За "Улица Нов живот - 20 години след Димитър Воев" и специално за вечерта на 27-ми октомври исках да съм бяла като пролет, чиста като първото поникнало кокиче, женствена и момичешка, светла и дантелена, но най-вече чиста. Затова исках да си купя светла дантелена рокля, върху която да се сипе красива и бушуваща коса, и да мога да пея до изнемогване. Другото нямаше голямо значение.
Не знам защо ми се стори толкова важно да си купя дрехи. Всичко в гардероба ми се струваше до болка носено и грозно. Запалих колата по никое време следобед и докато карах, си мислех колко скорпионски и отровен е този ден, колко мрачен е, колко криво-любовен е, колко свеж и белязан е въздухът, колко тъжно, сиво и разпиляно е небето. И се появи отново мастиленото ми, размазано, хаотично и болезнено светоусещане.
Не си купих нищо светло за жалост, преоблякох се в колата, паркирала на една малка улица, без да ме интересува дали някой ще ме види гола, или не, слушах силно Клас на отворени прозорци, гледах минаващите хора, без да ми е неудобно, и вдишвах октомври дълбоко, за да ме спаси от ежедневната гнус.
От самия концерт имам много произволни спомени, които мога да вкарам в ред, но не искам. През почти цялата вечер се бях вдигнала на облегалката, на която трябва да са ръцете ми, половината ми тяло болеше, а косата ми постоянно се разпиляваше и трябваше да я отмятам. Гледах лицата на хората, които всъщност виждат публиката, и осъзнавах нищожността си, осъзнавах колко глупаво е да мислиш, че любовта ти е нещо повече, с нещо по-специална и неразбрана от нечия друга. Гледах млади момичета с черни клепачи и ясни лица, всяка една потенциална Арлина, мислех си за всички статии, които се изписаха за Димитър Воев и Нова Генерация през октомври, и разбирах, че най-вероятно трябва да се скрия и да не казвам никога нищо повече за това.
Над леглото до прозореца на пирон виси една гипсова отливка на Дева Мария, която взех от дядо в Казанлък. Много по-красива, земна и топла от най-познатите образи на иконите. Понякога ми се струва кичозно до червените плътни завеси да виждам смирената и страдаща Дева Мария с притворени очи и нежно чело.
Лежала съм с момче на това легло след пиянска вечер, защото другото беше оповръщано, лежала съм и съм гледала в светлината обгърнатата в нюансите на червено отливка. Като в лошо режисиран драматичен момент от нискобюджетен филм, като в мизерия и духовна нищета, като моментен болнав кадър на Алмодовар, като в гротеска, граничеща с ретро порно с проблясъци на леопардови щампи и грозен маникюр - така се чувствах и ме беше срам, че насред полупразни чаши, пълни пепелници и висящ шал на лампата ме гледа Богородица.
Така понякога си мисля, че ако мъртвите гледат, ме съдят, че нямам право да слушам Нова Генерация. Не ме е срам, че закъснявам за лекции или че понякога почти псувам в колата, когато нещо ме дразни, не ме е срам от пиянските вечери, защото тогава съм чиста - все си мисля, че ако мъртвите виждат, Митко Воев ще ме разбере. Дори го знам.
Но понякога, в други ситуации се чувствам недостойна.
Моят миниатюрен tribute щяха да бъдат светлата дантела и нежната кожа, бяла и уханна, и косата, неподредена, без лак, без пяна, без балсами и боклуци.
Трябваше да се чувствам като девойка от 80-те, на каквато ми каза, че му напомням, един рокер на 40 и няколко - истинска.
Но бях по-скоро преливаща. Лилаво-зелено-сиво-розово-бежова, с буйна коса, качена на облегалката или както се казва това нещо на количката, отмятаща коса и пееща.
Пях Соня и Сала в унес, запленена и сляпа за почти всичко, сектантка, Ева, секунди преди да отхапе от ябълката.
Изпуснах последните няколко изпълнения и недовършена и кисела карах, без да съм била поне за малко Арлина, поне за малко нечия Безнадеждност.
Може би съм тъмна като в Тъмна земя - будна през нощта и обладана от кошмари.
Напоследък ги слушам само през нощта, само тогава имам време да се отдам на всичко, от което денят трябва разумно да ме пази.
един мъж, който силно ме притиска и с топли очи ме облива с любов, един мъж, който ме тормози като наркоман за доза заради нуждата си брутално да чука и един, с когото няма да се докоснем, но ще бъде във фантазиите ми за разрушени и забравени сгради, заводи, смляна и счупена сива индустриална тъга
нощта ме прави неудобна, неловка и неподходяща
А Арлина е била проститутка в Амстердам, през '99-та. Това е моята най-красива представа за нея.
11/25/2012
11/19/2012
Quietly polishing the routine of my life until it gleamed with perfection.
В тоалетната изхвърлям мухлясали праскови от отворен компот и изтръпвам от погнуса.
Сигурно са много малко нещата на този свят, които така дълбоко и режещо ме отвращават.
Малки бяло-зелени петънца, от които не мога да откъсна очи за няколко секунди, а след това извръщам глава и пускам водата.
Къпя се под една-единствена струя, като под чешма, защото маркучът, свързан с душ слушалката, се проби и водата избива навсякъде. Пера със сапун клинове и чорапогащници, голяма торба от Фантастико, в която носих кекс, а белите букви на Фантастико се ронят като стара мазилка. Къпя се, пера и гледам как по интимния ми гел лази кафява хлебарка. Застивам потресена и за момент си мисля, че това е животът. Да те търсят посред нощ като шофьор към Люлин или Надежда за леки наркотици, да отказваш виновно на същите хора, да пушиш цигара след цигара с надеждата цигарата да те накара да почувстваш нещо, което си чувствал преди, но да не става, да искаш бебе, а малко по-късно да не искаш, да переш парцали, торби и чорапогащници със стопяващ се сапун под една-единствена не много голяма струя вода, да гледаш как кафява хлебарка лази по интимния ти гел и да ти се повръща от мисълта, че дори такава скучна и битова картина не можеш да предадеш така, както искаш, заради глупавата дума гел.
Ядосвам се на думи като маркетинг, администрация, бизнес, релевантен, преференция, лантитюден и продължавам да пера, пера, пера.
После закачам дълго отлаганото пране, изцедено и ухаещо на чисто, по всички кукички, закачалки и тръби. Това към 2:30 през нощта. В такива моменти набирам скорост и желание да изчистя всичко, да блести и да не остане нито капчица мръсотия и топлина по него. Искам да изпразня себе си и всичко останало, да го изстудя и умъртвя за малко, за да си струва някога отново да го докосна и затопля с дъх.
Във вазата седи една унила роза. Преди седмица нашите дойдоха да ме видят, а тати ми беше донесъл три кървавочервени рози - последните от двора. Не го очаквах от него, но така свикнах, че вече няма да държа цветя само ако са подарени, а ще си купувам сама. Това може би е едно от най-момичешките неща в мен - искрената радост от подарени цветя, от присъствието на цветя там, където живея.
Все още не мога да изхвърля последната роза. Струва ми се грешно да я прибера в найлоново пликче с мазен картон от пица на парче и да я захвърля в контейнера, докато отивам да си купя шоколад, гадна китайска храна или тампони.
В моментите, в които гледам лазещи хлебарки, през ума ми минава, че може би трябва да стана чистачка и да не искам нищо повече от себе си. Да лъскам сребърни прибори, големи овални огледала с богати орнаменти по рамките, да карам подове да блестят и да си лягам химична, отровна и скапана.
В миналия си живот сигурно съм била проститутка. Червенокоса, с ветрило и стегната с корсет.
Понякога си мисля, че ако в този живот стана проститутка, няма да ме е срам толкова, защото ще влагам моята си глупава и романтична представа за истинските проститутки.
Сложих този чист темплейт, за да се отърва от излишното и за да се почувствам невидима. Винаги съм усещала думите си недостатъчно тънки, остри и грациозни, за да паснат на много светъл, почти бял фон, но изведнъж ми се прииска.
Сега ще се хвърля в дрехите на пода, за мъничко ще се скрия в тях. После ще заспя в изпраните чаршафи с горящи клепачи и счупена мокра коса. Друго няма.
Сигурно са много малко нещата на този свят, които така дълбоко и режещо ме отвращават.
Малки бяло-зелени петънца, от които не мога да откъсна очи за няколко секунди, а след това извръщам глава и пускам водата.
Къпя се под една-единствена струя, като под чешма, защото маркучът, свързан с душ слушалката, се проби и водата избива навсякъде. Пера със сапун клинове и чорапогащници, голяма торба от Фантастико, в която носих кекс, а белите букви на Фантастико се ронят като стара мазилка. Къпя се, пера и гледам как по интимния ми гел лази кафява хлебарка. Застивам потресена и за момент си мисля, че това е животът. Да те търсят посред нощ като шофьор към Люлин или Надежда за леки наркотици, да отказваш виновно на същите хора, да пушиш цигара след цигара с надеждата цигарата да те накара да почувстваш нещо, което си чувствал преди, но да не става, да искаш бебе, а малко по-късно да не искаш, да переш парцали, торби и чорапогащници със стопяващ се сапун под една-единствена не много голяма струя вода, да гледаш как кафява хлебарка лази по интимния ти гел и да ти се повръща от мисълта, че дори такава скучна и битова картина не можеш да предадеш така, както искаш, заради глупавата дума гел.
Ядосвам се на думи като маркетинг, администрация, бизнес, релевантен, преференция, лантитюден и продължавам да пера, пера, пера.
После закачам дълго отлаганото пране, изцедено и ухаещо на чисто, по всички кукички, закачалки и тръби. Това към 2:30 през нощта. В такива моменти набирам скорост и желание да изчистя всичко, да блести и да не остане нито капчица мръсотия и топлина по него. Искам да изпразня себе си и всичко останало, да го изстудя и умъртвя за малко, за да си струва някога отново да го докосна и затопля с дъх.
Във вазата седи една унила роза. Преди седмица нашите дойдоха да ме видят, а тати ми беше донесъл три кървавочервени рози - последните от двора. Не го очаквах от него, но така свикнах, че вече няма да държа цветя само ако са подарени, а ще си купувам сама. Това може би е едно от най-момичешките неща в мен - искрената радост от подарени цветя, от присъствието на цветя там, където живея.
Все още не мога да изхвърля последната роза. Струва ми се грешно да я прибера в найлоново пликче с мазен картон от пица на парче и да я захвърля в контейнера, докато отивам да си купя шоколад, гадна китайска храна или тампони.
В моментите, в които гледам лазещи хлебарки, през ума ми минава, че може би трябва да стана чистачка и да не искам нищо повече от себе си. Да лъскам сребърни прибори, големи овални огледала с богати орнаменти по рамките, да карам подове да блестят и да си лягам химична, отровна и скапана.
В миналия си живот сигурно съм била проститутка. Червенокоса, с ветрило и стегната с корсет.
Понякога си мисля, че ако в този живот стана проститутка, няма да ме е срам толкова, защото ще влагам моята си глупава и романтична представа за истинските проститутки.
Сложих този чист темплейт, за да се отърва от излишното и за да се почувствам невидима. Винаги съм усещала думите си недостатъчно тънки, остри и грациозни, за да паснат на много светъл, почти бял фон, но изведнъж ми се прииска.
Сега ще се хвърля в дрехите на пода, за мъничко ще се скрия в тях. После ще заспя в изпраните чаршафи с горящи клепачи и счупена мокра коса. Друго няма.
11/05/2012
Remember, remember
Денят е толкова хубав не само защото купих красив мъжки пуловер и търсих десет минути колата си на грешния паркинг, а когато я открих, извиках от радост насред мръсната необятност на същия паркинг;
не само защото подарих мъжки пуловер и когато получих одобрителна реакция, не й повярвах достатъчно и се разплаках неудържимо като дете и нелогично като жена;
не само защото ме утешаваха така, както утешават малко дете, и това не ме накара да се чувствам луда, а наистина специална, специална отново;
не само защото не успях да си поема дъх от смях, когато разигравахме бъдещи и малко вероятно ситуации;
не само защото видях поглед, който инжектира в мен желание да забравя всичко, да пусна страховете си и да оставя цялото си тяло да бъде обладано;
не само защото Someday he'll come along, the man I love, and he'll be big and strong, the man I love, и понякога си мисля, че не трябва да ме е страх да вярвам, че може би всичко ще бъде хубаво и че прекрасните неща могат да поникнат, докато си още само на двайсет;
...
денят е толкова хубав, защото открих поезията на Бояна Петкова.
http://liternet.bg/publish/bpetkova/index.html
не само защото подарих мъжки пуловер и когато получих одобрителна реакция, не й повярвах достатъчно и се разплаках неудържимо като дете и нелогично като жена;
не само защото ме утешаваха така, както утешават малко дете, и това не ме накара да се чувствам луда, а наистина специална, специална отново;
не само защото не успях да си поема дъх от смях, когато разигравахме бъдещи и малко вероятно ситуации;
не само защото видях поглед, който инжектира в мен желание да забравя всичко, да пусна страховете си и да оставя цялото си тяло да бъде обладано;
не само защото Someday he'll come along, the man I love, and he'll be big and strong, the man I love, и понякога си мисля, че не трябва да ме е страх да вярвам, че може би всичко ще бъде хубаво и че прекрасните неща могат да поникнат, докато си още само на двайсет;
...
денят е толкова хубав, защото открих поезията на Бояна Петкова.
http://liternet.bg/publish/bpetkova/index.html
11/04/2012
хлъзгави петна
искам да правя магии, да въртя мечтите, болките, сънищата и будната делнична реалност на всички страдащи на пръст. в окултна лятна нощ на морски бряг да тичам гола и да се оставя на всичките стихии да ме обладаят. да чувствам едновременно дивата и женствена магия на "no light, no light", бурния копнеж за мъж, обсебващ и обсебен от мен, и най-красивата, безкрайна, свободна и меланхолична моя любов, въплътена в "сто години" на нова генерация.
и да ме гледат.
докато някой някъде изгася фас, друг гледа празно в нощното море, а трети целува девственица по нежното чело, искам водата, земята, ветровете и огньовете да проникнат в мен, да проникнат и да ме измият от цялата тази гнус, цялата тази тежест.
да правя любов със създателя, с цялата хорска печал. да изпия болките ви, да промия раните ви, да издухам сивото от иначе чистите ви лица и да ви дам да ме докоснете. само за миг.
мисля си, че мога да спасявам, за малко да вдъхвам живот. истински живот.
трябват ми катарзис и прераждане, трябва да изгоря поне за малко, за да мога да продължа.
играе ми се с огъня, вървя по ръба, чувствам, че не трябва, че трябва тиха и смирена, с наведена глава да изтрия мръсните си мисли с чисти намерения.
някой ден ще бъда достатъчно силна, за да се предам в нечии ръце с ясното съзнание, че мога да избягам неомърсена от тях. без белези, без драскотина, без значителен спомен дори.
но направя ли го, вече няма да съм малко момиченце.
а знам, че това те влудява.
и да ме гледат.
докато някой някъде изгася фас, друг гледа празно в нощното море, а трети целува девственица по нежното чело, искам водата, земята, ветровете и огньовете да проникнат в мен, да проникнат и да ме измият от цялата тази гнус, цялата тази тежест.
да правя любов със създателя, с цялата хорска печал. да изпия болките ви, да промия раните ви, да издухам сивото от иначе чистите ви лица и да ви дам да ме докоснете. само за миг.
мисля си, че мога да спасявам, за малко да вдъхвам живот. истински живот.
трябват ми катарзис и прераждане, трябва да изгоря поне за малко, за да мога да продължа.
играе ми се с огъня, вървя по ръба, чувствам, че не трябва, че трябва тиха и смирена, с наведена глава да изтрия мръсните си мисли с чисти намерения.
някой ден ще бъда достатъчно силна, за да се предам в нечии ръце с ясното съзнание, че мога да избягам неомърсена от тях. без белези, без драскотина, без значителен спомен дори.
но направя ли го, вече няма да съм малко момиченце.
а знам, че това те влудява.
11/01/2012
01/11
Ако не пиша сега, сигурно няма да пиша през целия ноември, след това и през декември, след това само Бог знае кога ще се реша.
Засега денят е обикновен, ден, който не заслужава да бъде преразказван, ден, който не заслужава пространство, пикселна площ, нищо. Но на мен ми липсваше. Просто действам наивно и против себе си. Когато трябва да съм полезна за някого, за себе си дори, да съм правилна и прилежна, малко хитра и практична, пиша, а когато трябва да пиша, да напиша поне малко, дори да е нужно за един-единствен човек, аз бягам.
Карам по Ляпчев рано сутринта, несресана, неизмита, с привидно вчесана коса, червени устни и мъжки пуловер в неутрален цвят. Карам, чистачките убиват дребните капки дъжд, нови се раждат на мястото на мъртвите, карам и се чувствам женствена, защото съм се скрила в огромна мъжка блуза. После паркирам почти като мъж и оставам в колата двайсет минути, че и повече. Не знам какво правя в нея. Не слушам музика или пък радио, не пуша на отворен прозорец, взирайки се в ноемврийския пейзаж. Седя и гледам фаровете на една бляскава Тойота, мъж, жена и дете, вероятно медици, гледам как излизат, жената е с нещо като каскет, дълга дънкова пола и раирани чорапи. Аз съм невидима. Скрила съм се зад ситния дъжд по предното стъкло, скрила съм в мълчанието си.
След това си мисля за неродената си дъщеря. Лилия, Симона или Моника. Познавам една Лилия - много чаровна, с буйна къдрава коса, големи гърди и всичко останало - много слабо. Артистична, ядосана и псуваща. Познавам и Симона, и Моника, но те не ме грабват. Въпреки това хипотетично ползвам имената им.
Ако дъщеря ми се казва Симона, ще й казвам, че е сочна като лимонов сладкиш, че е сладко-горчива, а това някой ден ще обърква и побърква хората. Ще й пея песни, никога няма да използвам умалителни като "супичка", за да я накарам да се храни, и ще й говоря за хълм, обсипан с боровинки, мистичен, плашещ, но и страшно красив, а някой ден и за венериния хълм. Ще й казвам, че е най-прекрасното момиче на света, и ще влея в нея малко от отровата, която тече в мен, а дали ще се проклинам, но и гордея тайно заради това - сигурно.
За Моника мисля много по-кратко, защото ми се налага да вадя пропуски и ключове и се разсейвам. През ума ми минава отново сочност, но си представям как й казвам, че освен сочна и сладко-горчива, тя е и крехка, фина и хрупкава като "к"-то в името си.
После лежа по земята и се оставям на ноември да ме гали. Осъзнавам колко ми е любим и огладнявам. В магазина мъж с дълга коса, вързана на опашка, и много покупки ми отстъпва реда си. "Няма нужда, мога да изчакам", казвам аз. "И аз мога", усмихнато отвръща той. И започвам да мисля за него.
Мисля как пия червено вино или текила в мъжка компания, в кръчма на края на света и в сърцевината на студа. Един от тях ми показва фокус с карти, а минути след това аз го повтарям и той ме гледа изумен. С периферното си зрение забелязвам, че някой ме гледа. Мъжът от магазина. Започва руска песен, която обожавам (във фантазията си знам руски много по-добре и гласът ми се лее, когато говоря на него), вземам цигарите и запалката си и излизам да пуша в студа и да слушам отдалеч, за да се влее по-дълбоко музиката в раната. Мъжът не се бави и се появява. Паля си цигара, паля и неговата. Това ме възбужда. През прозорците другите могат да ни видят. Все ми е едно.
После не знам.
Това е денят ми засега. Безсмислици.
Засега денят е обикновен, ден, който не заслужава да бъде преразказван, ден, който не заслужава пространство, пикселна площ, нищо. Но на мен ми липсваше. Просто действам наивно и против себе си. Когато трябва да съм полезна за някого, за себе си дори, да съм правилна и прилежна, малко хитра и практична, пиша, а когато трябва да пиша, да напиша поне малко, дори да е нужно за един-единствен човек, аз бягам.
Карам по Ляпчев рано сутринта, несресана, неизмита, с привидно вчесана коса, червени устни и мъжки пуловер в неутрален цвят. Карам, чистачките убиват дребните капки дъжд, нови се раждат на мястото на мъртвите, карам и се чувствам женствена, защото съм се скрила в огромна мъжка блуза. После паркирам почти като мъж и оставам в колата двайсет минути, че и повече. Не знам какво правя в нея. Не слушам музика или пък радио, не пуша на отворен прозорец, взирайки се в ноемврийския пейзаж. Седя и гледам фаровете на една бляскава Тойота, мъж, жена и дете, вероятно медици, гледам как излизат, жената е с нещо като каскет, дълга дънкова пола и раирани чорапи. Аз съм невидима. Скрила съм се зад ситния дъжд по предното стъкло, скрила съм в мълчанието си.
След това си мисля за неродената си дъщеря. Лилия, Симона или Моника. Познавам една Лилия - много чаровна, с буйна къдрава коса, големи гърди и всичко останало - много слабо. Артистична, ядосана и псуваща. Познавам и Симона, и Моника, но те не ме грабват. Въпреки това хипотетично ползвам имената им.
Ако дъщеря ми се казва Симона, ще й казвам, че е сочна като лимонов сладкиш, че е сладко-горчива, а това някой ден ще обърква и побърква хората. Ще й пея песни, никога няма да използвам умалителни като "супичка", за да я накарам да се храни, и ще й говоря за хълм, обсипан с боровинки, мистичен, плашещ, но и страшно красив, а някой ден и за венериния хълм. Ще й казвам, че е най-прекрасното момиче на света, и ще влея в нея малко от отровата, която тече в мен, а дали ще се проклинам, но и гордея тайно заради това - сигурно.
За Моника мисля много по-кратко, защото ми се налага да вадя пропуски и ключове и се разсейвам. През ума ми минава отново сочност, но си представям как й казвам, че освен сочна и сладко-горчива, тя е и крехка, фина и хрупкава като "к"-то в името си.
После лежа по земята и се оставям на ноември да ме гали. Осъзнавам колко ми е любим и огладнявам. В магазина мъж с дълга коса, вързана на опашка, и много покупки ми отстъпва реда си. "Няма нужда, мога да изчакам", казвам аз. "И аз мога", усмихнато отвръща той. И започвам да мисля за него.
Мисля как пия червено вино или текила в мъжка компания, в кръчма на края на света и в сърцевината на студа. Един от тях ми показва фокус с карти, а минути след това аз го повтарям и той ме гледа изумен. С периферното си зрение забелязвам, че някой ме гледа. Мъжът от магазина. Започва руска песен, която обожавам (във фантазията си знам руски много по-добре и гласът ми се лее, когато говоря на него), вземам цигарите и запалката си и излизам да пуша в студа и да слушам отдалеч, за да се влее по-дълбоко музиката в раната. Мъжът не се бави и се появява. Паля си цигара, паля и неговата. Това ме възбужда. През прозорците другите могат да ни видят. Все ми е едно.
После не знам.
Това е денят ми засега. Безсмислици.
Subscribe to:
Posts (Atom)