не знам за зеленчуците, които се продават. не знам за всичките глупости във всичките глави (подобни на моите). не знам за очакванията и разочарованията. а ми се иска да не знам. да не се дразня, да не изисквам, да не разбивам коленете си, да не се страхувам, да не си повиквам сама тръпка и тъга, докато, както никога, гледам телевизия.
днес е последният ден на спокойствието. не знам за утре. сбогом на звездите, ще ми липсват.
връщам се в миналото, един дневник ме пренесе в лято '08. от една страна, е хубаво, че съм много различна. от друга, се почувствах уплашена.
пие ми се мента двойно повече.
не знам за зеленчуците и точно сега не ме интересува. не знам за реда и произвола, но точно сега не ме интересува. не вярвам на числата, на четните и нечетните часове.
много ме е страх.
още един пост за историята. дано някога, когато го прочета, да се усмихна много щастливо. представи си, че те помоля за нещо
5/27/2011
5/24/2011
2-3
явно произволът ражда изобилие, неподредените желания - също. днес пътувах много, щях да се стопя из северозападна българия, из дъбовите й гори, чудноватите й скали, малките селца и по-големите такива. да се стопя, докато мечтая някоя нощ да лежим на тревата и да гледаме звездите през разрушения покрив на онази забравена синагога, докато мирише на лято и простор. обожавам такива сгради. обожавам и лятото, и летните нощи. и онази грешна, грешна, нежна свобода. която някога ще е най-правилна.
обещах си да включа компютъра за съвсем кратко:
1. за да напиша 2-3 неща просто ей така;
2. за да си легна и да си представям най-прекрасното.
а то не търпи отлагане :)
целувам
обещах си да включа компютъра за съвсем кратко:
1. за да напиша 2-3 неща просто ей така;
2. за да си легна и да си представям най-прекрасното.
а то не търпи отлагане :)
целувам
5/21/2011
5/20/2011
And everything was made for you and me
май има нещо вярно. май тишината и изолацията на това място връщат светлината у мен. мистичните криви във въображението ми. съвсем девствената ми младост. чувствам се вкъщи.
любимата ми рокля е синя - синя на бели цветчета. така ми липсваше.
последният път, когато я облякох, май беше през септември миналата година. първият беше на шести юни, пак миналата година. един много ярък в паметта ми шести юни. купих я от пловдив.
тя е различна от повечето рокли, които имам. толкова млада и романтична е. синя е и би трябвало да се връзва с очите ми. носи спомени. разкроена е надолу. на вълни и етажи. скъпа ми е.
с нея сякаш нося "and he looks like a man. and he smells like a man". сякаш се прибирам късно и се опитвам да отключа по възможно най-тихия начин. да отворя вратата с мрежа към коридора съвсем леко и да я доближа толкова до магнита, че привличането на метала към него да стане безболезнено - без почти никакъв шум.
с нея сякаш е лято - а то сякаш почти дойде.
мислех, че пролетта е време за цензурираната дума, но беше просто време за желания и напрежение.
прибрах се, за да го смъкна от себе си, от кожата си, от клепачите си. трябва ми глътка въздух. затова дишах праха по булевардите на излизане от софия без никакъв ропот. изтърпях жегата и задръстванията, прескачащото моменти от песни радио, i am the passenger и няма проблем.
аз се прибрах, но други не го направиха и това щеше да е проблем, но запазих още малко търпение, а после тази рокля ме спаси.
спаси ме и ме отведе в двора на може би най-любимата ми и по странен начин лична изоставена стара сграда. внушителна, страшна и мистична. чиста и опетнена едновременно. свърталище на наркомани или просто легенда. влюбена съм в тези митове. висока стара гимназия с красива архитектура и разбити врати и прозорци. стаи, в които през нощта си шептят счупените стъкла и аматьорските надписи по стените, правят си компания боклуци, спринцовки и от време на време някой клошар.
зад чешмата петокласници за първи път пушат цигари и играят на подаръци само за да се целуват. няколко кестена правят голяма сянка, галейки пазвата й. пътеката към същинския й вход е изгубена и обрасла с бурени. другият е затворен с решетъчна врата. сградата е п-образна и чешмата в двора й е по средата на това "п", обградена от стени. стени с празни прозорци. от тези на подземния етаж някога се виждаха трупове на умрели кученца. и олющена мазилка. отдавна исках да се направя на вандал и хвърлих камък, за да счупя едно оцеляло стъкло. не знам дали се освободих от нещо.
по залез старата гимназия има цвят на сьомга. оградата й е каменна и слиза стъпаловидно надолу. покрита е с растения. а пред нея - в двора - има много трева, спокойна и избуяла. едно самотно, голямо и разлистено дърво. някакви други сгради също. но тя владее.
затова ми се стори умопомрачителна в тъмнината на тази нощ. гимназията, високите треви до нас, черната сянка на дървото, глухите прозорци и болната, широка и разляла тъжен поглед луна. звездите в небето, звездите, които най-накрая се показаха за мен. църквата в далечината, светещият кръст на онова възвишение. тихите светлини, мирисът на трева и влажна земя. нощта - примамваща, опасна, тъмносиня. аз съм нейна дъщеря и в очите ми изгрява слънцето. или пък луната.
място, някога създадено за много ученици. сега - за двама. за бягство, за докосвания, за откриване, за халюцинации. за цензурираната дума.
за много малко думи и много повече разбиране. усещане.
място, до което през тревата трябва да пристъпят момче и момиче - в изначалния смъсъл на понятията. библейски и вечно привличащи се, любопитни един за друг, уплашени и дръзки, неопитни и смели, невинни и сексуални, влюбени и просто нуждаещи се. неистово.
трябва въплъщения на адам и ева да съзерцават от там целия свят през счупените си като стъкла съзнания, да си мълчат в необясним полет през историята и митологията, през телата и душите си, през желанията си, през кривите си възприятия и вярвания, да се страхуват, да се поглеждат от време на време, да се докосват. ако аз съм ева, а някой е адам и е там, с мен на това място, преди да го изкуша, първо ще поискам да умра. защото ще имам всичко. цензурираната дума.
тази красота е трудна за поглъщане.
любимата ми рокля е синя - синя на бели цветчета. така ми липсваше.
последният път, когато я облякох, май беше през септември миналата година. първият беше на шести юни, пак миналата година. един много ярък в паметта ми шести юни. купих я от пловдив.
тя е различна от повечето рокли, които имам. толкова млада и романтична е. синя е и би трябвало да се връзва с очите ми. носи спомени. разкроена е надолу. на вълни и етажи. скъпа ми е.
с нея сякаш нося "and he looks like a man. and he smells like a man". сякаш се прибирам късно и се опитвам да отключа по възможно най-тихия начин. да отворя вратата с мрежа към коридора съвсем леко и да я доближа толкова до магнита, че привличането на метала към него да стане безболезнено - без почти никакъв шум.
с нея сякаш е лято - а то сякаш почти дойде.
мислех, че пролетта е време за цензурираната дума, но беше просто време за желания и напрежение.
прибрах се, за да го смъкна от себе си, от кожата си, от клепачите си. трябва ми глътка въздух. затова дишах праха по булевардите на излизане от софия без никакъв ропот. изтърпях жегата и задръстванията, прескачащото моменти от песни радио, i am the passenger и няма проблем.
аз се прибрах, но други не го направиха и това щеше да е проблем, но запазих още малко търпение, а после тази рокля ме спаси.
спаси ме и ме отведе в двора на може би най-любимата ми и по странен начин лична изоставена стара сграда. внушителна, страшна и мистична. чиста и опетнена едновременно. свърталище на наркомани или просто легенда. влюбена съм в тези митове. висока стара гимназия с красива архитектура и разбити врати и прозорци. стаи, в които през нощта си шептят счупените стъкла и аматьорските надписи по стените, правят си компания боклуци, спринцовки и от време на време някой клошар.
зад чешмата петокласници за първи път пушат цигари и играят на подаръци само за да се целуват. няколко кестена правят голяма сянка, галейки пазвата й. пътеката към същинския й вход е изгубена и обрасла с бурени. другият е затворен с решетъчна врата. сградата е п-образна и чешмата в двора й е по средата на това "п", обградена от стени. стени с празни прозорци. от тези на подземния етаж някога се виждаха трупове на умрели кученца. и олющена мазилка. отдавна исках да се направя на вандал и хвърлих камък, за да счупя едно оцеляло стъкло. не знам дали се освободих от нещо.
по залез старата гимназия има цвят на сьомга. оградата й е каменна и слиза стъпаловидно надолу. покрита е с растения. а пред нея - в двора - има много трева, спокойна и избуяла. едно самотно, голямо и разлистено дърво. някакви други сгради също. но тя владее.
затова ми се стори умопомрачителна в тъмнината на тази нощ. гимназията, високите треви до нас, черната сянка на дървото, глухите прозорци и болната, широка и разляла тъжен поглед луна. звездите в небето, звездите, които най-накрая се показаха за мен. църквата в далечината, светещият кръст на онова възвишение. тихите светлини, мирисът на трева и влажна земя. нощта - примамваща, опасна, тъмносиня. аз съм нейна дъщеря и в очите ми изгрява слънцето. или пък луната.
място, някога създадено за много ученици. сега - за двама. за бягство, за докосвания, за откриване, за халюцинации. за цензурираната дума.
за много малко думи и много повече разбиране. усещане.
място, до което през тревата трябва да пристъпят момче и момиче - в изначалния смъсъл на понятията. библейски и вечно привличащи се, любопитни един за друг, уплашени и дръзки, неопитни и смели, невинни и сексуални, влюбени и просто нуждаещи се. неистово.
трябва въплъщения на адам и ева да съзерцават от там целия свят през счупените си като стъкла съзнания, да си мълчат в необясним полет през историята и митологията, през телата и душите си, през желанията си, през кривите си възприятия и вярвания, да се страхуват, да се поглеждат от време на време, да се докосват. ако аз съм ева, а някой е адам и е там, с мен на това място, преди да го изкуша, първо ще поискам да умра. защото ще имам всичко. цензурираната дума.
тази красота е трудна за поглъщане.
5/17/2011
I have a need
преди да стане реалност един странен и все пак не толкова странен, а по-скоро нелогичен и все пак не чак толкова нелогичен мой копнеж, той ме правеше сякаш по-малко инфантилна.
вероятно бъркам лаконизма с инфантилността.
просто се чувствам 16-годишна, а знам, че не съм. знам, че мисля поне малко повече в перспектива, макар да не ме обхваща онази тъпа ученическа (и донякъде сладка) паника, която обхваща почти всички около мен. мисля малко повече уж, грижа се за малко повече неща уж, навлизам в живота малко повече уж. а май отдавна е трябвало да съм с двата крака в сериозната гадост, но нещо все ме е спасявало и отклонявало.
но е тъжно, че вярвам по-малко. много е тъжно. ако това значи да порастваш, то аз не искам да съм пораснала. не си се представям без вярата. имам я от много малка, от много малка и глупава - нелогична и не знам колко точно оправдана. вродена, изконна, като интуиция я нося и тя никога не ме лъже. аз обичам своята вяра. тя някак е скрепена с моето безпокойство. те двете си помагат - едното съществува, за да контрастира на другото и за да не ми омръзват, и за да ме движат напред, и за да не ме оставят твърде отчаяна, когато бих могла да бъда такава. те страхотно си пасват. на тяхно място мога да поставя много действие - то е полезно. искам да го направя. но не искам да отстранявам вярата и безпокойството. защото, не знам защо, действието, на което искам да се посветя сега, ме оставя равна емоционално и обезсърчена. губя вярата и сякаш за да притъпя липсата й, аз действам в някакви насоки. по инерция. забравям за красотата на копнежа, за сърцетуп-туп-туп и така нататък. за сълзите от щастие. за прекрасните, вълнуващи, филмови и по крив начин щастливи животи на хората, които от малки - нелогично и интуитивно - просто са знаели. и вярвам, но много, много смътно. трябва да съчетая и двете.
тъжното е, че когато бях малка, много обичах един човек. не, не бях влюбена в него, просто го обичах и преди да заспя, си мислех как той е човекът, за когото нямам определение. толкова специален ми се струваше. усмихвам се леко наум, защото и сега не знам как да го определя. ето - нещо е останало. но обичам ли го.. май се разминахме.
тъжното е, че преди малко изтрих един човек, заради когото някога гледах удивено небето и звездите. и сега ги обичам, и сега се случва да изникне споменът за "macro" на депеш моуд и някакви летни нощи, но небето и звездите са ми хиляди пъти по-скъпи заради други неща. изтрих го и не знам дали трепнах - от доста време не говорим. но го изтрих и не ми се стори загуба. ето какво е тъжно. и страшно.
а всичко това беше един искрен текст. моята най-прекрасна слабост - искреността. казват, че съм била истинска (като жените от края на 80-те и началото на 90-те). не, въобще не се сещам за Арлина. май им вярвам?
вероятно бъркам лаконизма с инфантилността.
просто се чувствам 16-годишна, а знам, че не съм. знам, че мисля поне малко повече в перспектива, макар да не ме обхваща онази тъпа ученическа (и донякъде сладка) паника, която обхваща почти всички около мен. мисля малко повече уж, грижа се за малко повече неща уж, навлизам в живота малко повече уж. а май отдавна е трябвало да съм с двата крака в сериозната гадост, но нещо все ме е спасявало и отклонявало.
но е тъжно, че вярвам по-малко. много е тъжно. ако това значи да порастваш, то аз не искам да съм пораснала. не си се представям без вярата. имам я от много малка, от много малка и глупава - нелогична и не знам колко точно оправдана. вродена, изконна, като интуиция я нося и тя никога не ме лъже. аз обичам своята вяра. тя някак е скрепена с моето безпокойство. те двете си помагат - едното съществува, за да контрастира на другото и за да не ми омръзват, и за да ме движат напред, и за да не ме оставят твърде отчаяна, когато бих могла да бъда такава. те страхотно си пасват. на тяхно място мога да поставя много действие - то е полезно. искам да го направя. но не искам да отстранявам вярата и безпокойството. защото, не знам защо, действието, на което искам да се посветя сега, ме оставя равна емоционално и обезсърчена. губя вярата и сякаш за да притъпя липсата й, аз действам в някакви насоки. по инерция. забравям за красотата на копнежа, за сърцетуп-туп-туп и така нататък. за сълзите от щастие. за прекрасните, вълнуващи, филмови и по крив начин щастливи животи на хората, които от малки - нелогично и интуитивно - просто са знаели. и вярвам, но много, много смътно. трябва да съчетая и двете.
тъжното е, че когато бях малка, много обичах един човек. не, не бях влюбена в него, просто го обичах и преди да заспя, си мислех как той е човекът, за когото нямам определение. толкова специален ми се струваше. усмихвам се леко наум, защото и сега не знам как да го определя. ето - нещо е останало. но обичам ли го.. май се разминахме.
тъжното е, че преди малко изтрих един човек, заради когото някога гледах удивено небето и звездите. и сега ги обичам, и сега се случва да изникне споменът за "macro" на депеш моуд и някакви летни нощи, но небето и звездите са ми хиляди пъти по-скъпи заради други неща. изтрих го и не знам дали трепнах - от доста време не говорим. но го изтрих и не ми се стори загуба. ето какво е тъжно. и страшно.
а всичко това беше един искрен текст. моята най-прекрасна слабост - искреността. казват, че съм била истинска (като жените от края на 80-те и началото на 90-те). не, въобще не се сещам за Арлина. май им вярвам?
5/14/2011
better than all the rest
насред останки от повръщано (останки от петък вечер) и боклуци, чаши за миене, завивки, кабели и хаос. малко преди да тръгна отново със закъснение. искам да кажа само това:
п.с. и си измислям занимания, за да оцелея. обичам някакви неща. но на земята лежи един джим морисън.
п.с. и си измислям занимания, за да оцелея. обичам някакви неща. но на земята лежи един джим морисън.
5/11/2011
I've overspoken
студена съм. сигурно съм минус три градуса. чувствам се пребита, смазана, изсушена, ожулена, мръсна, припадаща, залязваща, уморена, полубудна. уморена.
ядосана съм, искрена съм. и този път съм консервативна. този път съм скучна, този път не се чувствам център, не се чувствам нищо. но чувствам, че не е хубаво, когато си тъп и нагъл, мазен и нагаждащ се. не мисля, че е хубаво, когато не извършваш някакви съвсем елементарни актове на уважение. мисля, че е хубаво да си уважителен. и ако не можеш да бъдеш - добре, но не бъди и лицемерен. не бъди противен, не бъди мижитурка, не бъди вечно слаб и нерешителен, не бъди с огромно самочувствие, не бъди важен и превзет, не бъди меркантилен, не бъди материалист, не бъди до болка суетен, не бъди мнителен, не бъди вечно критичен, не бъди снизходителен, не бъди винаги над.
усмихвай се понякога. светът не е само високите ти токчета и пяната ти за коса, светът не е парите, които си хвърлил/а за дрехи. дрехи, които не те правят нищо, което да ме вдъхнови съвсем истински.
светът не е само замъгленият ти пиянски поглед, не е курвите, на пръв поглед еднакви, свличащи се в скута ти на фона на кючек. светът не е пилон, от който да бълваш порно.
светът обаче не е и винаги странен. светът невинаги сме само ние, невинаги само ние сме интересни и прекрасни, светът понякога не е просто и единствено смях за глупости и малко по-малки глупости.
аз съм сериозна. сериозна и ядосана, сериозна и жива все пак. сериозна и мъничко разочарована. сериозна и силна. а как ми писна, писна, писна да съм силна.
силна и ожулена, силна и мокра, силна и капнала, силна и замълчала. как ми писна.
защото знам, че светът няма постоянно да е усмивки към и от непознати, няма да е перманентно пръскане на чар и красота, няма да е вечно вдъхновение. няма да съм винаги, няма да става винаги лесно. понякога ще си мисля, че съм силна, а просто ще се движа по инерция. към духалката вкъщи, защото се чувствам минус три градуса - разочарована и ожулена, измръзнала. и в такъв момент, на фона на всичко друго, само един таксиметров шофьор става.
и все пак ще си обещавам някакви неща и ще вярвам, че не всички са зле, че трябва да проявяваш някакъв минимум уважение не защото уважението се заслужава, а защото си човек и трябва да се държиш така. трябва понякога да си смирен, да мълчиш, да притихнеш и просто да се оставиш. да ги оставиш. да правят каквото искат.
ще вярвам, че през повечето време светът е вдъхновение и бял лист - за любов, чистота и красота.
че светът е призив за смелост - за красива смелост.
ще вярвам, че курвите са нимфи, че пошлата ви страст е животинска и брутална. защото това ме устройва много повече.
и ще живея за еротика, а не за порно. дори когато някой е в мен.
забравих за хубавото тази вечер. понякога ми се иска всички да са непознати.
и една прекрасна песен, за да се свлече от мен катранът -
искам да заплача. дайте ми прохладна, пролетна зелена нощ, цигари и мъжа с едно око. цигари не защото ми се пуши особено (напоследък хич не ми се), а просто за да ми ги пали някой друг. само това, а после ще се оправя с другото. трябва да припадна и да спра да бъда силна. в нечии ръце.
ядосана съм, искрена съм. и този път съм консервативна. този път съм скучна, този път не се чувствам център, не се чувствам нищо. но чувствам, че не е хубаво, когато си тъп и нагъл, мазен и нагаждащ се. не мисля, че е хубаво, когато не извършваш някакви съвсем елементарни актове на уважение. мисля, че е хубаво да си уважителен. и ако не можеш да бъдеш - добре, но не бъди и лицемерен. не бъди противен, не бъди мижитурка, не бъди вечно слаб и нерешителен, не бъди с огромно самочувствие, не бъди важен и превзет, не бъди меркантилен, не бъди материалист, не бъди до болка суетен, не бъди мнителен, не бъди вечно критичен, не бъди снизходителен, не бъди винаги над.
усмихвай се понякога. светът не е само високите ти токчета и пяната ти за коса, светът не е парите, които си хвърлил/а за дрехи. дрехи, които не те правят нищо, което да ме вдъхнови съвсем истински.
светът не е само замъгленият ти пиянски поглед, не е курвите, на пръв поглед еднакви, свличащи се в скута ти на фона на кючек. светът не е пилон, от който да бълваш порно.
светът обаче не е и винаги странен. светът невинаги сме само ние, невинаги само ние сме интересни и прекрасни, светът понякога не е просто и единствено смях за глупости и малко по-малки глупости.
аз съм сериозна. сериозна и ядосана, сериозна и жива все пак. сериозна и мъничко разочарована. сериозна и силна. а как ми писна, писна, писна да съм силна.
силна и ожулена, силна и мокра, силна и капнала, силна и замълчала. как ми писна.
защото знам, че светът няма постоянно да е усмивки към и от непознати, няма да е перманентно пръскане на чар и красота, няма да е вечно вдъхновение. няма да съм винаги, няма да става винаги лесно. понякога ще си мисля, че съм силна, а просто ще се движа по инерция. към духалката вкъщи, защото се чувствам минус три градуса - разочарована и ожулена, измръзнала. и в такъв момент, на фона на всичко друго, само един таксиметров шофьор става.
и все пак ще си обещавам някакви неща и ще вярвам, че не всички са зле, че трябва да проявяваш някакъв минимум уважение не защото уважението се заслужава, а защото си човек и трябва да се държиш така. трябва понякога да си смирен, да мълчиш, да притихнеш и просто да се оставиш. да ги оставиш. да правят каквото искат.
ще вярвам, че през повечето време светът е вдъхновение и бял лист - за любов, чистота и красота.
че светът е призив за смелост - за красива смелост.
ще вярвам, че курвите са нимфи, че пошлата ви страст е животинска и брутална. защото това ме устройва много повече.
и ще живея за еротика, а не за порно. дори когато някой е в мен.
забравих за хубавото тази вечер. понякога ми се иска всички да са непознати.
и една прекрасна песен, за да се свлече от мен катранът -
искам да заплача. дайте ми прохладна, пролетна зелена нощ, цигари и мъжа с едно око. цигари не защото ми се пуши особено (напоследък хич не ми се), а просто за да ми ги пали някой друг. само това, а после ще се оправя с другото. трябва да припадна и да спра да бъда силна. в нечии ръце.
5/09/2011
I want you to notice
Студено ми е. Постоянно ми е студено, като се прибера в общежитието. Освен като си легна да спя и се завия. Нещо се случи. Нещо ме направи накъсана. Нещо ме скъса. Аз съм скъсан чорапогащник. Нещо ме кара да искам да карам. Да карам, да карам, да карам надалеч. Надалеч и напред. Да въртя с бяс, да гледам карти, да се ориентирам, да превръщам всяко дясно в ляво и обратното. Дори да се загубя. Но не и сега. Сега искам да ми е топло и статично.
Джой Дивижън - мъртъв саундтрак на параноично студена вечер, лаптоп на кривото, скъсано легло, криволичещ курсор на мишката, криво застанала аз, криви тъмни часове. И този студ. Аз не обичам да съм навлечена с дрехи, аз винаги студувам и треперя, аз винаги издържам на студеното, аз винаги съм гола, когато съм навън. Но вътре не мога. Вътре ми трябва духалка, която изнемогва. Вътре ми трябва топла струя. Вътре ми трябва някаква топлина, защото тук няма никой. Няма глас, няма поглед, няма присъствие, което да разсее студа от мен. И мен от него.
Нещо в тази стая ме възпира. Нещо отнема силата ми. Нещо ме прави накъсана.
а аз ще изчезна завинаги
аз ще изчезна завинаги в обещанието, че след малко ще измия чиниите
аз ще изчезна завинаги в обещанието, че ще покорим света, като унищожим системата
аз ще изчезна завинаги, като се преструвам, че хората, които много харесвам, са ми достатъчни
аз ще изчезна завинаги, когато местата, на които съм искала да отида с някакви хора, се превърнат в местата, на които са отишли само някакви хора. в места, на които съм отишла с други хора, по моя инициатива - достатъчни, но не напълно
аз ще изчезна завинаги, когато моите и нечии други четири цифри спрат да се засичат случайно
аз ще изчезна завинаги, когато отровата спре да се стича по моя рог
аз ще изчезна завинаги с пропуснатите петъци и лежерни борисови следобеди
аз ще изчезна завинаги, щом нечий поглед, обърнат надясно, спре да вижда мен
аз ще изчезна завинаги, когато някой спре да забелязва, че ме няма
аз ще изчезна завинаги, след като си легна по светло още няколко пъти, изгубила нощта сама, затворена
аз ще изчезна завинаги, когато реша да бъда нагла и да контролирам
аз ще изчезна завинаги и всичко ще бъде наред
няма да съм спомен за паркинга на софийски
няма да съм спомен за момичетата с червеникави коси
няма да съм спомен за безпричинен писък
няма да съм спомен за пълна тишина, щом те хване цигарата
няма да съм детски глас
няма да съм нежност
няма да съм изпотено стъкло
няма да съм писък от болка в синята тъмнина
няма да съм провокация
няма да съм "много, много, много" и "винаги, винаги, винаги"
няма да съм истории за загубвания с кола - подробни и леко досадни
няма да докосваме ръцете си само когато си подаваме цигара
няма да съм песен на Доорс
няма да съм малка висока скала
няма да съм песен на Нова Генерация
няма да съм по-добра от всичките богини
няма да съм истинска като море
няма да съм безнадеждност, нечия любима
няма да съм момиче със спомени
няма да съм желание
няма да съм сън
няма да съм халюцинация
няма да съм ужасен спомен
няма да съм фантазия
няма да съм полъх на парфюм
няма да съм момиче, няма да съм жена
няма да съм сухи мъжки сълзи в банята
няма да съм разбъркано пространство
няма да съм мило видео, подарък
няма да съм снимка
няма да съм профил в социална мрежа
няма да съм статус и демонстративни думи
няма да съм снимка, върху която да плюеш; която да оближеш
няма да съм специално видео
няма да съм забранена
няма да съм позволена
няма да съм същата
няма да съм различна
няма да съм почти подчинена
няма да съм непокорна
няма да съм поглед, плах и искащ
няма да съм бягство
няма и да остана
няма да съм нищо
аз ще изчезна завинаги
някъде някой ще ме гледа и ще иска да ме разбира, ще бъде поет, ще бъде ерудиран, ще бъде артистично изваян. ще ми направи килим от поезия, тапети от живопис, пердета от ноти, ще иска да е такъв, ще иска.
но ще ми се струва празен, макар да знам, че винаги има повече, че никога не можеш да си сигурен, докато не се докоснеш до нещото. ще ми се струва направен, ще мисля, че точно това ми трябва според чуждите очаквания - арт каша, подобие на човек, но няма да е така
някъде някой ще иска да ме притежава. ще бъде обикновен, но с много копнеж към мен, косми по тялото и физическа сила. с някакъв чар, събран от перверзността на опита и нежния подход към невинността.
ще изтръпвам в ръцете му, ще ставам малка и отдадена, но това е всичко, което ще имам, и дори в него ще липсва частица от нужното
някъде някой ще ме мисли за интересна, но никога няма да се опита да се докосне до сърцевината. няма да се пречупи и да полудее. ще се сеща за мен понякога, ще иска с нокти да почеша егото му, но аз никога няма да го направя така, както той би приел за задоволително.
ще му кажа да си намери нормално момиче, защото аз не съм такова. и рано или късно той ще го направи
и някъде, някъде близо или далеч, някой ще бъде моето най-любимо огледало. но не само това. някъде някой ще знае, че съм способна да се влюбя в безсънните му нощи и в кошмарите му. някъде някой ще спира и ще усеща онова сърцетуп-туп-туп, което в "сто години" бавно убива. ще се дави в залеза и в някоя цигара, ще се гърчи всяка нощ, гърчовете му прогресивно ще стават все по-страшни и грозни, ще чува насън онзи вой на Воев - "аз виждам отвъд смъртта". но аз ще съм изчезнала. ще съм изчезнала със своето "не мога без теб в нощта". и всичко ще бъде наред.
в този студ
Джой Дивижън - мъртъв саундтрак на параноично студена вечер, лаптоп на кривото, скъсано легло, криволичещ курсор на мишката, криво застанала аз, криви тъмни часове. И този студ. Аз не обичам да съм навлечена с дрехи, аз винаги студувам и треперя, аз винаги издържам на студеното, аз винаги съм гола, когато съм навън. Но вътре не мога. Вътре ми трябва духалка, която изнемогва. Вътре ми трябва топла струя. Вътре ми трябва някаква топлина, защото тук няма никой. Няма глас, няма поглед, няма присъствие, което да разсее студа от мен. И мен от него.
Нещо в тази стая ме възпира. Нещо отнема силата ми. Нещо ме прави накъсана.
а аз ще изчезна завинаги
аз ще изчезна завинаги в обещанието, че след малко ще измия чиниите
аз ще изчезна завинаги в обещанието, че ще покорим света, като унищожим системата
аз ще изчезна завинаги, като се преструвам, че хората, които много харесвам, са ми достатъчни
аз ще изчезна завинаги, когато местата, на които съм искала да отида с някакви хора, се превърнат в местата, на които са отишли само някакви хора. в места, на които съм отишла с други хора, по моя инициатива - достатъчни, но не напълно
аз ще изчезна завинаги, когато моите и нечии други четири цифри спрат да се засичат случайно
аз ще изчезна завинаги, когато отровата спре да се стича по моя рог
аз ще изчезна завинаги с пропуснатите петъци и лежерни борисови следобеди
аз ще изчезна завинаги, щом нечий поглед, обърнат надясно, спре да вижда мен
аз ще изчезна завинаги, когато някой спре да забелязва, че ме няма
аз ще изчезна завинаги, след като си легна по светло още няколко пъти, изгубила нощта сама, затворена
аз ще изчезна завинаги, когато реша да бъда нагла и да контролирам
аз ще изчезна завинаги и всичко ще бъде наред
няма да съм спомен за паркинга на софийски
няма да съм спомен за момичетата с червеникави коси
няма да съм спомен за безпричинен писък
няма да съм спомен за пълна тишина, щом те хване цигарата
няма да съм детски глас
няма да съм нежност
няма да съм изпотено стъкло
няма да съм писък от болка в синята тъмнина
няма да съм провокация
няма да съм "много, много, много" и "винаги, винаги, винаги"
няма да съм истории за загубвания с кола - подробни и леко досадни
няма да докосваме ръцете си само когато си подаваме цигара
няма да съм песен на Доорс
няма да съм малка висока скала
няма да съм песен на Нова Генерация
няма да съм по-добра от всичките богини
няма да съм истинска като море
няма да съм безнадеждност, нечия любима
няма да съм момиче със спомени
няма да съм желание
няма да съм сън
няма да съм халюцинация
няма да съм ужасен спомен
няма да съм фантазия
няма да съм полъх на парфюм
няма да съм момиче, няма да съм жена
няма да съм сухи мъжки сълзи в банята
няма да съм разбъркано пространство
няма да съм мило видео, подарък
няма да съм снимка
няма да съм профил в социална мрежа
няма да съм статус и демонстративни думи
няма да съм снимка, върху която да плюеш; която да оближеш
няма да съм специално видео
няма да съм забранена
няма да съм позволена
няма да съм същата
няма да съм различна
няма да съм почти подчинена
няма да съм непокорна
няма да съм поглед, плах и искащ
няма да съм бягство
няма и да остана
няма да съм нищо
аз ще изчезна завинаги
някъде някой ще ме гледа и ще иска да ме разбира, ще бъде поет, ще бъде ерудиран, ще бъде артистично изваян. ще ми направи килим от поезия, тапети от живопис, пердета от ноти, ще иска да е такъв, ще иска.
но ще ми се струва празен, макар да знам, че винаги има повече, че никога не можеш да си сигурен, докато не се докоснеш до нещото. ще ми се струва направен, ще мисля, че точно това ми трябва според чуждите очаквания - арт каша, подобие на човек, но няма да е така
някъде някой ще иска да ме притежава. ще бъде обикновен, но с много копнеж към мен, косми по тялото и физическа сила. с някакъв чар, събран от перверзността на опита и нежния подход към невинността.
ще изтръпвам в ръцете му, ще ставам малка и отдадена, но това е всичко, което ще имам, и дори в него ще липсва частица от нужното
някъде някой ще ме мисли за интересна, но никога няма да се опита да се докосне до сърцевината. няма да се пречупи и да полудее. ще се сеща за мен понякога, ще иска с нокти да почеша егото му, но аз никога няма да го направя така, както той би приел за задоволително.
ще му кажа да си намери нормално момиче, защото аз не съм такова. и рано или късно той ще го направи
и някъде, някъде близо или далеч, някой ще бъде моето най-любимо огледало. но не само това. някъде някой ще знае, че съм способна да се влюбя в безсънните му нощи и в кошмарите му. някъде някой ще спира и ще усеща онова сърцетуп-туп-туп, което в "сто години" бавно убива. ще се дави в залеза и в някоя цигара, ще се гърчи всяка нощ, гърчовете му прогресивно ще стават все по-страшни и грозни, ще чува насън онзи вой на Воев - "аз виждам отвъд смъртта". но аз ще съм изчезнала. ще съм изчезнала със своето "не мога без теб в нощта". и всичко ще бъде наред.
в този студ
5/07/2011
5/03/2011
Take me anyway
Когато бях малка, направих два-три неуспешни (както при повечето хора) опита да си водя дневник. Вълнувах се ужасно много - редуваха се розови, сини и жълти красиви листчета, на които трябваше да оставям мокри следи от живота си, но аз никога не проявявах достатъчно издръжливост и ги оставях. Може би форматът ме е ограничавал.
Маалко по-късно (или паралелно с епохата на дневниците (с катинарчета!)) мама започна да ми носи разни тефтери. В тях се лигавехме с приятели. Пишехме нецензурни думи, и то грешно, играехме на морски шах и всякакви други непристойни за хартия дейности. Но някак стана така, че тефтерите започнаха да са ми важни, а аз от време на време да пиша просто ей така в тях. До ден днешен ги обожавам и си купувам, когато са ми абсолютно ненужни. Като балсамите за устни. Трудно се сдържам. Фетиш.
В осми клас пишех в една тетрадка с твърди корици, с китара отпред и карта на България отзад. В момента не е при мен, но помня, че е изписана с отвратително грозен, сякаш лекарски почерк, текстове на песни, мастилено крещене от тинейджърски гняв, много интернет, искреност и прекалено тежки опити да не изпусна нищо важно. Ненужни.
След това хронологията малко ми се губи. Най-скъпи са ми три тефтера (все рекламни тефтери на банки), в които съм прибрала много от това, което така ме държи - сърцетуп-туп-туп, гърбовете на много разпиляна хартия, прибрана в един шкаф в Кнежа, постовете ми в МайСпейс, донякъде мижавите бележки и статуси във Фейсбук, кратките съобщения в Туитър и най-най-вече - този блог. Защото не се отказах от него. С всичките му глупости и повторения, ясно отчетливи етапи в развитието ми и в случващото се, в неясно отчетливите такива, в промените, регистрирани в него, в черновите ми, наистина важни, в етикетите, във всичко.
По съвсем друг път трябваше да поема с този пост, но преди да започна да пиша, се зачетох в един тефтер, попаднах на една важна дата от януари, тази година. Явно бях писала, преди да се случи нещото, правеща я поне малко паметна, и осъзнах колко много си припомням и откривам от забравените си писмени версии, колко е важно някъде да документираш, че нещо някога се е случило.
И това е, няма повече, нощта ме изпразни и ми отне всичко. Ще рисувам скоро, толкова любов се крие в рисуването.
Поздравявам миналото и скоро се връщам с чувство. Просто не искам поредна чернова и този път.
п.с. не бях аз, бях мъртвата аз :)
Маалко по-късно (или паралелно с епохата на дневниците (с катинарчета!)) мама започна да ми носи разни тефтери. В тях се лигавехме с приятели. Пишехме нецензурни думи, и то грешно, играехме на морски шах и всякакви други непристойни за хартия дейности. Но някак стана така, че тефтерите започнаха да са ми важни, а аз от време на време да пиша просто ей така в тях. До ден днешен ги обожавам и си купувам, когато са ми абсолютно ненужни. Като балсамите за устни. Трудно се сдържам. Фетиш.
В осми клас пишех в една тетрадка с твърди корици, с китара отпред и карта на България отзад. В момента не е при мен, но помня, че е изписана с отвратително грозен, сякаш лекарски почерк, текстове на песни, мастилено крещене от тинейджърски гняв, много интернет, искреност и прекалено тежки опити да не изпусна нищо важно. Ненужни.
След това хронологията малко ми се губи. Най-скъпи са ми три тефтера (все рекламни тефтери на банки), в които съм прибрала много от това, което така ме държи - сърцетуп-туп-туп, гърбовете на много разпиляна хартия, прибрана в един шкаф в Кнежа, постовете ми в МайСпейс, донякъде мижавите бележки и статуси във Фейсбук, кратките съобщения в Туитър и най-най-вече - този блог. Защото не се отказах от него. С всичките му глупости и повторения, ясно отчетливи етапи в развитието ми и в случващото се, в неясно отчетливите такива, в промените, регистрирани в него, в черновите ми, наистина важни, в етикетите, във всичко.
По съвсем друг път трябваше да поема с този пост, но преди да започна да пиша, се зачетох в един тефтер, попаднах на една важна дата от януари, тази година. Явно бях писала, преди да се случи нещото, правеща я поне малко паметна, и осъзнах колко много си припомням и откривам от забравените си писмени версии, колко е важно някъде да документираш, че нещо някога се е случило.
И това е, няма повече, нощта ме изпразни и ми отне всичко. Ще рисувам скоро, толкова любов се крие в рисуването.
Поздравявам миналото и скоро се връщам с чувство. Просто не искам поредна чернова и този път.
п.с. не бях аз, бях мъртвата аз :)
Subscribe to:
Posts (Atom)