Днес на един от светофарите се загледах в ръката си, държаща кормилото, и видях как трепери заедно с колата.
Днес прочетох "Старецът и морето" по време на една лекция.
Днес чух една забравена мелодия, с която телефонът ми понякога звъни, и сега, като се сещам за нея и я слушам, без нещо да звъни, разбирам, че някои неща нямат заместител.
Днес си казвах наум "Дръж ума си бистър".
Днес плаках за стареца.
Много съм уморена, може би дори повече от много, пие ми се чаша вино в тъмна стая и в тишина, в почти пълна самота, включваща още един. Пуши ми се цигара от нечия ръка. Искам да пушат от моята ръка.
много съм уморена
10/29/2010
10/21/2010
When you аre ready I will surrender
..пее тя, Ройшин Мърфи, с разперени ръце, и ми вдъхва усещането, че предстои нещо размазващо.
Нещо размазващо предстои, a как искам да слушам Молоко, увеличени докрай. Само мисълта за усамотението ми с изкуството и всичките му производни халюцинации ме кара щастливо да настръхвам, а начинът, по който тя прави секс с музиката, ме подлудява.
And I feel useless,
don't care what the truth is.
(...)
Truth, do you hear me?
Don't try to come near me.
So tired I sleep through the lie.
If you desire to lay here beside me,
come to my sweet melooooooooooooooodyyy.
Come. Come. COME TO MY SWEET MELODY.
Обожавам я, bring it back, back, back, back, back, ba-a-ack, пие ми се уиски и ми се забавлява много, ама много. Изпада ми се в сладостен делириум, танцува ми се, искам силна музика и замайване, цигари, хора и още хора, познати, непознати, запознанства.
Тати е заспал съвсем близо до мен, аз слушам с една кофти слушалка в дясното ухо, но в действителност inside I'm dancing.
И въпреки че през дванайсети клас в училище се изигра доста белот, а аз така и не пожелах да се включа, защото знаех, че съм зле, сега, в СУ, се престраших да посегна към картите и да бъда не чак толкова зле. И сега, въпреки че нещо ме прави несигурна, тъжна и нуждаеща се от голямата бяла къща в Северозападна България, усещам как намирам заради какво да ми е хубаво. Не, няма да спра да се усмихвам на непознати. Отива ми да го правя.
А днес следобед слънцето сякаш за първи път се вмъкна през огромните прозорци на 272-ра аудитория и аз бях Златокоска повече от всякога, разполагаща със смътни представи за всичко и все пак добре.
Нещо размазващо предстои, a как искам да слушам Молоко, увеличени докрай. Само мисълта за усамотението ми с изкуството и всичките му производни халюцинации ме кара щастливо да настръхвам, а начинът, по който тя прави секс с музиката, ме подлудява.
And I feel useless,
don't care what the truth is.
(...)
Truth, do you hear me?
Don't try to come near me.
So tired I sleep through the lie.
If you desire to lay here beside me,
come to my sweet melooooooooooooooodyyy.
Come. Come. COME TO MY SWEET MELODY.
Обожавам я, bring it back, back, back, back, back, ba-a-ack, пие ми се уиски и ми се забавлява много, ама много. Изпада ми се в сладостен делириум, танцува ми се, искам силна музика и замайване, цигари, хора и още хора, познати, непознати, запознанства.
Тати е заспал съвсем близо до мен, аз слушам с една кофти слушалка в дясното ухо, но в действителност inside I'm dancing.
И въпреки че през дванайсети клас в училище се изигра доста белот, а аз така и не пожелах да се включа, защото знаех, че съм зле, сега, в СУ, се престраших да посегна към картите и да бъда не чак толкова зле. И сега, въпреки че нещо ме прави несигурна, тъжна и нуждаеща се от голямата бяла къща в Северозападна България, усещам как намирам заради какво да ми е хубаво. Не, няма да спра да се усмихвам на непознати. Отива ми да го правя.
А днес следобед слънцето сякаш за първи път се вмъкна през огромните прозорци на 272-ра аудитория и аз бях Златокоска повече от всякога, разполагаща със смътни представи за всичко и все пак добре.
10/19/2010
Tell me I'm an angel
Как да пишеш, когато някой се намира на по-малко от метър от теб? Как да пишеш, когато не можеш да пуснеш райбера и да останеш буден до 2-3 през нощта без никакви угризения освен тези, свързани със зрението? Как да пишеш, когато все още всичко е толкова несигурно и тънко, олюляващо се наляво и надясно, напред, назад, навсякъде? Как да пишеш, когато крехките устои на новото начало са тъй крехки, че се рушат дори единствено да говориш за тях?
Страшно е. По-скоро плашещо. Поносимо е. По-скоро понякога приятно. Трудно е. Без съмнение.
Пролуки има, но от тях искам да си изкопая тунел, просторен, достатъчен, широк, за да мога да премина към светлината, боже, колко рядко виждам слънчева София.
Живея вкъщи и този път няма да го напиша в кавички - Студентски град. Ходя на училище - Северното крило на Ректората на СУ. Карам кола - боже, как може да е едновмренно изнервящо, изцеждащо и удовлетворително да караш из цялата вълна от коли, докато съумяваш да не се разпиляваш в подлудяващия тенекиен вой на клаксоните.
Нося ключове, документи и още куп вещи, натоварени с поетата отговорност към тях. Ако в света ми съществува образа на "момичето с телефона", то аз трябва да съм момичето с чантите. Момичето с червената раница, чантата и шишето с вода.
Обикалям из тези етажи, всъщност най-нужен ми е един, чакам пред асансьорите, много рядко излизам да пуша, нося си тефтер и книга, макар че една вече изчезна и тежко го понасям.
Запознавам се с разни хора хаотично, понякога съм хейтърка (да, това е думата), понякога не ми харесва някой да говори много и да е напудрено учтив и усмихнат. Друг път съм по-благосклонна и осъзнавам, че всеки трети от потока хора, би могъл да се окаже доволно симпатичен.
Ходя редовно на лекции и изписвам думите с усукания си, неразчитаем почерк, примесен с хиляди съкращения и суетна любов. Чете ми се повече, отколкото ми се пише, не толкова, защото няма за какво да пиша, а защото ми е трудно да го формулирам по какъвто и да е адекватен и достатъчен начин. Чете ми се, особено когато покрай мен минават тонове непознати и когато се надвесват над погледа ми, за да видят нещо, или сядат до мен и ми се стори, че ме смятат за крайно незаинтересована от каквото и да било. Но това не е толкова важно. Важно е може би, че нямам въпроси и все още се чудя "как" и "защо", все още не знам "накъде", все още не знам трябва ли да знам. Опитвам.
Има и усмихнати лица, някого, при когото да се спреш в почивката, нови и нови имена прибавям към паметта си, свободна е за още, разбира се.
Колкото и да трябва да е различно всичко, аз все още се усмихвам на непознатите, няма как - това е наркотик. Като кафето, алкохола, цигарите, като скоростта, като самоувереността, като вярата, като сладострастието, като парфюма, като безсмисленото ровене в телефона, като носенето на нужни и ненужни вещи насам-натам, като търсенете на най-неподходящия човек в най-неподходящия момент, като всички малки, щастливи и разяждащи навици.
Ако можех, сега щях да чета Кинг, щях да чета, рискувайки и завита под лилавия юрган, който е толкова огромен, че се задушавам, докато спя. Който е толкова огромен, че под него остава забележителен обем въздух и трябва да го затискам с одеяло, за да не умра от студ.
Ако можех, щях, но сигурно ще бъде Хемингуей, болки в гърлото и не знам какво още. Снощи и днес бях участничка в две съвсем нови преживавания, не от най-приятните. Не ми се чака трето за щастие, знам, че за всичко си има първи път, но, но, но. Не ми се трупа подобен опит.
А пък иначе, напук на натурата си, ще се опитам да не ми пука. "Готов ли си за новия ден?", попитах един приятел скоро. Готова ли съм за новия ден? Ох.
Страшно е. По-скоро плашещо. Поносимо е. По-скоро понякога приятно. Трудно е. Без съмнение.
Пролуки има, но от тях искам да си изкопая тунел, просторен, достатъчен, широк, за да мога да премина към светлината, боже, колко рядко виждам слънчева София.
Живея вкъщи и този път няма да го напиша в кавички - Студентски град. Ходя на училище - Северното крило на Ректората на СУ. Карам кола - боже, как може да е едновмренно изнервящо, изцеждащо и удовлетворително да караш из цялата вълна от коли, докато съумяваш да не се разпиляваш в подлудяващия тенекиен вой на клаксоните.
Нося ключове, документи и още куп вещи, натоварени с поетата отговорност към тях. Ако в света ми съществува образа на "момичето с телефона", то аз трябва да съм момичето с чантите. Момичето с червената раница, чантата и шишето с вода.
Обикалям из тези етажи, всъщност най-нужен ми е един, чакам пред асансьорите, много рядко излизам да пуша, нося си тефтер и книга, макар че една вече изчезна и тежко го понасям.
Запознавам се с разни хора хаотично, понякога съм хейтърка (да, това е думата), понякога не ми харесва някой да говори много и да е напудрено учтив и усмихнат. Друг път съм по-благосклонна и осъзнавам, че всеки трети от потока хора, би могъл да се окаже доволно симпатичен.
Ходя редовно на лекции и изписвам думите с усукания си, неразчитаем почерк, примесен с хиляди съкращения и суетна любов. Чете ми се повече, отколкото ми се пише, не толкова, защото няма за какво да пиша, а защото ми е трудно да го формулирам по какъвто и да е адекватен и достатъчен начин. Чете ми се, особено когато покрай мен минават тонове непознати и когато се надвесват над погледа ми, за да видят нещо, или сядат до мен и ми се стори, че ме смятат за крайно незаинтересована от каквото и да било. Но това не е толкова важно. Важно е може би, че нямам въпроси и все още се чудя "как" и "защо", все още не знам "накъде", все още не знам трябва ли да знам. Опитвам.
Има и усмихнати лица, някого, при когото да се спреш в почивката, нови и нови имена прибавям към паметта си, свободна е за още, разбира се.
Колкото и да трябва да е различно всичко, аз все още се усмихвам на непознатите, няма как - това е наркотик. Като кафето, алкохола, цигарите, като скоростта, като самоувереността, като вярата, като сладострастието, като парфюма, като безсмисленото ровене в телефона, като носенето на нужни и ненужни вещи насам-натам, като търсенете на най-неподходящия човек в най-неподходящия момент, като всички малки, щастливи и разяждащи навици.
Ако можех, сега щях да чета Кинг, щях да чета, рискувайки и завита под лилавия юрган, който е толкова огромен, че се задушавам, докато спя. Който е толкова огромен, че под него остава забележителен обем въздух и трябва да го затискам с одеяло, за да не умра от студ.
Ако можех, щях, но сигурно ще бъде Хемингуей, болки в гърлото и не знам какво още. Снощи и днес бях участничка в две съвсем нови преживавания, не от най-приятните. Не ми се чака трето за щастие, знам, че за всичко си има първи път, но, но, но. Не ми се трупа подобен опит.
А пък иначе, напук на натурата си, ще се опитам да не ми пука. "Готов ли си за новия ден?", попитах един приятел скоро. Готова ли съм за новия ден? Ох.
10/09/2010
научи ме да слушам джаз
Нарисувай я гола, чисто гола. София, душата си, тъгата си, самотата си, любовта си, празнотата си.
Обърни се с най-милото обръщение, кажи "Момченце мое" или "Златокоске", надраскай полуокръжност във въздуха много нежно и я издухай като сапунено мехурче с връхчетата на пръстите си по нечие лице.
Обичай, докато отпиваш от чаша червено вино, и позволи на захарта, окупирала тялото ти, да те отведе към буквите, които трябва да са хиляди, но ти не можеш да си пълноценен и да обвиеш с всички мислите си.
Аз ще лягам да спя в леглото, което все още помни топлината ми - изначалната такава. За да сънувам сънища, попили тонове нова информация, която и аз не съм разбрала кога точно се е загнездила в дъжновния ми мозък.
Ще слушам джаз и ще разкажа за новото си място без тераса, ще заспя по стар и себичен ритуал и ще умра от студ. Организмът ми трепти на нова честота понякога, аз съм си същата, почти същата, само дето съм вкъщи за малко, за кратка пауза, после отивам 'вкъщи" за много, за да се изгубя в информация, за да ме засмуче водовъртежът и да не успея да разбера същата ли съм, или не. Ще се прочета и ще видя.
Обърни се с най-милото обръщение, кажи "Момченце мое" или "Златокоске", надраскай полуокръжност във въздуха много нежно и я издухай като сапунено мехурче с връхчетата на пръстите си по нечие лице.
Обичай, докато отпиваш от чаша червено вино, и позволи на захарта, окупирала тялото ти, да те отведе към буквите, които трябва да са хиляди, но ти не можеш да си пълноценен и да обвиеш с всички мислите си.
Аз ще лягам да спя в леглото, което все още помни топлината ми - изначалната такава. За да сънувам сънища, попили тонове нова информация, която и аз не съм разбрала кога точно се е загнездила в дъжновния ми мозък.
Ще слушам джаз и ще разкажа за новото си място без тераса, ще заспя по стар и себичен ритуал и ще умра от студ. Организмът ми трепти на нова честота понякога, аз съм си същата, почти същата, само дето съм вкъщи за малко, за кратка пауза, после отивам 'вкъщи" за много, за да се изгубя в информация, за да ме засмуче водовъртежът и да не успея да разбера същата ли съм, или не. Ще се прочета и ще видя.
10/01/2010
това, което не правя,
е да копирам вече написани текстове, освен ако не реша да споделям чернови. Но днес е различно.
Незнайно защо това е едно от местата, на които желанието ми за писане се отключва така неистово, че нито стерилният бял фон, нито фактът, че не съм навън, не пуша и не чувам омекотено "щрак" от потупването на пръстите ми върху почти плоските клавиши на лаптопа, могат да ме спрат.
Това е нормално, това е съвсем нормално. Защото. Защото червената улична светлина откри своя сезон и всички меланхолици вече могат да й се наслаждават в пълния й мрачен магнетизъм. Защото с горчивата сладост на черен шоколад октомври прониква в мен, а аз обожавам да го храносмилам, защото е октомври, а не ноември. Защото днес се загледах в асфалта, погледнах някаква кал, след това небето, всмуках жадно от цялата атмосфера и ме осени прозрението, че преди една година (без пет дена) видях най-красивото и умопомрачително небе в живота си. Онова, което никога, никога няма да забравя и което ми напомня за всички болки и всички въпроси без отговори. Октомври - умопомрачителен.
Нещата стоят така - винаги съм мразила ноември, но миналата година реших да му дам шанс. Той не го изпусна и успя да изплува на повърхността, но въпреки това неговата тъга ми се струва някак не очарователно болна, а бездънна и бездушна, глухо сива, мокра и ветровита. Докато "златистият орел на листопадната есен" (или нещо такова), смесен със студа и окончателната крачка към ядрото на сладката меланхолия, са тези, които ме упояват, които ме убиват, които ме довършват. Затова обичам октомври.
Обичам октомври, обичам го особено сега, защото ми напомня за едни преходни моменти, монотонни вечери, преливащи от хиляди мисли. Монотонни вечери, частично направили ме такава, каквато съм сега. Монотонни вечери, в които съм търсила силуети в сенките, в които съм се мъчила да забравя научените наизуст улици и да ги запомня такива, каквито някога ще ги обичам - без да се страхувам от безкрайната им пустота. Монотонни вечери, заради които обичам всички конкретни музикални лирики, Том Уейтс и моя град, "with a little drop of poison".
Обичам октомври, защото въздухът му не е замръзнал, защото по залез, когато минавам покрай старата гимназия, ми иде да изгоря и пепелта ми да се полепи по оградата й, да се стопли на меките и последни истински слънчеви лъчи, да се нашмърка с небивало красив залез, всепоглъщаща история и легенди за наркомани, а накрая да вятърът да я отвее в земята. Изцедена докрай.
Обичам октомври, защото му отиват очна линия и червено червило, черно, винено, кралско сиво, тъмносиньо, токове, trip-hop и усещане за Прага. Защото е отличителна и несъвършена красота, защото е тъмен чар, защото е плътни вежди и дръзки реплики, защото е полъх на женски и тежък мъжки парфюм, защото е самота, търсеща непозната ръка, защото е демонстративно издишане на цигарен дим, защото е тишина и обляно в студена пот събуждане по средата на нощта, защото е възможност да потушиш кошмарите си, защото е наркотик. Обичам октомври колкото обичам и нежната кожа, и силните погледи. Не знам дали сега го осъзнавам, или просто сега го решавам и сама се влияя от себе си - чрез този текст.
Затова обичам октомври, а сега той се оказва повратен. Още ден и край. Ще е дом на новите ми нощи, на новите ми дни, на новите лица, на новите навици, новите хора, ще е дом на новото начало, новите страхове, новата смелост, новото всичко. Ще треперя през октомври някъде далеч, ще спя, ще мия зъбите си, ще видя новото си отражение, ще се окъпя в нови светлини, ще си конструирам нов вид романтика, ще се влюбя в нови улици, ще си задавам нови въпроси, ще ме побиват нови тръпки, ще чувам по-силно най-любимото си сърцетуп-туп-туп, ще пиша по салфетки 'Sofia, je t'aime", ще ме гали нова зора, нови непознати ще се втренчват в мен, ще се втренчвам в нови непознати, ще тръгвам, за да стигна, ще бързам, за да не се оправдавам, ще закъснявам, за да се оправдавам, ще мразя, ще обичам, ще заспивам, за да забравя, ще заспивам, за да се събудя. Ще пиша и ще пуша. Едновременно. Мечтата ми. Мъничка егоцентрична идилия.
Ще оставям всичко това зад гърба си, за да имам нужда. Ще пия вино в някой апартамент и ще се усмихвам. Ще напия някого, ще напия и себе си, или по-скоро - ще опияня някого, ще опияня и себе си. Ще се страхувам и ще плача, ще се науча да съм друга и ще направя действията по-вълнуващи от идеята за тях. О, да.
Ще изнизвам себе си от кордата на миналото, за да се нанижа нова. Ще се изтрия от спомените си, за да се запомня нова. Ще се изстържа от предствата си за себе си, за да се изненадам. И понякога ще се връщам - не само физически. Ще се връщам, ще поглеждам назад, защото е хубаво, защото трябва, защото, ако не поглеждаш назад, се блъскаш отпред. Защото днес едва доловимо през мен премина призрака на ужасната самота, с която този град те запечатва в себе си. И дори когато си тръгнеш, част от теб е вклинена в него завинаги. Видях тази необяснима самота, каквато може би ще я видя, когато някой път се върна. Вкъщи?
А още не съм заминала и макар да съм сама на края на света, знам, че слънцето ще изгрее след километър, след километър ще се чувстваш добре, след километър ще излезеш от тъмното, въртят се колелата в главата ми, саундтракът на живота чудесно пасва на моя филм, маршируват буквите под садистичния ми натиск и летя с попътния вятър.
Все пак няма да остана спокойна, докато не напиша всичко, докато не напиша разказ, докато не излея всички онези диалози, родени в лунните, хладни и замаяни вечери, докато не прожектирам всички онези сцени, изплували в съзнанието ми - отново в лунните, хладни и замаяни вечери.
Но това няма да се случи днес - би било твърде неподходящо. Не мога, не трябва, не искам насила да правя най-любимото си нещо на света. Слаба съм, признах си.
Да пиша.
:)
п.с. толкова е интимно, колкото и мекото съприкосновение на графита с листа. не мога да ги сравнявам - едното е недостъпната любов към рисуването, която съм превърнала във фетиш, другото е продължението на дишането ми. но да, тези двете + още няколко = култ. разбирам хората, които ще ме мразят заради този текст.
п.с. 2 ще те обичам само ако слушаш музика. ако пееш, ще пея с теб. ако свириш, ще те накарам да ме научиш. а ако, освен всичко това, и рисуваш - ще се самоунищожим.
мисля в пукнатините. някой ден ще се събудя, обвита в дантела, отпаднала и защитена, и ще се усмихна, защото някои неща не дърпаш с въже, а просто привличаш като магнит. прости ми, весела, задето те обричам
да гребете от мене и никога
да не ме изгребете докрая
Лека нощ, не ме разбирайте погрешно (моля за пореден път).
Незнайно защо това е едно от местата, на които желанието ми за писане се отключва така неистово, че нито стерилният бял фон, нито фактът, че не съм навън, не пуша и не чувам омекотено "щрак" от потупването на пръстите ми върху почти плоските клавиши на лаптопа, могат да ме спрат.
Това е нормално, това е съвсем нормално. Защото. Защото червената улична светлина откри своя сезон и всички меланхолици вече могат да й се наслаждават в пълния й мрачен магнетизъм. Защото с горчивата сладост на черен шоколад октомври прониква в мен, а аз обожавам да го храносмилам, защото е октомври, а не ноември. Защото днес се загледах в асфалта, погледнах някаква кал, след това небето, всмуках жадно от цялата атмосфера и ме осени прозрението, че преди една година (без пет дена) видях най-красивото и умопомрачително небе в живота си. Онова, което никога, никога няма да забравя и което ми напомня за всички болки и всички въпроси без отговори. Октомври - умопомрачителен.
Нещата стоят така - винаги съм мразила ноември, но миналата година реших да му дам шанс. Той не го изпусна и успя да изплува на повърхността, но въпреки това неговата тъга ми се струва някак не очарователно болна, а бездънна и бездушна, глухо сива, мокра и ветровита. Докато "златистият орел на листопадната есен" (или нещо такова), смесен със студа и окончателната крачка към ядрото на сладката меланхолия, са тези, които ме упояват, които ме убиват, които ме довършват. Затова обичам октомври.
Обичам октомври, обичам го особено сега, защото ми напомня за едни преходни моменти, монотонни вечери, преливащи от хиляди мисли. Монотонни вечери, частично направили ме такава, каквато съм сега. Монотонни вечери, в които съм търсила силуети в сенките, в които съм се мъчила да забравя научените наизуст улици и да ги запомня такива, каквито някога ще ги обичам - без да се страхувам от безкрайната им пустота. Монотонни вечери, заради които обичам всички конкретни музикални лирики, Том Уейтс и моя град, "with a little drop of poison".
Обичам октомври, защото въздухът му не е замръзнал, защото по залез, когато минавам покрай старата гимназия, ми иде да изгоря и пепелта ми да се полепи по оградата й, да се стопли на меките и последни истински слънчеви лъчи, да се нашмърка с небивало красив залез, всепоглъщаща история и легенди за наркомани, а накрая да вятърът да я отвее в земята. Изцедена докрай.
Обичам октомври, защото му отиват очна линия и червено червило, черно, винено, кралско сиво, тъмносиньо, токове, trip-hop и усещане за Прага. Защото е отличителна и несъвършена красота, защото е тъмен чар, защото е плътни вежди и дръзки реплики, защото е полъх на женски и тежък мъжки парфюм, защото е самота, търсеща непозната ръка, защото е демонстративно издишане на цигарен дим, защото е тишина и обляно в студена пот събуждане по средата на нощта, защото е възможност да потушиш кошмарите си, защото е наркотик. Обичам октомври колкото обичам и нежната кожа, и силните погледи. Не знам дали сега го осъзнавам, или просто сега го решавам и сама се влияя от себе си - чрез този текст.
Затова обичам октомври, а сега той се оказва повратен. Още ден и край. Ще е дом на новите ми нощи, на новите ми дни, на новите лица, на новите навици, новите хора, ще е дом на новото начало, новите страхове, новата смелост, новото всичко. Ще треперя през октомври някъде далеч, ще спя, ще мия зъбите си, ще видя новото си отражение, ще се окъпя в нови светлини, ще си конструирам нов вид романтика, ще се влюбя в нови улици, ще си задавам нови въпроси, ще ме побиват нови тръпки, ще чувам по-силно най-любимото си сърцетуп-туп-туп, ще пиша по салфетки 'Sofia, je t'aime", ще ме гали нова зора, нови непознати ще се втренчват в мен, ще се втренчвам в нови непознати, ще тръгвам, за да стигна, ще бързам, за да не се оправдавам, ще закъснявам, за да се оправдавам, ще мразя, ще обичам, ще заспивам, за да забравя, ще заспивам, за да се събудя. Ще пиша и ще пуша. Едновременно. Мечтата ми. Мъничка егоцентрична идилия.
Ще оставям всичко това зад гърба си, за да имам нужда. Ще пия вино в някой апартамент и ще се усмихвам. Ще напия някого, ще напия и себе си, или по-скоро - ще опияня някого, ще опияня и себе си. Ще се страхувам и ще плача, ще се науча да съм друга и ще направя действията по-вълнуващи от идеята за тях. О, да.
Ще изнизвам себе си от кордата на миналото, за да се нанижа нова. Ще се изтрия от спомените си, за да се запомня нова. Ще се изстържа от предствата си за себе си, за да се изненадам. И понякога ще се връщам - не само физически. Ще се връщам, ще поглеждам назад, защото е хубаво, защото трябва, защото, ако не поглеждаш назад, се блъскаш отпред. Защото днес едва доловимо през мен премина призрака на ужасната самота, с която този град те запечатва в себе си. И дори когато си тръгнеш, част от теб е вклинена в него завинаги. Видях тази необяснима самота, каквато може би ще я видя, когато някой път се върна. Вкъщи?
А още не съм заминала и макар да съм сама на края на света, знам, че слънцето ще изгрее след километър, след километър ще се чувстваш добре, след километър ще излезеш от тъмното, въртят се колелата в главата ми, саундтракът на живота чудесно пасва на моя филм, маршируват буквите под садистичния ми натиск и летя с попътния вятър.
Все пак няма да остана спокойна, докато не напиша всичко, докато не напиша разказ, докато не излея всички онези диалози, родени в лунните, хладни и замаяни вечери, докато не прожектирам всички онези сцени, изплували в съзнанието ми - отново в лунните, хладни и замаяни вечери.
Но това няма да се случи днес - би било твърде неподходящо. Не мога, не трябва, не искам насила да правя най-любимото си нещо на света. Слаба съм, признах си.
Да пиша.
:)
п.с. толкова е интимно, колкото и мекото съприкосновение на графита с листа. не мога да ги сравнявам - едното е недостъпната любов към рисуването, която съм превърнала във фетиш, другото е продължението на дишането ми. но да, тези двете + още няколко = култ. разбирам хората, които ще ме мразят заради този текст.
п.с. 2 ще те обичам само ако слушаш музика. ако пееш, ще пея с теб. ако свириш, ще те накарам да ме научиш. а ако, освен всичко това, и рисуваш - ще се самоунищожим.
мисля в пукнатините. някой ден ще се събудя, обвита в дантела, отпаднала и защитена, и ще се усмихна, защото някои неща не дърпаш с въже, а просто привличаш като магнит. прости ми, весела, задето те обричам
да гребете от мене и никога
да не ме изгребете докрая
Лека нощ, не ме разбирайте погрешно (моля за пореден път).
Subscribe to:
Posts (Atom)