Аз не искам да помня "Exit Music (For a film)" все така, но знам, че е най-любимата ми спряла песен на света, и това стига, за да я помня. Знам, че понякога я слушам ей така, но и че понякога ме дави в живототворящ и болезнен вопъл. "Please, please, please, let me get what I want" ме убива с надежда и връща вярата ми във всички случайности и мотивации за изправяне, "Wild is the wind" ме изтезава с желание, виртуозност и спряла утопия, но само "Exit Music (For a Film)" е така идеален саундтрак на сцените, в които някой къса сърцето ти парче по парче пред очите ти, докато просто наблюдаваш.
В главата ми наистина е филм, мисленето ми наистина е филмово, често наистина се филмирам и може би животът ми също е филм. А някой ден ще се занимавам с филми?
Мразя да имам въпроси, милион и един въпроса, които няма на кого да задам, на които опитвам сама да си отговоря и накрая успявам дори да повярвам в отговорите си, сякаш някъде съм се прочела. А е толкова опасно.
После идва големият взрив на логиката, психологията, мечтите, реалността, възприятията. И любовта. После глава, възглавница, тишина, никакви мисли и сън.
Не съм сигурна трябва ли да търся някакъв пристан, но знам, че в този момент като спасение (а винаги е лично, когато спасението е свързано с изкуство) изниква Дита фон Тийз под тежкия си тъмен ореол. Не ми се обяснява защо, но ретро излъчването, непоклатимите принципи и стил, очната линия, червеното червило, корсетите, гласът и усмивката й, женствеността й, постигането на всичко в живота й и несъвършената й красота говорят достатъчно.
Омръзна ми от думи за казване и случки за случване. Спирам за малко. Прекалено много рискувам. Ще умра от въображение.
6/22/2010
6/18/2010
Leave all your loving and your longing behind
Обичам лук. Чушки. Маслини. Обичам гъби. Нарязани. Домати, краставици. Варени яйца. Обичам лук. Чушки. Царевица. Обичам чушки. Маслини. Лук. А преди не обичах лук. Обичам краставици. Сирене. Настърган кашкавал. Лук. Чушки. Домати. Обичам маслини. Но тези са безвкусни. Обичам безсолни салати. Варени яйца. Лук. Царевица. Чушки. Овчарска салата. Лук. Обичам чушки. Маслини. Не, не искам да убия никого. Домати, гъби. Нарязани. Шунка. Нещо като шунка. Да, напълно спокойна съм. Маслини. Чушки. Да, нищо ми няма. Нарязани, лук, нарязани, чушки, гъби, маслини, нарязани. Добре съм. Обичам чушки, маслини. Лук. А преди не обичах.
you can't carry it with you if you want to survive
Това трябва да е да си жив. Жива съм. Армани на б***ата. Надцених, подцених? Прибързано. Душ. Вода. Песен. Вик. Писък. Вой. Вода. Лосион за тяло, рокля, спирала, червило, познати, непознати, хора, усмивки, пълен салон, поздрави, учтивости, морал и етика, етикет. Усмивка, трак-трак с нокти. Пълен салон, изключено осветление, прожектори, пълно въображение. Жива съм. Жива. А, казват, границата между двете била тънка. Блажени са вярващите. Аз знам.
you can't carry it with you if you want to survive
Това трябва да е да си жив. Жива съм. Армани на б***ата. Надцених, подцених? Прибързано. Душ. Вода. Песен. Вик. Писък. Вой. Вода. Лосион за тяло, рокля, спирала, червило, познати, непознати, хора, усмивки, пълен салон, поздрави, учтивости, морал и етика, етикет. Усмивка, трак-трак с нокти. Пълен салон, изключено осветление, прожектори, пълно въображение. Жива съм. Жива. А, казват, границата между двете била тънка. Блажени са вярващите. Аз знам.
6/14/2010
Love the way you lie
Прости, задето имам добра памет за пагубни събития, задето понякога от нищото от мен се къса агоничният вик на привързаността, а друг път вой раздира белите ми дробове. Прости, че ме удрят спонтанни романтични проблясъци, когато са нужни само на мен. Прости, че освен отражението на своите не докрай бохемски мечти откривам и болезнената истина, която винаги е между нас. И че сега, в своето писане, съм не независима, а сама.
А аз ще простя на себе си, че трябва да сънувам къщи, за да изляза в събудилия се живот с идеята, че ще разглеждам внимателно къщите по улиците. Че виждам всичко нужно, но понякога го регистрирам така бързо и незабелязващо, че са ми нужни сънища, за да ми покажат пътя.
Чета и слушам, гледам този свят, намирам го в Интернет и в мислите ти, намирам го в историите и в страховете си, намирам го, когато ме няма и когато ми се иска да ме няма, когато плача за нея и слушам българска естрада покрай мама, когато без притеснение копирам строго секретните си чернови на някого, когато не знам да целуна ли дисплея на телефона и какво точно желая най-много. Когато съм ефирна и прозрачна, когато съм "светла като мед", когато "цялата изтръпвам и боли ме", когато искам някъде да напиша "Дали ме целуват по светлото чело/смутените устни на дръзко момче?", когато имам нужда от заплетен и изповеден бял стих, когато ми трябва нещо за четене - стига да е романтично, драматично и лично. Когато музикалната лирика ме подмята като мекотело между различните тоналности на влиянието си, когато ту вярвам, че песента ти ми напомня на плуване, ту си казвам, че "no more dreaming like a girl so in love, so in love" е знак на съдбата, който е трябвало да чуя. Когато съм спокойна, а не искам да бъда, защото ме е страх, че ще изгубя. Когато си кажа, че тези неща не са цел и не ги, не ги насилваш. И когато след обичайното и от време на време малко погнусяващо ме изразяване на чувствата в пиксели разбера, че дори да не съм била, вече съм объркана, е редно да бетонирам неясното в текст, който може и да не бъде видян от човек, от когото бих искала да го види, но в крайна сметка надалече и на дистанция си струва да не се опитвам да постигна нещо, пред нечии конкретни очи, нечий конкретен силен поглед. Защото така постигам повече.
Откривам този свят в страховете си, а той се проявява толкова развратен и изгнил. Не знам дали това е лошо, не знам дали това е хубаво, не знам дали, ако живеехме в деветнайсети век, щях да се чувствам като онези момичета от "Quills", жадни за прозата на Маркиз дьо Сад. Не знам щеше ли да е всичко отново така объркано въпреки строгите норми, истински женственото като култ и освобождаващата липса на глобалност.
Защото не знам как се чувствам и след десетки редове, съшити от колебания и относителност, ми се иска да надраскам поне едно категорично изречение.
Ще повярвам в някой сън. Защото истината за това какво е в мен все някога скоро ще изплува. А тогава вече ще имам това, което ми е нужно, за да не загубя.
А аз ще простя на себе си, че трябва да сънувам къщи, за да изляза в събудилия се живот с идеята, че ще разглеждам внимателно къщите по улиците. Че виждам всичко нужно, но понякога го регистрирам така бързо и незабелязващо, че са ми нужни сънища, за да ми покажат пътя.
Чета и слушам, гледам този свят, намирам го в Интернет и в мислите ти, намирам го в историите и в страховете си, намирам го, когато ме няма и когато ми се иска да ме няма, когато плача за нея и слушам българска естрада покрай мама, когато без притеснение копирам строго секретните си чернови на някого, когато не знам да целуна ли дисплея на телефона и какво точно желая най-много. Когато съм ефирна и прозрачна, когато съм "светла като мед", когато "цялата изтръпвам и боли ме", когато искам някъде да напиша "Дали ме целуват по светлото чело/смутените устни на дръзко момче?", когато имам нужда от заплетен и изповеден бял стих, когато ми трябва нещо за четене - стига да е романтично, драматично и лично. Когато музикалната лирика ме подмята като мекотело между различните тоналности на влиянието си, когато ту вярвам, че песента ти ми напомня на плуване, ту си казвам, че "no more dreaming like a girl so in love, so in love" е знак на съдбата, който е трябвало да чуя. Когато съм спокойна, а не искам да бъда, защото ме е страх, че ще изгубя. Когато си кажа, че тези неща не са цел и не ги, не ги насилваш. И когато след обичайното и от време на време малко погнусяващо ме изразяване на чувствата в пиксели разбера, че дори да не съм била, вече съм объркана, е редно да бетонирам неясното в текст, който може и да не бъде видян от човек, от когото бих искала да го види, но в крайна сметка надалече и на дистанция си струва да не се опитвам да постигна нещо, пред нечии конкретни очи, нечий конкретен силен поглед. Защото така постигам повече.
Откривам този свят в страховете си, а той се проявява толкова развратен и изгнил. Не знам дали това е лошо, не знам дали това е хубаво, не знам дали, ако живеехме в деветнайсети век, щях да се чувствам като онези момичета от "Quills", жадни за прозата на Маркиз дьо Сад. Не знам щеше ли да е всичко отново така объркано въпреки строгите норми, истински женственото като култ и освобождаващата липса на глобалност.
Защото не знам как се чувствам и след десетки редове, съшити от колебания и относителност, ми се иска да надраскам поне едно категорично изречение.
Ще повярвам в някой сън. Защото истината за това какво е в мен все някога скоро ще изплува. А тогава вече ще имам това, което ми е нужно, за да не загубя.
6/10/2010
If I remember the night that we met
Но книгите ни пазеха. Бях в нея само няколко секунди и избухнах в пламъци, тя изстена, господин Голдберг тропна с крак, и изплака като ранено животно, попитах я дали е разстроена, тя завъртя глава отрицателно, отпуснах се върху нея, притиснах буза към гърдите й и видях лицето на майка ти на прозореца на втория етаж.
- Тогава защо плачеш? - попитах аз, изтощен, изпълнен с опит.
- Война! - каза господин Голдберг, ядосан и сразен, гласът му трепереше. - Продължаваме да се избиваме безцелно! Това е война, обявена от човечествеото на човечеството и ще свърши само когато не остане кой да се бие!
- Болеше - отвърна тя.
Отворила съм една голяма папка, озаглавена "Works of Art". Рисунки, текстове. Мои, чужди. Ръкописни, печатни. Смачкани и принтирани и стриктно захванати с телчета. Препрочитам себе си и другите, пълня се, зареждам се.
Любимата ми котка Катюша (известна още като Катюшче, Катюшченце, Катюш и Катюш-ботуш) изчезна. Сега се радвам на друга - с една тъничка идея по-малко гальовна от старата, но все пак добър заместител - Лапичка.
Покрай котките и заместителите си мисля за хората и заместителите, влюбването и разлюбването, разлюбването и влюбването. И когато настъпи момент, в който си лягам, четейки прозата на Дубарова, когато се чувствам "точно толкова нежно, точно толкова художествено тъжна и точно толкова крехка и уязвима"* и смътно усещаща нечия чужда болка, ме удря може би грешното прозрение, че щом любовта разбие някоя дълго пазена и заключвана врата, всичко се обърква. За всички.
Снощи отново гледах реката, за трети път тази година, само че бях застанала точно над нея. Комарите са наистина безпощадни към мен, но знам как най-лесно ще ги преживея. Знам кога най-малко ще се страхувам от водата. Знам кога ще е още по-хубаво.
А по залез е прекрасно. Тогава се сещам за липсата и всички копринени думи и докосвания, на които съм способна. Тогава сърцетуп-туп-туп. Тогава Думичката.
След това Дарик радио ме върна към любовта към изкуството, или по-скоро ми припомни как ми иде да умра по нещата, които обичам, особено когато се срещнем някъде случайно.
От известно време предричам. Пиша това, в което искам да бъда сигурна, че ще се случи, и то се случва по подобен или по-хубав начин от този, който съм искала.
Скоро ще ми се наложи да призная. Да призная, да призная. Че не само бих могла. Че го усещам понякога и може би ще продължа. А нечий живот стана ли по-цветен? И това ще разбера.
Ужасно.
*написано посред нощ, в пристъп на "трябва", в любим тефтер, а под него набързо надраскано стихотворение - каква идилия.
give me a reason to be a woman
- Тогава защо плачеш? - попитах аз, изтощен, изпълнен с опит.
- Война! - каза господин Голдберг, ядосан и сразен, гласът му трепереше. - Продължаваме да се избиваме безцелно! Това е война, обявена от човечествеото на човечеството и ще свърши само когато не остане кой да се бие!
- Болеше - отвърна тя.
Отворила съм една голяма папка, озаглавена "Works of Art". Рисунки, текстове. Мои, чужди. Ръкописни, печатни. Смачкани и принтирани и стриктно захванати с телчета. Препрочитам себе си и другите, пълня се, зареждам се.
Любимата ми котка Катюша (известна още като Катюшче, Катюшченце, Катюш и Катюш-ботуш) изчезна. Сега се радвам на друга - с една тъничка идея по-малко гальовна от старата, но все пак добър заместител - Лапичка.
Покрай котките и заместителите си мисля за хората и заместителите, влюбването и разлюбването, разлюбването и влюбването. И когато настъпи момент, в който си лягам, четейки прозата на Дубарова, когато се чувствам "точно толкова нежно, точно толкова художествено тъжна и точно толкова крехка и уязвима"* и смътно усещаща нечия чужда болка, ме удря може би грешното прозрение, че щом любовта разбие някоя дълго пазена и заключвана врата, всичко се обърква. За всички.
Снощи отново гледах реката, за трети път тази година, само че бях застанала точно над нея. Комарите са наистина безпощадни към мен, но знам как най-лесно ще ги преживея. Знам кога най-малко ще се страхувам от водата. Знам кога ще е още по-хубаво.
А по залез е прекрасно. Тогава се сещам за липсата и всички копринени думи и докосвания, на които съм способна. Тогава сърцетуп-туп-туп. Тогава Думичката.
След това Дарик радио ме върна към любовта към изкуството, или по-скоро ми припомни как ми иде да умра по нещата, които обичам, особено когато се срещнем някъде случайно.
От известно време предричам. Пиша това, в което искам да бъда сигурна, че ще се случи, и то се случва по подобен или по-хубав начин от този, който съм искала.
Скоро ще ми се наложи да призная. Да призная, да призная. Че не само бих могла. Че го усещам понякога и може би ще продължа. А нечий живот стана ли по-цветен? И това ще разбера.
Ужасно.
*написано посред нощ, в пристъп на "трябва", в любим тефтер, а под него набързо надраскано стихотворение - каква идилия.
give me a reason to be a woman
6/09/2010
..but I better not touch.
В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моят страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам, свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надраснал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!
("Посвещение", Петя Дубарова, 04 януари 1979 г.)
Написах го с любов, защото го знам наизуст, защото е първото стихотворение на Дубарова, в което се влюбих, защото съм почти убедена - ако отделя време за всичко нейно, което имам, ще разцъфтя, ще се вдъхновя, ще се променя - още.
Защото преди година и няколко месеца не знаех, че ще искам бавно да го рецитирам в тъмна тишина, през шепот и коприна, през близост и потискани мисли. Не знаех, че ще се отлее така прекрасно в калъпа на усещанията ми.
Това се случва в част от пространството на ирационалния свят. В другия ужасно често ми се иска да лежа на килима и да мисля или просто да лежа - безтегловна и замаяна. Комари и други видове насекоми изсмукват А-положителната ми кръв, тефтерът ми прогресивно се превръща в подиум за синята плетеница на писателския ми почерк и от време на време ми става лошо, гади ми се, конвулсии, свиване на стомаха - сърцетуп-туп-туп.
Гледах кораба, който нито беше красив, нито ме връщаше в историята по някакъв начин, защото не беше дървен. Гледах го и в главата ми изникна асоциацията с "Любов по време на холера", макар никога да не съм харесвала края й. Спомних си Маркес, някакъв смътен щрих за това колко невероятно и с какъв замах пише се прокрадна в дебрите на забравената ми привързаност към изкуството и се възроди. Сякаш си спомних оттенък от полъх на парфюм, частица от докосване. Разбрах, че ми е нужен, нужен, за да изсмуча кръвта му като жаден крайречен комар. А беше топло, беше много топло. Водата не изглеждаше достатъчно синя, Румъния беше и е далеч поне засега и дори не искам да си мисля за по-нататък. Трябва да си наложа цензура. Не цензура на думите, макар че да - трябва да спра и техния приток. Да ги филтрирам, като стъпя на земята. Като спра да си представям. Като забравя.
Някой ден ще проверя тефтерите си, въпреки че и без да го правя, смътно подозирам, че с всяка изминала година, дори да стават по-лаконични, нещо в тях коренно се пречупва и се превръща в дръзко, цинично или пък еротично-романтично. Не знам дали е заради възрастта.
Или пък разбира се.
Няма нормални, да. И напук на ясното съзнание, с което заявих, че го знам, защото всеки го знае, мисля, че онзи ден го научих и запомних наистина. Поклон пред всички, които са създали музика, кино, картини, проза, поезия и други опиати на изкуството благодарение на своите мисли, пориви, пристрастия, страхове, желания и чувства, без да ги цензурират - рисковано, смело, със страст. Защото благодарение на тях всички, които не се нормални, разбират, че другите също не са. И започват да си позволяват повече. И повече.
Не знам какви щяха да са критериите за това какво може и какво не, ако нямаше други хора. Вероятно нямаше да съществува желание, за да има критерии.
Аз мога да премълча това, което ме плаши. Защото не искам да обещавам. Защото може би, скоро. Защото. Стига само лятото да започне. И ще бъда.
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моят страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам, свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надраснал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!
("Посвещение", Петя Дубарова, 04 януари 1979 г.)
Написах го с любов, защото го знам наизуст, защото е първото стихотворение на Дубарова, в което се влюбих, защото съм почти убедена - ако отделя време за всичко нейно, което имам, ще разцъфтя, ще се вдъхновя, ще се променя - още.
Защото преди година и няколко месеца не знаех, че ще искам бавно да го рецитирам в тъмна тишина, през шепот и коприна, през близост и потискани мисли. Не знаех, че ще се отлее така прекрасно в калъпа на усещанията ми.
Това се случва в част от пространството на ирационалния свят. В другия ужасно често ми се иска да лежа на килима и да мисля или просто да лежа - безтегловна и замаяна. Комари и други видове насекоми изсмукват А-положителната ми кръв, тефтерът ми прогресивно се превръща в подиум за синята плетеница на писателския ми почерк и от време на време ми става лошо, гади ми се, конвулсии, свиване на стомаха - сърцетуп-туп-туп.
Гледах кораба, който нито беше красив, нито ме връщаше в историята по някакъв начин, защото не беше дървен. Гледах го и в главата ми изникна асоциацията с "Любов по време на холера", макар никога да не съм харесвала края й. Спомних си Маркес, някакъв смътен щрих за това колко невероятно и с какъв замах пише се прокрадна в дебрите на забравената ми привързаност към изкуството и се възроди. Сякаш си спомних оттенък от полъх на парфюм, частица от докосване. Разбрах, че ми е нужен, нужен, за да изсмуча кръвта му като жаден крайречен комар. А беше топло, беше много топло. Водата не изглеждаше достатъчно синя, Румъния беше и е далеч поне засега и дори не искам да си мисля за по-нататък. Трябва да си наложа цензура. Не цензура на думите, макар че да - трябва да спра и техния приток. Да ги филтрирам, като стъпя на земята. Като спра да си представям. Като забравя.
Някой ден ще проверя тефтерите си, въпреки че и без да го правя, смътно подозирам, че с всяка изминала година, дори да стават по-лаконични, нещо в тях коренно се пречупва и се превръща в дръзко, цинично или пък еротично-романтично. Не знам дали е заради възрастта.
Или пък разбира се.
Няма нормални, да. И напук на ясното съзнание, с което заявих, че го знам, защото всеки го знае, мисля, че онзи ден го научих и запомних наистина. Поклон пред всички, които са създали музика, кино, картини, проза, поезия и други опиати на изкуството благодарение на своите мисли, пориви, пристрастия, страхове, желания и чувства, без да ги цензурират - рисковано, смело, със страст. Защото благодарение на тях всички, които не се нормални, разбират, че другите също не са. И започват да си позволяват повече. И повече.
Не знам какви щяха да са критериите за това какво може и какво не, ако нямаше други хора. Вероятно нямаше да съществува желание, за да има критерии.
Аз мога да премълча това, което ме плаши. Защото не искам да обещавам. Защото може би, скоро. Защото. Стига само лятото да започне. И ще бъда.
6/03/2010
...не целувам момчешки лица
Няма да я открия тази усамотеност, от която така се нуждая. Подозирам, няма да открия и думите, които ми трябват, няма да открия нищо освен вече наученото наизуст. Защото болката е неистова, любовта е единствена, новината е шокираща, а аз обичам да уча света отначало - така се чувствам сигурна и затова вярвам, че всичко, което някога са ми казвали, че предстои, вероятно ще е по-различно за мен. Защото обичам да подкопавам основите.
Не мога да изисквам от себе си нещо грандиозно - представям си суровия си поглед, нещо като този от снимката на профила, само че малко по-концентриран, отколкото малтретиран. Представям си и как слушаш почти лигавия ми глас и това някак ти действа. Или си въобразявам, че е така и държа нещата под контрол.
Ако знаете, ако знаете само как пръстите ми жадно и бясно натискат и бият с невидим камшик клавишите - представете си мъж, свиреп като животно, и девственица с влажен поглед.
Абстиненция? Не знам. Инсомния - никаква. По-скоро много сън. Гади ми се от сън. Ще преживея ли? Ще преживея ли? Ще преживея ли, капнала от умора, защото мисля, че така ще е най-пълноценно? Отговори?
Успокоението се крие в това, че по-малко думи = повече действия. Донякъде.
Както не винаги, но както много често ме гони ново необяснимо усещане, необяснимо величие и поклоничество към дивата сила на природата и възмножността, която тя крие за двама. Един, двама.
Не знам дали идва от прекрасните зелени и морскопростиращи се Родопи, или от представата ми за момичето, което прави заклинания по пълнолуние, но нещо между вой, античност, мистика, животинска страст, усамотение, докосвания и любов жари моята крехка и прекалено наситена на сън аура.
Не съм гледала филми, не съм чела.
Пътувах до изнемога, бях до изнемога, смях се и гледах през прозореца на автобуса, виках "едно, двее, триии, четити........дванайсет" много повече от дванайсет пъти, кроях планове как ще раздера сърцето си и сързераздрана и вече изпразнена, ще споделя, че това училище и този клас, и тези дванайсет години могат с право да ме гледат покровителствено още дълго време, защото едновременно бяха част от времето ми, и то не просто някаква, а ОГРОМНА, и успяха да направят това време значимо, така значимо.
Освен това явно и показно се гордея, че съм един от малкото хора на този свят, които познавам и които ОБИЧАТ класа си.
Но това е една дълга история, която стана малко преексплоатирана и преакомпанирана от Тоника, Щурците и ФСБ (ама, разбира се, ФСБ!), която в текущия момент не налива очите ми. Предполагам, това се дължи на хилядите смесени чувства - малко е трудно да разбереш с кого ще се срещнеш, с кого наистина ще имаш нужда да се срещаш не след десет години, а след максимум десет дена, докато Илиян зарибява с "Йо-йо. Стига си ме дразнила". Неизбежни са виното, водките, танците, някой пиян, скъсаните чорапогащници, масовата еуфория, масовото недоспиване, недояждане и преяждане.
Покрай всичко това, което, ако можех, щях да върна, и беше, да, беше прекрасно, все пак успях да доловя своята уплаха, че ще загубя способността си да съзерцавам, да съм понякога антисоциална и пишеща наум, боготворяща мъртъвци и странна, впуснала се в детайла и в някакви неща - неопределими, изгубени или едва уловими.
Сега ще трябва да се отрезвя, без да казвам "Наздраве", без да излизам на чист въздух, без да има цигара, която да догори, докато аз не я пуша, без, без, без..
От Югозападна България се върнах с една книга подарък и с избрани творби на Вапцаров, които държах да имам. Запалих се (надявам се, безвъзвратно) по роклите и по спането с някого.
Сега ще трябва да се отрезвя и да редактирам. Матурите минаха, след тях беше голямото разточителство на май, иска ми се пак, дано скоро пак, дано да е заслужено!
Парадоксът, разбира се, е налице. И съм конкретна - 5.92 - БЕЛ, 6.00 - История. Не, не се радвам :)
Прибавям сутрешно гадене, съвсем хаотично (а напоследък намразих изброяването, но явно, когато имаш от всичко по много, просто не знаеш как и откъде да започнеш) хвърлям Триградското ждрело, дразнения и викане от и заради нищо, обичам Пловдив, знаете ли? Все така привързана съм към червеното червило, естествено, в главата ми се роят безброй неподходящи и неадекватни за периода мисли. Млада съм, млада съм, говоря хиперболизирано и продължавам, когато ме налегне силен възторг, желание или разочарование ("Не искам да се прибирам никога", "Мога да стоя тук цял живот и да наблюдавам"), не искам да чувам за сън, дойде ми в повече, кажете ми "вой" и ви обичам, скорпионите танцуват сами, ще се опитам да наваксам с пропуснатото, което е доста, леля ми ми даде Хемингуей, защото бил просто задължителен (виждам, че не съм единствена :)), не бях писала от толкова, толкова, толкова време..
Като бях малка, исках да направя и кажа всичко. Денят на детето не ми подхожда по всички аспекти, макар че още искам да направя и кажа всичко. Но започвам с много по-малки крачки, много по-скромни желания. И ми е толкова хубаво, когато видя едва забележимите резултати, а това ми дава повод да мисля, че най-плоските и уж грандиозни сценарии, които съм прожектирала в съзнанието си, всъщност ще бъдат мъчителна поредица от ежедневия, ще бъдат много компромиси, болка и сълзи, стига да имам възможност за тях, ще бъда благодарна. Ще бъда, нали?
И като намеквам за мечти, се сещам за един цитат на По ("Ще нарисувам Едгар Алън По и ще го закача във мрака,/ докато яростно часовникът тиктака" - дали?) за тези, които мечтаят през деня, и тези, които мечтаят през нощта. Ако искаш нещо, нещо, нещо, нещичко, е хубаво да вярваш в него и когато се будиш и светът осветява малките косъмчета и разширените пори, хубаво е да го виждаш възможно и тогава и да извършваш разни действия, за да го стигнеш, защото всъщност, щом нещо ти е нужно и свързваш потенциалните си щастливи моменти с него, какво друго ти остава да правиш?
Аз бях за малко
със страст
Ve-se-la
Не мога да изисквам от себе си нещо грандиозно - представям си суровия си поглед, нещо като този от снимката на профила, само че малко по-концентриран, отколкото малтретиран. Представям си и как слушаш почти лигавия ми глас и това някак ти действа. Или си въобразявам, че е така и държа нещата под контрол.
Ако знаете, ако знаете само как пръстите ми жадно и бясно натискат и бият с невидим камшик клавишите - представете си мъж, свиреп като животно, и девственица с влажен поглед.
Абстиненция? Не знам. Инсомния - никаква. По-скоро много сън. Гади ми се от сън. Ще преживея ли? Ще преживея ли? Ще преживея ли, капнала от умора, защото мисля, че така ще е най-пълноценно? Отговори?
Успокоението се крие в това, че по-малко думи = повече действия. Донякъде.
Както не винаги, но както много често ме гони ново необяснимо усещане, необяснимо величие и поклоничество към дивата сила на природата и възмножността, която тя крие за двама. Един, двама.
Не знам дали идва от прекрасните зелени и морскопростиращи се Родопи, или от представата ми за момичето, което прави заклинания по пълнолуние, но нещо между вой, античност, мистика, животинска страст, усамотение, докосвания и любов жари моята крехка и прекалено наситена на сън аура.
Не съм гледала филми, не съм чела.
Пътувах до изнемога, бях до изнемога, смях се и гледах през прозореца на автобуса, виках "едно, двее, триии, четити........дванайсет" много повече от дванайсет пъти, кроях планове как ще раздера сърцето си и сързераздрана и вече изпразнена, ще споделя, че това училище и този клас, и тези дванайсет години могат с право да ме гледат покровителствено още дълго време, защото едновременно бяха част от времето ми, и то не просто някаква, а ОГРОМНА, и успяха да направят това време значимо, така значимо.
Освен това явно и показно се гордея, че съм един от малкото хора на този свят, които познавам и които ОБИЧАТ класа си.
Но това е една дълга история, която стана малко преексплоатирана и преакомпанирана от Тоника, Щурците и ФСБ (ама, разбира се, ФСБ!), която в текущия момент не налива очите ми. Предполагам, това се дължи на хилядите смесени чувства - малко е трудно да разбереш с кого ще се срещнеш, с кого наистина ще имаш нужда да се срещаш не след десет години, а след максимум десет дена, докато Илиян зарибява с "Йо-йо. Стига си ме дразнила". Неизбежни са виното, водките, танците, някой пиян, скъсаните чорапогащници, масовата еуфория, масовото недоспиване, недояждане и преяждане.
Покрай всичко това, което, ако можех, щях да върна, и беше, да, беше прекрасно, все пак успях да доловя своята уплаха, че ще загубя способността си да съзерцавам, да съм понякога антисоциална и пишеща наум, боготворяща мъртъвци и странна, впуснала се в детайла и в някакви неща - неопределими, изгубени или едва уловими.
Сега ще трябва да се отрезвя, без да казвам "Наздраве", без да излизам на чист въздух, без да има цигара, която да догори, докато аз не я пуша, без, без, без..
От Югозападна България се върнах с една книга подарък и с избрани творби на Вапцаров, които държах да имам. Запалих се (надявам се, безвъзвратно) по роклите и по спането с някого.
Сега ще трябва да се отрезвя и да редактирам. Матурите минаха, след тях беше голямото разточителство на май, иска ми се пак, дано скоро пак, дано да е заслужено!
Парадоксът, разбира се, е налице. И съм конкретна - 5.92 - БЕЛ, 6.00 - История. Не, не се радвам :)
Прибавям сутрешно гадене, съвсем хаотично (а напоследък намразих изброяването, но явно, когато имаш от всичко по много, просто не знаеш как и откъде да започнеш) хвърлям Триградското ждрело, дразнения и викане от и заради нищо, обичам Пловдив, знаете ли? Все така привързана съм към червеното червило, естествено, в главата ми се роят безброй неподходящи и неадекватни за периода мисли. Млада съм, млада съм, говоря хиперболизирано и продължавам, когато ме налегне силен възторг, желание или разочарование ("Не искам да се прибирам никога", "Мога да стоя тук цял живот и да наблюдавам"), не искам да чувам за сън, дойде ми в повече, кажете ми "вой" и ви обичам, скорпионите танцуват сами, ще се опитам да наваксам с пропуснатото, което е доста, леля ми ми даде Хемингуей, защото бил просто задължителен (виждам, че не съм единствена :)), не бях писала от толкова, толкова, толкова време..
Като бях малка, исках да направя и кажа всичко. Денят на детето не ми подхожда по всички аспекти, макар че още искам да направя и кажа всичко. Но започвам с много по-малки крачки, много по-скромни желания. И ми е толкова хубаво, когато видя едва забележимите резултати, а това ми дава повод да мисля, че най-плоските и уж грандиозни сценарии, които съм прожектирала в съзнанието си, всъщност ще бъдат мъчителна поредица от ежедневия, ще бъдат много компромиси, болка и сълзи, стига да имам възможност за тях, ще бъда благодарна. Ще бъда, нали?
И като намеквам за мечти, се сещам за един цитат на По ("Ще нарисувам Едгар Алън По и ще го закача във мрака,/ докато яростно часовникът тиктака" - дали?) за тези, които мечтаят през деня, и тези, които мечтаят през нощта. Ако искаш нещо, нещо, нещо, нещичко, е хубаво да вярваш в него и когато се будиш и светът осветява малките косъмчета и разширените пори, хубаво е да го виждаш възможно и тогава и да извършваш разни действия, за да го стигнеш, защото всъщност, щом нещо ти е нужно и свързваш потенциалните си щастливи моменти с него, какво друго ти остава да правиш?
Аз бях за малко
със страст
Ve-se-la
Subscribe to:
Posts (Atom)