Променяш нещо. Просто някаква промяна. Подстригваш се, боядисваш се, сменяш си ника, купуваш си нови дънки, започваш да тичаш всяка сутрин/вечер, започваш да пиеш/спираш да пиеш алкохол, започваш да пушиш цигари/отказваш цигарите, напълняваш, отслабваш, отчайваш се, обнадеждаваш се. Нещо в теб се променя. Нещо в теб става друго и ти се подпираш на него, вярваш в него, превръщаш го в символ и го оставяш да те води.
Аз карам кола. Карам кола и гледам в пътя. Карам кола и е хубаво. Понякога ме е страх и ще ме е страх още повече. Но е хубаво. Единствената стабилна основа.
Аз карам кола и я усещам. Карам кола, готова да ми викат. Карам кола и отивам някъде. Карам кола и започвам да усещам влечението към местата. Започвам да забелязвам красивите гледки и отбивките. Започвам да разбирам. Поне малко.
Карам кола и слушам няколко песни. Карам кола и слушам Деймиън Райс. Слушам Деймиън Райс и ми се иска да пея и свиря песните му. Слушам Деймиън Райс и се откривам в текстовете му. Слушам го и си представям как наблягам на тези части, които ще бъдат очевидно и отчетливо осезаеми и за другите. Правя грешки наум. Чупя се наум. Унищожавам се във въображението си. И ми е хубаво.
Спя, закусвам, решавам листовки, карам кола, прибирам се към осем-осем и половина, влизам в банята, излизам от банята, обличам се, излизам, виждам хора, пия алкохол, виждам още хора, играя шах без шахматна дъска, прибирам се, пълно е, празно е, по-скоро празно, най-вече празно, от време на време осъзнавам лятото, осъзнавам и времето, в което съм, важността му, както и на това, което предстои. От време на време поглеждам отстрани. Рядко.
Сега ме побиват тръпки и не съм сигурна дали е защото съм уморена, или защото ми се спи, или пък защото се чудя как да избягам. Сега ме побиват тръпки и се чувствам не самотна, а сама. Сега съм застанала на границата между два свята и се чудя в кой да се хвърля. Сега - аз срещу всичко и всички, аз срещу себе си, аз срещу правилата за оцеляване. Сега.
А преди малко беше толкова тихо, че за да пробия тишината и за да избягам от потока мисли, бях прехапала устната си толкова силно и не исках да знам за нищо друго съществуващо. Забравила съм какво е да мислиш. Заживях с ударите на сърцето си. И не ми трябва оправдание.
No comments:
Post a Comment