Няма да сваля слушалките от ушите си, за да не започна да се чувствам съвсем сама с тишината. Не ме оставяйте с тишината. Преди малко сгънах една бележка, оставена на бюрото ми, която трябва да ми напомни, че тишината в живота ми на практика не трябва да съществува. Защото. Защото има хиляди, милиони, милиарди неща за правене. Така мисля, че трябва да бъде, но не го усещам и не се чувствам натоварена. Не. Чувствам се дезориентирана.
Затова съвсем насляпо започвам отнякъде. Боря се с най-голямата трудност в този акт (акта на писане) - как да започна. Преглъщам поражението, все още ненастъпило за този текст, и се впускам във въздействието на успокоителното.
Щеше да е уютно и удобно да се сгуша в миналогодишните си летни текстове и да си дръпна като от първа цигара от онази тръпка, която се зароди тогава. Да се опаря на онзи огън, който запали не само купища цигари, но и много полумъртви клетки. Все още се оглеждам в небесата и откривам миналото в тях. Преди малко се прибрах и за секунда заковах поглед в тъмнината над двора, а това ми напомни за едно още по-отминало лято, за едни още по-отминали хора. Ще сгреша и сама ще подведа себе си, ако напиша нещо категорично за хората, за разделите, за замените, за забравата и тъй нататък. Не съм удобно вцепенена, не съм никаква. Не съм безчувствена, не съм страстна. Сега дори не съм празна. Сега съм.. никаква. Може би епитетите от речника ми са избягали, може би ми трябва някоя прекалено подходяща дума, която още не е измислена, може би всичко е твърде често "може би". Това не ме убива. Но не усещам да ме прави по-силна.
----------------------------------------------------------------------------------------
Помня как лежах наобратно на леглото, с одеяло под главата и възлавница при краката, Коледа официално беше настъпила в полунощ, а аз не вярвах на случилото се, както става, когато нещо разигравано се превърне реалност. Лежах и онези две писукания за смс, които всички притежатели на малко по стари модели на Nokia познават, пробождаха тишината и от всяко "сърцетуп" правеха "сърцетуп-туп-туп". Още писукания, още туп-туп-туп. Помня как четях със страх и отвращение, с плахост и желание, с потиснато усещане, че искам да се приближа. Оставях телефона си под одеялото, за да заглуша звука и за да не ме стряска в тъмнината, и въпреки това преглъщах тежко всеки път, когато го чуех.
Помня как гравирах букви с ноктите си съвсем леко по нечия ръка - гравирах думи, които в последствие отново написах само с докосване. И помня, че беше студено. Сигурно помня и датите, сигурно помня и с какво съм била облечена. А това, че не съм конкретна, е просто израз на таланта ми да създавам шифри - колкото се може повече. Но помня дати, думи, лица, хора - помня до болка. Не всичко, но това, което ми трябва и в което наистина съм била - да, помня.
Помня онази вечер, в която едно момче свиреше на кирата, а аз открих, че пушенето чудесно се влива в красотата на акордите. Помня първото си пушене на трева. Помня датата, помня, че предишната вечер беше неделя, вееше вятър и беше приятно хладно, в лятото се вливаше нещо ново, говорих по телефон, лежах в тъмното и слушах музика, чаках нещо да се случи. Помня и вечерта, след като пуших и за пореден път ме нахапаха комари по цялото тяло. Това беше вечерта, след която последва друга вечер, в която се страхувах, но страхът не успя да надделее на желанието. Вероятно този негов крах е отключил заровен надълбоко потенциал за чувства.
Помня, когато направих онзи сладкиш с ябълки, биксвити, канела и сметана, помня колко студено ми беше, защото държах тавата и излязох с нея насред купища от хора и чалга, помня "One love" на David Guetta, която заедно с "Change" на Deftones жигоса миналата година. Ясно помня колко очаквах и колко се вълнувах. Помня, помня, помня.
Сега трябва да отворя паметта си до още по-голямо изтезание, за да побирам в нея още и още. Това и попитах - трябва ли да започвам да събирам моментите и да ги пакетирам в спомени? Две и десета е не само голяма, може би е прекрасно огромна, имайки предвид как, докато пиша, се връщам към толкова откъснати календарни листи. И бих могла да се върна до неосъзнатите си детски спомени - ето колко объркана съм.
Че съм жива, написах достатъчно много пъти. Сега може би се спирам и преценявам всичко, хвърлям малко по-задълбочени и бавни погледи на обастановката. Днес ми се стори, че не съм се виждала от много време в огледалото, което е абсолютно нелепо и невярно. Виждах се всяка вечер, виждах се толкова ясно. Виждах се в големите закъснения, в душовете с аромат на лотос и погледите в най-синьото на нощта, в парфюма, в дрехите, в бързането, в по-късните срещи. Днес обаче ми се стори, че всичко е било толкова шеметно, че не съм успяла да се видя. Когато учех за изпити, отново мислех, че съм се забравила и не съм се поглеждала, но тогава всичко беше спряло. А сега се изплъзва от ръцете ми. Аз дори не се опитвам да го задържа. Защото то изтече така естествено. Защото не трябва да стискам със зъби и нокти.
Не знам с каква нагласа ще се събудя утре, не знам още колко хиляди неща ще искам да напиша и ще бъда ли категорична за хората и тъй нататък. Едва ли. Не искам и да продължавам да вярвам, че всичко се усеща. Иска ми се да знам, че хората успяват да скрият нещо, че са по-дълбоки, че не знам какво мислят и докъде могат да стигнат с мен, че не знам докъде мога да стигна с тях, че проникването в тях може да е по-голямо (о да, знам какво написах).
Защото вярвам, че едно безизразно "чао" говори достатъчно, вярвам, че позицията на тялото говори достатъчно, вярвам в снишаването на гласа, вярвам в погледите, в намеците, вярвам в дребните детайли у съществуването на другите спрямо теб и знам, че можеш да ги разчетеш. Но ще има ли още? Защото на базата на тези критерии мога да зачеркна няколко или много хора автоматично. Защото знам кой би ме слушал, знам кого бих слушала, знам кого, колкото и да се опитвам да харесам, никога няма да харесам, и обратното.
---------------------------------------------------------------------------------------
Вероятно трябваше да заровя глава в земята на миналогодишните си думи и да се упоявам в летния въздух на всичко първоначално. Това лято, започнало толкова скоро (защото последният ми изпит беше на 17-и юли, а този, който ми даде усещане за лято и свобода - на 14-и), вече така ми тежи, а август е толкова малък и невръстен. А аз толкова обичам август и съм сигурна, че той ще ми донесе нещо. А казала ли съм, че съм сигурна, значи съм. Жигосах се. Август е септември? Август ще боли? Август ще гори?
През това време и дългите нощи (надявам се) един куп задачи ще трябва да ме разсейват, нечия чужда хартиена любов може и да ме изведе от претъпканата стая на моите колебания за глъка въздух и за да не повърна. През това време ще искам да запълвам липсата на определени елементи с малки частици от тях.
А в главата ми всичко е хаос: представям си някакви случки и се опитвам да ги навържа в свързани абзаци, но отивам напред, връщам се назад, отново напред, назад, към случилото се, към предстоящото, към вероятното, виждам хора, лица, сенки, усещам мирис, усещам докосване, виждам тъмна стая, синя рокля, любов до пръсване, на върха на Вселената лежим и всички знаят, че не е правилно. Не е правилно да съм такава. Че кога съм била правилна, че кога съм била практична? И какво очаквам от себе си - разказ, новела, роман? Очаквам ли да побера себе си, цялата своя сегашна Вселена в някаква си азбука, очаквам ли да успея да изсипя всичкия боклук на неизписаните си думи, викове, емоции и чувства на сметището, където има още толкова като мен?
Очаквам ли да успея да обобщя каквото и да било, когато съм застанала на толкова ясно отлят праг, от който, ако скочиш, можеш да се разбиеш на парчета.
----------------------------------------------------------------------------------------
Родена съм на 14-и януари, имам сини очи, студени ръце и не питайте какво сърце.
На 28.07.2009 за първи път се напуших на едно възвишение, решена да направя нещо.
На един тринадесети някой счупи нещо.
На 11-и април тази година исках всичко друго, но не и да съм там, където бях.
На девети април (пак тази година) бяхме развратни.
На 25-и се падна "Бунтът в поемата "Септември" на Гео Милев".
На 22-ри май беше балът ни.
На 25-и заминахме за Пампорово.
На 6-и юни бях с гореспоменатата синя рокля и чаках, чаках, чаках, докато не спрях да чакам. Тогава видях и него - по-красив.
На 7-ми гледах реката, пиех топла вода, едва понасях комарите и обичах, обичах, обичах. На трети юли исках някой да умре в скута ми. Тогава осъзнах еволюцията си - от "Не искам да гледам как някой умира. Защото да гледаш как някой умира, е любов" до "Искам да умреш в скута ми".
На пети юли държах едно кученце, пълно с бълхи, в скута си, а по-късно филмът на живота ми ме погълна с толкова драма, че обичам да си припомням детайлно части от този ден.
На 12-и се опитвах да чета за Съединението, докато съседите ми празнуваха с тонове силна музика някакъв рожден ден от два следобед до полунощ.
На 13-и имах изпит и започнах да живея без сън, като съвсем бях окупирала всички пространства на съмнение в съзнанието си и се бях превърнала в същество с много малко функции.
На 14-и писах за Стамболов и за пореден път разбрах, че обичам умни и малко нагли мъже. На 14-и исках да изпищя, за да изпусна цялото напрежение, събрало се в мен, но всъщност на 14-и не се случи това. А 14-и беше прекрасен. А след него - още много такива.
На 17-и спря токът през нощта в голяма част от града, в тази, където бях и аз - също. На 18-и бяхме в една детска градина. Аз бях облечена с един потник, който баба ми подари, и един черен панталон. Разразних лактите си, предадох се и почти отчетливо мразех.
И така нататък.
Но да съм конкретна, е напълно безсмислено, защото никой няма да начертае линията на времето на моя досегашен живот. А дори да го направи, историята ще скрие най-важното между редовете си.
Трябва ми някой по-голям от живота и по този повод от бюрото ми ме гледа един наполовина нарисуван Джим Морисън. Аз съм малко изгубено момиче, Морисън. Аз вярвам в невъзможното и ако спра, ще ме е страх от себе си. Не искам никой да ме разбира или пък да се опитва да ме. Аз знам, че всичко ново и вълнуващо предстои. Но аз не искам заключени врати, през които да не може да се върне красотата на старото.
На четвърти август, след като се прибрах рано и не се опитвах пет минути да вляза вкъщи по най-безшумния възможен начин, се реших да напиша нещо, колкото и да е голям рискът то да не оправдае неясните ми очаквания. А на някоя друга дата, не зная коя, we'll meet again, we'll meet again. И невъзможното ще вярва в мен.
No comments:
Post a Comment