i still whisper

ако все пак се съглася да пушим заедно, ще искам да си говорим. ще искам да мога да говоря с теб така, както бих могла с хората, с които малко или много си пасваме. а може би няма малко и много. просто си пасвате и точка.

ще искам да е светло, но същевременно да не бъде ден. ще искам да го няма това ужасно чувство, че след малко ще си тръгнеш. не защото те искам по онзи начин, а просто защото не харесвам чувството.

хм, може би няма да има проблем да не е ден, но ще искам прозорецът да е отворен. за да пусна време, простор и пролет през него. повече зима не мога да понеса.
повече зима, повече вина, повече неприятни задължения.

ще искам да си говорим, но това е рисковано. знам, че ако се отпусна, ако поискам да ти говоря почти свободно, както на другите, ще трябва да се държа по подвеждащ начин. ще седна срещу теб, на земята, ще протегна отворени длани и ще те помоля да ми разкажеш нещо. ще поискам да те докосна. а това е рисковано.

все още не знам какво да правя. звучи като добра идея. да се видим ей така. като приятели. като аз и просто някое момче.
да мога да ти звъня, да ти споделям свободно, да се смея в леглото на абсолютни глупости и всичко останало, докато сме приятели.
никога не сме били.
идеята не е лоша.
но.

---

иначе ми се искат повече цветни дрехи и по-малко пластове дрехи като цяло.
понякога се чудя дали ще е ужасно, ако шофирам или правя други неща полугола. не обичам многото дрехи.
не обичам да ме прекъсват, когато гледам филм, не издържам, когато всичко върви гладко прекалено дълго.

преди малко гледах take shelter и поставях ръка пред устата си, когато долната устна на майкъл шанън (страхотен) трепереше и лицето му се изкривяваше в лека паника.
гледах го и плаках, не знам защо. плаках и знаех, че ако някой е луд и му се привижда, и се буди потен, и подмокря леглото от кошмари, някой висок и силен мъж - ще го държа в ръцете си, докато спре да се тресе, ще го държа и ще плача с него. ще поставя главата му на гърдите си и ще го галя, докато се успокои. имам нужда да обичам така. поне понякога (ми се иска да лекувам рани).

отивам да пуша на терасата.

п.с. и се съгласих. ню левъл.

postcards

Знаеш ли, Кнежа е мистично място. Не знам дали аз съм мистично момиче, но понякога, докато гледам плочките в банята и мия ръцете си по пет минути, без да осъзнавам колко гореща вода изтича, се чудя илюзия ли е, или ставам все повече това, което съм усещала, че ще бъда.
Но Кнежа е мистично място. Никога не съм чувствала северозападна принадлежност към нея, не съм гледала Шоуто на Слави заради разни врачански лафове, простотии и прочие. В началото, когато се върнах в Кнежа, ми беше много трудно да дешифрирам диалекта, не знаех как да наричам баба ми и ми отне много мъчни усилия, докато й кажа "бабо", после свикнах и разбрах как стоят нещата, кои са малките общества в градчето-село, кой с кого ходи, кой на кого е любовник, кои общински пари отиват за банкети с много ядене и пиене и така нататък. Тези неща никога не са ме вълнували особено. Обществената ми активност сигурно е била лицемерна, не беше това моето нещо.
Кнежа си е моя поради други причини и моята принадлежност към нея най-вероятно е мистична.
Мой е нейният упадък и нейната ужасно мрачна пустота. Мои са маршрутите, по които минавахме с тати в ежедневните си разходки. Обикаляхме дълго, защото той е издръжлив, ходи бързо и прави големи крачки. Обикаляхме, говорехме си, а понякога той говореше, а аз мълчах и просто наблюдавах. Научих имената на улиците, разливах се в локвите през късната есен, издишах в студа, виждах дъха си, а той отиваше при пушека от комините. Когато комините не пушеха, ми ставаше тъжно.
Мои са пияниците и клошарите, мои са мрачните съмнителни фигури на високи мъже, които ми искат цигари. Мои са изоставените къщи, счупените прозорци, избелелите тухли, есенните листа и мирисът на пролет. Моя беше и най-болната любов на света и понеже започна точно в Кнежа, на едно възвишение, преди много години, аз разбрах, че моята принадлежност няма да нищо общо с местожителство и подобни глупости. Моята принадлежност е доброкачествен тумор. И все пак тумор.

Знаеш ли, седя на земята, а над мен свети лампа с болнична светлина, облечена съм в огромна и мека мъжка блуза с много джобове, навила съм ръкавите си и си мечтая за малко есен, за малко топлина, за малко минало. Мечтая си пак да пека чушки в чушкопек и да чувам до болка романтичното им пукане. Искам думи, меки и уютни като "долап", слънце, залязващо и давещо се в прозорците, огромно небе с хиляди нюанси, дробове, изпълнени с въздух, жилетка на дупки, но не и якета, не и това, не.

Прибирам се от училище и влизам в двора, а на земята паднали листа от черешата. Паднали по пътеката, в тревата, в коловозите от гумите на Сеата, в чешмата. А мама мрази черешата, защото постоянно трябва да мете листата й. Остави ги, казвам аз. Тя не ги оставя и пак ги мете.

На три или четири годинки съм, не знам. Навсякъде има тухли, греди, керемиди и строителни материали. Нашите строят къща. Аз седя на дъска под коша с царевицата и хвърлям царевични зърна на пилетата, които свободно се разхождат около мен.

Баба ми ме люлее на нестабилна и ниска люлка под асмата. Пее ми "циганка стара пуши с лула и си спомня за младостта".

Седя под терасата, зад мен е пълно с боклуци, а аз ровя в пръстта за червеи.

Да споделиш нещо такова, е много повече от нещата, които повечето хора искат да знаят.

Нека за малко, поне за малко да заживея в песен на Бейрут. Моля те, разбери ме, за да не се разминем.

не знам откъде да започна, непознато ми е това усещане.
не съм го правила от доста време и може би съвсем малко ме ужасява.

преминавам през скучна, тегава, досадна и уморителна сесия, много сняг, лед, киша, преспи, неправилно паркирани коли и студ, който сковава пръстите ми до такава степен, че се чудя как наистина, ама наистина не кървят от болка и не се чупят.

боли ме. физически. трябва ми голяма мъжка дреха, трябва ми много уют и топлина, нещо за пиене, в което има мляко и подсладител, гофрета/шоколад/бисквити/кроасан, моля.

правя по няколко неща наведнъж - всичките незначителни, и не знам кое да спра, за да започна същественото.

оглеждам стаята и регистрирам наум всички пропуски и всичко, което трябва да бъде свършено, но не знам откъде да започна.

обаче съм някак спокойна. гледам се в остатъка от любимото ми огледало, пия кола от време на време не защото обичам, а защото 2-3 глътки са способни да ме шокират и да ме спасят поне за малко от захарната абстиненция.

мечтая си за гофрета, разтопен и изтекъл сняг, болкоуспокоително, малко по-влажен въздух, малко усещане, че заслужавам да си купувам сапуни, въпреки че вече си имам.

сънувам черна фигура с качулка и коса. и не просто сънувам смъртта, а я сънувам в страшно метафорична ситуация, която вече забравих.

събуждам се сравнително рано, защото от три дена лягам сравнително рано. преди това изобщо не лягах и гледах как нощта отминава, как всичко отминава, как зимата отминава, само моята вина не.

страшно разкъсана съм, все по-разкъсана, толкова разкъсана.

изливам тук повечето, защото за другите хора трябва се опитвам да съм нормална и положителна.

но напоследък.. :)

преди

19.08.11

притварям очи, аквариуми, пълни с кръв, суха пръст под гърба ми, изсъхнали клечки, трева и толкова малко небе.
делим си цигара, която никога не свършва, представям си се отвътре и се виждам частично отвън.
кашлям, кашлям, кашлям, горя гърлото си, държа и пак кашлям. иска ми се нищо да нямаше значение.
но има нощ, която е ужасно кратка. сънища, които ме тормозят. погледи, които укоряват. нов ден, през който се нося не така, както бих искала. има толкова много течения. а аз останах с толкова малко съпротивление.

притварям очи, аквариуми, пълни с кръв. момчешкият смях е страшно заразителен, в някаква безтегловност всички лягат на цимента, аз - на тревата. поглеждам нагоре и виждам малко небе и едно голямо дърво, което ме плаши. всичко щеше да е различно, ако се казвах ева.

изправям се и лекичко се поклащам. не разбирам как съумявам да не се разпилея. душата ми е мастика, сироп за кашлица, ракия и черно фрапе, умора и адреналин, студена бира и болно гърло, кръв по плочките и синини навсякъде, мирис на какао, късен душ, утайка от кафе, аларма на телефон, случайни мисли, думи, коричка от хляб, листче, картон, угарка. и ми се струва толкова износена.

разпъвам се между всички писъци, които някога са излизали от мен, и всички спрели дни, в които нищо не си е струвало.

не си намирам място, опитвам се да не мисля и едновременно да разбирам.
сещам се за буковски, ако беше жив, щях да му помогна да надхитри смъртта, "put your hands on me, jack", иска ми се нищо да нямаше значение.

те палят, аз се усмихвам. още един шанс за блаженство, спирам времето, но за толкова малко. делим си цигара, която никога не свършва. тези неща са интимни - пушенето, пиенето дори. не успявам да събера мислите си. като проказа започва да ме разяжда цялата тази инертност. окапват ноктите ми, твърди и бели, свлича се кожата ми, по-гола от всякога, не искам никой да ме пипа, нещо прогаря клепачите ми и се топя, топя, топя.

по пътя за вкъщи дори не знам какво искам, а около мен е пълно с предразсъдъци. галя котката, влизам тихо вътре, мия лицето си, трия с памуче очите си, ровя в шкафа за нещо, с което да спя. изгасям лампата, покривам се с чаршаф, правя си аларма, поглеждам часовника - 3 без 15. събуждам се в 5 и нещо, невярваща, че още е нощ и че мога да спя повече.

сънувам димитър воев под най-тежките клепачи на света.
губя еуфорията си съвсем бавно.
понякога трябва да пуснеш дори желанието си за живот.
и да го оставиш само да се върне.
защото две мастики не стигат. дори да ги пиеш със сламка.

всичко е мираж
а аз ще бъда ли халюцинация?