8/25/2012

А95

Карам към Дружба през Младост.
Карам и се нервирам, слушам музика и всички пред мен ми се струват бавни. Гледам как стоповете им светят в червено, спирам, чакам, не чувствам нищичко. Чудя се само аз ли трябва да карам към Дружба, или някой трябва да кара към мен.
Вече няма никакво значение.
Искам да се изчистя от цялата тази гнус, да върна една книга и една риза и повече никога да не ме занимават.

Не съм ядосана, не съм разочарована, не съм тъжна дори. Ако бях тъжна, емоцията щеше да има обаяние, щеше да има синьо-лилаво сияние, щеше да мирише на пролет, щеше да е октомврийска вечер, празна и широка главна улица, осветена от червени лампи, кестени, хлад, мълчание.
Но не е. Не е празно. За жалост е нещо между тъпо и отегчително. По друг начин не мога да го опиша.
Тъпо ми е, че трябва да карам към Дружба, но не искам да отлагам и решавам да свърша работата, за да не се занимавам някой друг ден.
Карам и си мисля, че страстта и яростта, незадоволени в някакъв срок на годност, отминават, изветряват, миришат на лошо и искаш просто да се отървеш от тях.
Затова карам, колата се раздрусва от неравности по пътя, в този момент малко се ядосвам, "нищо добро не ми носи която и да е среща с теб..", заставам зад някакво такси, това трябва да е пресечката, давам мигач и завивам, после се озовавам там, където трябва.
Гледам блока, висок, тъмножълт, препикан, като урина на болен човек, малко тъжен и мизерен по начин, който бих нарисувала. С цветята по кривите прозорци, ръждясал и цигански, претъпкан, кичозен. Само той ми харесва. Напомня ми за Воев, Дружба ми напомня за него. Но това е всичко.
Чакам отегчена, с леко мазна коса и голи рамене, чакам да ти върна всичко - ризата и книгата - да запаля и да тръгна, без да погледна назад в което и да е огледало. Дори цигара не искам да изпушим.
Връщам само книгата, гледам настрани, бързам да си сложа колана, но ти се качваш в колата с бутилката си мастика,гледаш ме от задната седалка, говориш ми, изричаш думи, които не чувам, пипаш ме, стискаш китката ми. Откъсвам се с отегчение, всичко е с отегчение, не тъжно, не болно, не грозно, а прекалено изтъркано. Оставям ти любимата си запалка за спомен, нали е последната ни среща, ти я чупиш, качваш крака си на колата, на мен ми е все едно. Искам само да си ходя.

Прибирам се, паркирам, след десет минути пак карам към Дружба. По задължение. Вече съм ядосана, но трае кратко. Връщам ти друга вещ, само вещи, празни, грозни. Криво ми е само за това, че ако това е последната ни среща, то тя ме натовари, обремени, но не и развълнува. Криво ми е, че ако трябва да те запомня така, няма да има и капка от онова, което някога съм сравнявала с любовта си към Нова Генерация. Няма да има кестени, няма да има октомври. Ще бъдеш джойнт, мастика, мръсни боксерки на земята, празното прибиране, докато слушам "Момчето, което говори с морето", още безброй празни моменти и една риза.

Останаха ми номера на коли и сънища със страшни мъже, които заравят лице в бельото ми. Сънувам летни следобеди в малки градчета, бараки, пълни със сено, през които преминавам безплътна. Сънувам, че летя и гледам селските къщи и вдишвам от аромата на някое отдавна отминало лято.
Сънувам, че страшни очи ме гледат, докато се къпя.

Останаха ми само номера на коли. Ламарини.
Не съм пушила от една седмица, не ми се пуши.
Ако бях запалила с теб, щях да ти оставя частица от себе си, но не можах.


Понякога, докато карам, мисля, че ако се засечем, или ще се гоним, или единият ще иска да избяга.
Напоследък, щом стане жълто, изхвърчам и бягам напред.
Ако се засечем, сигурно ще избягам.

Тази година е за даване и връщане на книги. Върнеш ли и последната книга, всичко свършва. И никоя риза не може да го промени.

10 comments:

Ясмина said...

този текст удря в земята! радвам се, че пишеш по-често, обичам думите ти, начините ти...

замислих се за книгите, които съм оставила. всичките са при един и същи човек, и никога не си ги поисках. както и той - червената си китара...

А. А. said...

Мен пък едно момче ми подари книга за Коледа и я забравих при един жесток мъж, който не желая да съществува. Много ми е мъчно за книгата...Възхищавам ти се, че не ти пука грам. Срува ми се успокояващо да не изпитваш нищо в такива моменти. Чудесен текст.

Lulu said...

Пукаше ми много, просто всичко се разми и стана евтино и предвидимо. Дори стискането на китките спря да ме вълнува. Малко е тъжно, когато нещо силно стане досадно.

Благодаря, че четете :)

Ясмина said...

не малко - много е тъжно..

Anonymous said...

Изтри го, но ще напиша името ти на всяко тъмно, изоставено място, където се озова. И то ще остане

Do said...

ауууу колко мразя като спамят героите от текстовете! гадост! :/

Lulu said...

О не, героят от текста никога не би чел тук :)

Do said...

радвам се, тогава, че не е той... .))

Ясмина said...

пак си изтрила... и моите сълзи.

Lulu said...

Просто не открих смисъл да го пазя като нещо, различно от чернова