Навън ще вали, а на мен ми е горещо. Отворила съм възпалени очи в тихата септемврийска нощ, в едно счупено, грозно и неподходящо за демонстриране огледало хвърлям своя поглед, огласен от светлината на любимата ми нощна лампа, и си вдъхвам сила. Добре съм.
Откривам пристан в зеленото за втори път. При мен нещата стоят така: когато изцедя нещо или просто се откажа от него, го оставям и не се връщам обратно. А ако се върна, то е след дълго време.
Преди години се бях запалила по очната линия, но в някакъв момент реших, че не ми харесва чак толкова, и спрях окончателно. Доста време след това не се престрашавах да я изпробвам отново. Но смелостта ми надви и пламнах. Като кафява, тънка цигара, завършек на грациозна ръка с нежни, дълги пръсти. Приех я така. Сега започва да ми писва и се чудя кога ще я отрежа.
Рокли не бях носила с години, докато един ден не харесах една синя на бели цветчета в магазин в Пловдив. Оттогава не спирам да си търся предимно рокли. Малък фетиш.
Не пиша неща, които вече съм писала. Не връщам стари блогър темплейти, не обичам хора, които някога съм обичала, но след това окончателно съм спряла.
Не обичам пошлите повторения.
Но това зелено ми липсваше. Започнах мъничко да се пречупвам, след като в този блог копирах няколко от текстовете си, писани в блога на майспейс. Сега отново го правя. Но го чувствам не толкова като измяна от принцип, а като нещо, към което рано или късно се завръщаш. Като човек, когото някога си обичал, но никога не си спирал окончателно.
Това зелено ме кара да се чувствам вкъщи. Напомня ми за ноември-декември '09, за престоя ми в една болница, за една операция, за разходките ми из пустите улици с тати, за една тайна, която дълго пазих, за взирането ми в оранжевото на уличните лампи, за болната атмосфера, която този град влива във вените ми през есента и зимата, за идеята за една любов, която успя да се роди от малкото, но сигурно мое усещане, че трябва да я има, да бъде.
Това зелено ме кара да прослушам отново Смитс. Да отделя повече време на Стенли и Морфин. Да чета на руски каквото мога, да си купувам L'europeo, да довърша "Малката светица и портокалите", от време на време да пиша както пишех преди, да помня повече сънищата си и понякога да преглъщам студената си гордост и да казвам големите неща, които обичам да казвам най-вече във фантазиите си.
Във фантазиите си тази вечер си събирам багажа, вземам ключовете на колата и отивам да спя някъде другаде за няколко дни. Не вдигам телефона и плача всеки път, когато се сетя колко ужасни неща съм казала на раздяла.
Във фантазиите си съм героиня в тъп клип, в който двама страшно си липсват и всеки от тях се чуди дали липсва на другия, но никой не разбира, защото и двамата смятат, че се заблуждават и са нежелани. Във фантазиите си тази вечер съм 16-годишна хлапачка, само дето съм заредена с малко повече огън и гняв и забравям да съм нежна и цивилизована.
В реалността просто дишам през последните септемврийски дни. Не чакам нито една дата, не чакам нищо. Добре съм.
Разхождам се с тати и в някои моменти отново ме удря тази необяснима тъга. Едва ли някога ще успея да се избавя от нея.
В реалността чувам ясно звуците, гледам се отстрани. Отварям шишето с Швепс, в тишината се плъзва едно "шшшшшшшшшшшш", аз вдигам бутилката и отпивам. Като героиня във филм. Гледам много напоследък. "Отчаяни съпруги". Изпълвам се с желание за прецизност, close-ups, дрехи с наситени цветове, ясна жестикулация и мимики, изразителност, студена учтивост, крайни реплики, отсечени моменти, достатъчност и достатъчна недостатъчност. Сигурно затова фантазирам.
Колкото по-голяма ставам, толкова по-често се връщам към детството си. Играех си с ръчния часовник на мама върху шкафа за обувки. Извивах го по някакъв много особен начин и нямам идея защо, но този часовник беше прислужница, към която се отнасяха зле. Играех си и с пръстите си. Показалецът на лявата ми ръка беше принцеса, която не можеше да бъде със своя принц - средният на дясната. Палците бяха майки, безименните - братя, малешките - не помня.
Мисълта ми е - от край време си фантазирам.
Фантазиите ми започнаха леко по леко да стават реалност. Имам още ужасно много. Не ги искам всичките на живо. Дори не искам да си представям какъв ще е втори курс.
само за едно свое усещане, за една своя фантазия не искам да греша.
всъщност са две.
ще видим
8 comments:
„...нещо, към което рано или късно отново се завръщаш.“ Не. Само „завръщаш“. „отново“ е излишно. Освен, ако наистина не се завръщаш към нещо „отново“, т.е., за пореден път, но от контекста на изречението се предполага, че не е така, нали? И е само „реалноста“. С едно „т“. Лека нощ.
А, да. И да попитам – този блог съвсем безсрамно ли го списваш? Някакъв порив към неловка откровеност ли имаш?
За "отново" съм съгласна. А защо с едно "т"?
Да попитам и аз. Кое е неловкото в моята откровеност? Безсрамна ли трябва да бъда, за да пиша такива неща?
п.с. никога не съм мислила, че ме четат много хора, а дори и да го правят, игнорирам факта. нужна ми е свобода.
Звучи ми по-правилно. Склонен съм да склоня. Вече се консултриах с уважавана позната.
Колкото до откровеността – неловка е, защото повечето постове намирам за неловки, а те миришат на един лош тип откровеност. Неудобно ми е да ги чета на глас, като най-прост например. Пробвах, при това пиян, заедно с/пред една близка приятелка като експеримент (и тя беше пийнала) и се чувствахме ужасно неловко. Личеше ни, което е показателно. Едва прочетох един. И сега се аргументирам защо.
Ти си "teenagerka", нали така? Ето къде се корени проблема, тогава ––
Както много точно беше казал Иван Кръстев в скорошното интервю за в. „Капитал“ за т. нар. „поколение Е“: „То слуша музика, разменя си картинки, но вече не си разказва истории. То е първото, което изцяло мисли и общува чрез образи и звуци. Езикът започва да губи значение за това поколение. Те говорят на някакъв песенен английски и на някакъв осакатен български.“
Проблемът е, че е неловко, защото – доколкото като читател се ориентирам в текстовете, които съм прочел, защото не съм прочел всичко – текстовете издават онова отчаяно желание да се облекат в думи усещания и емоционални преживявания или поне емоционалната страна на някакви преживявания, неясно какви (неясно защо? ако ще си разкриваш чувствата – full on, иначе е фалшиво, не ли?). Усещания, които обаче, са (дълбоко*) лични, вътрешни и необмислено представени. Песни, неясни изречения, абстрактни, често клиширани мисловни картини, но никакви идеи. Освен онова, че еманципацията е убила жената – това беше точно.
Просто целият блог прилича на един огромен, емоционален сифон за твоя „тийнейджърски“ резервоар. Но ние, читателите, с цялата условност на интернет (тъпото „не си длъжен да четеш“ и т. н.), не сме отходен канал, нали? Ако имаш нужда от това – дневник. Тук – идеи, мисли, размишления, но не и това. Бога ми, има нужда от смислени текстове.
Колкото до втория въпрос – не, не трябва да си безсрамна. Не бъде чак толкова суров буквалист.
P.S.
Послеписа е тъп. Защо би написала нещо такова? Какво за бога значи това?
P.P.S.
Пиша ти коментари не защото съм заядлив смотаняк, а от любопитство и защото ТВ е скучна. Пък и съм леко пристрастен към четенето на подобни блогове. Не знам дали знаеш колко себеподобни имаш и колко пристрастяващо е. Като ТВ.
Когато четеш Буковски пред някого, чувстваш ли се неловко? Защото има видове неловкост и ми е любопитно коя точно предизвикват текстовете ми.
Иначе, да, аз съм млада и разпиляна. Teenagerka ще бъда още съвсем малко - дотогава може и да ми е простено.
Благодаря за критиката. Щях да напиша много по-дълъг коментар или да поискам някакви контакти, за да не продължавам с откровенията тук, но реших, че не ми се заминава.
Пожелавам на себе си и на читателите да откриват тук по-смислени текстове. Но това да махна блога, като го заместя с дневник, все още няма да се случи.
п.с. послеписът не беше тъп. все още нямам смелост да разказвам истории публично. знам, че подобни блогове има през 1-2 линка разстояние и все пак мисля, че с нещо се отличавам.
хубав ден.
Мисли си, че се различаваш с нещо колкото искаш. Но това, че много ти се иска, не го прави истина. И не се сравнявай с Буковски, бога ми. Но след като ме предизвикваш – неловкостта, която текстовете ти предизвикват е тази на младостта, на която много ѝ се иска, и си вярва, че ѝ се получава, но се проваля и си пада на лицето пред всички. И всички гледат червата по асфалта, образно казано. Съжалявам, ако ти се сторило, че прекалено те критикувам/нападам или нещо такова (дори сега). В никакъв случай. Напротив, с най-добри чувства ти пиша – иначе въобще нямаше да ти пиша, – но предполагам, че се изразявам по-грубо, отколкото „би трябвало“. Буковски никога не предизвиква неловкост, идиотско е да го намесваш. Никой не ти казва да си махаш блока и да го заменяш с дневник, а да споделяш по-обмислени/осмислени идеи и мисли, а не да си изливаш червата или нещо такова. Зад доброто писане се крие рационална интелигнетност, а не изтерзана, изригваща емоционалност.
Много сериозно се сдържам да не бъда искрена. Наистина.
Не се сравнявам с Буковски в никакъв случай, просто исках конкретност.
С нерационалността си не знам дали мога и не знам дали искам да се разделя. На този етап мога да дам това. Развитието в писането е дълъг процес и няма смисъл да обяснявам защо споделям най-вече абстрактни описания, разхвърляни, изтерзани идеи.
И последно - хубаво е да критикуваш, и аз го правя, но когато нещо не ми харесва, го чета, за да се уча как не трябва (може би правиш това), а не за да се почувствам над. Така че - ако не намираш нищо, просто не ме чети.
Пък аз ще се опитам да стана по-добра. Но сега не обещам нищо.
И мерси отново.
Ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха!... Над?... Уби ме, Сара.
Post a Comment