5/14/2010

"Защото всяка искреност.."

Май ще имам още едно срещане с българската литература и това е. Поне официално такова. А може би не трябва да предричам нищо? Ех.
Поздрави на професор Божидар Кунчев - дано се видим пак някога. Дано да е в Софийски. I hope so, I hope so.
Освен това има шанс да се срещна и с потенциалните бъдещи журналисти на 27.06.2010 г.

А сега вече мога да кажа нещо ей така - искрено. "Защото всяка искреност е в същината си беззащитна" Благодарности на Елка Димитрова.

Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста.

(...)

Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.

(...)

Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.

(...)

Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери...


За мен е ясно, както че ще съмне -
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.


Да знаеш ти Вапцаров как обичам!
И колко мразя
празните
химери...

И как го четях, легнала на килима, когато трябваше да чета съвсем друго. И как го четях късно през нощта. Когато трябваше да чета друго. И как го четях, когато търсех опора, защото ми трябваше. И как ще го нарисувам, как ще го нарисувам, защото съм романтична и когато превърна нещо в свое, отварям кървавите клапи и го пускам вътре.

2 comments:

highway blues said...

А в момента пръстите на краката ми са прашни от обикаляне - за пръв път излязох боса в обувките, и вървях, и вървях, и си мислех - трябва да видиш този град вечер с мен. :)

izarda said...

"Писмо" ми е любимото Вапцарово стихотоворение...А той - може би - любимият поет...Истината е, че ме връщаш назад, когато две години живеех със същите автори...Помня, че ходех по улиците и всяко нещо наоколо пораждаше у мен такива асоциации...Случвало ми се е да заспя на мноооого бири до огъня на открито в планината и да положа глава върху един камък, почти бълнувайки : "...корав се стори на Шибиля камъкът, на който вечер слагаше главата си...". Приеха ме точно това, което си мечтаех. Разочаровах се. Не съжалявам за онези две години. :)