19.08.11
притварям очи, аквариуми, пълни с кръв, суха пръст под гърба ми, изсъхнали клечки, трева и толкова малко небе.
делим си цигара, която никога не свършва, представям си се отвътре и се виждам частично отвън.
кашлям, кашлям, кашлям, горя гърлото си, държа и пак кашлям. иска ми се нищо да нямаше значение.
но има нощ, която е ужасно кратка. сънища, които ме тормозят. погледи, които укоряват. нов ден, през който се нося не така, както бих искала. има толкова много течения. а аз останах с толкова малко съпротивление.
притварям очи, аквариуми, пълни с кръв. момчешкият смях е страшно заразителен, в някаква безтегловност всички лягат на цимента, аз - на тревата. поглеждам нагоре и виждам малко небе и едно голямо дърво, което ме плаши. всичко щеше да е различно, ако се казвах ева.
изправям се и лекичко се поклащам. не разбирам как съумявам да не се разпилея. душата ми е мастика, сироп за кашлица, ракия и черно фрапе, умора и адреналин, студена бира и болно гърло, кръв по плочките и синини навсякъде, мирис на какао, късен душ, утайка от кафе, аларма на телефон, случайни мисли, думи, коричка от хляб, листче, картон, угарка. и ми се струва толкова износена.
разпъвам се между всички писъци, които някога са излизали от мен, и всички спрели дни, в които нищо не си е струвало.
не си намирам място, опитвам се да не мисля и едновременно да разбирам.
сещам се за буковски, ако беше жив, щях да му помогна да надхитри смъртта, "put your hands on me, jack", иска ми се нищо да нямаше значение.
те палят, аз се усмихвам. още един шанс за блаженство, спирам времето, но за толкова малко. делим си цигара, която никога не свършва. тези неща са интимни - пушенето, пиенето дори. не успявам да събера мислите си. като проказа започва да ме разяжда цялата тази инертност. окапват ноктите ми, твърди и бели, свлича се кожата ми, по-гола от всякога, не искам никой да ме пипа, нещо прогаря клепачите ми и се топя, топя, топя.
по пътя за вкъщи дори не знам какво искам, а около мен е пълно с предразсъдъци. галя котката, влизам тихо вътре, мия лицето си, трия с памуче очите си, ровя в шкафа за нещо, с което да спя. изгасям лампата, покривам се с чаршаф, правя си аларма, поглеждам часовника - 3 без 15. събуждам се в 5 и нещо, невярваща, че още е нощ и че мога да спя повече.
сънувам димитър воев под най-тежките клепачи на света.
губя еуфорията си съвсем бавно.
понякога трябва да пуснеш дори желанието си за живот.
и да го оставиш само да се върне.
защото две мастики не стигат. дори да ги пиеш със сламка.
всичко е мираж
а аз ще бъда ли халюцинация?
1 comment:
Седя в неотопленото фаянсово фоайе и разглеждам сомнамбулите плуващи в луминесцентна светлина. Разглеждам снимките на телефона - спирам се на една специална. Но какво ми казва изражението? Когато харесаш нечие лице, то не е само заради красивите му черти, не е и заради гладката кожа - то е изражението и погледа в очите. И то ти казва аз съм преживял това и онова и моят свят е малък или голям, в него има място за теб или тясно ще ни е двама.Аз съм уморен и изчерпан или не мога да се наситя на живота. Всички тия глупости и ти не можеш просто да ги прочетеш, но това лице добива едно странно отражение вътре - вътре в теб и ти двусмислено го схващаш. Въображението ти взима всяко едно лице, завърта го по вертикала и започва да гради в него - хълмове и пещери, сухи реки, дори ръждясалата спирка обрасла отвсякъде с обич и коприва.
И това израства в теб и оттам може да се срине като саркофаг или да расте и да те погълне. И ти се самоосъзнаваш в този пореден свят и се озърташ плахо - къде съм, а
кой съм този път? И от цялото сложно човешко лице, от стотиците мускули раждащи милиони гримаси, всичко ти говори, а едно казва най-много и говори най-увлекателно - очите. Сияйни пещери и ледени кристали, лъскави черни семки в загнил омекнал плод. Подчиняващ разум и безумие отвъд представите.
Тя е смърт и катарзис. Ти си в някогашното поле с бодилите, отдавна погълнато от гробищата. Свиркаш си с уста, докато погребваш себе си. После грабваш захвърлена отломка от кръст и я забождаш в невъобразимо лепкавата кал. Няма надпис, няма камък, никому и не трябват.
За първи път ужасно се страхуваш от себе си - толкова далечен и безчовечен. Без лице дори. Смразяваш се. Дали в смъртта успяваш да избягаш?
Страх, толкова е страшно. Въобразявал си си, че ще прогониш нечии страхове. Но ти си толкова уплашен - парализиран от страх, неумолим страх. Егоистът се моли, виновният плаче, егото се разпада и нищичко вече не остава след него.
Искам да изтичам до стаята й. И страхът ще ме следва по петите. Ще бягам по целия път, за да не се настигна и да не си пошушна нещо ужасно на ухото. Щом вляза, той ще остане отвън. Ще чака търпеливо, но вън.
Ще седя много или малко и после ще изляза. И щом отворя вратата най-сетне ще му се предам за първи път. И завинаги.
Post a Comment