Няма да кажа нищо повече, няма да направя нищо повече. Защото само още една дума, още един поглед, още едно движение - въздухът ще натежи и ще започне да нагарча. И без това не мога да дишам от отрова, става ми лошо, гади ми се, повдига ми се.
Това е, другото е прекалено сложно. Или аз съм празна.
Но нека не се оставям на догадки. Плитко е. А би трябвало, би трябвало да вярвам, че в себе си мога да побера болка и сладка тръпка колкото в една очна линия и в едно червено червило. Вероятно това се случва сега - пълня се до предела си с болка и сладка тръпка - болка и сладка тръпка от първия етап. Най-лекият.
Обичам риба и миш-маш, преди никога не слагах сол, когато се хранех, но от месец-месец и половина-два обожавам соев сос. Обичам и леща. Обичам да пиша наум, докато обядвам по никое време сама в къщата. Понеже съм сама в къщата достатъчно дълго от достатъчно много години. През почти половината от деня.
Когато обичам леща, обичам да пиша наум. Когато обичам риба, миш-маш и соев сос, мразя всички боклуци в шумящи опаковки и станиоли.
Когато обожавам пресни домати с парче сирене, се вълнувам ужасно много заради нещо или заради някого и нямам правдоподобна идея защо имам време за нещо толкова маловажно като храна.
Съществувам на базата на трептене - мънички отклонения от обичайната ми амплитуда, от време на време някое по-осезаемо и забележимо, а след него - връщане в нормално положение. Трептене. Неосъзнато очакване, непредвидени последствия от настоящето, неизчислени привилегии и облаги, непрозрени възможности. Само проблясъци - това е светът ми. Иска ми се да пиша, но се измъчвам, имам толкова много за казване, а сякаш нямам нищо. Не си намирам място и осъзнавам, че може би ще се обвинявам, ако пропусна с такъв широк замах всичко, без дори да спомена една от всичките прашинки, влезли в очите ми по време на дългите нощи под проклетата, но практична нощна лампа и под съвсем неудобната и зрителноубиваща такава, която обаче с тъмни чувства обожавам.
Заспивам по различен начин, а копнежът ми се промива от времето. Мисля си за небесата в живота си, за старата гимназия, за хрупкавите сладки с мармалад и орехи на баба Бояна, за олющените стени в цвят сьомга, за това колко искам да отида в двора на училище в някоя лятна нощ и да гледам огромното, дълбоко и звездно небе, покриващо кестени и спокойствие, докато седя с някого на стъпалата отзад.
Най-голямото и космическо небе, което някога съм виждала, заби нож в сърцето ми в началото на октомври, всъщност шести, а си мислех, че беше пети. Приемам го като събитие в живота си. Помня това небе по улицата, където едно циганско семейство живее без врата - там си представях как някога, когато имам дете, ще ме е страх да го оставя да погледне нагоре, защото очите му ще изтекат като черни отровни реки, защото ще се стопи от стенание и забити остриета в себе си, защото в гротесков гърч ще се свие, ще се сбръчка, ще се превърне отново в зародиш, а после в горещ восък и ще изтече.
Небето по дългата улица със спретнати къщи, на която се озоваваш, след като си минал по друга дълга улица, наподобяваща на снимка с лошо качество, направена към 19 часа през пролетта от средно добър телефон без светкавица - там беше още по-усойно. Облаците се бяха навили спираловидно около луната, а тя грееше като бяло-жълт център на гигантска притегателна бездна. Там зениците ми се превърнаха в умалени и обърнати образи на пипала и митология, Олимп и пробождащо като шипове мълчание.
Небето до старата гимназия, където някакъв скитник отдавна спеше, където въпреки параноята си все търсех движения из черните стаи на подземния етаж, приютил в себе си сенки, ужаси и страх, страх, о, как обичам да ме е страх. Гимназията, която асоциирах със стотици безследно изчезнали ученици в спретнати черно-бели униформи. Гимназията, която има най-красивата ограда по залез, обгърната от избуяла трева. Пленителна и хипнотизираща с мрачната си, митолигична романтика, чиста любов, в която, обещавам, ще се давя. Небето там беше полъх от облаци, издихания от космически ауспуси, безкрай, без край.
И го помня, помня цялата вечер, помня как гледах и пишех наум без пощада, а след това направих компромис с празнотата и разочарованието, които щях да изпитам, като разбера, че думите ми не се развняват и на една стотна от цялата умопомрачителна красота и мистерия на това небе. И писах.
Другото небе е онова на прозрачния, твърд като стъкло хладен, предвеликденски въздух. Разцъфналите дръвчета, бързането и очакването. Китайски порцелан, невидими китари, кофеин, история, главоболие и буца нерви в гърлото. А понякога просто комфортно вцепенение.
Третото небе, което ясно помня, ме хвърли в детските запечатвания на "Цар Лъв" - голяма, тънка, гланцирана и много цветна. Такова ми се стори, когато осъзнах колко е близо, каква възможност имам и колко много звезди са се полепили по него. Небе в саваната и измъчващите ме мисли така ли се държа, когато мога да освободя думите си, а вместо това просто мълча.
Една от последните картини, която запазих в себе си въпреки наложителната нужда от разчистване, характеризираща ме напоследък, беше крайдунавското сиво-синкаво, розово-лилаво, залязващо и потъващо във вечер небе. Такова го помня - размазани и пресичащи се тънки и дебели щрихи от четки. Топлина и млечност. Малко носталгия и удобна сънливост. Небе, което не може веднага да споделиш, небе, което изисква да се отделиш от останалите и да се усамотиш - първо да се усамотиш наистина, за да откриеш правилната настройка, а след това да инжектираш самотата си в обстановката - в него, в реката, във ферибота, в островчетата, в отчуждеността и надеждите, в румънските улици, тирове и светлини, в остатъка от детски смях, във вятъра, в тревата - сочна и тъмно зелена, в руините от римската крепост и в неосъзната любов, която това място предлага.
След това вдигаш темпрература, гърчиш се конвулсивно, закриваш очи, а малко по-късно свенливо се изправяш пред това, от което ти е неудобно (неудобно, не срам), въздухът се свива и постепенно намалява, думите намялавят също пропорционално на рационалните мисли и в някой мрачен априлски следобед, не осъзнавайки готвиш ли се наистина за това, което вероятно предстои, и ще бъдат ли тези мисли революционни, разбираш, че си писала. Писала си за някакви фрагменти от живота си, вадиш спомени и бегли припознавания, молиш паметта и въображението си за милост, искаш да споделиш как в малкия изгнил град, стига да има няколко Човека и други, по-маловажни, колкото да създават движение, стига да ги има, омесени с автомобилен шум, музика и червена светлина, може да умреш от неразбираема носталгия по нещо, което никога няма да имаш и което винаги е живеело в теб.
No comments:
Post a Comment