Странно е, че в най-мръсните моменти съм способна да се отърва от болката си, да излея горчилката си, да върна вярата си, да дишам спокойно, да изчезнат спазмите, да се погледна в огледалото на гардероба и да се почувствам чиста, толкова чиста.
В ей такива моменти знам, че мога да си пожелая всичко, да не се насилвам, да не мисля, да не действам напук. Просто да си пожелая всичко и докато минават дните ми и се осмелявам или опитвам, да знам, че все пак някога, някъде, нещо и аз заслужавам.
На този свят абсолютно всичко може да се изчисти. Човешките ръце никога не са недостойни дори за най-мръсното. Сапунът може да не отмива петната по душата и съвестта, но определено помага.
Четох някъде за момче, което мирише на бебешки сапун, портокали и шоколадова торта, и пожелах да си купя нов сапун. Взех си бебешки и ми се стори, че нищо друго не ми е нужно. Някъде другаде четох, че сокът на женската възбуда мирише на варени кестени. Толкова малки неща ме захранват. Вярвам, че ако ръцете ти имат мирис на бебешки сапун, примесен с женски скут, можеш да се надрусаш с красота и да издържиш още малко.
Преди време едно момче каза "ръцете ми миришат на джойнт и путка - двете ми най-любими неща".
Усмихвам се, защото нито бих написала "путка", нито трябваше да пиша сега, но най-накрая се почувствах чиста и зная, че няма как думите ми да бъдат пресилено брутални, грозни и вулгарни.
Аз съм вкъщи, а небето е обсипано с хиляди звезди, много, страшно много. Няма какво толкова да покажа в Кнежа, но звездите тук са повече и си струват.
Сигурно няма да науча нови съзвездия, винаги ще соча Малката и Голямата мечка, Жираф, Стрелец и нещо, което аз наричам Комар, но може би е достатъчно. Ще минаваме покрай къщата, откъдето звучи зловещо радио по средата на нощта, покрай Пейката на момите, също толкова болна и мрачна, покрай пресечката, където се виждат светещият кръст и луната, висяща символично над него, заедно с червената точка на ретранслатора.
Днес за секунда се върнах във времето, едно далечно време, когато се къпех в розово корито в студената приземна баня с мозайка. Била съм на четири или пет годинки, живеехме в една мизерна стая, аз, мама и тати. Къщата още се строеше, вечерите се спускаха рано и усойно, по телевизията даваха някакво детско, в което имаше гаден плевел и човече го душеше. Спомням си, че тати ми казваше, че съм гаден плевел и наужким ме душеше, а аз се заливах от смях.
Колкото по-голяма ставам (а все още съм мъничка-малка), толкова по-несвързано пиша, връщам се все по-назад и не мога да подредя нищо.
Когато чета старите си текстове, се чудя какво, по дяволите, съм знаела, и как съм съумявала да поддържам някакво ниво, да вия сложни изречения.
Сега всяко изречение ме затруднява, не знам имам ли какво да дам на някого.
Слушам Франк Синатра, увеличавам и прозорците леко потракват, слушам, седнала на продънения матрак със стърчаща остра тел, и си представям как карам, карам страшно бързо и крещя от щастие и лудост. Представям си как крещя, а Синатра пее (наблягайки на всяка дума) I've been up and down and over and out and I know one thing - each time I find myself flat on my face, I. PICK. MYSELF. UP. AND. GET. BACK. IN. THE. RACE.
Пускам спирачките и всичко, което съм била или някога ще бъда.
И тогава се разбиваме.
В нощта, със скритата истерия и умъртвеното спокойствие на този луд, абсурден свят. Величествено и жалко.
На парчета.
Кръв, кости, неизплакани сълзи и хиляди сподавени писъци.
Най-щастливите нещастници.
Лежа във водата и се чувствам като отломка, утайка, фас, най-неспециална на света.
Гасна, гасна, гасна под това жестоко слънце. И всичко се оправя.
No comments:
Post a Comment