11/17/2011

от шума на много хора

Миналата година, когато се учех да карам из София с тати, всяка сутрин слушахме БГ радио. Беше пълен ужас. Октомври, ситен дъждец, нон-стоп чистачки, задръствания в осем сутринта, викове, мигачи, парно, изпотени стъкла, студ. И радио. Това ме успокояваше. Още в началото, когато шофирах с него в родния ми град, бях благодарна, че има радиа, които да ме разсейват от виковете му. Тогава разбрах, че музиката страшно ме отклонява от пътя и не трябва да си пускам нищо, докато все още съм начинаеща.
Сега шофирам и паркирам със страшно удоволствие и понякога свалени стъкла, а хората покрай мен гледат ококорено и слушат музиката от колата ми. Колата ми е малка и може би смешна, но аз толкова я обикнах, че няма накъде.
Всеки ден по пътя към СУ или някъде другаде си пускам БГ радио по навик, слушам много готини и напълно жалки нови песни, слушам "Никой" на Графа, която ми се струва като всички останали негови парчета, слушам я особено, когато слизам по Яворов и чакам на левия светофар на Семинарията, за да тръгна по Симеоновско. Тогава си пея "Ааааз без теб не мога, аз без теб съм никой"! Поради всичко това напоследък слушам повече българска музика. Сигурно затова не се възпротивих и отидох с тати на концерта на Михаил Белчев и вместо да умра от скука, заобиколена от хора 40-и набор, аз останах с по-скоро добро впечатление и спомени. И сериозно - Веселин Маринов беше първият, който разцепи публиката.
Но не искам да говоря специално за българската музика, а за миналото. Гледам стари клипове, мисля си за България и ми става мъчно, тананикам си "Любовта, без която не можем" на Тангра, давам линк към нея на една приятелка. Разхождаме се из Гео Милев (между другото много харесвам Гео Милев и някога, ако замина, а след това се върна в България, с удоволствие бих живяла в Гео Милев), аз виждам сива сграда с графити и аптека до нея. Като снимка от 80-те, само че без да е черно-бяла. Но достатъчно сива и тъжна. 80-те.
Винаги съм искала да се върна назад във времето, затова толкова исках да познавам съвременници на Воев, исках да ми разказват за Дружба някога, за София някога, за Графа, Попа, Орлов мост някога, за гарите някога, за поетите и поетесите някога, за Бургас, морето, Дубарова и Фотев някога.
Онази сутрин чух по БГ радио "Река си ти" на Клас и ме обля същата вълна необяснима тъга.
В такива моменти се сещам за миналия октомври, в който с тати се прибирахме към Кнежа, той ми обясняваше тънкостите на магистралата, аз не го слушах, защото ми беше писнало да карам и исках да се отдам на удоволствието да бъдеш возен. Той говореше, аз слушах същото радио, а в песента се пееше "да, така е в малкия град, този град, старомоден и скучен, в който друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи. в който друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи". На мен сигурно ми се е искало да заплача или се е случило, но съм погледнала настрани, за да се скрия - не помня. Но помня, че бях напълно съгласна с лириките.

И покрай цялата тази българска музика и копнеж за болното и мрачно черно-бяло българско минало, което ми се струва като първа дръпка от хашиш, първи път за 16-17-годишни в стара стая с тапети, касетофон и прясно поникнали Бийтълс в крехките възприятия - покрай всичко това се замислих за мъжете над трийсет.

Мъжете над трийсет, които не слушат инди, които не са арт, които не са мутри, които са ужасно жалки, но не те наричат "мила", които пият вино самотни пред лаптопите си и пишат на кирилица, но откриват само тъпи путки, които те поглеждат продължително, докато чакате да стане зелено. Мъжете, които преживяват някаква криза или отчаяно търсят, но все още не са апатични, особено към жените. И разбрах, че освен опита им, освен внимателния им подход към нежността и невинността има още нещо, което ми харесва у тях. И това е цялата им тежест, целият им багаж от миналото. У тях го има това черно-бяло минало, което аз съм усетила за секунда като светкавица на фотоапарат. Те имат 80-те и началото на 90-те във вените си, някои може би излъчват зловещите щастие и болка на това, което ми се струва странно и недостижимо, гротескно и красиво като дагеротип.
Хубавото е, че все пак те не са отломки, не са си отишли, не са спрели в някое "някога". Не те искат, за да те държат нескопосано и да те счупят. Искат те за малко - красива, интелигентна, провокативна, смееща се, плаха, нежна и играеща си с душите им. Искат те като глътка чист въздух в задимена стая. Малко от тях се осмеляват да те искат, камо ли да те имат за повече. Искат да изпиеш отровата на отчаянието от раните им, поне за малко, искат да им дадеш от смеха и желанието си, от ентусиазма си, от цвета на младостта си. Искат да ти дадат мъничко от себе си, дори да е по най-първичния начин.
И после да се сбогувате.


Мъжете над трийсет.

3 comments:

Do said...

брилянтно. по-добре не може да бъде казано .))

Thea said...

на същата вълна съм и аз от много, много време.
пролетта, вместо да уча за изпити, бях полудяла по една супер ужасна песен от 90-те, която дори не съм сигурна дали съществува наистина. "блус 16" в изпълнение на Иван Бърнев от дните му в Хъшове.слушах фалшивото му, но прекрасно пеене до затъпяване и ми беше такова мъчно за неслучилото ми се минало (в което или не съм била родена, или съм била дете).

http://www.youtube.com/watch?v=auOXm3SBu2M

наскоро обаче гледах "midnight in paris" - и някак се успокоих.в такова време сме родени, че ако го искаме, може да имаме всяка епоха. и да е красиво, защото не е реално.

разписах се :)

Lulu said...

Слушам я. И филма ще гледам. Благодаря ти.

Трябва да се видим :)

Do, благодаря и на теб :)