ето, точно тук
след няколко безсмислени опита
открих, че повече не мога с логични връзки и чрез подредената система на текстовете, на хронологията, на последователността, точността и изчерпателността
не мога, не. признавам си.
искам да напиша няколко неща, защото имам нужда да напиша няколко неща.
искам да разкажа за няколко картини, запазили се в съзнанието ми. тези, които успях да запомня и не удавих в мисли или тръпки
иска ми се да мога да напиша онези няколко реда, които веднъж набързо прекосиха главата ми, но ми се сториха важни
Но. Но всичко се свежда до момента, в който не мога да напиша нищо друго освен "sucker love is heaven sent"
и така, мога да прилагам лирики от тази песен, понеже тя е в главата ми
тя и още няколко
този път всичко се изпарява страшно бързо. плаша се, треперя
и полудявам, и се късам, и сигурно ще изтрия всичко, което ще напиша
и продължавам да искам да пиша за тази песен
и за нищо друго
sucker love, sucker love, sucker love
'cause there's nothing else to do
не искам да слушам някакви неща, защото ги пишат в сценариите, а след това дарни и бездарни актьори ги декламират
не искам да слушам глупости
не ви ли се иска да посегнете жадно, бясно и страстно към гърдите си с властните си ръце, с кървавочервените си нокти, и да ги разкъсате? да изтръгнете плътта от скелета си, да изскубете сърцето с клапите, камерите, аортата. не ви ли се иска да се изкрещите на света с едно разкъсване, да ви обладае демон, докато от вас се сипе живот, тече и частици тяло летят към нищото
не ви ли се иска да забиете нокти в дланите си, да прехапете устни
не ви ли се иска да си признаете "искам го" и да държите. съвсем грубо и вулгарно
'cause there's nothing else to do
а на мен ми се иска да нямах мозък
12/28/2009
12/25/2009
Не мисли и всичко ще се нареди.
Не искам да гледам как някой умира. Защото не знам как ще се държа. А да гледаш как някой умира, е любов.
Сега? Необяснимо.
Сега? Необяснимо.
12/17/2009
Опитах се да тичам, но да тичам или не?
Търся си заглавие, но все още не откривам никакво. Очаквам го, знам, че наближава.
Давам ви я безкористно, както ми я дадоха, когато пихме джин с розов грейпфрут на земята, а някои - малко по-високо (и разбрах, че това е момент).
Пиша, защото тази нощ успях да се наспя и се събудих без смъдене, без болка и парене в очите; защото оттенъкът на светлината в стаята е зимно-нежен, неискрящ, прекрасен, уютен, влюбен; защото ми е топло; защото сънувах до насита, а в много от съзнателните си дни съм се чувствала почти изцяло изтъкана от сънища.
Защото напоследък нямах време да спя и вероятно скоро ще отворя нова безумно безсънна сесия. Но сега всичко е добре, земята е на мястото си, върти се в стъклената си кутия, без да докосва стените й, без да превишава нормативите си, без да се случва нещо повече или нещо по-малко. Без да живея с усещането, че рано или късно моментът на припадането ми няма да е просто илюзия, без да се движа като пияна рано сутрин и късно вечер. Без да потъвам в движещи се концентрични окръжности.
А аз заспах с дрехите, без да си оправям леглото, заспах просто ей така, завита с две одеяла, както обичам да спя следобед, когато знам, че имам време да затворя плътно очи, толкова плътно, че понякога си мисля, че умирам, когато се опитам да ги отворя, подбудена от някаква провокация насън. Мисля, че умирам, защото клепачите ми се топят в разпиляна огнена жар, тежат, теглят ме надолу, а аз се опитвам, мъча се, разкъсвам се, разпъвам се на кръст, за да ги вдигна, да отворя очите си, но не мога и не мога. Сънувам, че вече гледам, сънувам стаята си и се успокоявам, че съм успяла да ги отворя, че ще мога да се събудя. А накрая събирам сили за последен път и с горещи като сълзи усилия успявам. След това отново заспивам.
Тази нощ, тази така удължена нощ, в която спах без угризения на съвестта, без да се самонаказвам, без да се притеснявам от алармата, настроена да изправи нервите ми на нокти в 2:30, без да се гърча от стрес, някак унесена в спокойствие, аз сънувах, сънувах, сънувах. И не полудях, когато в 2:30 алармата се включи, умората ми отново беше достигнала до такава степен върха на скалата, че нямах представа какво се случва, докато просто по инстинкт не се сетих, че шумът е не някой друг, а точно този от сутрините ми, този, който се слива с фикцията на сънищата, който маскирам в ареалност.
Тази нощ бях с по-светла коса, по-руса от своята собствена, имах романтични къдрици, бях по-голяма и може би името ми беше различно. Тази нощ гледах предаване за момиче - образ символ на моята личност - гледах стара лента, жълтеникава и играеща, мигаща и накъсана в краищата си. Гледах лента от нечии спомени. И там бях аз.
Родителите на момичето - руса майка и баща, когото не помня: "Режисура и сценарии? Но тя никога не се е занимава с това, никога не е могла..." Явно бях преуспяла с нещо друго.
- Винаги ли отношението й към себе си е било "vanity fair"?
("Аз") Стоя, изправена и прилежна, и гледам гордо.
- Не винаги, но през по-голямата част от времето - да.
Малко или много по-късно, не знам, съм с една близка приятелка и се прибираме по пътя, по който се прибираме от училище. Гледаме небето - огромно, светло, сутрешно, синьо-бяло, безкрайно, пролетно. Невероятно. Гледаме облаците. Появява се един - много по-специален - гигантски и син, прилича на птица и на самолет - най-красивият облак, който някога съм виждала. "Виж колко много прилича на птица и на самолет". Наблюдавам го и разбирам колко е велика природата, облакът е и птица, и самолет. Идеята е толкова проста и същевременно толкова съвършена. Ето ги - крилете й, тялото й - плавно се движи над всички, останалите хора по улицата ни също са го забелязали. И нежно прорязва небето с полета си. Гледам го внимателно, изучавам го и си мисля, че е толкова просто, толкова просто е да го нарисувам, когато се събудя, защото се е излял в очите ми, отляла съм го в калъп от въображение, жигосала съм сърцето си с него. Не откъсваме погледите си от него, а той се движи и аз казвам "Може би не е облак, а е истински самолет".
После всичко се изгубва и не мога ясно да го опиша - превръща се в мама и някаква съседка, мама спяща на оскъдната светлина от нощна лампа, аз излизам някъде, не знам какво се случва.
И ето, че е зима. Зима е и съм в една топла и уютна кръчма, напомняща ми за атмосферата в "Beautiful girls". Появява се момчето с ужасно сините очи, което не съм виждала от година или две, което няма нищо общо с мислите ми, което незнайно как си е намерило вратичка към подсъзнанието ми, и ми купува черна запалка от тези, които трудно успявам да запаля - клипер. А отдолу запалката има мъничка лупа, през която гледам друг приятел умален. Тя е черна, не наситено и катранено черна, а просто черна, и на нея пише "Black devil".
После любимият ми път оживява на картина и не спирам да се радвам, че след толкова нарязани и пожертвани дни имам време да сънувам и да разбера какво се случва, наистина ли някой е важен, защо е важен, по какъв начин е важен.
Разглеждам рисунки и си мисля за дългите пръсти, за фалангите им и колко изящни са, колко красиво потракват. Мисля си за нещата, които съм искала да направя и не съм направила, нови идеи покълнват и крехко и леко пробиват земята. Сещам се, че нямам никакви цигари, дори запалките ми не знам къде са. Всичко никотиново, което притежавам, е една кутия от син "Dunhill", която съм оставила в златистата кутия за моливи, пастели, гуми, острилки, ножици, тиска, лепила, черупки на яйца, цветна хартия и така нататък понякога любов, защото я харесвах, когато я купих, но съм почти сигурна, че съвсем скоро ще я изхвърля.
Балансът във Вселената и логичните отговори на дълбоките въпроси. Питам се - не си ли откровено глупав, ако на въпроса "Съществува ли Господ?" отговориш така уклончиво, предлагайки теорията си за баланса и за онази "невидима сила"? Ако на въпроса, "Кое е първо - кокошката или яйцето?", обясниш, че най-вероятно се е получила кръстоска между два различни вида птици, така че яйцето е първо. Чудя се няма ли категорични неща на този свят и не е ли грешно всяко едно заключение, до което си стигнал чрез моделирането му, нагласяването му към своите собствени капацитети на възприемане, поносимост и удобство.
Всичко това плюс още една прекрасна песен - Damien Rice - Prague. Сега ще изтрия олющения си лак, защото нито на нея ще й хареса, нито аз противореча на твърдението или пък мисля, че е особено естетичен. После ще се лакирам с друг, ще направя нещо, което трябва да направя, и нататък ще видим.
Заглавието е хубаво и всички ние предполагаме, че заслужава нещо много по-епично откъм съдържание. Всички ние сме прави, но..
Но аз просто няма да сравнявам този декември с миналия и ще треперя, нерационално и в очакване, наивно, искрено и глупаво - ще треперя.
Защото паметта ми тежи с една ламарина повече.
Давам ви я безкористно, както ми я дадоха, когато пихме джин с розов грейпфрут на земята, а някои - малко по-високо (и разбрах, че това е момент).
Пиша, защото тази нощ успях да се наспя и се събудих без смъдене, без болка и парене в очите; защото оттенъкът на светлината в стаята е зимно-нежен, неискрящ, прекрасен, уютен, влюбен; защото ми е топло; защото сънувах до насита, а в много от съзнателните си дни съм се чувствала почти изцяло изтъкана от сънища.
Защото напоследък нямах време да спя и вероятно скоро ще отворя нова безумно безсънна сесия. Но сега всичко е добре, земята е на мястото си, върти се в стъклената си кутия, без да докосва стените й, без да превишава нормативите си, без да се случва нещо повече или нещо по-малко. Без да живея с усещането, че рано или късно моментът на припадането ми няма да е просто илюзия, без да се движа като пияна рано сутрин и късно вечер. Без да потъвам в движещи се концентрични окръжности.
А аз заспах с дрехите, без да си оправям леглото, заспах просто ей така, завита с две одеяла, както обичам да спя следобед, когато знам, че имам време да затворя плътно очи, толкова плътно, че понякога си мисля, че умирам, когато се опитам да ги отворя, подбудена от някаква провокация насън. Мисля, че умирам, защото клепачите ми се топят в разпиляна огнена жар, тежат, теглят ме надолу, а аз се опитвам, мъча се, разкъсвам се, разпъвам се на кръст, за да ги вдигна, да отворя очите си, но не мога и не мога. Сънувам, че вече гледам, сънувам стаята си и се успокоявам, че съм успяла да ги отворя, че ще мога да се събудя. А накрая събирам сили за последен път и с горещи като сълзи усилия успявам. След това отново заспивам.
Тази нощ, тази така удължена нощ, в която спах без угризения на съвестта, без да се самонаказвам, без да се притеснявам от алармата, настроена да изправи нервите ми на нокти в 2:30, без да се гърча от стрес, някак унесена в спокойствие, аз сънувах, сънувах, сънувах. И не полудях, когато в 2:30 алармата се включи, умората ми отново беше достигнала до такава степен върха на скалата, че нямах представа какво се случва, докато просто по инстинкт не се сетих, че шумът е не някой друг, а точно този от сутрините ми, този, който се слива с фикцията на сънищата, който маскирам в ареалност.
Тази нощ бях с по-светла коса, по-руса от своята собствена, имах романтични къдрици, бях по-голяма и може би името ми беше различно. Тази нощ гледах предаване за момиче - образ символ на моята личност - гледах стара лента, жълтеникава и играеща, мигаща и накъсана в краищата си. Гледах лента от нечии спомени. И там бях аз.
Родителите на момичето - руса майка и баща, когото не помня: "Режисура и сценарии? Но тя никога не се е занимава с това, никога не е могла..." Явно бях преуспяла с нещо друго.
- Винаги ли отношението й към себе си е било "vanity fair"?
("Аз") Стоя, изправена и прилежна, и гледам гордо.
- Не винаги, но през по-голямата част от времето - да.
Малко или много по-късно, не знам, съм с една близка приятелка и се прибираме по пътя, по който се прибираме от училище. Гледаме небето - огромно, светло, сутрешно, синьо-бяло, безкрайно, пролетно. Невероятно. Гледаме облаците. Появява се един - много по-специален - гигантски и син, прилича на птица и на самолет - най-красивият облак, който някога съм виждала. "Виж колко много прилича на птица и на самолет". Наблюдавам го и разбирам колко е велика природата, облакът е и птица, и самолет. Идеята е толкова проста и същевременно толкова съвършена. Ето ги - крилете й, тялото й - плавно се движи над всички, останалите хора по улицата ни също са го забелязали. И нежно прорязва небето с полета си. Гледам го внимателно, изучавам го и си мисля, че е толкова просто, толкова просто е да го нарисувам, когато се събудя, защото се е излял в очите ми, отляла съм го в калъп от въображение, жигосала съм сърцето си с него. Не откъсваме погледите си от него, а той се движи и аз казвам "Може би не е облак, а е истински самолет".
После всичко се изгубва и не мога ясно да го опиша - превръща се в мама и някаква съседка, мама спяща на оскъдната светлина от нощна лампа, аз излизам някъде, не знам какво се случва.
И ето, че е зима. Зима е и съм в една топла и уютна кръчма, напомняща ми за атмосферата в "Beautiful girls". Появява се момчето с ужасно сините очи, което не съм виждала от година или две, което няма нищо общо с мислите ми, което незнайно как си е намерило вратичка към подсъзнанието ми, и ми купува черна запалка от тези, които трудно успявам да запаля - клипер. А отдолу запалката има мъничка лупа, през която гледам друг приятел умален. Тя е черна, не наситено и катранено черна, а просто черна, и на нея пише "Black devil".
После любимият ми път оживява на картина и не спирам да се радвам, че след толкова нарязани и пожертвани дни имам време да сънувам и да разбера какво се случва, наистина ли някой е важен, защо е важен, по какъв начин е важен.
Разглеждам рисунки и си мисля за дългите пръсти, за фалангите им и колко изящни са, колко красиво потракват. Мисля си за нещата, които съм искала да направя и не съм направила, нови идеи покълнват и крехко и леко пробиват земята. Сещам се, че нямам никакви цигари, дори запалките ми не знам къде са. Всичко никотиново, което притежавам, е една кутия от син "Dunhill", която съм оставила в златистата кутия за моливи, пастели, гуми, острилки, ножици, тиска, лепила, черупки на яйца, цветна хартия и така нататък понякога любов, защото я харесвах, когато я купих, но съм почти сигурна, че съвсем скоро ще я изхвърля.
Балансът във Вселената и логичните отговори на дълбоките въпроси. Питам се - не си ли откровено глупав, ако на въпроса "Съществува ли Господ?" отговориш така уклончиво, предлагайки теорията си за баланса и за онази "невидима сила"? Ако на въпроса, "Кое е първо - кокошката или яйцето?", обясниш, че най-вероятно се е получила кръстоска между два различни вида птици, така че яйцето е първо. Чудя се няма ли категорични неща на този свят и не е ли грешно всяко едно заключение, до което си стигнал чрез моделирането му, нагласяването му към своите собствени капацитети на възприемане, поносимост и удобство.
Всичко това плюс още една прекрасна песен - Damien Rice - Prague. Сега ще изтрия олющения си лак, защото нито на нея ще й хареса, нито аз противореча на твърдението или пък мисля, че е особено естетичен. После ще се лакирам с друг, ще направя нещо, което трябва да направя, и нататък ще видим.
Заглавието е хубаво и всички ние предполагаме, че заслужава нещо много по-епично откъм съдържание. Всички ние сме прави, но..
Но аз просто няма да сравнявам този декември с миналия и ще треперя, нерационално и в очакване, наивно, искрено и глупаво - ще треперя.
Защото паметта ми тежи с една ламарина повече.
12/14/2009
Color my life with the chaos of trouble
Color
my
life
with
the
chaos
of
trouble.
/addictedsp8@dArt.com/
Когато гледам филм, най-забележителните реплики се заплитат в мислите ми и ако успея да запомня по-голямата част от тях, то тя ми служи като ресурс за заглавия по-късно. Можех да си избера кой да е цитат от този филм, която и да е частичка от диалог, изборът определено беше голям. А ако можех, сигурно без колебание щях да грабна описанието на Джоузеф Гордън Левит за любовта - чисто, объркано мълчание.
"Color my life with the chaos of trouble" (Belle & Sebastian) жертвам и изцяло посвещавам на "(500) days of summer".
Жанрово погледнато - това е романтична комедия с малко по-специфичен привкус на изключение. Състои се от много младост и свежест, Марк Уеб е казвал "3..2..1..Начало!", а Джоузеф Гордън Левит и Зоуи Дешанел са преустановявали небрежните си разговори през почивките, превъплъщавайки се в Том Хенсън и Самър Фин.
Това е история за момче, което среща момиче, но още от сега трябва да знаете - това не е любовна история. Запишете си някъде и, че Джени Бекмън е кучка, а самотата е подценена.
Джоузеф Гордън Левит - актьорът с изрязан до месото, квадратен нокът на палеца, който не отива на каменното му, сурово като на азиатец лице - работи в рекламна фирма и измисля оригинални послания за картички. Самър е новата асистентка, която нахлува в живота му и която обича Смитс. Нормални неща се случват под съпровода на предвидимия, но страшно приятен саундтрак. Нормални неща се случват, но ако случайно имате нещо общо с единия или другия от двамата очарователни протагонисти - няма да ви изглеждат толкова обикновени и сладникави. Още един плюс към ненатрапчивата лента - готини похвати от начало до край. Разказвач, ретроспекция, лирически отклонения, вмъквания оттук-оттам и мъничко фикция. Филмът ми прилича на онези симпатични поп картинки, изобразяващи касетка или шарен касетофон, от който се разнасят ноти, а заглавието над него е "can't live without music" или "music equals love", написано с удебелен, симпатичен, небрежен и подобен на ръкопис почерк.
И въпреки това историята не е рафинирана, не е синтетична, не е опростена до импулсивната, сюрреалистична прямота на бял стих. Историята е неразбираема и макар отговорите да са ни учтиво поднесени в определен момент от филма, тя си е все така бълваща въпроси и ровеща из трудността на характерите и сблъсъците на очакванията.
Това е адекватното, което мога да ви дам за "(500) дни лято" (според моите разбирания за английски език, превод и контекст). :>
Truth be told, не съм сигурна за филма. Не го обикнах и все още не го обичам, но това не дава никаква гаранция, че след седмица например няма да съм безумно влюбена и връщаща се към него. Едно обаче е неоспоримо - час и тридесет и пет минути, посветен на объркания младеж от "Mysterious Skin" и на красивото, лъчезарно, но някак студено и саможиво лице на Зоуи Дешанел (добра е, да, наистина) - няма как да ви се стори загуба на време.
Петстотинте дни лято (със Самър) са напоени догоре с цитати, красиви, красиви сцени на копринена нежност и фокусиране върху малките безценни моменти като тези на допир, на уж случайни погледи, на един особен вид усмивки, моменти, в които времето спира и пулсовете тиктакат вместо стрелките.
Моят съвет? Гледайте го. Моят съвет? Не просто му се наслаждавайте, а вникнете. Задавайте си въпроси, търсете се, където ви грабне и придърпа, където спрете и усетите, че сцената не е толкова клиширина, колкото излежда.. Още нещо? Архитектура по кожата? Прекрасно. Музиката? Хубава (80s, new wave, Carla Bruni, Regina Spektor, Smiths и какво ли още не).
За мен най-очарователни бяха няколко сцени - една от тях е тази, в която нечий свят се отключва.
И запомнете: ранното излагане на британска поп музика нанася щети върху психиката и живота ви. Но си струва, ако ще настръхнете и ще се наелектризирате при чуването на такава. Ако ще намерите още едно свободно място за някой филм в кинообичащото си сърце.
So for once in my life let me get what I want. Lord knows it would be the first time.
my
life
with
the
chaos
of
trouble.
/addictedsp8@dArt.com/
Когато гледам филм, най-забележителните реплики се заплитат в мислите ми и ако успея да запомня по-голямата част от тях, то тя ми служи като ресурс за заглавия по-късно. Можех да си избера кой да е цитат от този филм, която и да е частичка от диалог, изборът определено беше голям. А ако можех, сигурно без колебание щях да грабна описанието на Джоузеф Гордън Левит за любовта - чисто, объркано мълчание.
"Color my life with the chaos of trouble" (Belle & Sebastian) жертвам и изцяло посвещавам на "(500) days of summer".
Жанрово погледнато - това е романтична комедия с малко по-специфичен привкус на изключение. Състои се от много младост и свежест, Марк Уеб е казвал "3..2..1..Начало!", а Джоузеф Гордън Левит и Зоуи Дешанел са преустановявали небрежните си разговори през почивките, превъплъщавайки се в Том Хенсън и Самър Фин.
Това е история за момче, което среща момиче, но още от сега трябва да знаете - това не е любовна история. Запишете си някъде и, че Джени Бекмън е кучка, а самотата е подценена.
Джоузеф Гордън Левит - актьорът с изрязан до месото, квадратен нокът на палеца, който не отива на каменното му, сурово като на азиатец лице - работи в рекламна фирма и измисля оригинални послания за картички. Самър е новата асистентка, която нахлува в живота му и която обича Смитс. Нормални неща се случват под съпровода на предвидимия, но страшно приятен саундтрак. Нормални неща се случват, но ако случайно имате нещо общо с единия или другия от двамата очарователни протагонисти - няма да ви изглеждат толкова обикновени и сладникави. Още един плюс към ненатрапчивата лента - готини похвати от начало до край. Разказвач, ретроспекция, лирически отклонения, вмъквания оттук-оттам и мъничко фикция. Филмът ми прилича на онези симпатични поп картинки, изобразяващи касетка или шарен касетофон, от който се разнасят ноти, а заглавието над него е "can't live without music" или "music equals love", написано с удебелен, симпатичен, небрежен и подобен на ръкопис почерк.
И въпреки това историята не е рафинирана, не е синтетична, не е опростена до импулсивната, сюрреалистична прямота на бял стих. Историята е неразбираема и макар отговорите да са ни учтиво поднесени в определен момент от филма, тя си е все така бълваща въпроси и ровеща из трудността на характерите и сблъсъците на очакванията.
Това е адекватното, което мога да ви дам за "(500) дни лято" (според моите разбирания за английски език, превод и контекст). :>
Truth be told, не съм сигурна за филма. Не го обикнах и все още не го обичам, но това не дава никаква гаранция, че след седмица например няма да съм безумно влюбена и връщаща се към него. Едно обаче е неоспоримо - час и тридесет и пет минути, посветен на объркания младеж от "Mysterious Skin" и на красивото, лъчезарно, но някак студено и саможиво лице на Зоуи Дешанел (добра е, да, наистина) - няма как да ви се стори загуба на време.
Петстотинте дни лято (със Самър) са напоени догоре с цитати, красиви, красиви сцени на копринена нежност и фокусиране върху малките безценни моменти като тези на допир, на уж случайни погледи, на един особен вид усмивки, моменти, в които времето спира и пулсовете тиктакат вместо стрелките.
Моят съвет? Гледайте го. Моят съвет? Не просто му се наслаждавайте, а вникнете. Задавайте си въпроси, търсете се, където ви грабне и придърпа, където спрете и усетите, че сцената не е толкова клиширина, колкото излежда.. Още нещо? Архитектура по кожата? Прекрасно. Музиката? Хубава (80s, new wave, Carla Bruni, Regina Spektor, Smiths и какво ли още не).
За мен най-очарователни бяха няколко сцени - една от тях е тази, в която нечий свят се отключва.
И запомнете: ранното излагане на британска поп музика нанася щети върху психиката и живота ви. Но си струва, ако ще настръхнете и ще се наелектризирате при чуването на такава. Ако ще намерите още едно свободно място за някой филм в кинообичащото си сърце.
So for once in my life let me get what I want. Lord knows it would be the first time.
12/10/2009
There's a light that never goes out
От тази нощ обичам Смитс.
Защо не съм очаквала Джоузеф Гордън Левит да има такъв палец - друг път.
Защо обикнах филма, преди да съм го гледала, защо обичам "Let me, let me, let me.." (никога няма да напиша цялото й име, страх ме е) - по-късно.
Какво си помислих днес, докато обядвах на килима пред реотановата печка сама, гледайки "Довери се на журито" по Фокс Лайф? Че каквото и да постигна, никога няма да съм сигурна, че е достатъчно, но ще мога да влезна уверена в стая не само защото съм направила някакви неща, а защото съм аз.
Какво си помислих, докато чакахме другите да ни настигнат и гледах лицата им, усмивките им, и беше мрачно, и нямаше слънце, и така нататък? Че понякога би било толкова, толкова хубаво, ако хората бяха само моментът, а не убежденията си, не възгледите си, не разбиранията си за света, не мненията, които са се научили да формират, не начините, чрез които са разбрали, че могат ефективно да ги наложат, не рекламата, не манипулацията, не едното наум, което винаги имат, не редиците, на които сами се разделят и заради които сами се мразят.
Всеки път, когато не пиша, борбата е голяма и се лее много кръв, умираща от студ треперя под две тежки одеяла, треперя, а после изпадам в дълбок, непроницаем и действително тежък за клепачите ми сън, докато климатикът жули, драпа и дращи, сякаш е на път да капитулира пред зимата.
Всеки път, когато не пиша, се къпя и неистово прелиствам своя и общия живот с вярата, че ще го подредя.
Всеки път, когато не пиша, не спя през нощта, а гравирам безсъние по себе си, и всеки път, когато не пиша, си играя като дете.
Всеки път, когато не пиша, създавам чернови, които паметта ми изхвърля и рециклира за следващото включване.
Моля ви, не говорете високо, когато току-що съм се събудила. Ще отнесете порой от нерви, ще се излее върху вас, ще изтече. Ще изтече като дим от клечка кибрит, увиснала с главата надолу над пропаст малко след като пламъкът й е изгорял в себе си, върнал се е мигновено в черната си утроба и се е превърнал в струйка дим. Струйка дим, която за една нищожна, но твърде красива частица от времето изтече.
Защо тази нощ обикнах Смитс? Най-вече, защото:
I never never want to go home
И защото to die by your side is such a heavenly way to die (пее тя както когато не си се разплял и не си прочистил гърлото си, а ти се иска да звучиш добре и взимаш високи, нежни тонове).
И защото I don't care, I don't care, I don't care.
Обожавам да пея, цял следобед пях. "Не искам да се прибирам никога" и всички графити на света, и Ванила Айс, и хип-хоп клипове от 90-те, "I got 5 on it" (grab your forty, let's get keyed), която слушам почти всеки път, когато пътувам, и как се научих да пътувам, без да повръщам, и колко трябва да споделя, и нечии очи, и нечии скули, и фактът, че съм момиче, което слуша Рейдиохед, и че това е може би просто лесният начин.
Don't be aroused by my confession (и колко "rawr", колко нокти, колко прехапани устни, колко агресия, колко тъмносиня светлина в ъглите, колко плът, колко post blue е тази песен)
Трябва ми тиксо за дърво. Чувствам се извратено добре.
А когато пиша, понякога не съм сама.
- Какви красиви пръсти!
- Пианист.
Защо не съм очаквала Джоузеф Гордън Левит да има такъв палец - друг път.
Защо обикнах филма, преди да съм го гледала, защо обичам "Let me, let me, let me.." (никога няма да напиша цялото й име, страх ме е) - по-късно.
Какво си помислих днес, докато обядвах на килима пред реотановата печка сама, гледайки "Довери се на журито" по Фокс Лайф? Че каквото и да постигна, никога няма да съм сигурна, че е достатъчно, но ще мога да влезна уверена в стая не само защото съм направила някакви неща, а защото съм аз.
Какво си помислих, докато чакахме другите да ни настигнат и гледах лицата им, усмивките им, и беше мрачно, и нямаше слънце, и така нататък? Че понякога би било толкова, толкова хубаво, ако хората бяха само моментът, а не убежденията си, не възгледите си, не разбиранията си за света, не мненията, които са се научили да формират, не начините, чрез които са разбрали, че могат ефективно да ги наложат, не рекламата, не манипулацията, не едното наум, което винаги имат, не редиците, на които сами се разделят и заради които сами се мразят.
Всеки път, когато не пиша, борбата е голяма и се лее много кръв, умираща от студ треперя под две тежки одеяла, треперя, а после изпадам в дълбок, непроницаем и действително тежък за клепачите ми сън, докато климатикът жули, драпа и дращи, сякаш е на път да капитулира пред зимата.
Всеки път, когато не пиша, се къпя и неистово прелиствам своя и общия живот с вярата, че ще го подредя.
Всеки път, когато не пиша, не спя през нощта, а гравирам безсъние по себе си, и всеки път, когато не пиша, си играя като дете.
Всеки път, когато не пиша, създавам чернови, които паметта ми изхвърля и рециклира за следващото включване.
Моля ви, не говорете високо, когато току-що съм се събудила. Ще отнесете порой от нерви, ще се излее върху вас, ще изтече. Ще изтече като дим от клечка кибрит, увиснала с главата надолу над пропаст малко след като пламъкът й е изгорял в себе си, върнал се е мигновено в черната си утроба и се е превърнал в струйка дим. Струйка дим, която за една нищожна, но твърде красива частица от времето изтече.
Защо тази нощ обикнах Смитс? Най-вече, защото:
I never never want to go home
И защото to die by your side is such a heavenly way to die (пее тя както когато не си се разплял и не си прочистил гърлото си, а ти се иска да звучиш добре и взимаш високи, нежни тонове).
И защото I don't care, I don't care, I don't care.
Обожавам да пея, цял следобед пях. "Не искам да се прибирам никога" и всички графити на света, и Ванила Айс, и хип-хоп клипове от 90-те, "I got 5 on it" (grab your forty, let's get keyed), която слушам почти всеки път, когато пътувам, и как се научих да пътувам, без да повръщам, и колко трябва да споделя, и нечии очи, и нечии скули, и фактът, че съм момиче, което слуша Рейдиохед, и че това е може би просто лесният начин.
Don't be aroused by my confession (и колко "rawr", колко нокти, колко прехапани устни, колко агресия, колко тъмносиня светлина в ъглите, колко плът, колко post blue е тази песен)
Трябва ми тиксо за дърво. Чувствам се извратено добре.
А когато пиша, понякога не съм сама.
- Какви красиви пръсти!
- Пианист.
12/07/2009
This is what you get when you mess with us
Пусни ми най-тъжната музика на света и ме остави сама. Мисля, че няма какво друго да направиш за мен.
Нищо нехайно не остава така.
Натуралистично - не съм изсушила косата си, мислех да насоча мишката право към папката с Портисхед, но преди това попаднах на Рейдиохед и просто се спрях на тях. Памуче, напоено със спирт, облекчаващо ухото, което чрез почти неземни болки изкупва вините ми, лежи на бюрото. Зелено човече-печат от шоколадово яйце прави компания на бялото пухче. Малки сладки думички. Големи сладки момиченца. Шоколадови яйца и тъжна музика.
Може би е от разточителните душове напоследък, не знам, прекрасни мои.
В тъгата има нещо, и преди съм го казвала. По-чиста е, по-красива е от яда, с поне сто идеи по-правилна и добра е от завистта и по някакъв нежен начин успява да не е толкова себична, мрачна и отдалечаваща като разочарованието. Да, вярно, не гарантира чувство за превъзходство поради възникнало възмущение, но определено те кара да се чувстваш синьо-хубаво. Сгреших. Себична е. Съвсем малко.
Докато потъвам с музиката си, в саундтрака на понеделник вечер, седмата декемврийска вечер тази година, хората са се сгушили и скрили не защото имат реална причина, а просто защото е декември и са свикнали да е зимно, пусто, мрачно и студено, щом е декември. Повечето от тях. Повечето около мен.
Не ме интересуват хората. Интересуват ме само моите хора. Не трябва да се сближавам с тях. Не говоря само за любов, говоря за приятелство. Усещам, че ме е грижа, че ми пука, че помня жестовете им, мога да предвидя какво и по какъв начин ще кажат, как ще реагират. Усещам, че забелязвам, че искам и че обичам. Хора. Прекрасно е. И ме е страх. Възглагам надежди. Нямам право. Но какво ще стане, ако не се оставиш на нечии очаквания и надежди? Не мога да бързам. Не искам да наслоявам, не искам да експлоатирам, не искам да преигравам, не искам да натрупвам думи там, където не трябва. Просто обичам много хора. Смея се с много хора. Усмихвам се с и на много хора. Много хора "пропадат" (а може би без кавички :)) покрай мен. Ходят с мен на разни места. Правят ми компания. Говорим си. Споделям им. И дишат цигарения дим, който издишам. Пушат с мен. Понякога заради мен. Понякога не. Често пиша за цигарен дим. Разглеждам цигарите си, когато времето спира. Разглеждах ги в една лятна вечер. Мисля, че тогава открих, че в тях се крие и любов. Паля филтъра. Пуша бавно. Дърпам с наслада. Издишам с наслада. Искам да пуша и да пиша едновременно. Искам да проведа разговор и през това време да издишам от тютюна на тежка цигара. Усмихвайки се. Гледайки през. С влажни, дълбоки очи. Да издишам. В лицето му. Не от арогантност.
Слушам "Вървят ли двама.." Една приятелка също я е слушала тази вечер. Тананиках си я по празните улици. Прекрасна е. Прекрасна, прекрасна. Позната кола мина покрай мен. Чужденците харесват "Вървят ли двама.." Едно слънчево момиче почина преди малко повече от година. Учех за Вазов? Пишех планове за "Епопея на забравените". Пишех ужасно. Лично. Разговорно. Объркано. Променена съм. Поне малко. Бих могла да кажа нещо, да вмъкна някакъв израз, похват, грабваща метафора, сложна думичка и да се застраховам. Бих могла да извлека най-ценното от мислите си и от това, което съм научила, и да се предпазя някакси. Мога да напиша "Да, шансът след време да се срамувам от написаното сега е огромен, но този път поне е предвиден". Не искам застраховки. Няма да се срамувам. Защото НЯМА да се срамувам. Защото съм горда и го решавам. И защото го правя не просто напук, а с основание. Това ми дава правото да дишам спокойна. Защото ще си спомня за тази вечер точно както си спомням онзи ноемврийски следобед, малко преди един рожден ден, в който слушах Джон Ленън и образът в огледалото срещу мен се размазваше. Те, разбира се, са ме научили на каквото трябва. Не трябва да съм наивна, знам, благодаря ви. Знам и, че ако кажа 60% от нещата, които ми се иска да кажа, ако прекрача границата, ако прескоча бариерата и ги кажа на някого, ще бъда наивна. Ще сгреша ли? Липсва ми въображение, за да предскажа. И все пак, предполагам - не. Малки първи крачки, които не отключват вратите веднага, но дадеш ли им време, се оказват златни.
Отлагах писането на всичко това, а и на останалото, и все още го отлагам. Нямам силите, нямам времето, нямам търпението, няма стабилност в ръцете, нужна ми, за да се съсредоточа и да събера всичко. Не съществува връзка, която да заинтригува хората, които не ме познават. Не е важно, че я няма обецата ми със синьо сърце, не е важна онази вечер на терасата, когато всичко замря в тишина, или пък другата вечер на другата тераса, в която се тресяхме от студ, петлите пееха, звездите бяха ясни, рисуващи и прекрасни на залязващото нощно ноемврийко небе, превалящо към сутрин. Говорехме, мълчахме, треперехме, топлехме се някак, а през цялото време умирахме, умирахме от студ, но с толкова много любов. Може да съм искрена, но не и достатъчно садистична - към вас и към себе си, за да спомена колко мразя тишината отново. Разкъсвам се при мисълта, че са ми нужни само няколко изречения, няколко формули трябва да изстискам от себе си, за да вмъкна хаоса си в рамка. Не съм в банята, този път е реално. Думите ми не звучат, а просто падат някъде. Не знам дали това ги прави повече или по-малко.
Мъчно ми е за теб. Мъчно ми е за него. Колко ми е мъчно за него, как в момента не го виждам като нищо друго освен като малко дете, не мога да си го представя по друг начин. Мекушава съм, съжалявам го, тъжно е. Несръчно и неразбиращо, сгрешило, объркало пътя малко дете. Всички му крещят от високо, строгите им физиономии го белязват за цял живот като в сън, а то, то не е виновно. Просто някой го е подвел. Мъчно ми е за него. И за Фани Хорн. Мъчно ми е, че въпреки всичко продължавам да сравнявам последните няколко месеца с последните няколко месеца на миналата година. Неизбежно е да не почна да мисля поне малко за изминалото, когато дойде декември. Страхувам се. Понякога. Пиша диалози наум. Мисля в трето лице, съмнявам се в импровизацията си и всяко бързо движение на пръстите ми бавно убива тъгата, бавно изсушава мокрите следи, осквернява тихата ми сладостна агония.
Минах покрай една сравнително висока нова къща с тераса, разположена на ужасно близко разстояние до покрива. В горната част на къщата, непропорционално. Като малка я харесвах много. Неиздадена напред тераса, висока, сива къща. Намира се страшно близо до вкъщи. На 200-250 метра. Преди, когато с баба ми минавахме покрай нея, имах чувството, че изминаваме километър, докато я стигнем. Че се намира далече. А сега е толкова близо. Минах покрай нея. Почти всяка вечер го правя. Небето над нея е друго, не е така ярко и синьо като в детството ми. Улицата ми е толкова позната. И почти всички други около нея. Възможно ли е? Възможно ли е това да е същата къща на същата улица? Защо е толкова близо, толкова позната, толкова обикновена? Сега дори не я харесвам, терасата й не е пропорционално разположена. Липсва симетрия. Как стават тези неща?
Не мога повече, не мога с думи, не мога, не, не, не. Ще ми е трудно да кажа нещо, ще се задавя в интимността на студената вечер, ще се счупя, ще счупя земята, обещавам ти, ще плача и ще е ужасно хубаво.
Нищо нехайно не остава така.
Натуралистично - не съм изсушила косата си, мислех да насоча мишката право към папката с Портисхед, но преди това попаднах на Рейдиохед и просто се спрях на тях. Памуче, напоено със спирт, облекчаващо ухото, което чрез почти неземни болки изкупва вините ми, лежи на бюрото. Зелено човече-печат от шоколадово яйце прави компания на бялото пухче. Малки сладки думички. Големи сладки момиченца. Шоколадови яйца и тъжна музика.
Може би е от разточителните душове напоследък, не знам, прекрасни мои.
В тъгата има нещо, и преди съм го казвала. По-чиста е, по-красива е от яда, с поне сто идеи по-правилна и добра е от завистта и по някакъв нежен начин успява да не е толкова себична, мрачна и отдалечаваща като разочарованието. Да, вярно, не гарантира чувство за превъзходство поради възникнало възмущение, но определено те кара да се чувстваш синьо-хубаво. Сгреших. Себична е. Съвсем малко.
Докато потъвам с музиката си, в саундтрака на понеделник вечер, седмата декемврийска вечер тази година, хората са се сгушили и скрили не защото имат реална причина, а просто защото е декември и са свикнали да е зимно, пусто, мрачно и студено, щом е декември. Повечето от тях. Повечето около мен.
Не ме интересуват хората. Интересуват ме само моите хора. Не трябва да се сближавам с тях. Не говоря само за любов, говоря за приятелство. Усещам, че ме е грижа, че ми пука, че помня жестовете им, мога да предвидя какво и по какъв начин ще кажат, как ще реагират. Усещам, че забелязвам, че искам и че обичам. Хора. Прекрасно е. И ме е страх. Възглагам надежди. Нямам право. Но какво ще стане, ако не се оставиш на нечии очаквания и надежди? Не мога да бързам. Не искам да наслоявам, не искам да експлоатирам, не искам да преигравам, не искам да натрупвам думи там, където не трябва. Просто обичам много хора. Смея се с много хора. Усмихвам се с и на много хора. Много хора "пропадат" (а може би без кавички :)) покрай мен. Ходят с мен на разни места. Правят ми компания. Говорим си. Споделям им. И дишат цигарения дим, който издишам. Пушат с мен. Понякога заради мен. Понякога не. Често пиша за цигарен дим. Разглеждам цигарите си, когато времето спира. Разглеждах ги в една лятна вечер. Мисля, че тогава открих, че в тях се крие и любов. Паля филтъра. Пуша бавно. Дърпам с наслада. Издишам с наслада. Искам да пуша и да пиша едновременно. Искам да проведа разговор и през това време да издишам от тютюна на тежка цигара. Усмихвайки се. Гледайки през. С влажни, дълбоки очи. Да издишам. В лицето му. Не от арогантност.
Слушам "Вървят ли двама.." Една приятелка също я е слушала тази вечер. Тананиках си я по празните улици. Прекрасна е. Прекрасна, прекрасна. Позната кола мина покрай мен. Чужденците харесват "Вървят ли двама.." Едно слънчево момиче почина преди малко повече от година. Учех за Вазов? Пишех планове за "Епопея на забравените". Пишех ужасно. Лично. Разговорно. Объркано. Променена съм. Поне малко. Бих могла да кажа нещо, да вмъкна някакъв израз, похват, грабваща метафора, сложна думичка и да се застраховам. Бих могла да извлека най-ценното от мислите си и от това, което съм научила, и да се предпазя някакси. Мога да напиша "Да, шансът след време да се срамувам от написаното сега е огромен, но този път поне е предвиден". Не искам застраховки. Няма да се срамувам. Защото НЯМА да се срамувам. Защото съм горда и го решавам. И защото го правя не просто напук, а с основание. Това ми дава правото да дишам спокойна. Защото ще си спомня за тази вечер точно както си спомням онзи ноемврийски следобед, малко преди един рожден ден, в който слушах Джон Ленън и образът в огледалото срещу мен се размазваше. Те, разбира се, са ме научили на каквото трябва. Не трябва да съм наивна, знам, благодаря ви. Знам и, че ако кажа 60% от нещата, които ми се иска да кажа, ако прекрача границата, ако прескоча бариерата и ги кажа на някого, ще бъда наивна. Ще сгреша ли? Липсва ми въображение, за да предскажа. И все пак, предполагам - не. Малки първи крачки, които не отключват вратите веднага, но дадеш ли им време, се оказват златни.
Отлагах писането на всичко това, а и на останалото, и все още го отлагам. Нямам силите, нямам времето, нямам търпението, няма стабилност в ръцете, нужна ми, за да се съсредоточа и да събера всичко. Не съществува връзка, която да заинтригува хората, които не ме познават. Не е важно, че я няма обецата ми със синьо сърце, не е важна онази вечер на терасата, когато всичко замря в тишина, или пък другата вечер на другата тераса, в която се тресяхме от студ, петлите пееха, звездите бяха ясни, рисуващи и прекрасни на залязващото нощно ноемврийко небе, превалящо към сутрин. Говорехме, мълчахме, треперехме, топлехме се някак, а през цялото време умирахме, умирахме от студ, но с толкова много любов. Може да съм искрена, но не и достатъчно садистична - към вас и към себе си, за да спомена колко мразя тишината отново. Разкъсвам се при мисълта, че са ми нужни само няколко изречения, няколко формули трябва да изстискам от себе си, за да вмъкна хаоса си в рамка. Не съм в банята, този път е реално. Думите ми не звучат, а просто падат някъде. Не знам дали това ги прави повече или по-малко.
Мъчно ми е за теб. Мъчно ми е за него. Колко ми е мъчно за него, как в момента не го виждам като нищо друго освен като малко дете, не мога да си го представя по друг начин. Мекушава съм, съжалявам го, тъжно е. Несръчно и неразбиращо, сгрешило, объркало пътя малко дете. Всички му крещят от високо, строгите им физиономии го белязват за цял живот като в сън, а то, то не е виновно. Просто някой го е подвел. Мъчно ми е за него. И за Фани Хорн. Мъчно ми е, че въпреки всичко продължавам да сравнявам последните няколко месеца с последните няколко месеца на миналата година. Неизбежно е да не почна да мисля поне малко за изминалото, когато дойде декември. Страхувам се. Понякога. Пиша диалози наум. Мисля в трето лице, съмнявам се в импровизацията си и всяко бързо движение на пръстите ми бавно убива тъгата, бавно изсушава мокрите следи, осквернява тихата ми сладостна агония.
Минах покрай една сравнително висока нова къща с тераса, разположена на ужасно близко разстояние до покрива. В горната част на къщата, непропорционално. Като малка я харесвах много. Неиздадена напред тераса, висока, сива къща. Намира се страшно близо до вкъщи. На 200-250 метра. Преди, когато с баба ми минавахме покрай нея, имах чувството, че изминаваме километър, докато я стигнем. Че се намира далече. А сега е толкова близо. Минах покрай нея. Почти всяка вечер го правя. Небето над нея е друго, не е така ярко и синьо като в детството ми. Улицата ми е толкова позната. И почти всички други около нея. Възможно ли е? Възможно ли е това да е същата къща на същата улица? Защо е толкова близо, толкова позната, толкова обикновена? Сега дори не я харесвам, терасата й не е пропорционално разположена. Липсва симетрия. Как стават тези неща?
Не мога повече, не мога с думи, не мога, не, не, не. Ще ми е трудно да кажа нещо, ще се задавя в интимността на студената вечер, ще се счупя, ще счупя земята, обещавам ти, ще плача и ще е ужасно хубаво.
12/03/2009
Как се раждат черновите
Всеки ден те забравям,
със слънцето се стопяваш...
Светлините на града се отразяват в изпотените от декемврийски студ стъкла на препълнения тъмен автобус, а малко по-късно пиша на салфетка в бензиностанцията, без изобщо да съм убедена в мислите си, "Sofia, je t'aime".
Според календарите е декември, според мен не е. Още е ноември. Няма как да не е ноември, защото този ноември писах видимо малко, случиха се достатъчно нови неща и беше толкова различен. Не ме гложди чувството, че трябва да го завърша, като го препълня с обичайна ноемврийска дейност, но при връщането ми към него се чувствам странно оценяваща го. Защото и вчера беше ноември, и днешните студени пръски, чупещи косата, и днешните меки разходки през междучасията и часовете, и безразсъдно лошата музика под стъпалата, и първото ми драскане, и прибирането от училище, и изненадата ми, когато го видях плюещ и с цигара в уста - те също са ноември. За утре нямам представа, но нещо ми подсказва, че, да - и утре ще е ноември.
Sweet November, My December. Не мисля да избирам, искам и двете.
Затварям вратата и търся окото си в черната брава, но не го намирам, тухлите са загубили яркостта си, фугите между тях не са наситено черни, дърветата са голи и ето че могло да се пуши посред бял ден и изсъхнали листа, когато си вкъщи.
Лоша съм. Мисля си лоши неща, не толкова, колкото си представяте, а просто леко отегчени и обезверени. Разглеждам тълпите, без да прониквам в чувствата им, защото понякога ми става зле от типичните описания на забързани, сиви, нещастни тъпли - не винаги са такива, по дяволите - но все пак мисля за тях. Мисля, че чувстват колкото мен и теб, обичат колкото мен и теб, уникални са в ритуалите и спомените си колкото мен и теб. Може би дори в изразяването на себе си в и пред света. Какво от това, че не могат да пишат? Омръзна ми всеки да пише. Омръзна ми от специализирани езици. Компютърен хумор, интернет лафове, постмодернистични термини и намеци. Харесвам само градския език - булеварди, улици, сгради, места, пресечки, ляво, дясно, успоредно, координация. Но всеки да пише? О, не. Оставете ме.
Мисля си. Че повечето от тях с удоволствие биха говорили за нещата, които обичат, нещата, които не обичат, и въобще всички неща, свързани с тях. Попитайте ги какво не харесват у другите и слушайте. Ще ви говорят, говорят, говорят. Попитайте ги какво харесват у другите. Малко по-малко думи, но все пак достатъчно. Отвращавайте се наум. Браво. Отидете им на гости и накарайте по-сантименталните, различни и многословни да ви разкажат за стаята си и предметите в нея - самата аз го правих наум, изгубвайки около петнайсет минути от живота си. Петнайсет минути СЪН, които едва ли някой ще благоволи да ми върне.
Кръвното ми пада, светът ми се върти, все още не съм спала нормално, оплаках се хиляди пъти на хиляди души, самата аз мъничко се съжалих, но се налага да напиша нещо, нужно е да се уверя, че когато земята изплува от концентричните окръжности, които хипнотично са я обхванали, след като са прокудили гравитацията от умореното ми съзнание, положено хоризонтално - ще успея да напиша нещо. Ще напиша нещо не на изпотено стъкло или на салфетка, няма да пиша, че обичам някой град, село, мост, подлез, нито ще надраскам с червено някакъв си запомнен номер от случаен билборд. А просто нещо добро. Този текст не е такъв. Това е прелюдия. Към някоя друга вечер, в която ще се боря с демоните на изтощението си. Хубавото? Имам ентусиазъм.
Съвсем не съм толкова негативно настроена, колкото може би изглежда. Не съм спирала да се усмихвам, смея и говоря с хората. Слушам Продиджи и продължавам да се друсам с ненужни шумове. Харесвам и рядко не харесвам. Не говоря лоши неща, снощи слушах Лимп Бизкит, понасям и търпя. Доволна съм и не съм. Опитвам се да си припомня разочарования, защото да ги загубиш, понякога струва скъпо.
Образите избледняват.
Искам да пия кафе, прекрасно кафе. Да гледам "Twilight" в автобус. Да попивам прекрасни усмивки и да се убеждавам, че съм грешала, когато съм казвала, че не е красив. След седмица-две ще го казвам отново. До следващия път, когато го видя.
Уморена съм, уморена съм, уморена съм.
А имам да разказвам за една нощ, в която загубих половината от предметите по тялото си и не само тях и заспах трепереща на сутринта. За много пътуване и ужасната ми липсва на тестостерон (следователно и чувство за ориентация) особено когато опре до некрасивата, но очарователна София през деня и прекрасната и наистина красива нощна, мръсна, шумна и окъпана в светлини София.
А в пети клас той ни даде диск с Линкин Парк, Лимп Бизкит, Горилаз, Корн и не помня какво още. Може би Стейнд. Много го обичахме, имах автограф от него, който (примирявам се) загубих. После обикнах и Outside, но първо си бях харесала For you.
Успокоително е, да. Да разказваш за себе си. Какво от това, че обичам Outside? Някой ще запомни и ще я свързва с мен, някой може би го прави, но не и всички. Припадам.
Не съм негативно настроена, а просто изсмукана от дименторите на нездравословната активност и уморена от тази вечна зависимост на хората към това да бъдат специални. Ок, аз съм същата? И все пак сега си почивам.
Не мога да създам добър текст, трябват ми вода, витамини и шлифоване. Затова, ето ви една изцедена от отпадналите ми лакирани пръсти незапазена като чернова чернова. Дори не планирах първо да я оставя като такава.
понякога и димът от цигарите също е спомен, навява много други, един от тях е, че съм свободен.
you think you're special. you do.
Жалко. Този път не ме интересува.
със слънцето се стопяваш...
Светлините на града се отразяват в изпотените от декемврийски студ стъкла на препълнения тъмен автобус, а малко по-късно пиша на салфетка в бензиностанцията, без изобщо да съм убедена в мислите си, "Sofia, je t'aime".
Според календарите е декември, според мен не е. Още е ноември. Няма как да не е ноември, защото този ноември писах видимо малко, случиха се достатъчно нови неща и беше толкова различен. Не ме гложди чувството, че трябва да го завърша, като го препълня с обичайна ноемврийска дейност, но при връщането ми към него се чувствам странно оценяваща го. Защото и вчера беше ноември, и днешните студени пръски, чупещи косата, и днешните меки разходки през междучасията и часовете, и безразсъдно лошата музика под стъпалата, и първото ми драскане, и прибирането от училище, и изненадата ми, когато го видях плюещ и с цигара в уста - те също са ноември. За утре нямам представа, но нещо ми подсказва, че, да - и утре ще е ноември.
Sweet November, My December. Не мисля да избирам, искам и двете.
Затварям вратата и търся окото си в черната брава, но не го намирам, тухлите са загубили яркостта си, фугите между тях не са наситено черни, дърветата са голи и ето че могло да се пуши посред бял ден и изсъхнали листа, когато си вкъщи.
Лоша съм. Мисля си лоши неща, не толкова, колкото си представяте, а просто леко отегчени и обезверени. Разглеждам тълпите, без да прониквам в чувствата им, защото понякога ми става зле от типичните описания на забързани, сиви, нещастни тъпли - не винаги са такива, по дяволите - но все пак мисля за тях. Мисля, че чувстват колкото мен и теб, обичат колкото мен и теб, уникални са в ритуалите и спомените си колкото мен и теб. Може би дори в изразяването на себе си в и пред света. Какво от това, че не могат да пишат? Омръзна ми всеки да пише. Омръзна ми от специализирани езици. Компютърен хумор, интернет лафове, постмодернистични термини и намеци. Харесвам само градския език - булеварди, улици, сгради, места, пресечки, ляво, дясно, успоредно, координация. Но всеки да пише? О, не. Оставете ме.
Мисля си. Че повечето от тях с удоволствие биха говорили за нещата, които обичат, нещата, които не обичат, и въобще всички неща, свързани с тях. Попитайте ги какво не харесват у другите и слушайте. Ще ви говорят, говорят, говорят. Попитайте ги какво харесват у другите. Малко по-малко думи, но все пак достатъчно. Отвращавайте се наум. Браво. Отидете им на гости и накарайте по-сантименталните, различни и многословни да ви разкажат за стаята си и предметите в нея - самата аз го правих наум, изгубвайки около петнайсет минути от живота си. Петнайсет минути СЪН, които едва ли някой ще благоволи да ми върне.
Кръвното ми пада, светът ми се върти, все още не съм спала нормално, оплаках се хиляди пъти на хиляди души, самата аз мъничко се съжалих, но се налага да напиша нещо, нужно е да се уверя, че когато земята изплува от концентричните окръжности, които хипнотично са я обхванали, след като са прокудили гравитацията от умореното ми съзнание, положено хоризонтално - ще успея да напиша нещо. Ще напиша нещо не на изпотено стъкло или на салфетка, няма да пиша, че обичам някой град, село, мост, подлез, нито ще надраскам с червено някакъв си запомнен номер от случаен билборд. А просто нещо добро. Този текст не е такъв. Това е прелюдия. Към някоя друга вечер, в която ще се боря с демоните на изтощението си. Хубавото? Имам ентусиазъм.
Съвсем не съм толкова негативно настроена, колкото може би изглежда. Не съм спирала да се усмихвам, смея и говоря с хората. Слушам Продиджи и продължавам да се друсам с ненужни шумове. Харесвам и рядко не харесвам. Не говоря лоши неща, снощи слушах Лимп Бизкит, понасям и търпя. Доволна съм и не съм. Опитвам се да си припомня разочарования, защото да ги загубиш, понякога струва скъпо.
Образите избледняват.
Искам да пия кафе, прекрасно кафе. Да гледам "Twilight" в автобус. Да попивам прекрасни усмивки и да се убеждавам, че съм грешала, когато съм казвала, че не е красив. След седмица-две ще го казвам отново. До следващия път, когато го видя.
Уморена съм, уморена съм, уморена съм.
А имам да разказвам за една нощ, в която загубих половината от предметите по тялото си и не само тях и заспах трепереща на сутринта. За много пътуване и ужасната ми липсва на тестостерон (следователно и чувство за ориентация) особено когато опре до некрасивата, но очарователна София през деня и прекрасната и наистина красива нощна, мръсна, шумна и окъпана в светлини София.
А в пети клас той ни даде диск с Линкин Парк, Лимп Бизкит, Горилаз, Корн и не помня какво още. Може би Стейнд. Много го обичахме, имах автограф от него, който (примирявам се) загубих. После обикнах и Outside, но първо си бях харесала For you.
Успокоително е, да. Да разказваш за себе си. Какво от това, че обичам Outside? Някой ще запомни и ще я свързва с мен, някой може би го прави, но не и всички. Припадам.
Не съм негативно настроена, а просто изсмукана от дименторите на нездравословната активност и уморена от тази вечна зависимост на хората към това да бъдат специални. Ок, аз съм същата? И все пак сега си почивам.
Не мога да създам добър текст, трябват ми вода, витамини и шлифоване. Затова, ето ви една изцедена от отпадналите ми лакирани пръсти незапазена като чернова чернова. Дори не планирах първо да я оставя като такава.
понякога и димът от цигарите също е спомен, навява много други, един от тях е, че съм свободен.
you think you're special. you do.
Жалко. Този път не ме интересува.
Subscribe to:
Posts (Atom)