Късно през нощта, аз и светлината на монитора, най-самотната и спряла гледка на света. Тракат клавишите, клавишите тракат.
Трябва да спра музиката, за да успея да надрусам буквите с опиата на съзнанието си. Не мога да спра музиката. По дяволите буквите. Не мога да спра музиката. Не мога да си позволя да е светло. Не.
Това бях аз, вашата героиня. Която не знае "Отче наш" наизуст, но знае как да се моли в трудни моменти. А важното е, че може би понякога оставям хората безмълвни. Това не е оправдание - съвсем наивно си вярвам.
И така нататък, но не, не сега.
1 comment:
Изкушаваш ме, изкушаваш ме да ти напиша нещо...
Да намеря невидимите букви на кирилица по клавиште...
Въпреки че мислите ми са толкова объркани напоследък.
Може би от светлината на монитора,
макар да бягам навън, да се скитам и да тичам -
нанякъде, просто заради тичането, заради задъхването.
Знам, че си себе си - дори, когато думите не казват това,
което искаш.
Дори и днес да валеше, щях да ти кажа: "Моля, излез навън...
Поскитай се, виж фонтаните, хората със сведен в земята поглед
и онези, които се усмихват насреща - като че срещу вятъра и
срещу течението..."
:)
Post a Comment