Аз не искам да помня "Exit Music (For a film)" все така, но знам, че е най-любимата ми спряла песен на света, и това стига, за да я помня. Знам, че понякога я слушам ей така, но и че понякога ме дави в живототворящ и болезнен вопъл. "Please, please, please, let me get what I want" ме убива с надежда и връща вярата ми във всички случайности и мотивации за изправяне, "Wild is the wind" ме изтезава с желание, виртуозност и спряла утопия, но само "Exit Music (For a Film)" е така идеален саундтрак на сцените, в които някой къса сърцето ти парче по парче пред очите ти, докато просто наблюдаваш.
В главата ми наистина е филм, мисленето ми наистина е филмово, често наистина се филмирам и може би животът ми също е филм. А някой ден ще се занимавам с филми?
Мразя да имам въпроси, милион и един въпроса, които няма на кого да задам, на които опитвам сама да си отговоря и накрая успявам дори да повярвам в отговорите си, сякаш някъде съм се прочела. А е толкова опасно.
После идва големият взрив на логиката, психологията, мечтите, реалността, възприятията. И любовта. После глава, възглавница, тишина, никакви мисли и сън.
Не съм сигурна трябва ли да търся някакъв пристан, но знам, че в този момент като спасение (а винаги е лично, когато спасението е свързано с изкуство) изниква Дита фон Тийз под тежкия си тъмен ореол. Не ми се обяснява защо, но ретро излъчването, непоклатимите принципи и стил, очната линия, червеното червило, корсетите, гласът и усмивката й, женствеността й, постигането на всичко в живота й и несъвършената й красота говорят достатъчно.
Омръзна ми от думи за казване и случки за случване. Спирам за малко. Прекалено много рискувам. Ще умра от въображение.
1 comment:
Смърт от въображение? Т'ва звучи примамливо някак.
Post a Comment