12/10/2009

There's a light that never goes out

От тази нощ обичам Смитс.

Защо не съм очаквала Джоузеф Гордън Левит да има такъв палец - друг път.

Защо обикнах филма, преди да съм го гледала, защо обичам "Let me, let me, let me.." (никога няма да напиша цялото й име, страх ме е) - по-късно.

Какво си помислих днес, докато обядвах на килима пред реотановата печка сама, гледайки "Довери се на журито" по Фокс Лайф? Че каквото и да постигна, никога няма да съм сигурна, че е достатъчно, но ще мога да влезна уверена в стая не само защото съм направила някакви неща, а защото съм аз.

Какво си помислих, докато чакахме другите да ни настигнат и гледах лицата им, усмивките им, и беше мрачно, и нямаше слънце, и така нататък? Че понякога би било толкова, толкова хубаво, ако хората бяха само моментът, а не убежденията си, не възгледите си, не разбиранията си за света, не мненията, които са се научили да формират, не начините, чрез които са разбрали, че могат ефективно да ги наложат, не рекламата, не манипулацията, не едното наум, което винаги имат, не редиците, на които сами се разделят и заради които сами се мразят.

Всеки път, когато не пиша, борбата е голяма и се лее много кръв, умираща от студ треперя под две тежки одеяла, треперя, а после изпадам в дълбок, непроницаем и действително тежък за клепачите ми сън, докато климатикът жули, драпа и дращи, сякаш е на път да капитулира пред зимата.
Всеки път, когато не пиша, се къпя и неистово прелиствам своя и общия живот с вярата, че ще го подредя.
Всеки път, когато не пиша, не спя през нощта, а гравирам безсъние по себе си, и всеки път, когато не пиша, си играя като дете.
Всеки път, когато не пиша, създавам чернови, които паметта ми изхвърля и рециклира за следващото включване.

Моля ви, не говорете високо, когато току-що съм се събудила. Ще отнесете порой от нерви, ще се излее върху вас, ще изтече. Ще изтече като дим от клечка кибрит, увиснала с главата надолу над пропаст малко след като пламъкът й е изгорял в себе си, върнал се е мигновено в черната си утроба и се е превърнал в струйка дим. Струйка дим, която за една нищожна, но твърде красива частица от времето изтече.

Защо тази нощ обикнах Смитс? Най-вече, защото:

I never never want to go home

И защото to die by your side is such a heavenly way to die (пее тя както когато не си се разплял и не си прочистил гърлото си, а ти се иска да звучиш добре и взимаш високи, нежни тонове).
И защото I don't care, I don't care, I don't care.

Обожавам да пея, цял следобед пях. "Не искам да се прибирам никога" и всички графити на света, и Ванила Айс, и хип-хоп клипове от 90-те, "I got 5 on it" (grab your forty, let's get keyed), която слушам почти всеки път, когато пътувам, и как се научих да пътувам, без да повръщам, и колко трябва да споделя, и нечии очи, и нечии скули, и фактът, че съм момиче, което слуша Рейдиохед, и че това е може би просто лесният начин.
Don't be aroused by my confession (и колко "rawr", колко нокти, колко прехапани устни, колко агресия, колко тъмносиня светлина в ъглите, колко плът, колко post blue е тази песен)

Трябва ми тиксо за дърво. Чувствам се извратено добре.

А когато пиша, понякога не съм сама.

- Какви красиви пръсти!
- Пианист.

1 comment:

pillsofdete said...

смитс си заслужават, да. много.
а аз дори не помня как се научих да пътувам без да повръщам