и нека

този път наистина започна да гледам филми отново.

липсва ми. слушам музиката от финалните надписи на "A single man" и наистина откривам това чувство, след като си гледал филм. особено чувството след хубав филм. някаква едва доловима усмивка се изписва на лицето, лека топлина отвътре и усещането за реалната температура навън. тишина и леко опиянение. толкова е.. красиво? а за красота копнея прекалено, за да я откажа.
от една страна, е просто още един начин по-който да полираш плоското си его, да изваеш от сноба у себе си артист и ценител, да се наречеш някакъв и да ти се стори, че душата ти току-що е преминала през ню експириънс и се е обагрила в още един цвят. красив.
от друга страна, наистина поемаш частичка от нещо. друсаш се с изкуство или с претенцията за такова. друсаш се. подхранваш менталната си суета, нали живееш за красота.
красота и л*бов, но тази дума се цензурира, защото споменаването й я прави пошла и тривиална.

вероятно е фикция, сигурно е само в главата ми, но ако не бях гледала филм, нямаше да пиша сега така, нямаше да се освободя, нямаше да достигна дори един от всички тези фрагменти от напоследък повтарящото ми се ежедневие и да го представя в друга светлина. в тази, под която съзнанието ми го режисира.
щях да съм накъсана и кратка, бореща се със себе си. но има нещо, има нещо в киното.
затова знаех, че не правя грешка, като спрях да гледам "Приятели" за малко. понякога удобното просто не е вариант.
обичам да пречупвам ежедневието си. чудя се на себе си, когато в някой произволен момент просто се спра в тишината и забележа интериора. в някой произволен момент, когато откривам, че ако разместя тези два стола и сгъна одеялото по нов начин, всичко ще бъде друго. понякога трябва толкова малко.

фикция или не, аз пиша, аз пиша след филм. експлоатирам значението на факта, но все пак е вярно - тези неща действат.
не всеки път оставям опиянените ми състояния да се отразят, макар и криво, в думи.
прости ми, но въпреки, че има моменти, в които не знам какво да кажа и си мисля, че нещо в мен вече го няма или никога не е било - не е така. то е. ето в такива моменти, нощни, тихи, филмови, измислени, красиви. в такива моменти, в които гледаш и слушаш, без да разбираш всичко. аз не разбирам всичко във филмите. поемам ги бавно, диалог по диалог, монолог по монолог, сцена по сцена, случайно пробляснала в съзнанието ми. бавно.
оставям се на тези неща. давам им въображението си и им позволявам да проникнат в него. създавам чрез създаденото нови мигове. а когато съм спонтанна, просто улавям. и се хващам още повече за тази тръпка да бъдеш. копнея почти постоянно. това ме възпира и това ме движи. трябва само да измисля как да ме движи повече, отколкото да ме възпира.

гледам се в огледалото, почти напълно спокойна, отиваща на изпит, преди който не би трябвало да се чувствам така, и се питам - друга ли станах?

целувам нежно във фантазиите си, понякога и в реалността. нямам сила да мисля за животинското сега. не съм вдъхновена.
знам, че ще изгрее нов ден, нова зора, нов изгрев, скрит зад пердетата, нова храна, ново миене на зъбите, на ръцете, нови фантазии, нови малки случки, крепежни материали за този живот.

ще легна под полуавтопортрета си, нарисуван с акварел, и ще се огледам в малкото синьо-зелено овално огледало. всичко се ниже, когато съм облечена в широка мъжка риза и тялото ме боли.

копнея, цял живот копнея. за докосвания в тишината, приглушена и красива.
приглушени и красиви.

да си разделим цигара, а аз ще се опитам да се завърна, но по-различна. във цирка на един живот прехапвам устни и си пожелавам нещо.
болезнено е. ето в такива моменти просто знаеш.

вдъхнових се от л****та на двама мъже. не може да ме обвините. аз съм си такава - счупена. красиво.

не мога да искам да бъда опазена, защото не чувствам, че го заслужавам, но все пак го искам.
искам да спра да живея в една стая, искам да изчезнат всички пречки. искам да съм мокра, вода по мен, навсякъде вода. и да не ми е горещо.

събуждам се влюбена, лягам си по светло.

просто не искам да се руша. иначе всичко е ок.

а звездите започнаха да изгряват и в София, снощи щях да припадна, защото се опитвах да издухам една мигла от пръста си, и ако се държа нагло, когато трябва просто да заспя спокойна с това, което толкова съм искала, не искам да се познавам.

съжалявам, може би скоро ще започна да пиша смислено.
тези дни-нощи и нощи-дни ме убиват.

не знам за света, но нощта е за двама.

silence is easy?

Истината е, че някой ми липсва. Отделно от всички онези хора, някои - специални, някои - просто близки, а някои - толкова специални, че ми се иска да им изкрещя, че ги обичам и да не ги пусна дори за секунда - отделно от тях някой ми липсва.
Някой, който въобще не съм очаквала да ми липсва, изобщо не съм допускала, че би могло да искам да е някъде наблизо. Не съм мислила, че ще ме застигне онова приятно чувство, когато се доближа до нещо, свързано с него. Че слухът ми ще се наостря, когато разни хора споменават него или близките му, а само най-прозорливите ще успеят да забележат промяната в погледа ми. Наистина не го очаквах.

05.08.09

обвинявам филмите. но знам ли, май съм такава от много малка. спирам да мисля - с мъничко носталгия. имам да пиша. незавършени идеи. преди година и няколко месеца един приятел каза, че хората помнели повече лошите, отколкото добрите моменти, които са имали с някого. казах му, че не е така. бях искрена. аз помнех (и все още помня) малко повече добрите. но понякога лошите започват да добиват странно и голямо значение. не знам защо надеждата, необмислените и дръзки решения бледнеят пред страховете, рутината и сутрешната рационалност. нищо не знам, не съм никаква. не разбирам, не мога да съм категорична, не съм умна. не искам да го омърся. искам да мълча, защото държа на нещо.

fill the void

тази нощ карах и полицията ме спря два пъти. просто ей така. за да ми кажат "добро утро" и "приятна вечер". возихме се в такси по-малко от километър, за да избегнем едно куче, което явно не ме харесваше.

сега съм бясна, четири без една е. и искам поне малко спокойствие. видях падаща звезда или така ми се стори. малко след като покрай нас мина човек в лошо състояние? може би е време да започна да се страхувам от хората. и да не си играя с нощта (и огъня), а да спя.

някъде нещо не е наред

In truth I only really wanted

не знам за зеленчуците, които се продават. не знам за всичките глупости във всичките глави (подобни на моите). не знам за очакванията и разочарованията. а ми се иска да не знам. да не се дразня, да не изисквам, да не разбивам коленете си, да не се страхувам, да не си повиквам сама тръпка и тъга, докато, както никога, гледам телевизия.

днес е последният ден на спокойствието. не знам за утре. сбогом на звездите, ще ми липсват.

връщам се в миналото, един дневник ме пренесе в лято '08. от една страна, е хубаво, че съм много различна. от друга, се почувствах уплашена.
пие ми се мента двойно повече.

не знам за зеленчуците и точно сега не ме интересува. не знам за реда и произвола, но точно сега не ме интересува. не вярвам на числата, на четните и нечетните часове.

много ме е страх.

още един пост за историята. дано някога, когато го прочета, да се усмихна много щастливо. представи си, че те помоля за нещо

2-3

явно произволът ражда изобилие, неподредените желания - също. днес пътувах много, щях да се стопя из северозападна българия, из дъбовите й гори, чудноватите й скали, малките селца и по-големите такива. да се стопя, докато мечтая някоя нощ да лежим на тревата и да гледаме звездите през разрушения покрив на онази забравена синагога, докато мирише на лято и простор. обожавам такива сгради. обожавам и лятото, и летните нощи. и онази грешна, грешна, нежна свобода. която някога ще е най-правилна.

обещах си да включа компютъра за съвсем кратко:
1. за да напиша 2-3 неща просто ей така;
2. за да си легна и да си представям най-прекрасното.

а то не търпи отлагане :)

целувам

And I pray.. Oh my God, do I pray?

And everything was made for you and me

май има нещо вярно. май тишината и изолацията на това място връщат светлината у мен. мистичните криви във въображението ми. съвсем девствената ми младост. чувствам се вкъщи.

любимата ми рокля е синя - синя на бели цветчета. така ми липсваше.
последният път, когато я облякох, май беше през септември миналата година. първият беше на шести юни, пак миналата година. един много ярък в паметта ми шести юни. купих я от пловдив.

тя е различна от повечето рокли, които имам. толкова млада и романтична е. синя е и би трябвало да се връзва с очите ми. носи спомени. разкроена е надолу. на вълни и етажи. скъпа ми е.

с нея сякаш нося "and he looks like a man. and he smells like a man". сякаш се прибирам късно и се опитвам да отключа по възможно най-тихия начин. да отворя вратата с мрежа към коридора съвсем леко и да я доближа толкова до магнита, че привличането на метала към него да стане безболезнено - без почти никакъв шум.
с нея сякаш е лято - а то сякаш почти дойде.

мислех, че пролетта е време за цензурираната дума, но беше просто време за желания и напрежение.
прибрах се, за да го смъкна от себе си, от кожата си, от клепачите си. трябва ми глътка въздух. затова дишах праха по булевардите на излизане от софия без никакъв ропот. изтърпях жегата и задръстванията, прескачащото моменти от песни радио, i am the passenger и няма проблем.

аз се прибрах, но други не го направиха и това щеше да е проблем, но запазих още малко търпение, а после тази рокля ме спаси.

спаси ме и ме отведе в двора на може би най-любимата ми и по странен начин лична изоставена стара сграда. внушителна, страшна и мистична. чиста и опетнена едновременно. свърталище на наркомани или просто легенда. влюбена съм в тези митове. висока стара гимназия с красива архитектура и разбити врати и прозорци. стаи, в които през нощта си шептят счупените стъкла и аматьорските надписи по стените, правят си компания боклуци, спринцовки и от време на време някой клошар.
зад чешмата петокласници за първи път пушат цигари и играят на подаръци само за да се целуват. няколко кестена правят голяма сянка, галейки пазвата й. пътеката към същинския й вход е изгубена и обрасла с бурени. другият е затворен с решетъчна врата. сградата е п-образна и чешмата в двора й е по средата на това "п", обградена от стени. стени с празни прозорци. от тези на подземния етаж някога се виждаха трупове на умрели кученца. и олющена мазилка. отдавна исках да се направя на вандал и хвърлих камък, за да счупя едно оцеляло стъкло. не знам дали се освободих от нещо.
по залез старата гимназия има цвят на сьомга. оградата й е каменна и слиза стъпаловидно надолу. покрита е с растения. а пред нея - в двора - има много трева, спокойна и избуяла. едно самотно, голямо и разлистено дърво. някакви други сгради също. но тя владее.
затова ми се стори умопомрачителна в тъмнината на тази нощ. гимназията, високите треви до нас, черната сянка на дървото, глухите прозорци и болната, широка и разляла тъжен поглед луна. звездите в небето, звездите, които най-накрая се показаха за мен. църквата в далечината, светещият кръст на онова възвишение. тихите светлини, мирисът на трева и влажна земя. нощта - примамваща, опасна, тъмносиня. аз съм нейна дъщеря и в очите ми изгрява слънцето. или пък луната.

място, някога създадено за много ученици. сега - за двама. за бягство, за докосвания, за откриване, за халюцинации. за цензурираната дума.
за много малко думи и много повече разбиране. усещане.
място, до което през тревата трябва да пристъпят момче и момиче - в изначалния смъсъл на понятията. библейски и вечно привличащи се, любопитни един за друг, уплашени и дръзки, неопитни и смели, невинни и сексуални, влюбени и просто нуждаещи се. неистово.

трябва въплъщения на адам и ева да съзерцават от там целия свят през счупените си като стъкла съзнания, да си мълчат в необясним полет през историята и митологията, през телата и душите си, през желанията си, през кривите си възприятия и вярвания, да се страхуват, да се поглеждат от време на време, да се докосват. ако аз съм ева, а някой е адам и е там, с мен на това място, преди да го изкуша, първо ще поискам да умра. защото ще имам всичко. цензурираната дума.

тази красота е трудна за поглъщане.

I have a need

преди да стане реалност един странен и все пак не толкова странен, а по-скоро нелогичен и все пак не чак толкова нелогичен мой копнеж, той ме правеше сякаш по-малко инфантилна.
вероятно бъркам лаконизма с инфантилността.

просто се чувствам 16-годишна, а знам, че не съм. знам, че мисля поне малко повече в перспектива, макар да не ме обхваща онази тъпа ученическа (и донякъде сладка) паника, която обхваща почти всички около мен. мисля малко повече уж, грижа се за малко повече неща уж, навлизам в живота малко повече уж. а май отдавна е трябвало да съм с двата крака в сериозната гадост, но нещо все ме е спасявало и отклонявало.

но е тъжно, че вярвам по-малко. много е тъжно. ако това значи да порастваш, то аз не искам да съм пораснала. не си се представям без вярата. имам я от много малка, от много малка и глупава - нелогична и не знам колко точно оправдана. вродена, изконна, като интуиция я нося и тя никога не ме лъже. аз обичам своята вяра. тя някак е скрепена с моето безпокойство. те двете си помагат - едното съществува, за да контрастира на другото и за да не ми омръзват, и за да ме движат напред, и за да не ме оставят твърде отчаяна, когато бих могла да бъда такава. те страхотно си пасват. на тяхно място мога да поставя много действие - то е полезно. искам да го направя. но не искам да отстранявам вярата и безпокойството. защото, не знам защо, действието, на което искам да се посветя сега, ме оставя равна емоционално и обезсърчена. губя вярата и сякаш за да притъпя липсата й, аз действам в някакви насоки. по инерция. забравям за красотата на копнежа, за сърцетуп-туп-туп и така нататък. за сълзите от щастие. за прекрасните, вълнуващи, филмови и по крив начин щастливи животи на хората, които от малки - нелогично и интуитивно - просто са знаели. и вярвам, но много, много смътно. трябва да съчетая и двете.

тъжното е, че когато бях малка, много обичах един човек. не, не бях влюбена в него, просто го обичах и преди да заспя, си мислех как той е човекът, за когото нямам определение. толкова специален ми се струваше. усмихвам се леко наум, защото и сега не знам как да го определя. ето - нещо е останало. но обичам ли го.. май се разминахме.

тъжното е, че преди малко изтрих един човек, заради когото някога гледах удивено небето и звездите. и сега ги обичам, и сега се случва да изникне споменът за "macro" на депеш моуд и някакви летни нощи, но небето и звездите са ми хиляди пъти по-скъпи заради други неща. изтрих го и не знам дали трепнах - от доста време не говорим. но го изтрих и не ми се стори загуба. ето какво е тъжно. и страшно.

а всичко това беше един искрен текст. моята най-прекрасна слабост - искреността. казват, че съм била истинска (като жените от края на 80-те и началото на 90-те). не, въобще не се сещам за Арлина. май им вярвам?

better than all the rest

насред останки от повръщано (останки от петък вечер) и боклуци, чаши за миене, завивки, кабели и хаос. малко преди да тръгна отново със закъснение. искам да кажа само това:




п.с. и си измислям занимания, за да оцелея. обичам някакви неща. но на земята лежи един джим морисън.

I've overspoken

студена съм. сигурно съм минус три градуса. чувствам се пребита, смазана, изсушена, ожулена, мръсна, припадаща, залязваща, уморена, полубудна. уморена.

ядосана съм, искрена съм. и този път съм консервативна. този път съм скучна, този път не се чувствам център, не се чувствам нищо. но чувствам, че не е хубаво, когато си тъп и нагъл, мазен и нагаждащ се. не мисля, че е хубаво, когато не извършваш някакви съвсем елементарни актове на уважение. мисля, че е хубаво да си уважителен. и ако не можеш да бъдеш - добре, но не бъди и лицемерен. не бъди противен, не бъди мижитурка, не бъди вечно слаб и нерешителен, не бъди с огромно самочувствие, не бъди важен и превзет, не бъди меркантилен, не бъди материалист, не бъди до болка суетен, не бъди мнителен, не бъди вечно критичен, не бъди снизходителен, не бъди винаги над.

усмихвай се понякога. светът не е само високите ти токчета и пяната ти за коса, светът не е парите, които си хвърлил/а за дрехи. дрехи, които не те правят нищо, което да ме вдъхнови съвсем истински.

светът не е само замъгленият ти пиянски поглед, не е курвите, на пръв поглед еднакви, свличащи се в скута ти на фона на кючек. светът не е пилон, от който да бълваш порно.

светът обаче не е и винаги странен. светът невинаги сме само ние, невинаги само ние сме интересни и прекрасни, светът понякога не е просто и единствено смях за глупости и малко по-малки глупости.

аз съм сериозна. сериозна и ядосана, сериозна и жива все пак. сериозна и мъничко разочарована. сериозна и силна. а как ми писна, писна, писна да съм силна.

силна и ожулена, силна и мокра, силна и капнала, силна и замълчала. как ми писна.

защото знам, че светът няма постоянно да е усмивки към и от непознати, няма да е перманентно пръскане на чар и красота, няма да е вечно вдъхновение. няма да съм винаги, няма да става винаги лесно. понякога ще си мисля, че съм силна, а просто ще се движа по инерция. към духалката вкъщи, защото се чувствам минус три градуса - разочарована и ожулена, измръзнала. и в такъв момент, на фона на всичко друго, само един таксиметров шофьор става.

и все пак ще си обещавам някакви неща и ще вярвам, че не всички са зле, че трябва да проявяваш някакъв минимум уважение не защото уважението се заслужава, а защото си човек и трябва да се държиш така. трябва понякога да си смирен, да мълчиш, да притихнеш и просто да се оставиш. да ги оставиш. да правят каквото искат.

ще вярвам, че през повечето време светът е вдъхновение и бял лист - за любов, чистота и красота.
че светът е призив за смелост - за красива смелост.
ще вярвам, че курвите са нимфи, че пошлата ви страст е животинска и брутална. защото това ме устройва много повече.
и ще живея за еротика, а не за порно. дори когато някой е в мен.

забравих за хубавото тази вечер. понякога ми се иска всички да са непознати.


и една прекрасна песен, за да се свлече от мен катранът -



искам да заплача. дайте ми прохладна, пролетна зелена нощ, цигари и мъжа с едно око. цигари не защото ми се пуши особено (напоследък хич не ми се), а просто за да ми ги пали някой друг. само това, а после ще се оправя с другото. трябва да припадна и да спра да бъда силна. в нечии ръце.

I want you to notice

Студено ми е. Постоянно ми е студено, като се прибера в общежитието. Освен като си легна да спя и се завия. Нещо се случи. Нещо ме направи накъсана. Нещо ме скъса. Аз съм скъсан чорапогащник. Нещо ме кара да искам да карам. Да карам, да карам, да карам надалеч. Надалеч и напред. Да въртя с бяс, да гледам карти, да се ориентирам, да превръщам всяко дясно в ляво и обратното. Дори да се загубя. Но не и сега. Сега искам да ми е топло и статично.

Джой Дивижън - мъртъв саундтрак на параноично студена вечер, лаптоп на кривото, скъсано легло, криволичещ курсор на мишката, криво застанала аз, криви тъмни часове. И този студ. Аз не обичам да съм навлечена с дрехи, аз винаги студувам и треперя, аз винаги издържам на студеното, аз винаги съм гола, когато съм навън. Но вътре не мога. Вътре ми трябва духалка, която изнемогва. Вътре ми трябва топла струя. Вътре ми трябва някаква топлина, защото тук няма никой. Няма глас, няма поглед, няма присъствие, което да разсее студа от мен. И мен от него.

Нещо в тази стая ме възпира. Нещо отнема силата ми. Нещо ме прави накъсана.

а аз ще изчезна завинаги

аз ще изчезна завинаги в обещанието, че след малко ще измия чиниите

аз ще изчезна завинаги в обещанието, че ще покорим света, като унищожим системата

аз ще изчезна завинаги, като се преструвам, че хората, които много харесвам, са ми достатъчни

аз ще изчезна завинаги, когато местата, на които съм искала да отида с някакви хора, се превърнат в местата, на които са отишли само някакви хора. в места, на които съм отишла с други хора, по моя инициатива - достатъчни, но не напълно

аз ще изчезна завинаги, когато моите и нечии други четири цифри спрат да се засичат случайно

аз ще изчезна завинаги, когато отровата спре да се стича по моя рог

аз ще изчезна завинаги с пропуснатите петъци и лежерни борисови следобеди

аз ще изчезна завинаги, щом нечий поглед, обърнат надясно, спре да вижда мен

аз ще изчезна завинаги, когато някой спре да забелязва, че ме няма

аз ще изчезна завинаги, след като си легна по светло още няколко пъти, изгубила нощта сама, затворена

аз ще изчезна завинаги, когато реша да бъда нагла и да контролирам

аз ще изчезна завинаги и всичко ще бъде наред

няма да съм спомен за паркинга на софийски

няма да съм спомен за момичетата с червеникави коси

няма да съм спомен за безпричинен писък

няма да съм спомен за пълна тишина, щом те хване цигарата

няма да съм детски глас

няма да съм нежност

няма да съм изпотено стъкло

няма да съм писък от болка в синята тъмнина

няма да съм провокация

няма да съм "много, много, много" и "винаги, винаги, винаги"

няма да съм истории за загубвания с кола - подробни и леко досадни

няма да докосваме ръцете си само когато си подаваме цигара

няма да съм песен на Доорс

няма да съм малка висока скала

няма да съм песен на Нова Генерация

няма да съм по-добра от всичките богини

няма да съм истинска като море

няма да съм безнадеждност, нечия любима

няма да съм момиче със спомени

няма да съм желание

няма да съм сън

няма да съм халюцинация

няма да съм ужасен спомен

няма да съм фантазия

няма да съм полъх на парфюм

няма да съм момиче, няма да съм жена

няма да съм сухи мъжки сълзи в банята

няма да съм разбъркано пространство

няма да съм мило видео, подарък

няма да съм снимка

няма да съм профил в социална мрежа

няма да съм статус и демонстративни думи

няма да съм снимка, върху която да плюеш; която да оближеш

няма да съм специално видео

няма да съм забранена

няма да съм позволена

няма да съм същата

няма да съм различна

няма да съм почти подчинена

няма да съм непокорна

няма да съм поглед, плах и искащ

няма да съм бягство

няма и да остана

няма да съм нищо

аз ще изчезна завинаги

някъде някой ще ме гледа и ще иска да ме разбира, ще бъде поет, ще бъде ерудиран, ще бъде артистично изваян. ще ми направи килим от поезия, тапети от живопис, пердета от ноти, ще иска да е такъв, ще иска.
но ще ми се струва празен, макар да знам, че винаги има повече, че никога не можеш да си сигурен, докато не се докоснеш до нещото. ще ми се струва направен, ще мисля, че точно това ми трябва според чуждите очаквания - арт каша, подобие на човек, но няма да е така

някъде някой ще иска да ме притежава. ще бъде обикновен, но с много копнеж към мен, косми по тялото и физическа сила. с някакъв чар, събран от перверзността на опита и нежния подход към невинността.

ще изтръпвам в ръцете му, ще ставам малка и отдадена, но това е всичко, което ще имам, и дори в него ще липсва частица от нужното

някъде някой ще ме мисли за интересна, но никога няма да се опита да се докосне до сърцевината. няма да се пречупи и да полудее. ще се сеща за мен понякога, ще иска с нокти да почеша егото му, но аз никога няма да го направя така, както той би приел за задоволително.
ще му кажа да си намери нормално момиче, защото аз не съм такова. и рано или късно той ще го направи

и някъде, някъде близо или далеч, някой ще бъде моето най-любимо огледало. но не само това. някъде някой ще знае, че съм способна да се влюбя в безсънните му нощи и в кошмарите му. някъде някой ще спира и ще усеща онова сърцетуп-туп-туп, което в "сто години" бавно убива. ще се дави в залеза и в някоя цигара, ще се гърчи всяка нощ, гърчовете му прогресивно ще стават все по-страшни и грозни, ще чува насън онзи вой на Воев - "аз виждам отвъд смъртта". но аз ще съм изчезнала. ще съм изчезнала със своето "не мога без теб в нощта". и всичко ще бъде наред.

в този студ

как ме е страх. спокойна съм уж, но ме е страх


тати е прав за едно нещо

Take me anyway

Когато бях малка, направих два-три неуспешни (както при повечето хора) опита да си водя дневник. Вълнувах се ужасно много - редуваха се розови, сини и жълти красиви листчета, на които трябваше да оставям мокри следи от живота си, но аз никога не проявявах достатъчно издръжливост и ги оставях. Може би форматът ме е ограничавал.

Маалко по-късно (или паралелно с епохата на дневниците (с катинарчета!)) мама започна да ми носи разни тефтери. В тях се лигавехме с приятели. Пишехме нецензурни думи, и то грешно, играехме на морски шах и всякакви други непристойни за хартия дейности. Но някак стана така, че тефтерите започнаха да са ми важни, а аз от време на време да пиша просто ей така в тях. До ден днешен ги обожавам и си купувам, когато са ми абсолютно ненужни. Като балсамите за устни. Трудно се сдържам. Фетиш.

В осми клас пишех в една тетрадка с твърди корици, с китара отпред и карта на България отзад. В момента не е при мен, но помня, че е изписана с отвратително грозен, сякаш лекарски почерк, текстове на песни, мастилено крещене от тинейджърски гняв, много интернет, искреност и прекалено тежки опити да не изпусна нищо важно. Ненужни.

След това хронологията малко ми се губи. Най-скъпи са ми три тефтера (все рекламни тефтери на банки), в които съм прибрала много от това, което така ме държи - сърцетуп-туп-туп, гърбовете на много разпиляна хартия, прибрана в един шкаф в Кнежа, постовете ми в МайСпейс, донякъде мижавите бележки и статуси във Фейсбук, кратките съобщения в Туитър и най-най-вече - този блог. Защото не се отказах от него. С всичките му глупости и повторения, ясно отчетливи етапи в развитието ми и в случващото се, в неясно отчетливите такива, в промените, регистрирани в него, в черновите ми, наистина важни, в етикетите, във всичко.

По съвсем друг път трябваше да поема с този пост, но преди да започна да пиша, се зачетох в един тефтер, попаднах на една важна дата от януари, тази година. Явно бях писала, преди да се случи нещото, правеща я поне малко паметна, и осъзнах колко много си припомням и откривам от забравените си писмени версии, колко е важно някъде да документираш, че нещо някога се е случило.

И това е, няма повече, нощта ме изпразни и ми отне всичко. Ще рисувам скоро, толкова любов се крие в рисуването.

Поздравявам миналото и скоро се връщам с чувство. Просто не искам поредна чернова и този път.



п.с. не бях аз, бях мъртвата аз :)

-

пиша във въздуха, защото не ми се става. сгушила съм се под бодливото родопско одеяло, от което цялото тяло ме сърби. мисля, задавам си въпроси, опровергавам се сама, лежа и усещам едно - "аз съм жена".

почвам да мисля, да си спомням и да чувствам повече, отколкото трябва. усещам, че ще стана, въпреки че заспах с дрехите точно когато не трябваше. всичко става, когато не трябва.

оглеждам се в тъмната стая, виждам светлия правоъгълник на стената и знам, че нощта ме зове за още съвсем малко. иска да застана самотна и с изправен гръбнак, иска да съм нейна статуя за още няколко минути, за да не пиша във въздуха по невидими клавиши.

иска да чуя нечий глас, да го отлея във въздуха невидим, да нарисувам всяка негова вибрация, небрежно да щриховам честотата му, тези ниски и болни трептения. иска да проговоря сама в тъмното като луда, да изобразя най-нежния си глас шизофренично, иска цялата тази нежност да започне да избива от мен както винаги, когато започне да се трупа.

в главата ми се редят идеи, цялата мекота се сипе сякаш от мен, някакъв копнеж, боже, колко красива дума е "копнеж", иска да ме изкара извън рамките ми, иска с най-нежния си глас да жигосам нечие съзнание.

а тук е студено, парното не работи, аз вече станах, но тук ли съм, не знам.

там, където бях до един и нещо на обяд днес, сигурно звездите са се събрали на огромното небе и красиво позират на жадните очи, започнали да страдат от липсата на достатъчно небе, на достатъчно зеленина по дърветата, които топло да го приемат в обятията си.

там въздухът е хладен, но някаква любов се е спуснала по необиколените места, там искам да скитам в нощите с любими хора. помня всяко едно отклонение. и го пазя. отново с любов.

и така, така, така нататък. трябваше да стана. иначе щях да изгоря и да изтлея в някакъв насилен сън.

Can you feel me?

Привикнала съм към моята си тишина. Понякога все още потрепвам, когато чуя стъпки по коридора, стъпки, отекващи близо до моята стая; когато чуя звука от стадото бизони, набиращо скорост в асансьора. Понякога все още се сепвам, като ми се стори, че някой ще влезе. Понякога все още съм така зависима от своето усамотение и тишина.

Харесвам хората (избраните), приветствам ги, пускам ги, настанявам ги, карам ги да се чувстват удобно, оставям ги да лежат по леглата, по килима, на границата между стаята и антрето - където си поискат.

Мога да ги посрещна и без да ги очаквам, но понякога просто държа на моето си усамотение, моята си тишина.

Когато пиша например. Не мога и не искам друг, който постоянно да кръжи около мен и да ме пита какво правя. Мога да приема огромна тълпа от непознати, мога да седна на някое ключово и набиващо се на очи място, където се изливат потоци от непознати, и да пиша най-обезпокоявано, но не мога да го правя гладко сред близки.

Истината е, че съм малко обидена. На вашите предразсъдъци, на всички тъпи обвинения, които изливахте върху мен, когато бях мъничка малка, на недоизказванията ви, които трябва аз да довърша, за да се изоблича сама. Просто няма смисъл.

Истината е, че в този хубав топъл ден аз искам да изляза, да се лутам някъде, да скитам, може би скрито да очаквам да видя някъде нещо - случайно; аз искам да изляза с ботуши и чорапогащник, рокля, черна връзка на врата, обеци, червена коса, усмивка и пленени очи, искам да изляза, безсрамна и шарена като циганка, искам да изляза с рокля и ботуши, тънки, кафяви и ароматни цигари, рокерски изрязани ръкавици - искам да изляза, за да се срамувате от мен.

Искам да изляза и да седна на някой бордюр или някакви стъпала (така обичам да седя на стъпала), да ме огрее слънцето, да запаля цигара и от време на време да галя ръцете си, да поглеждам телефона си, но да не звънна на никого, докато не изпитам истинска нужда да го направя, да издишам с наслада, а не по навик, да пиша отново наум, да гледам колите и всички прости шофьори, които задължително трябва да те огледат, докато минават покрай теб.

Целият свят да е нежна кожа и красиво тяло, целият свят да е погледи, по-точни и дълбоки от хиляда думи, да е копринени сутрини, обгърнати в чужда, позволена топлина.

Но сънувам кошмари, сънувам други хора, които използват моите изрази, изказват моите желания, носят подобни на моите ботуши. Сънувам кошмари. Страх ме е.

И отново нямам нужда да ми казват каквото и да било. Хората, живеещи с много думи, вероятно се нуждаят от тях навсякъде. Но аз не ги искам. Не искам да ми казват каквото и да било. Този път трябва някой да направи нещо за мен. Понеже днес не вярвам в нищо.

някой ти е казал, нали?

ако устните ми са жарава,
ще тръгнеш ли по тях?
без страх и без пощада,
би ли заложил своя свят?
би ли оставил своето удобство
заради някакъв си парещ миг,
би ли се хвърлил мъжки в робство,
в което всичко е инстинкт?
би ли раздрал гърдите си от болка,
от болката, наречена "живот",
би ли рискувал? да? и колко?
за да инжектираш в себе си живот.
ако устните ми са жарава,
ще ти прошепна да вървиш по тях.
ще те примамят и ще те опарят,
ще изгорят удобния ти свят.
ще срутят малката ти стая,
ще смачкат дребния ти график,
ще променят илюзията ти за рая
и ще раздвижат този вечен трафик
на много мисли и въпроси,
на много мозъчност в излишък,
ще те превърнат във животно
и пот по челото ти ще се стича.
гърдите си със смелост ще разкъсаш
и без да знаеш, ще се извисиш,
кръвта сърцето ти ще пръска
и без да го разбираш, ще гориш.
ще те боли и ще си грозен,
ще бъдеш крив като гротеска,
ще се изливаш, нов и волен,
ще те разстърси мрачна треска.
ако устните ми са жарава,
аз знам, че ще се предадеш,
красив и тъмен, без пощада,
приел, че може да умреш.
ще бъдеш жив и силен, огнен,
напрегнат като лък и устремен като стрела,
ще ме обхождаш жадно, жадно,
а аз ще те горя, ще те горя.
със страст и бяс като животно
ще искаш пътят да не свършва,
а аз, пламтяща и сиротна,
ще се превърна в нощ и ще те вържа
за тъмносинята си кожа,
за лунната, мистична своя сянка,
върху гърдите ми глава ти ще положиш
и със светещи очи като сиамка
ще ме жигосаш и ще ме отровиш,
със жилото си ще ме нараниш,
ръцете си ще отпечаташ по извивките ми сластно
и ненадейно ще се зазори.
изтлели в дългия изцеждащ вой,
ще се събудим чисто нови,
със хладни устни, чезнещи в застой,
ще станем, търсейки отново.
затаили дъх, с белези и кръв по дрехите,
ще разпилеем себе си във лутане,
докато дойде следващият час,
във който двама ще се срутиме.
и някаква искра необяснима
ще блесне в здрача, недвусмислен знак,
че душата ти, студена като зима,
вечно върви, без ясно да разбира,
към моята жарава. пак и пак.

Follow me, follow me down

Съществува една вибрация, която подлудява сърцебиенето ми, и няколко телефонни пиксела, които са способни гръмоломно да убият тръпката ми, като я заместят с уморено разочарование.

Малко ме е страх, както винаги, но се надявам, това е, което винаги тихичко спи някъде дълбоко в мен, а миглите му леко се сливат с въздуха. Колко изящество крият едни мигли, знаете ли, наистина много.

Мечтая си да хипнотизирам, домъчня ми за предишното ми аз, струва ми се по-детайлно, но явно греша. Трябва да е заради кривата на настоящето, то винаги пречупва нещата, както и времето изобщо.

За да не се обвинявам, че съм посветила прекалено много от минутите, часовете и дните си на едно-единствено нещо, а и защото искам, утре планирам да пътувам някъде. Съвсем спонтанно.

Аз съм самостоятелна единица. А някогашните ми привидения за тъмносиня нощ и лудо сърцебиене се оказаха реалност. Любов, следвай ни и всеки залез ще е предвестник на изгрев. За мен и хората, важни за мен. Правя повечето от нещата.

С част от думите си минавам на жълта светлина. По тези пътища няма кой да премига с фарове, когато наблизо има "полиция". Но ние обичаме. Дали това ни пази? Простете.

булеварди

Хайде в онази кола, момчетата на задната седалка, аз отпред, до шофьора. Момчетата, ръсещи глупости, които ме разсмиват от нежност, момчетата, говорещи глупости, които всъщност са истина, аз до шофьора, возейки се към някакво непознато и скътано място, към залеза до вечерта. Момчетата тръгват, ние оставаме.


Хайде да заровим вярата. Отивам за минерална вода от багажника на колата, вместо да налея обикновена от банята, стаята ми е бохемска рапсодия, или по-скоро пълен ужас. Минавам през тефтери, огледала, моливи, ботуши, дрехи, хартийки, прах, цигарени кутии, раници, чанти, столчета, табуретки, кабели, стотинки, празни шишета, пепелници за миене. Юрганите и одеялата са върху леглата - едното е пропаднало, другото е скъсано, буферът звучи ужасно, два от пръстите ми са в лейкопласт, защото се нарязах с една чаша, а още три чаши си отидоха, три чаши плюс един детски (дам) пепелник.
Списания, книги, запалки, ножици, листчета, телефони, дистанционни, пръстени, обеци, срутени крепостни стени от червила, кремове, балсами и парфюми, памучета, печки, найлонови пликчета, дрехи за пране, накиснати в кофа, баня, пълна с измити съдове, и баня, пълна с неизмити съдове. Празни рафтове, почти празен хладилник, трохи, хаос, хаос, хаос.

Следи от дълги нощи, следи от прекрасни сутрини, спомени за размазани моменти, спомени за страшни и тъмносини моменти. Писъци.

Пари на вятъра и бензин, бензин, бензин. Дайте ми бензин и още нещо и ще се оправя.

Общо взето обикалям доста места, преживявам доста неща, виждам доста хора, не спирам през доста от времето, стаята ми е доста зле, отрязаха дръвчето през прозореца и имам още тооолкова материал за обработка, но нещо ме спира.

Някъде в мен нещо умря.
Някъде в мен нещо се ражда?

По дяволите, винаги завършвам с някаква надежда. Може би това е пагубното в мен. Може би това е, което ме прави по-силна от някой, притежаващ отрова. Все едно, отивам за вода. Не ми е до метафори, не ми е до знаци, не ми е до символи и тълкувания. Майната му на всичко :)

So I'm gonna rise like smoke

Ще те влача като чувал. Ще те тегля насам-натам, безхарактерен и зависим. Защото те обичам. А може би греша сериозно. Нищо не знам. Дали ще ме намериш във цирка на един живот?

Вкъщи съм. При мама, тати, дядо ми, който обича да чете вестници, списания и исторически статии, при баба ми, която знае всичко за всеки, при чичо ми, който рядко инициира промени, при леля ми, която е мила с мен и обича червено, при малкия ми братовчед, много необуздан и нуждаещ се от внимание, при братовчедка ми, интересуваща се и попиваща от мен.

Тук съм, където котаракът ми някога (скоро) беше жив, където преди много години седях на една дъска и хранех кокошките със зърна от царевица. Помня пътеката, обградена с лози. Един от малкото ми ранни детски спомени от това място. Тук съм, а утре тръгвам.

Утре тръгвам с едно слънчево момиче. През дупките и (надявам се) покрай онази дупка, през която минах и тазът на гумата изхвърча, а аз гледах как се търкаля назад по пътя. На огледалото за задно виждане. Ще тръгнем към онова място, където не искам да заспивам никога, искам винаги да съм някъде, с хора, много хора, и с почти постоянно туптящото си сърце. Туптящо за една огромна каша.

В кашата израствам и се променям. В кашата съм и добра, и лоша, и различна, и еднаква, "същата" и другата, невинна и порочна, смела и страхлива, силна и слаба. Искаща и неискаща, способна и неспособна, жива и мъртва, мразеща и влюбена, нараняваща и наранена. В кашата съм въплъщение на толкова много песни, на филми, на строфи, на някога изпитани усещания, клишета и изключения, вяра и безнадеждност, цигарен дим и замъгления, в кашата съм, боже, толкова истинска.

В кашата съм. Съм.

Копнея за дълъг текст, копнея да спра да го повтарям, копнея за места, които виждаме, които откриваме, които споделяме, които превръщаме в красиви спомени, на които някой ме води, без да ме влачи като чувал. Макар че може би греша.
В кашата съм благородна и толерантна. В кашата съм отвратителна, зашото, макар да съм благородна и толерантна, в кашата съм куршум.

В кашата съм кошмар и отрова, в кашата съм отрова, която трови самата мен. В кашата съм ничия и нечия. В кашата съм недовършена и цяла. В кашата съм поети рискове, излишни пари за бензин, излишни чорапогащници и погледи, излишни усилия. Неминуемо нужни.

Не знам дали това е важно. Не искам нищо да става напук. Не искам началото на едно красиво приятелство, не искам великодушно да пусна някого пред мен този път. Не искам. Но не го правя напук. Съвсем естествено се захранвам от толкова много дни и пак започвам да горя и да мисля за лятото, дългите нощи, роклите, кожата, ароматите, въздуха, хората, стъпалата при църквата, допира. Допирът е наркотик.

Тати ми каза да не заключвам вратата на стаята си (лилавата), за да ме целунат с мама, преди да тръгнат за работа. Тати ми каза: "Ех, как ще ми липсва да се разхождам с теб. Аз се разхождам и сам, но.. не е същото". Аз не му казах колко много го обичам. Как казваш на някого, когото обичаш толкова много, че го обичаш?

Мама ми каза, че иска да прекарва повече време с мен. Имам чувството, че идва моят ред да я уча. Че вече знам нещо. Основано на теория, практика и усещане. Вярата има нужда от основание. Въпреки че рядко си го обяснявам.

Ще ми липсват Милко и Жоца - две много симпатични улични кучета с характер.
Ще ми липсват цигарите на терасата, но знам, че отивам някъде, където е пълно с толкова много цветове и една каша, която трябва някак да изведа до подредено състояние. И да я превърна в нова каша.

И ми трябва дълъг текст, боже, нуждая се.

Аз исках да изпия кашлицата му, да я изнижа от гърдите му, да я изтръгна и да я погълна. Ако можех, щях.

Аз исках много неща и много от тях се случиха.

Очаквах с такова нетърпение. Така обичам да очаквам.

Колко дълго можеш да живееш на убедителни намеци?

Това място е твърде лично и твърде публично, аз съм загубила гъвкавостта на изказа, загубила съм способността си да изличам всичко оплетено от мислите и чувствата. Станала съм насечена и ми стиска.

Аз се друсам с някакви култове, аз обичам неочакваните гости, обичам да изброявам наум хората, които са спали в стаята в Студенстки, обичам и повечето от тях.

Аз обожавам целувките и виното и не мога да спра да се повтарям.

Но искам лято, искам роклите, искам нови рокли, нова нежност, нови места, нови преживявания, искам да пея, искам да свиря, искам нови движения, искам да мога повече.

Прости ми, но не искам да спирам да съм нова.
Прости ми, но не мога да съм добра.
Прости ми, но понякога ми писва.
И въпреки това предусещам началото на нещо повече от едно просто красиво приятелство.

И тук си поемам въздух, тук трябва мозъкът, душата ми, сърцето ми да дишат. Тук натискам пауза, тук времето ще покаже.

И ако го правя напук, нека просто се срина. Не искам нищо на инат. Боже, не.