry;
I am not there. I did not die.
Mary Elizabeth Frye (1905-2004)
Чух го много отдавна, в един епизод на "Отчаяни съпруги". Хареса ми, но не успях да запомня целия текст или нещо такова. Не се притесних, защото знаех, че щом ми е харесало толкова, някой ден просто ще го намеря. Така става с много песни, филми, цитати, личности, които са ми направили впечатление.
Тази нощ гледах същия епизод, чух стихотворението и се сетих, че някога съм го искала. Стори ми се съвсем в реда на нещата, че го откривам.
Всичко това малко след като наблюдавах бурята и очаквах катарзис, а получих просто срутена ограда и почти пълни със сълзи очи заради една череша.
Do not stand at my grave and weep;
I am not there. I do not sleep.
I am a thousand winds that blow.
I am the diamond glints on snow.
I am the sunlight on ripened grain.
I am the gentle autumn rain.
When you awaken in the morning's hush
I am the swift uplifting rush
Of quiet birds in circled flight.
I am the soft stars that shine at night.
Do not stand at my grave and cry;
I am not there. I did not die.
Mary Elizabeth Frye (1905-2004)
Чух го много отдавна, в един епизод на "Отчаяни съпруги". Хареса ми, но не успях да запомня целия текст или нещо такова. Не се притесних, защото знаех, че щом ми е харесало толкова, някой ден просто ще го намеря. Така става с много песни, филми, цитати, личности, които са ми направили впечатление.
Тази нощ гледах същия епизод, чух стихотворението и се сетих, че някога съм го искала. Стори ми се съвсем в реда на нещата, че го откривам.
Всичко това малко след като наблюдавах бурята и очаквах катарзис, а получих просто срутена ограда и почти пълни със сълзи очи заради една череша.
7/14/2011
аз ще те повдигна
Ще заспя към 5 сутринта на легло, постлано с нещо бяло-розово и красиво. Завита с чаршаф, най-вероятно облечена в бяло.
До леглото ще бъдат оставени два телефона - един стар с капаче, на който ме търсят малко, но важни хора, и един по-нов и почти огледален, на който ме търсят други важни хора.
До леглото ще има и две хилки за тенис на маса - евтини и криви. Ще си купя хубави. Ще има и топчета - бели и жълти.
Шише с вода и една книга с част от жена на корицата.
Не знам защо цялата тази "this is love, this is porn" атмосфера ми се струва позната. И едновременно чужда.
Лежа и си мисля, разплаквам се за секунди, после спирам. Не знам защо се получава така. Излизам и улавям едно от онези пухчета, които духаш, след като си си намислил желание. Казвам "добър вечер" на човек с огромна брадавица на лицето.
Някакво момче иска да го искам. Аз не знам какво да му кажа. Сигурно бих могла, но знам ли, някои неща просто се усещат.
Някои момчета са просто о.к. и толкова, а други не са мъже изобщо. С такива хора не трябва да се остава насаме и да се правят работи, които са деликатни, щом се сведе до двама. Двама непасващи си не трябва да се напиват с шотове, не трябва да пушат трева, не трябва да гледат филм, не трябва да слушат как чашите танцуват от вибрациите на силната музика. Не трябва да си говорят за еротични желания, особено ако единият от двамата има такива.
Един мъж трябва да бъде и момче, и мъж. С белези, с очи, които познават страданието, със силни ръце и с косми. Трябва да ти говори със снишен плътен глас и това да те довършва. Трябва погледът му да ти говори. Трябва да те носи като булка и да припада безпомощен в скута ти, защото си прекрасна. Има си дума и тя е красива - мъж. Има и друга дума, но тя е грозна, щом се заговори за нея. И тъй.
Хищник съм, яде ми се месо. Започвам да не говоря. Качила съм се на масата на бензиностанцията, за да виждам всичко от по-добър ъгъл, и пия бира. Не слушам Нова Генерация тези дни. Не слушам почти нищо тези дни. Чистя се със спирт. Горещо ми е, а у нас се гледа много Tour de France. Зарибих се, започнах да го гледам с тати и запомних, че гумите на велосипедите се помпят с единайсет атмосфери. Никога не съм искала да спирам да бъда момиче, което знае разни такива неща.
Мисля да си изтегля "Отчаяни съпруги". Този сериал е страхотен, без да преувеличавам.
май съм оставила сърцевината на нещата в нечии ръце, докато правя това, което едно момиче трябва да прави
п.с. а звукът от пинг-понг топчето е толкова хубав.
п.с. 2 редактирането си е кофти работа, а аз не мога да легна рано като нормалните хора.
До леглото ще бъдат оставени два телефона - един стар с капаче, на който ме търсят малко, но важни хора, и един по-нов и почти огледален, на който ме търсят други важни хора.
До леглото ще има и две хилки за тенис на маса - евтини и криви. Ще си купя хубави. Ще има и топчета - бели и жълти.
Шише с вода и една книга с част от жена на корицата.
Не знам защо цялата тази "this is love, this is porn" атмосфера ми се струва позната. И едновременно чужда.
Лежа и си мисля, разплаквам се за секунди, после спирам. Не знам защо се получава така. Излизам и улавям едно от онези пухчета, които духаш, след като си си намислил желание. Казвам "добър вечер" на човек с огромна брадавица на лицето.
Някакво момче иска да го искам. Аз не знам какво да му кажа. Сигурно бих могла, но знам ли, някои неща просто се усещат.
Някои момчета са просто о.к. и толкова, а други не са мъже изобщо. С такива хора не трябва да се остава насаме и да се правят работи, които са деликатни, щом се сведе до двама. Двама непасващи си не трябва да се напиват с шотове, не трябва да пушат трева, не трябва да гледат филм, не трябва да слушат как чашите танцуват от вибрациите на силната музика. Не трябва да си говорят за еротични желания, особено ако единият от двамата има такива.
Един мъж трябва да бъде и момче, и мъж. С белези, с очи, които познават страданието, със силни ръце и с косми. Трябва да ти говори със снишен плътен глас и това да те довършва. Трябва погледът му да ти говори. Трябва да те носи като булка и да припада безпомощен в скута ти, защото си прекрасна. Има си дума и тя е красива - мъж. Има и друга дума, но тя е грозна, щом се заговори за нея. И тъй.
Хищник съм, яде ми се месо. Започвам да не говоря. Качила съм се на масата на бензиностанцията, за да виждам всичко от по-добър ъгъл, и пия бира. Не слушам Нова Генерация тези дни. Не слушам почти нищо тези дни. Чистя се със спирт. Горещо ми е, а у нас се гледа много Tour de France. Зарибих се, започнах да го гледам с тати и запомних, че гумите на велосипедите се помпят с единайсет атмосфери. Никога не съм искала да спирам да бъда момиче, което знае разни такива неща.
Мисля да си изтегля "Отчаяни съпруги". Този сериал е страхотен, без да преувеличавам.
май съм оставила сърцевината на нещата в нечии ръце, докато правя това, което едно момиче трябва да прави
п.с. а звукът от пинг-понг топчето е толкова хубав.
п.с. 2 редактирането си е кофти работа, а аз не мога да легна рано като нормалните хора.
7/11/2011
Smooth
Комарите вече ме налазиха - комарите и други насекоми вероятно. Тук това е обичайно. Обичайно е за мен. Не знам дали аз съм сладка (тъпият лаф), или пък кръвта ми е вкусна - все едно, вкъщи съм.
Гъмжа от тишина и писане наум - безполезно, полезно, стегнато и разточително. Сравнявам домовете си и ги поставям под общ знаменател. Опитвам се да уловя дребните прилики и разлики, онези тънки нишки, вплетени в пролуките на нещата, които някои успяват да открият и това ме изумява. Разкъсана съм на границата между почти конкретното изброяване и онази словоблудствена и сладка дисекция на всичко важно и не чак толкова важно.
Аз съм далеч.
От света, в който хората увяхват след четиридесет дни и се изпаряват, метафорично мъртви и забравени. Аз съм далеч от обичайния маршрут. Аз съм страшно объркана, но и събран а в кутия, залепена, подредена. Странно е.
Вървим, обикаляме, напред-назад, назад-напред, говоря глупости или пък не, но липсата на хора в буквалния смисъл е повече от забележима. Тук съм от страшно малко време, а вече няма почти никой, тук съм, а се чудя как ще премине това време. И спирам да се чудя. Не защото знам, а защото не знам. Спомням си лято '09, което започна с огромна дупка, мълчание и спотаени стонове, а след това продължи, продупчено от лъч. Животоспасяващ. Сега се чувствам съвсем бегло така. Тиха. Мълчи ми се на света, но не знам какво да очаквам. Оставям се, докато уж правя това, което трябва да правя. "Трябва". Пазя се здрава, искаща, егоистично и неегоистично съпричастна, жива и мърдаща.
Седя пред бившата сладкарница, а вятърът разхвърля остатъците от жега, пуша цигара, без особено да ми се пуши, чакам хора и гледам небето. В девети или в десети клас съм - все тая. Така се чувствам. Ужасно нова. Пияна или надрусана с фрапе - виждам се преди години, представям си какво щеше да стане. Как щях да легна на цимента и как щях да се предам с ясното съзнание, че всичко е трябвало да се случи. По дяволите, това е дрога и аз съм страшно зависима.
Часове по-рано просто влизам в банята щастлива. Аз съм вечно надрусана или наистина кофеинът ми влияе. Лежа на леглото и пак си вкарвам доза - мисълта за красота ме довършва. Всичко е зле, но е прекрасно.
Мълчи ми се вечно, поне сега.
Мълчи ми се и потръпвам.
Вдъхновявам се с Буковски и Дита Фон Тийз, увисвам на ръба на това да напиша нещо неприлично, искам да съм чиста.
Смесвам етилов спирт и кислородна вода, напоявам с тях памуче и се чистя. Искам да съм чиста. Животът ми е инфекция. И някак успява да ми се струва красив.
Прибрах се от София, а въобще не исках. Не чувствам принадлежност почни никъде освен в стаята си. Тази с лилавите стени, приказните пердета, ангелската светлина преди залез, влюбените завивки, кривото легло, книгите ми, стария гардероб и секция, по-отдалеченото огледало, двете нощни лапми, дългите взирания, шкафовете, пълни с тонове хартия.
Тук съм и съм спряла. Ще раздвижа целия този механизъм, къщата ме зарежда, кара ме да мисля и да не мисля. Опитвам се да припозная това нощно писане с някое друго, но сега го откривам и разбирам - не е същото.
Аз съм друга. Пръскам се по шевовете от преглътнати шепоти и завързани докосвания. Умирам. Давя се с нежност и се събуждам с махмурлук от нея, вместо да я повърна.
Искам да съм чиста и потръпвам. Искам да се движа. Искам цялата тази спряла атмосфера да бъде просто прекрасен фон.
Оставям думите да бъдат водени от естествения им импулс. Кой ни направи лаконични?
В общежитието оставих автопортрета си и една мъжка риза. За да си говорят.
Със себе си взех възможността желанието ми да регенерира. Мога да чуя как отварям устни и почти издавам звук, а после спирам, защото не знам какво и как да кажа. На тъмно, ужасно силно и адски близо.
Буковски е този, който приютява чуждо присъствие и който си представям срутен върху гърдите ми след нещо много дълбоко. Разбира се, ако времето можеще да ни срещне някак.
Спасявам се с него, черно, червено и бяло, почти прехапани устни и едно голо тъмносиньо отражение.
Късам се без пощада. А просто трябва да мълча.
Гъмжа от тишина и писане наум - безполезно, полезно, стегнато и разточително. Сравнявам домовете си и ги поставям под общ знаменател. Опитвам се да уловя дребните прилики и разлики, онези тънки нишки, вплетени в пролуките на нещата, които някои успяват да открият и това ме изумява. Разкъсана съм на границата между почти конкретното изброяване и онази словоблудствена и сладка дисекция на всичко важно и не чак толкова важно.
Аз съм далеч.
От света, в който хората увяхват след четиридесет дни и се изпаряват, метафорично мъртви и забравени. Аз съм далеч от обичайния маршрут. Аз съм страшно объркана, но и събран а в кутия, залепена, подредена. Странно е.
Вървим, обикаляме, напред-назад, назад-напред, говоря глупости или пък не, но липсата на хора в буквалния смисъл е повече от забележима. Тук съм от страшно малко време, а вече няма почти никой, тук съм, а се чудя как ще премине това време. И спирам да се чудя. Не защото знам, а защото не знам. Спомням си лято '09, което започна с огромна дупка, мълчание и спотаени стонове, а след това продължи, продупчено от лъч. Животоспасяващ. Сега се чувствам съвсем бегло така. Тиха. Мълчи ми се на света, но не знам какво да очаквам. Оставям се, докато уж правя това, което трябва да правя. "Трябва". Пазя се здрава, искаща, егоистично и неегоистично съпричастна, жива и мърдаща.
Седя пред бившата сладкарница, а вятърът разхвърля остатъците от жега, пуша цигара, без особено да ми се пуши, чакам хора и гледам небето. В девети или в десети клас съм - все тая. Така се чувствам. Ужасно нова. Пияна или надрусана с фрапе - виждам се преди години, представям си какво щеше да стане. Как щях да легна на цимента и как щях да се предам с ясното съзнание, че всичко е трябвало да се случи. По дяволите, това е дрога и аз съм страшно зависима.
Часове по-рано просто влизам в банята щастлива. Аз съм вечно надрусана или наистина кофеинът ми влияе. Лежа на леглото и пак си вкарвам доза - мисълта за красота ме довършва. Всичко е зле, но е прекрасно.
Мълчи ми се вечно, поне сега.
Мълчи ми се и потръпвам.
Вдъхновявам се с Буковски и Дита Фон Тийз, увисвам на ръба на това да напиша нещо неприлично, искам да съм чиста.
Смесвам етилов спирт и кислородна вода, напоявам с тях памуче и се чистя. Искам да съм чиста. Животът ми е инфекция. И някак успява да ми се струва красив.
Прибрах се от София, а въобще не исках. Не чувствам принадлежност почни никъде освен в стаята си. Тази с лилавите стени, приказните пердета, ангелската светлина преди залез, влюбените завивки, кривото легло, книгите ми, стария гардероб и секция, по-отдалеченото огледало, двете нощни лапми, дългите взирания, шкафовете, пълни с тонове хартия.
Тук съм и съм спряла. Ще раздвижа целия този механизъм, къщата ме зарежда, кара ме да мисля и да не мисля. Опитвам се да припозная това нощно писане с някое друго, но сега го откривам и разбирам - не е същото.
Аз съм друга. Пръскам се по шевовете от преглътнати шепоти и завързани докосвания. Умирам. Давя се с нежност и се събуждам с махмурлук от нея, вместо да я повърна.
Искам да съм чиста и потръпвам. Искам да се движа. Искам цялата тази спряла атмосфера да бъде просто прекрасен фон.
Оставям думите да бъдат водени от естествения им импулс. Кой ни направи лаконични?
В общежитието оставих автопортрета си и една мъжка риза. За да си говорят.
Със себе си взех възможността желанието ми да регенерира. Мога да чуя как отварям устни и почти издавам звук, а после спирам, защото не знам какво и как да кажа. На тъмно, ужасно силно и адски близо.
Буковски е този, който приютява чуждо присъствие и който си представям срутен върху гърдите ми след нещо много дълбоко. Разбира се, ако времето можеще да ни срещне някак.
Спасявам се с него, черно, червено и бяло, почти прехапани устни и едно голо тъмносиньо отражение.
Късам се без пощада. А просто трябва да мълча.
6/25/2011
и нека
този път наистина започна да гледам филми отново.
липсва ми. слушам музиката от финалните надписи на "A single man" и наистина откривам това чувство, след като си гледал филм. особено чувството след хубав филм. някаква едва доловима усмивка се изписва на лицето, лека топлина отвътре и усещането за реалната температура навън. тишина и леко опиянение. толкова е.. красиво? а за красота копнея прекалено, за да я откажа.
от една страна, е просто още един начин по-който да полираш плоското си его, да изваеш от сноба у себе си артист и ценител, да се наречеш някакъв и да ти се стори, че душата ти току-що е преминала през ню експириънс и се е обагрила в още един цвят. красив.
от друга страна, наистина поемаш частичка от нещо. друсаш се с изкуство или с претенцията за такова. друсаш се. подхранваш менталната си суета, нали живееш за красота.
красота и л*бов, но тази дума се цензурира, защото споменаването й я прави пошла и тривиална.
вероятно е фикция, сигурно е само в главата ми, но ако не бях гледала филм, нямаше да пиша сега така, нямаше да се освободя, нямаше да достигна дори един от всички тези фрагменти от напоследък повтарящото ми се ежедневие и да го представя в друга светлина. в тази, под която съзнанието ми го режисира.
щях да съм накъсана и кратка, бореща се със себе си. но има нещо, има нещо в киното.
затова знаех, че не правя грешка, като спрях да гледам "Приятели" за малко. понякога удобното просто не е вариант.
обичам да пречупвам ежедневието си. чудя се на себе си, когато в някой произволен момент просто се спра в тишината и забележа интериора. в някой произволен момент, когато откривам, че ако разместя тези два стола и сгъна одеялото по нов начин, всичко ще бъде друго. понякога трябва толкова малко.
фикция или не, аз пиша, аз пиша след филм. експлоатирам значението на факта, но все пак е вярно - тези неща действат.
не всеки път оставям опиянените ми състояния да се отразят, макар и криво, в думи.
прости ми, но въпреки, че има моменти, в които не знам какво да кажа и си мисля, че нещо в мен вече го няма или никога не е било - не е така. то е. ето в такива моменти, нощни, тихи, филмови, измислени, красиви. в такива моменти, в които гледаш и слушаш, без да разбираш всичко. аз не разбирам всичко във филмите. поемам ги бавно, диалог по диалог, монолог по монолог, сцена по сцена, случайно пробляснала в съзнанието ми. бавно.
оставям се на тези неща. давам им въображението си и им позволявам да проникнат в него. създавам чрез създаденото нови мигове. а когато съм спонтанна, просто улавям. и се хващам още повече за тази тръпка да бъдеш. копнея почти постоянно. това ме възпира и това ме движи. трябва само да измисля как да ме движи повече, отколкото да ме възпира.
гледам се в огледалото, почти напълно спокойна, отиваща на изпит, преди който не би трябвало да се чувствам така, и се питам - друга ли станах?
целувам нежно във фантазиите си, понякога и в реалността. нямам сила да мисля за животинското сега. не съм вдъхновена.
знам, че ще изгрее нов ден, нова зора, нов изгрев, скрит зад пердетата, нова храна, ново миене на зъбите, на ръцете, нови фантазии, нови малки случки, крепежни материали за този живот.
ще легна под полуавтопортрета си, нарисуван с акварел, и ще се огледам в малкото синьо-зелено овално огледало. всичко се ниже, когато съм облечена в широка мъжка риза и тялото ме боли.
копнея, цял живот копнея. за докосвания в тишината, приглушена и красива.
приглушени и красиви.
да си разделим цигара, а аз ще се опитам да се завърна, но по-различна. във цирка на един живот прехапвам устни и си пожелавам нещо.
болезнено е. ето в такива моменти просто знаеш.
вдъхнових се от л****та на двама мъже. не може да ме обвините. аз съм си такава - счупена. красиво.
липсва ми. слушам музиката от финалните надписи на "A single man" и наистина откривам това чувство, след като си гледал филм. особено чувството след хубав филм. някаква едва доловима усмивка се изписва на лицето, лека топлина отвътре и усещането за реалната температура навън. тишина и леко опиянение. толкова е.. красиво? а за красота копнея прекалено, за да я откажа.
от една страна, е просто още един начин по-който да полираш плоското си его, да изваеш от сноба у себе си артист и ценител, да се наречеш някакъв и да ти се стори, че душата ти току-що е преминала през ню експириънс и се е обагрила в още един цвят. красив.
от друга страна, наистина поемаш частичка от нещо. друсаш се с изкуство или с претенцията за такова. друсаш се. подхранваш менталната си суета, нали живееш за красота.
красота и л*бов, но тази дума се цензурира, защото споменаването й я прави пошла и тривиална.
вероятно е фикция, сигурно е само в главата ми, но ако не бях гледала филм, нямаше да пиша сега така, нямаше да се освободя, нямаше да достигна дори един от всички тези фрагменти от напоследък повтарящото ми се ежедневие и да го представя в друга светлина. в тази, под която съзнанието ми го режисира.
щях да съм накъсана и кратка, бореща се със себе си. но има нещо, има нещо в киното.
затова знаех, че не правя грешка, като спрях да гледам "Приятели" за малко. понякога удобното просто не е вариант.
обичам да пречупвам ежедневието си. чудя се на себе си, когато в някой произволен момент просто се спра в тишината и забележа интериора. в някой произволен момент, когато откривам, че ако разместя тези два стола и сгъна одеялото по нов начин, всичко ще бъде друго. понякога трябва толкова малко.
фикция или не, аз пиша, аз пиша след филм. експлоатирам значението на факта, но все пак е вярно - тези неща действат.
не всеки път оставям опиянените ми състояния да се отразят, макар и криво, в думи.
прости ми, но въпреки, че има моменти, в които не знам какво да кажа и си мисля, че нещо в мен вече го няма или никога не е било - не е така. то е. ето в такива моменти, нощни, тихи, филмови, измислени, красиви. в такива моменти, в които гледаш и слушаш, без да разбираш всичко. аз не разбирам всичко във филмите. поемам ги бавно, диалог по диалог, монолог по монолог, сцена по сцена, случайно пробляснала в съзнанието ми. бавно.
оставям се на тези неща. давам им въображението си и им позволявам да проникнат в него. създавам чрез създаденото нови мигове. а когато съм спонтанна, просто улавям. и се хващам още повече за тази тръпка да бъдеш. копнея почти постоянно. това ме възпира и това ме движи. трябва само да измисля как да ме движи повече, отколкото да ме възпира.
гледам се в огледалото, почти напълно спокойна, отиваща на изпит, преди който не би трябвало да се чувствам така, и се питам - друга ли станах?
целувам нежно във фантазиите си, понякога и в реалността. нямам сила да мисля за животинското сега. не съм вдъхновена.
знам, че ще изгрее нов ден, нова зора, нов изгрев, скрит зад пердетата, нова храна, ново миене на зъбите, на ръцете, нови фантазии, нови малки случки, крепежни материали за този живот.
ще легна под полуавтопортрета си, нарисуван с акварел, и ще се огледам в малкото синьо-зелено овално огледало. всичко се ниже, когато съм облечена в широка мъжка риза и тялото ме боли.
копнея, цял живот копнея. за докосвания в тишината, приглушена и красива.
приглушени и красиви.
да си разделим цигара, а аз ще се опитам да се завърна, но по-различна. във цирка на един живот прехапвам устни и си пожелавам нещо.
болезнено е. ето в такива моменти просто знаеш.
вдъхнових се от л****та на двама мъже. не може да ме обвините. аз съм си такава - счупена. красиво.
6/22/2011
не мога да искам да бъда опазена, защото не чувствам, че го заслужавам, но все пак го искам.
искам да спра да живея в една стая, искам да изчезнат всички пречки. искам да съм мокра, вода по мен, навсякъде вода. и да не ми е горещо.
събуждам се влюбена, лягам си по светло.
просто не искам да се руша. иначе всичко е ок.
а звездите започнаха да изгряват и в София, снощи щях да припадна, защото се опитвах да издухам една мигла от пръста си, и ако се държа нагло, когато трябва просто да заспя спокойна с това, което толкова съм искала, не искам да се познавам.
съжалявам, може би скоро ще започна да пиша смислено.
тези дни-нощи и нощи-дни ме убиват.
не знам за света, но нощта е за двама.
6/17/2011
silence is easy?
Истината е, че някой ми липсва. Отделно от всички онези хора, някои - специални, някои - просто близки, а някои - толкова специални, че ми се иска да им изкрещя, че ги обичам и да не ги пусна дори за секунда - отделно от тях някой ми липсва.
Някой, който въобще не съм очаквала да ми липсва, изобщо не съм допускала, че би могло да искам да е някъде наблизо. Не съм мислила, че ще ме застигне онова приятно чувство, когато се доближа до нещо, свързано с него. Че слухът ми ще се наостря, когато разни хора споменават него или близките му, а само най-прозорливите ще успеят да забележат промяната в погледа ми. Наистина не го очаквах.
05.08.09
обвинявам филмите. но знам ли, май съм такава от много малка. спирам да мисля - с мъничко носталгия. имам да пиша. незавършени идеи. преди година и няколко месеца един приятел каза, че хората помнели повече лошите, отколкото добрите моменти, които са имали с някого. казах му, че не е така. бях искрена. аз помнех (и все още помня) малко повече добрите. но понякога лошите започват да добиват странно и голямо значение. не знам защо надеждата, необмислените и дръзки решения бледнеят пред страховете, рутината и сутрешната рационалност. нищо не знам, не съм никаква. не разбирам, не мога да съм категорична, не съм умна. не искам да го омърся. искам да мълча, защото държа на нещо.
Някой, който въобще не съм очаквала да ми липсва, изобщо не съм допускала, че би могло да искам да е някъде наблизо. Не съм мислила, че ще ме застигне онова приятно чувство, когато се доближа до нещо, свързано с него. Че слухът ми ще се наостря, когато разни хора споменават него или близките му, а само най-прозорливите ще успеят да забележат промяната в погледа ми. Наистина не го очаквах.
05.08.09
обвинявам филмите. но знам ли, май съм такава от много малка. спирам да мисля - с мъничко носталгия. имам да пиша. незавършени идеи. преди година и няколко месеца един приятел каза, че хората помнели повече лошите, отколкото добрите моменти, които са имали с някого. казах му, че не е така. бях искрена. аз помнех (и все още помня) малко повече добрите. но понякога лошите започват да добиват странно и голямо значение. не знам защо надеждата, необмислените и дръзки решения бледнеят пред страховете, рутината и сутрешната рационалност. нищо не знам, не съм никаква. не разбирам, не мога да съм категорична, не съм умна. не искам да го омърся. искам да мълча, защото държа на нещо.
6/08/2011
fill the void
тази нощ карах и полицията ме спря два пъти. просто ей така. за да ми кажат "добро утро" и "приятна вечер". возихме се в такси по-малко от километър, за да избегнем едно куче, което явно не ме харесваше.
сега съм бясна, четири без една е. и искам поне малко спокойствие. видях падаща звезда или така ми се стори. малко след като покрай нас мина човек в лошо състояние? може би е време да започна да се страхувам от хората. и да не си играя с нощта (и огъня), а да спя.
някъде нещо не е наред
сега съм бясна, четири без една е. и искам поне малко спокойствие. видях падаща звезда или така ми се стори. малко след като покрай нас мина човек в лошо състояние? може би е време да започна да се страхувам от хората. и да не си играя с нощта (и огъня), а да спя.
някъде нещо не е наред
5/27/2011
In truth I only really wanted
не знам за зеленчуците, които се продават. не знам за всичките глупости във всичките глави (подобни на моите). не знам за очакванията и разочарованията. а ми се иска да не знам. да не се дразня, да не изисквам, да не разбивам коленете си, да не се страхувам, да не си повиквам сама тръпка и тъга, докато, както никога, гледам телевизия.
днес е последният ден на спокойствието. не знам за утре. сбогом на звездите, ще ми липсват.
връщам се в миналото, един дневник ме пренесе в лято '08. от една страна, е хубаво, че съм много различна. от друга, се почувствах уплашена.
пие ми се мента двойно повече.
не знам за зеленчуците и точно сега не ме интересува. не знам за реда и произвола, но точно сега не ме интересува. не вярвам на числата, на четните и нечетните часове.
много ме е страх.
още един пост за историята. дано някога, когато го прочета, да се усмихна много щастливо. представи си, че те помоля за нещо
днес е последният ден на спокойствието. не знам за утре. сбогом на звездите, ще ми липсват.
връщам се в миналото, един дневник ме пренесе в лято '08. от една страна, е хубаво, че съм много различна. от друга, се почувствах уплашена.
пие ми се мента двойно повече.
не знам за зеленчуците и точно сега не ме интересува. не знам за реда и произвола, но точно сега не ме интересува. не вярвам на числата, на четните и нечетните часове.
много ме е страх.
още един пост за историята. дано някога, когато го прочета, да се усмихна много щастливо. представи си, че те помоля за нещо
5/24/2011
2-3
явно произволът ражда изобилие, неподредените желания - също. днес пътувах много, щях да се стопя из северозападна българия, из дъбовите й гори, чудноватите й скали, малките селца и по-големите такива. да се стопя, докато мечтая някоя нощ да лежим на тревата и да гледаме звездите през разрушения покрив на онази забравена синагога, докато мирише на лято и простор. обожавам такива сгради. обожавам и лятото, и летните нощи. и онази грешна, грешна, нежна свобода. която някога ще е най-правилна.
обещах си да включа компютъра за съвсем кратко:
1. за да напиша 2-3 неща просто ей така;
2. за да си легна и да си представям най-прекрасното.
а то не търпи отлагане :)
целувам
обещах си да включа компютъра за съвсем кратко:
1. за да напиша 2-3 неща просто ей така;
2. за да си легна и да си представям най-прекрасното.
а то не търпи отлагане :)
целувам
Subscribe to:
Posts (Atom)