3/12/2010

A mountain never seems to have the need to speak

- Недей. Трябва да спиш. Ще ставаш рано. А и това е първата ми нощ, в която съм с теб, без да бързам. Май че стана късно и може би трябва да си ходя.
- А защо не останеш да преспиш тук?
- При теб?
- Да. Ще те прегърна и ще спим заедно.
- Много е горещо, за да ме прегърнеш - отговорих малко притеснена, както правех всеки път, когато той казваше какво всъщност иска да направи с мен, как иска да ме докосне..
- Не, не е.
- Ще се съблека, за да не се задушим. Но ще спим, само ще спим.
- Добре - усмихна ми се той.
Съблече тениската си, захвърли я някъде на стола, намиращ се до вратата, и се изпъна на леглото, вглеждайки се в мен с очакване.
Постоях почти минута седнала, без да правя нищо, когато той ме попита няма ли да отида при него.
- Да, ей сега - казах аз.
А после легнах до него, пазейки известна дистанция, като започнах леко неспокойно да гледам ту към него, тук към разните ъгли на стаята, тук към небето, разливащо се през прозореца, ту към тавана.
- Няма ли да се приближиш?
Прехапах устни.
Не знаех дали да му отговоря, не знаех дали имам право да обмислям нещо такова като това дали трябва да му отговарям. Погледах тавана още няколко секунди, след това небето, осъзнавайки, че в този момент за мен не се крие никакъв отговор в нито едно от двете. А после го погледнах в очите. Продължително. Затворих своите, приближих се към тялото му и положих глава на голите му гърди, опитвайки се някак да заглуша тишината, да заглуша тихото си приближаване, тихата си резигнация от абонамента за вечна гордост и предпазливост. Няколко секунди по-късно разбрах, че моментът е безценен и че да се опитвам да го заглуша, е изключително глупава постъпка. Затова се разтворих цялата, вложих себе си в тези няколко секунди, в топлообмена, едва настъпващ между двама ни, оставих се колкото мога - плът, кръв и мисъл, за да го разбере и той, за да го усетя и изживея напълно.
- Чуй колко е тихо - прошепнах от височината на планината на сърцебиенето му.
- Колко е тихо? - усмихна ми се той в тъмното.
- Толкова, че виждам само лунната светлина по лицето ти.
Усмихна се отново.
- Веднъж тази година, беше март и беше завалял сняг, който пък беше почнал да се топи..
- Да, помня. Когато заваля, а всички се радваха, че пролетта е дошла..
- Да, тогава - продължих аз, гледайки в произволни предмети от тъмната стая и едновременно взирайки се в нищото. - Бяхме застанали при входа на училище, май беше сряда... при входа, при голямата врата, само аз, Надя и Пламена. Някакви други хора минаваха от време на време, най-вече стари и изсъхнали циганки, а аз и Пламена пушехме. Гледах снега, който се топеше и беше много по-бял от грозната цигара в ръката ми, бяло-сива на линийки, нищожна. Гледах цигарата и ми се доспиваше, щом дръпнех от нея - тогава реших, че светът съвсем е спрял и изчезнал, и загубен, и препариран, и задушен, и нищожен, и несъществуващ, и празен, и невидим, и никакъв, и безтегловен. Че нямам усещания, нямам желания, че ми се спи, но дори не ми се спи, не мечтаех да се наспя и после да дойде друго нещо. Исках да говоря и да кажа нещо интересно или някой друг да говори и да каже нещо интересно, но дори когато говорех, ми се струваше празно и глухо, и умряло, а когато другите говореха, дори когато говореха за неща, които бяха актуални или вълнуващи, или интересни, или за неща, които се очакваше да ми бъдат интересни - аз просто се уморявах и нямах сили да бъда там, в шума на нищото, на безсмилените думи на хората, за които ме беше и все още ме е грижа. Но като се замислях предпочитам ли да съм вкъщи на тихо, не знаех дали го искам. Не че бях тъжна или отчаяна, дори настроението ми не беше лошо, но всичко ми се стори толкова.. безцветно и никакво, и несъществуващо.. и да.
А той ме погледна, сякаш очакваше да продължа, не беше развълнуван, но и не беше отегчен. Не беше разсеян, но може би мислеше и за нещо друго.
- И си мисля - а през това време галех гърдите му и нежно ги драсках с нокти - че светът и сега е спрял. Не съм тъжна, но и не се пръскам от щастие. Не ми се плаче, но и не искам да се превивам от смях. Разглеждам предметите и имам чувството, че живеят под дебел слой прах, че цялата стая е скрита от всичко и всички, но и че всичко и всички са се скрили от нас. Само светлината и небето през отворения прозорец ми изглеждат съществуващи.
- Не ти ли е приятно да сме заедно сега, по този начин?
Отговорих му след няколко секунди, напълно убедена.
- Повече от всичко. Сигурна съм, че ще си мисля за тази вечер, че ще я прибера при останалите си примери за романтика. Но сега.. Знаеш ли?
- Какво?
- Не ме е страх. И не се притеснявам. Мога да ти кажа всичко. И не трябва да обърна поглед настрани, не трябва да сдържам думите си, не трябва да сдържам действията си. Мога да те целуна, ако поискам. Мога всичко. И въпреки това ми е хубаво. Без правила и задръжки. Възможно ли е?
Той се обърна към мен и целуна челото ми. Усмихнах му се в тъмното и хванах ръката му. Започнах да целувам върховете на пръстите му един по един, бавно. Целувах ги, като във всеки пръст, във всеки връх, във всяка целувка опитвах да напиша на някакъв невидим интимен език колко много е това, което правя, колко много значи и колко важно е да го знае. Целувах топлата му ръка и гледах в очите му. После я пуснах, приближих се, легнах върху него, допрях гърдите си до неговите и го погледнах от още по-близо, а косата ми падаше в устата му.
- Извинявай - усмихнах се. - Какво ще стане, ако ме целунеш?
- Нещо много страшно.
- И опасно.
- Мхм.
- И нередно.
- Да, така е. Ако те целуна, ще трябва да мисля за теб още поне седмица.
- Всяка целувка е равна на седмица мисли за мен, така ли?
- Приблизително.
- Ще жертваш ли натовареното си съзнание заради мен?
Познах онзи негов поглед, който бих определила като влюбен, след него последва моето преобръщане и възможността за никаква съпротива, която ми остави той.
- Щом ще мисля за теб седмица, може би трябва да си освободя още една, а после още една..
- И после още една, нали?
И ме целуна. И после пак и пак, и пак. И така. Месеци. А аз го спрях и отново седнах в леглото.
- Защо пак избяга? - попита ме той, малко смутен.
- Защото мисля.
"За какво и защо точно сега" погледът се заби в мен. А дали той се питаше, дали си задаваше въпроси, дали знаеше каква съм, когато нещо се е случило, а каква съм, когато нищо специално не се е случило, но аз сама съм повярвала в нещо неслучило се. А дали забелязваше всичко това? А дали щеше да разбере и да преживява учудванията ми, когато наглед съвсем дребни случайности се заплитаха в дните ми?
- Нужна ли съм ти - попитах и обърнах глава към него, докато седях, а той ме наблюдаваше легнал.
Чаках. Секунда, още една, половин секунда.
- Да. Нужна си ми. От известно време. И го осъзнах скоро. А сега наистина го чувам на глас от себе си и разбирам. Ще ми повярваш ли?
- Може би.
Усмихнах се малко тъжно, защото отдавна знаех, че някога ще му задам този въпрос. Някога, някоя вечер. И винаги рисувах представата си за тази вечер по различен начин, винаги обърквах възможни и вече действащи и опустошаващи чувства в начален и напреднал стадий, с които покосявах сюжета, и всичко умираше в недостатъчно търпение и недовършено съвършенство.
- Това е хубаво. Макар че нещата се превръщат в зависимост.
- Ще си моята дрога. Ще те свивам и ще те пуша.
- И ще ме издишаш.
- Да. С огромно удоволствие. Ще правя кръгчета и сърчица от твоя дим, ако пожелаеш. Но не стой така. Ела при мен.
Отидох при него и пак легнах от лявата му страна, за да мога да слушам сърцето му.
- А аз нужен ли съм ти? - гласът му разби ритъма от "туп-тудуп-туп-тудуп", в който се бях заслушала.
- Да - отговорих съвсем естествено и детски, без да го поглеждам, вглъбена в цвета на кожата му и в контраста между нея и моята бяла ръка.
- Да?
- Мхм. Да.
Кратка пауза.
- Радваш ли се, че си ми нужен?
- Да. Много.
- Каква прекрасна симбиоза. Сега мога да напиша нещо за теб.
- Ще ми го покажеш ли?
- Не.
- Защо?
- Защото ще е за теб. Не трябва да го виждаш. Ще се изчервя от срам - казах аз и вдигнах разкриващи уязвимостта си очи. Исках да му кажа единствено с поглед, че се предавам пред него и много, много ще го мразя, ако злоупотреби с това. Но все още се надявах, че някой ден няма да се налага да превеждам погледите си.
- Ще ми го прочетеш, обещай ми.
- Не мога. Ще се притесня. Ще треперя.
- Но ще трепериш пред мен.
- Колко е хубаво, като се замислиш - заговорих бавно и замислено, лежейки. - Хората се притесняват и изчервяват, треперят, изпотяват се и така искат да променят всичко това у себе си. Дори се опитват. Но има моменти, моменти с един определен тип хора, в които да се притесняват и да треперят, и да се изчервяват, та дори и да се потят, е нещо толкова безкрайно лично и съкровено. Не е ли прекрасно?
- Прекрасно е - съгласи се той и ме целуна.
- А знаеш ли кое е тъжното? - продължих аз.
- Кое?
- Че хората понякога се отдалечават и забравят, че са преодолявали страховете си благодарение на някого, че са треперили пред него, че са захвърляли задръжките си, че са спирали да извръщат главите си, че са спирали да говорят с недомлъвки, че са целували тогава, когато са искали - забравят и си изграждат съвсем ново поведение, което изключва тези спомени. Изключва ги, за да оцелеят, защото се страхуват, че другият може да не ги помни и не знам още защо - но сякаш никога нищо не е било.
- Аз няма да те забравя.
- Не те моля да не ме забравяш.
- Но аз няма да те забравя.
- А аз помня всичко.
- Аз също.
- Мхм. Но сега моментът не е такъв.
- Не е ли?
- Не. Рано е за забравяне. Сега те вграждам трайно в паметта си.
- Трябва ли да внимавам, щом вграждам и теб в своята? - погледна ме той настойчиво, както правеше, когато изискваше от мен да не се измъквам и да му отговоря.
- Да. Мисли си, че трябва да внимаваш. Не знам все още.
Никаква музика, никакви коли, никакви кучета, котки, петли.
- Знаеш ли колко други като нас са се намирали в подобна ситуация, на тъмно, на нощна, полусиня, полулунна светлина и са си говорили такива неща, мислейки, че пишат някаква история и че са поети, и романтици, и че са единствени..
- Не мисли за другите хора, другите хора не са важни. Мислиш прекалено много за тях.
- И това обърква всичките ми очаквания и представи, и усещания понякога - да, знам.
Стиснах ръката му.
- Може би казах прекалено много. Има ли начин да върна думите си назад?
- Само ако си ме изглъгала за нещо. Но аз те познавам. И знам, че не си.
- И какво знаеш сега?
- Че не искаш да си тръгваш. И че искаш да си точно тук и никъде другаде.
- Уверен ли си в това?
- Да.
- Напълно?
- Мхм.
- Не искам да знам дали аз съм по-нужна на теб или пък ти на мен. Искам просто да заспя до теб.
А той стисна мен.
- Счупи ме, моля ти се.
- Не искам. После ще трябва да те лепя.
И съм сигурна, че се усмихна, докато го казваше.
- Стисни ме по-силно.
Стисна ме по-силно.
- Добре-е-е, не ме стискай повече.
Пусна ме и легна на гърдите ми.
- Слушай сърцето ми - наредих, докато прокарвах пръсти през косата му и го гледах.
- Слушам го.
- И какво?
- Бие.
- Как?
- Нормално. Не много учестено, нито пък бавно.
- Не му се обиждай. То не иска да каже това.
Той вдигна глава от гърдите ми и се усмихна.
- А какво иска да каже?
- Иска да каже, че се изморява, когато съм с теб. Но това е здравословно.
После разкопча няколко копчета на роклята, с която бях, отмести плата и целуна кожата над сърцето ми.
Измъкнах се от него, съблякох роклята и се пъхнах под чаршафа. Той дойде при мен, а аз се притиснах о него и с мигли галех брадичката му, когато вдигах глава и го поглеждах.
- Хайде, говори ми нещо, говори ми, преди да заспим.
- Обичам да съм с теб.
- Дори когато ти казвам хубави неща?
- Дори тогава.
- Харесваш ли ме, когато те харесвам?
- ..Да. Защо мислиш, че не е така?
- Защото знаеш какви са хората - мазохисти - бавно изричах, унасяйки се на гърдите му спокойно. В този момент бях сигурна, че не трябва да ме е страх, че не трябва да се пазя.
- Толкова се радвам, че ти е хубаво с мен и че искаш да си с мен, наистина. Помниш ли, когато те попитах какво мислиш за мен и все още не знаех, че всъщност мислиш за мен?
- Мхм..
- А когато ми каза, че нямаш право да искаш нещо от мен?
- Все още нямам.
- Имаш.
- Не.
- Поискай нещо.
- Страх ме е, че може да поискам нещо грешно.
- Рискувай.
- Хайде да спим. Трябва да ставаш рано.
- Поискай нещо.
Помислих и тихо му прошепнах:
- Бъди тук, когато се събудя.
- Добре. Ще бъда - обеща той и ме целуна.
Минаха още час или два - люлякови, а аз не желаех да ги пусна, но за да бъда част от тях, трябваше да се слея с тях и да ги остава да летят. В някой от всички часове на нощта, в някоя от минутите на тези часове, в някоя от секундите на тези минути започнах да чувам думите му далечни или по-скоро започнах да ги сънувам.
- Ще бъда тук, когато се събудиш.
- Настрой алармата си за 6 - напомних му, заспивайки.
- Ще бъда тук, когато се събудиш, чу ли?
Но аз вече спях.
Той ме целуна по челото и се приближи съвсем плътно до мен, а после затвори очи и си помисли, че помни прекалено много, че вгражда прекалено дълбоко в паметта си, че го показва прекалено малко, за да разчита на нечия утеха и разбиране по-късно, че нищо не е безкрайно.
Няколко часа по-късно, когато се събудих, открих едно спазено обещание. И си помислих, че може би ще променя мнението на някого за безкрайните неща.

2 comments:

highway blues said...

Но все още се надявах, че някой ден няма да се налага да превеждам погледите си.

Да. Вес. Да.

Anonymous said...

wow.