След малко излизам. Нямам идея ще чувам ли музика в ушите си. Нищо не знам. След малко излизам и така. Потрепер-потрепер.
Преди час и половина гледах книгите си и ми се искаше да открия истината, като отворя някоя на произволна страница. Някаква истина, отговор, пътека, нещо.
Отворих "За писането" на Кинг някъде в самото й начало и се зачетох, съвсем забравила, че търся нещо. Сега се сещам, че това, което прочетох, се отнасяше за майката на Кинг, която два пъти била свидетел на човешка смърт, като във втория случай не я видяла, а я чула. А Кинг останал много любопитен как може да чуеш, че някой умира.
Не искам никой да умира. Искам да съм навън. Освен това искам да дезинфекцирам рана. Освен това мисленето ми напоследък прекалено често си служи с думите "мъже" и "жени".
Обичам начина, по който мъжете обичат и боготворят жените.
Една реклама ме застави да напиша нещо. Не претендирам, че в момента мога да достигна особено висока литературна стойност.
Рамо.
4/20/2010
purple in the morning
Не става въпрос за чувства, става въпрос за пространство и материя, връзка, описания и някой акт.
Това установих, докато хвърлях бързи погледи на блога си.
Преди около две седмици закръглено изчислих, че една не много едра капка вода се отронва от мокър косъм, когато в нея се нанижат средно от осем до десет други капки.
Обичам да се къпя.
(Това наблюдение лесно можех да отразя с удобната си червена химикалка с капаче в някой тефтер или да го редуцирам до квинтесенцията му в Туитър, но по дяволите, автономията на текста е важна.)
Това установих, докато хвърлях бързи погледи на блога си.
Преди около две седмици закръглено изчислих, че една не много едра капка вода се отронва от мокър косъм, когато в нея се нанижат средно от осем до десет други капки.
Обичам да се къпя.
(Това наблюдение лесно можех да отразя с удобната си червена химикалка с капаче в някой тефтер или да го редуцирам до квинтесенцията му в Туитър, но по дяволите, автономията на текста е важна.)
4/19/2010
Predictable behaviour. I crave ya.
Няма да кажа нищо повече, няма да направя нищо повече. Защото само още една дума, още един поглед, още едно движение - въздухът ще натежи и ще започне да нагарча. И без това не мога да дишам от отрова, става ми лошо, гади ми се, повдига ми се.
Това е, другото е прекалено сложно. Или аз съм празна.
Но нека не се оставям на догадки. Плитко е. А би трябвало, би трябвало да вярвам, че в себе си мога да побера болка и сладка тръпка колкото в една очна линия и в едно червено червило. Вероятно това се случва сега - пълня се до предела си с болка и сладка тръпка - болка и сладка тръпка от първия етап. Най-лекият.
Обичам риба и миш-маш, преди никога не слагах сол, когато се хранех, но от месец-месец и половина-два обожавам соев сос. Обичам и леща. Обичам да пиша наум, докато обядвам по никое време сама в къщата. Понеже съм сама в къщата достатъчно дълго от достатъчно много години. През почти половината от деня.
Когато обичам леща, обичам да пиша наум. Когато обичам риба, миш-маш и соев сос, мразя всички боклуци в шумящи опаковки и станиоли.
Когато обожавам пресни домати с парче сирене, се вълнувам ужасно много заради нещо или заради някого и нямам правдоподобна идея защо имам време за нещо толкова маловажно като храна.
Съществувам на базата на трептене - мънички отклонения от обичайната ми амплитуда, от време на време някое по-осезаемо и забележимо, а след него - връщане в нормално положение. Трептене. Неосъзнато очакване, непредвидени последствия от настоящето, неизчислени привилегии и облаги, непрозрени възможности. Само проблясъци - това е светът ми. Иска ми се да пиша, но се измъчвам, имам толкова много за казване, а сякаш нямам нищо. Не си намирам място и осъзнавам, че може би ще се обвинявам, ако пропусна с такъв широк замах всичко, без дори да спомена една от всичките прашинки, влезли в очите ми по време на дългите нощи под проклетата, но практична нощна лампа и под съвсем неудобната и зрителноубиваща такава, която обаче с тъмни чувства обожавам.
Заспивам по различен начин, а копнежът ми се промива от времето. Мисля си за небесата в живота си, за старата гимназия, за хрупкавите сладки с мармалад и орехи на баба Бояна, за олющените стени в цвят сьомга, за това колко искам да отида в двора на училище в някоя лятна нощ и да гледам огромното, дълбоко и звездно небе, покриващо кестени и спокойствие, докато седя с някого на стъпалата отзад.
Най-голямото и космическо небе, което някога съм виждала, заби нож в сърцето ми в началото на октомври, всъщност шести, а си мислех, че беше пети. Приемам го като събитие в живота си. Помня това небе по улицата, където едно циганско семейство живее без врата - там си представях как някога, когато имам дете, ще ме е страх да го оставя да погледне нагоре, защото очите му ще изтекат като черни отровни реки, защото ще се стопи от стенание и забити остриета в себе си, защото в гротесков гърч ще се свие, ще се сбръчка, ще се превърне отново в зародиш, а после в горещ восък и ще изтече.
Небето по дългата улица със спретнати къщи, на която се озоваваш, след като си минал по друга дълга улица, наподобяваща на снимка с лошо качество, направена към 19 часа през пролетта от средно добър телефон без светкавица - там беше още по-усойно. Облаците се бяха навили спираловидно около луната, а тя грееше като бяло-жълт център на гигантска притегателна бездна. Там зениците ми се превърнаха в умалени и обърнати образи на пипала и митология, Олимп и пробождащо като шипове мълчание.
Небето до старата гимназия, където някакъв скитник отдавна спеше, където въпреки параноята си все търсех движения из черните стаи на подземния етаж, приютил в себе си сенки, ужаси и страх, страх, о, как обичам да ме е страх. Гимназията, която асоциирах със стотици безследно изчезнали ученици в спретнати черно-бели униформи. Гимназията, която има най-красивата ограда по залез, обгърната от избуяла трева. Пленителна и хипнотизираща с мрачната си, митолигична романтика, чиста любов, в която, обещавам, ще се давя. Небето там беше полъх от облаци, издихания от космически ауспуси, безкрай, без край.
И го помня, помня цялата вечер, помня как гледах и пишех наум без пощада, а след това направих компромис с празнотата и разочарованието, които щях да изпитам, като разбера, че думите ми не се развняват и на една стотна от цялата умопомрачителна красота и мистерия на това небе. И писах.
Другото небе е онова на прозрачния, твърд като стъкло хладен, предвеликденски въздух. Разцъфналите дръвчета, бързането и очакването. Китайски порцелан, невидими китари, кофеин, история, главоболие и буца нерви в гърлото. А понякога просто комфортно вцепенение.
Третото небе, което ясно помня, ме хвърли в детските запечатвания на "Цар Лъв" - голяма, тънка, гланцирана и много цветна. Такова ми се стори, когато осъзнах колко е близо, каква възможност имам и колко много звезди са се полепили по него. Небе в саваната и измъчващите ме мисли така ли се държа, когато мога да освободя думите си, а вместо това просто мълча.
Една от последните картини, която запазих в себе си въпреки наложителната нужда от разчистване, характеризираща ме напоследък, беше крайдунавското сиво-синкаво, розово-лилаво, залязващо и потъващо във вечер небе. Такова го помня - размазани и пресичащи се тънки и дебели щрихи от четки. Топлина и млечност. Малко носталгия и удобна сънливост. Небе, което не може веднага да споделиш, небе, което изисква да се отделиш от останалите и да се усамотиш - първо да се усамотиш наистина, за да откриеш правилната настройка, а след това да инжектираш самотата си в обстановката - в него, в реката, във ферибота, в островчетата, в отчуждеността и надеждите, в румънските улици, тирове и светлини, в остатъка от детски смях, във вятъра, в тревата - сочна и тъмно зелена, в руините от римската крепост и в неосъзната любов, която това място предлага.
След това вдигаш темпрература, гърчиш се конвулсивно, закриваш очи, а малко по-късно свенливо се изправяш пред това, от което ти е неудобно (неудобно, не срам), въздухът се свива и постепенно намалява, думите намялавят също пропорционално на рационалните мисли и в някой мрачен априлски следобед, не осъзнавайки готвиш ли се наистина за това, което вероятно предстои, и ще бъдат ли тези мисли революционни, разбираш, че си писала. Писала си за някакви фрагменти от живота си, вадиш спомени и бегли припознавания, молиш паметта и въображението си за милост, искаш да споделиш как в малкия изгнил град, стига да има няколко Човека и други, по-маловажни, колкото да създават движение, стига да ги има, омесени с автомобилен шум, музика и червена светлина, може да умреш от неразбираема носталгия по нещо, което никога няма да имаш и което винаги е живеело в теб.
Това е, другото е прекалено сложно. Или аз съм празна.
Но нека не се оставям на догадки. Плитко е. А би трябвало, би трябвало да вярвам, че в себе си мога да побера болка и сладка тръпка колкото в една очна линия и в едно червено червило. Вероятно това се случва сега - пълня се до предела си с болка и сладка тръпка - болка и сладка тръпка от първия етап. Най-лекият.
Обичам риба и миш-маш, преди никога не слагах сол, когато се хранех, но от месец-месец и половина-два обожавам соев сос. Обичам и леща. Обичам да пиша наум, докато обядвам по никое време сама в къщата. Понеже съм сама в къщата достатъчно дълго от достатъчно много години. През почти половината от деня.
Когато обичам леща, обичам да пиша наум. Когато обичам риба, миш-маш и соев сос, мразя всички боклуци в шумящи опаковки и станиоли.
Когато обожавам пресни домати с парче сирене, се вълнувам ужасно много заради нещо или заради някого и нямам правдоподобна идея защо имам време за нещо толкова маловажно като храна.
Съществувам на базата на трептене - мънички отклонения от обичайната ми амплитуда, от време на време някое по-осезаемо и забележимо, а след него - връщане в нормално положение. Трептене. Неосъзнато очакване, непредвидени последствия от настоящето, неизчислени привилегии и облаги, непрозрени възможности. Само проблясъци - това е светът ми. Иска ми се да пиша, но се измъчвам, имам толкова много за казване, а сякаш нямам нищо. Не си намирам място и осъзнавам, че може би ще се обвинявам, ако пропусна с такъв широк замах всичко, без дори да спомена една от всичките прашинки, влезли в очите ми по време на дългите нощи под проклетата, но практична нощна лампа и под съвсем неудобната и зрителноубиваща такава, която обаче с тъмни чувства обожавам.
Заспивам по различен начин, а копнежът ми се промива от времето. Мисля си за небесата в живота си, за старата гимназия, за хрупкавите сладки с мармалад и орехи на баба Бояна, за олющените стени в цвят сьомга, за това колко искам да отида в двора на училище в някоя лятна нощ и да гледам огромното, дълбоко и звездно небе, покриващо кестени и спокойствие, докато седя с някого на стъпалата отзад.
Най-голямото и космическо небе, което някога съм виждала, заби нож в сърцето ми в началото на октомври, всъщност шести, а си мислех, че беше пети. Приемам го като събитие в живота си. Помня това небе по улицата, където едно циганско семейство живее без врата - там си представях как някога, когато имам дете, ще ме е страх да го оставя да погледне нагоре, защото очите му ще изтекат като черни отровни реки, защото ще се стопи от стенание и забити остриета в себе си, защото в гротесков гърч ще се свие, ще се сбръчка, ще се превърне отново в зародиш, а после в горещ восък и ще изтече.
Небето по дългата улица със спретнати къщи, на която се озоваваш, след като си минал по друга дълга улица, наподобяваща на снимка с лошо качество, направена към 19 часа през пролетта от средно добър телефон без светкавица - там беше още по-усойно. Облаците се бяха навили спираловидно около луната, а тя грееше като бяло-жълт център на гигантска притегателна бездна. Там зениците ми се превърнаха в умалени и обърнати образи на пипала и митология, Олимп и пробождащо като шипове мълчание.
Небето до старата гимназия, където някакъв скитник отдавна спеше, където въпреки параноята си все търсех движения из черните стаи на подземния етаж, приютил в себе си сенки, ужаси и страх, страх, о, как обичам да ме е страх. Гимназията, която асоциирах със стотици безследно изчезнали ученици в спретнати черно-бели униформи. Гимназията, която има най-красивата ограда по залез, обгърната от избуяла трева. Пленителна и хипнотизираща с мрачната си, митолигична романтика, чиста любов, в която, обещавам, ще се давя. Небето там беше полъх от облаци, издихания от космически ауспуси, безкрай, без край.
И го помня, помня цялата вечер, помня как гледах и пишех наум без пощада, а след това направих компромис с празнотата и разочарованието, които щях да изпитам, като разбера, че думите ми не се развняват и на една стотна от цялата умопомрачителна красота и мистерия на това небе. И писах.
Другото небе е онова на прозрачния, твърд като стъкло хладен, предвеликденски въздух. Разцъфналите дръвчета, бързането и очакването. Китайски порцелан, невидими китари, кофеин, история, главоболие и буца нерви в гърлото. А понякога просто комфортно вцепенение.
Третото небе, което ясно помня, ме хвърли в детските запечатвания на "Цар Лъв" - голяма, тънка, гланцирана и много цветна. Такова ми се стори, когато осъзнах колко е близо, каква възможност имам и колко много звезди са се полепили по него. Небе в саваната и измъчващите ме мисли така ли се държа, когато мога да освободя думите си, а вместо това просто мълча.
Една от последните картини, която запазих в себе си въпреки наложителната нужда от разчистване, характеризираща ме напоследък, беше крайдунавското сиво-синкаво, розово-лилаво, залязващо и потъващо във вечер небе. Такова го помня - размазани и пресичащи се тънки и дебели щрихи от четки. Топлина и млечност. Малко носталгия и удобна сънливост. Небе, което не може веднага да споделиш, небе, което изисква да се отделиш от останалите и да се усамотиш - първо да се усамотиш наистина, за да откриеш правилната настройка, а след това да инжектираш самотата си в обстановката - в него, в реката, във ферибота, в островчетата, в отчуждеността и надеждите, в румънските улици, тирове и светлини, в остатъка от детски смях, във вятъра, в тревата - сочна и тъмно зелена, в руините от римската крепост и в неосъзната любов, която това място предлага.
След това вдигаш темпрература, гърчиш се конвулсивно, закриваш очи, а малко по-късно свенливо се изправяш пред това, от което ти е неудобно (неудобно, не срам), въздухът се свива и постепенно намалява, думите намялавят също пропорционално на рационалните мисли и в някой мрачен априлски следобед, не осъзнавайки готвиш ли се наистина за това, което вероятно предстои, и ще бъдат ли тези мисли революционни, разбираш, че си писала. Писала си за някакви фрагменти от живота си, вадиш спомени и бегли припознавания, молиш паметта и въображението си за милост, искаш да споделиш как в малкия изгнил град, стига да има няколко Човека и други, по-маловажни, колкото да създават движение, стига да ги има, омесени с автомобилен шум, музика и червена светлина, може да умреш от неразбираема носталгия по нещо, което никога няма да имаш и което винаги е живеело в теб.
4/15/2010
..always one foot on the ground.
Странно е. Не е ли странно? Някак неудобно и неловко е, стар забравен навик, старо, заровено в тъмниците на съзнанието докосване, нещо, което си изхвърлил и на което си попаднал, не знаейки какво точно да чувстваш. Загубена вещ, която някога си обичал, но привързаността се е изпарила. Която откриваш и те обърква.
Ако не целият текст, то поне заглавията към него бяха налице в главата ми, бяха подготвени и оставаше само да си избера едно, докато не се появи вече избраното. До самото решение бях раздвоена между него и "when I asked your name you asked the time", но хвърлям акцента на деня върху риска вместо върху мрачния разврат.
Научих се да оцелявам с кратки мисли, разхвърляни цитати от видове изкуство, затворени очи и хедонистични протягания след дълъг или крайно оскъден сън, кафе и пак кафе, безсъние и светът сега, констрастиращ на историята, бързането, главоболието и тръпката. Научих се да не страдам, задето не споделям всичко важно, разцъфнало през април, и се научих да го потушавам с много музика, когато не трябва, много мисли, когато не трябва.
Но все някога ще съумея да се залепя, все някога ще получа малко свобода.
Сега съм пред дилема - абсолютно ненужна и възпрепятстваща дилема, погледната на фона на всичко останало - но по дяволите, не мога да потискам и не искам да потискам повече нито думите, нито действията си.
Освен че искам да се разкъсам на парчета под резенче луна, почти черно небе, обсипано със студени и ясни звезди, и бели черешови цветове, създаващи китайски порцеланов контраст, искам да разкъсам и твоя свят на парчета, на кървави, отиващи си чувства, отиващи си, за да ги заместят други. Проклета да съм, нека.
Дядо ми наскоро цитира нещо интересно - "Най-щастлива е онази жена, която не се е раждала".
Искам да подчинявам. Да, ще подчинявам.
(Колебаех се между сцената от "Джери Магуайър", където Том Крус не е отвратителен и разтапя Рене Зеуегър, а тя гледа така, сякаш й прилошава, но реших да избера тази, защото:
1. Това е Кейт Уинслет, това е "Титаник", това е пот, това е желание, това е Джеймс Хорнър, това е многопластова и заслужаваща единствено да бъде изживяна гореща болка;
2. Аз съм тази, която се променя.)
Come on, break my heart
I'm ready.
Ако не целият текст, то поне заглавията към него бяха налице в главата ми, бяха подготвени и оставаше само да си избера едно, докато не се появи вече избраното. До самото решение бях раздвоена между него и "when I asked your name you asked the time", но хвърлям акцента на деня върху риска вместо върху мрачния разврат.
Научих се да оцелявам с кратки мисли, разхвърляни цитати от видове изкуство, затворени очи и хедонистични протягания след дълъг или крайно оскъден сън, кафе и пак кафе, безсъние и светът сега, констрастиращ на историята, бързането, главоболието и тръпката. Научих се да не страдам, задето не споделям всичко важно, разцъфнало през април, и се научих да го потушавам с много музика, когато не трябва, много мисли, когато не трябва.
Но все някога ще съумея да се залепя, все някога ще получа малко свобода.
Сега съм пред дилема - абсолютно ненужна и възпрепятстваща дилема, погледната на фона на всичко останало - но по дяволите, не мога да потискам и не искам да потискам повече нито думите, нито действията си.
Освен че искам да се разкъсам на парчета под резенче луна, почти черно небе, обсипано със студени и ясни звезди, и бели черешови цветове, създаващи китайски порцеланов контраст, искам да разкъсам и твоя свят на парчета, на кървави, отиващи си чувства, отиващи си, за да ги заместят други. Проклета да съм, нека.
Дядо ми наскоро цитира нещо интересно - "Най-щастлива е онази жена, която не се е раждала".
Искам да подчинявам. Да, ще подчинявам.
(Колебаех се между сцената от "Джери Магуайър", където Том Крус не е отвратителен и разтапя Рене Зеуегър, а тя гледа така, сякаш й прилошава, но реших да избера тази, защото:
1. Това е Кейт Уинслет, това е "Титаник", това е пот, това е желание, това е Джеймс Хорнър, това е многопластова и заслужаваща единствено да бъде изживяна гореща болка;
2. Аз съм тази, която се променя.)
Come on, break my heart
I'm ready.
4/07/2010
We are far too young and clever
Аз решавам дали има Господ, аз му позволявам да ме съди за неща, за които смятам, че е правилно хората да бъдат съдени, аз си поставям "да" и "не", "добро" и "лошо", "може" и "не може". Това май е ясно?
Пиша този текст, за да се обичам поне малко днес. Защото се чудя с кого и на кого да говоря, имам сънища за разказване, къщата е моя, писалките и цветните моливи са мои, почеркът ми е педантичен, когато не бързам за никъде, но трябва да бързам, пошло оранжево свети електриково от бюрото, махнете този кич, гледах един епизод на "Ориндж Каунти", не беше зле, стана ми мъчно за Райън, горкият, аз съм Весела, имам лош вкус за хора, понякога да, понякога не, понякога преценявам правилно, понякога не, знам какво е ужасно опасно, знам и не трябва да вървя натам, пусна ли си музика, увеличена докрай, отмивам всички панически клетки, ексфолирам стресираното си тяло, по дяволите спокойствието, потрепер-потрепер, въобще не мога да си представя всичко, както ще бъде, но все пак ми изглежда някак дъжвовно и мрачно, а исках да съм със зелена блуза, е, явно не, благодаря много, като се събудя с идеята да умра, защото мога да живея, ще се опитам да разкажа за счупените облаци в небето на залеза, ферибота и реката, вятъра и колко обичам да пътувам, но не крийте звездите и нощния хлад от мен, защото се задушавам.
Лек ден, благодаря.
Пиша този текст, за да се обичам поне малко днес. Защото се чудя с кого и на кого да говоря, имам сънища за разказване, къщата е моя, писалките и цветните моливи са мои, почеркът ми е педантичен, когато не бързам за никъде, но трябва да бързам, пошло оранжево свети електриково от бюрото, махнете този кич, гледах един епизод на "Ориндж Каунти", не беше зле, стана ми мъчно за Райън, горкият, аз съм Весела, имам лош вкус за хора, понякога да, понякога не, понякога преценявам правилно, понякога не, знам какво е ужасно опасно, знам и не трябва да вървя натам, пусна ли си музика, увеличена докрай, отмивам всички панически клетки, ексфолирам стресираното си тяло, по дяволите спокойствието, потрепер-потрепер, въобще не мога да си представя всичко, както ще бъде, но все пак ми изглежда някак дъжвовно и мрачно, а исках да съм със зелена блуза, е, явно не, благодаря много, като се събудя с идеята да умра, защото мога да живея, ще се опитам да разкажа за счупените облаци в небето на залеза, ферибота и реката, вятъра и колко обичам да пътувам, но не крийте звездите и нощния хлад от мен, защото се задушавам.
Лек ден, благодаря.
Subscribe to:
Posts (Atom)