острови тъжни са наш'те съдби. дълбоки морета ни правят сами.

мили мои,

вие сигурно знаете много повече за живота от мен. напоследък ми го казват често.
аз знам, че стана модерно да си щастлив no matter what. това е донякъде хубаво, но има разни моменти, произволни или не съвсем, в които си пълен с горчилка, горчилка, горчилка.
и искаш да я излееш.

аз ще спра да вярвам във всичко детско, ще загубя чаровния си наивитет и ще започна да играя игри. ще се превърна в ирина от "тютюн". вече не ми се струва странно, че един женен мъж, който си има дете, може да е гей. не ми се струва голяма работа някой просто да прави секс с някого, без да има чувства към него. не е ли това най-добрата опция на модерната изневяра?
няма проблем, ако обичаш някого и се занимаваш с друг. имам предвид - сигурно съм пропуснала доста наистина, хората май правят такива неща постоянно. хората друсат, убиват, продължават да се унищожават, никога не се променят, лъжат, лъжат, лъжат.
някога вярвах, че има и друг начин.
и аз започнах да се потапям. чувствам се и жива, и объркана в големия хаос.

в живота ми се преплетоха някакви трагедии, невъзможности, много филмови реплики, самотни булки по средата на нощта, вина, желание, страх, вина, желание, страх, вина, желание, страх. и толкова малко моменти, в които да остана спокойна и да знам, че усещам със своята топлина нечия друга.
религиозни догми, счупени телефони, липса, отсъствие, бягства в 4 сутринта, познати, непознати, рискове, докосвания, паднали акумулатори, почти забравени хора. и същите, завръщайки се.
халки, дюшеци, голи тела, изтрити номера.
нищичко.

нищо за живота. не съм преживяла нищо, никога. жалко, че трябваше да се омърся. забавно е, но моментите, в които спираш и се оглеждаш, пораждат въпроси.

защото не съм преживяла нищо, никога. болка, кръв, разочарование, провал, любов, лъст, страст, изневери, плач, ужаси, страхове, параноя, болести, страх, любов, болка, кръв, нищо. стерилна съм. не съм повръщала от алкохол, не съм крещяла, излязла от собственото си тяло, не ме е спирала полиция, не са ме молили, не съм се молила, не съм лягала безпомощна в тревата, не съм била истинска грешница, не са ме наранявали, не съм наранявала. никога нищо. аз не мажа по ноктите лакове, не използвам боя за коса. и в тази връзка: червеното е съдба или избор. не знам какъв е първият случай, но вторият е огромна метафора, символ, код. нали така?


имам силни ръце, защото бутам инвалидна количка от достатъчно дълго време. не го казвам, за да пробудя някаква съжалителна реакция и досега не съм го казвала, защото бях малка и достатъчно свободна, за да мисля, че не е толкова важно. по-скоро го казвам, защото откривам как близки мои хора лъжат в публичното пространство и просто не искам да съм такава. виждам как го правят и ставам тъжна. не трябва да е така. страхът е горделивост, параноята е грях

защото не ме е страх да разтеглям границите на реалността.
затова всяка вечер се мъча да изсмуча живота от повечето възможни места и хора. искам да го изпия. като глътка в пустинята. като ракия, която ме гори.




here i am now, entertain me. "забавлявай ме" - това ще казвам вече.

промених се и виждам как всичко тепърва предстои.
дано остана чиста след това.

п.с. а може би съм живяла, но просто не се оковавам в клишета? и искам още, още, още.
а може би и тези, които знаят повече от мен за живота, също искат още. някъде там се разминаваме. и някъде там ще се срещнем.