аз знам, че там ще се върна отново

дългите текстове ме уморяват дори само с идеята, че захвана ли се с един потенциален такъв, ще го направя, както го правя, без да се изненадам.

кратките "репортажи" ме отдалечават от това, от което имам нужда, и ме карат да вярвам, че избирам бездушния, лесен път

белите стихове ми изглеждат като прекрасно извинение за всичко, на което не съм способна. и са запазена марка на толкова непознати. все пак от време на време посягам и към тях.

спонтанно нахлулите реплики в главата ми подсказват, че трябва да търся насоченост, да прокарам идейна нишка и да ги развия. но спирам.

музикалната лирика ме ограничава в спомените ми и отделя от тях всички останали.

черновите в телефона ми отдавна не са били провокирани от онова (не)определимо състояние, в което плавам и светът ми изглежда и дълбок, и кристалнопрозрачен и ясен, и реален и ограничен, и възможен.

черновите в телефона ми са все още любопитни, но остават неизпратени.

затова сега правя това, насред домакинската работа, вълнуваща и нова за мен, насред самотата и последния ноемврийски здрач, аз държа на това, на което държа. усещам, че изпадам някъде, където не мога да уловя всичко нужно и да го формулирам. вдъхновявам се постоянно, сякаш всяко вдишване е тежко, но упояващо. сякаш правя любов с живота и с дните си. дори когато са уморени, протрити и мръсни.

ръцете ми миришат на сапун, харесвам умни момчета с кретенски усмивки - придават им чар. хубаво е, не знам как, но е, все още е и ще бъде още повече.

но не мога да избягам от почти недоловимото усещане, че въпреки цялото това пълноценно олицетворение на глагола "съм" в 1 л., ед. ч. някаква тиха агония ме е вързала и аз се мъча, и аз я чакам да си тръгне.



видях те още като те видях
да лъжеш променено,
но в цялата индустрия разбрах,
че ти си нещото за мене

творческото мислене е онанизъм

За какво ти е да ме четеш, като си имаш свой собствен свят? Аз разлепям своя като афиш на странна постановка насам-натам, а хората подминават, защото и изкуството, и и ексцентричността са скъпи и безполезни.

Днес станах свидетел на нещо грозно, поне в моите очи. Бях на откриването на "Lidl" и ми се наложи да видя настървените тълпи, приближаващи се сантиметър по сантиметър до входа с количките си. Първо се сетих за Смирненски, след това за "уродливи/сакати/космати". После обвиних себе си, че вероятно не разбирам. Все още не разбирам. Защо?

След това се прибрах изтощена и натоварена с липсата на сън и спомена за гадно уиски. Заспах, но не като труп, макар че това ми трябваше, за да се събудя час по-късно и отново да повярвам в живота благодарение на цветовете.

Ядох, защото бях гладна като вълк - обожавам да съм гладна като вълк или адски жадна - толкова по-хубаво е тогава.

Ядох месо, защото съм хищник и всеки път, когато съм гладна като вълк, си мисля за нещо, в което има и месо.

След това отново хвърлих ласо от мисли в определена посока и сега ще успея да заспя спокойна. Настилката може и да е повече от зле, но нещо смътно ми подсказва, че ще се докосна до онази атмосфера, която бавно ме разяжда, че ще имам всичко, което съм искала. Просто трябва да дишам, макар и да живея в дълъг и протяжен гърч.

по телевизия, по телепатия, теб, само теб чаках

ще чуя тази песен, преди да изляза, въпреки че вече съм нервна. днес я слушах на светофарите при Семинарията, докато дъждът се изливаше поройно и продължавах да съм жива. хубаво нещо, което да отбележа и за което да съм благодарна. и понеже чаках дълго, реших да си губя времето. а в колата пея заедно с радиото като средностатистически американец от американски филм. лаконичната аз отива да си пусне песен.

it's about you and the sun

Не знам какво ме спира. Може би съм празна. Но подозирам, че не съм, а просто от прекаленото препълване съм започнала да се чувствам няма.

Усещам устните си напукани. Усещам ги. Напукани. Гледам как облаците над блоковете се движат и разбирам, че небето се мести. От един прозорец на третия етаж на отсрещния блок някакъв младеж пуши. Малко по-надолу, срещу него, навън, накаква девойка пуши. Гледат се. Тя усеща устните си напукани. Усеща ги. Напукани. Тогава си мисля, че когато запаля сама и се оставя на малкото отнасяне, се сещам за някого. Тогава в главата ми изниква прекрасната уговорка: когато запалиш сам и се оставиш на малкото отнасяне, ще се сещаш ли за мен? Все едно пушим заедно.

това, което не правя, pt. 2

18.06.2010

не знам защо реших, че може и да не продължава живота си на чернова


изповед по средата на нощта


(а всъщност написано между 16:15-16:40 и по-късно..)


Устните ти бавно пълзят по гърба ми,
както сутрин зората пълзи по небето.
Мачкам чаршафите, превивам тялото си
в малка конвулсия, болезнен копнеж;
разцепвам устните си и пия кръвта си,
трескаво пускам ноктите по плътта си,
за да утоля жаждата -
жаждата за чужда пот, полепнала по тялото ми.
Само изповед в звездна лятна нощ може да бъде спасение.
Само когато времето спре
и съм достатъчно силна, за да хвана ръката ти първа.
Само когато небето,
надвиснало над нас, е така безкрайно, че да поискам
да не се прибирам никога.
Нуждая се от катарзис, от искреност до режеща болка,
до оголване на всеки нерв, до създаване на истинско напрежение,
до опъване границите на възможното,
до утопия на няколко мига със теб.
Затварям очите си и си представям, че припадам върху гърдите ти -
това е мъничка глътка въздух, бягство в страната на тихата страст,
капка утеха,
стръкче надежда.
И не искам да се събуждам,
защото пак нищо няма да е толкова, колкото трябва.
Издухай прахта от миглите ми
и не ме пускай.
Позволи ми да те владея,
разтвори раните си за мен -
ще ги целувам със солен език,
а после със сладък сок ще отмия
всеки демон, който танцува в душата ти.
Пусни котвата на ръцете си
някъде на дъното на моята кожа
и остави мирисът ми
да се вреже в обонянието и в спомените ти.
Нека гласът ми е
ехото
на твоите неизречени желания -
в пулса ми вилнее
някаква женска магия.
Не искам ключ,
за да си отворя,
и не искам да заключваш след мен,
след като вляза -
само остави вратата притворена.
Предусещам го, без дори да съм сигурна
защо в точно такъв момент
мога да бъда такава.
Дай ми право на крачка назад,
дай ми право на крачка напред,
аз вече те пуснах,
за да не се обвинявам, че сама се хвърлих в пропастта
- все някъде ще се срещнем.
Остави ме да бъда слаба в ръцете ти
поне понякога,
поне замалко.
Остави ме да бъда невинна,
когато съм малка и свита като пашкул.
Остави ме да бъда искаща,
когато лежа беззащитна и те очаквам.
Остави ме да бъда порочна,
когато сама водя ръцете ти
по пътя към тайните си.
Остави ме да си тръгвам,
а после съжалявай,
докато слушам как шевовете на сърцето ми се късат рязко
един по един.
Не ми трябват думи, не искам да знам,
стига ми само едно по-дълго мълчание,
за да се влея в кръвта там, където боли,
и да разбера.
Ще спусна нежно докосване по дланта ти и ще се свия в нея,
за да не треперя от студ.
Ще те потърся с навлажнени устни,
за да разруша бариерата,
просмукала се в атмосферата между нас.
Тогава, моля те, остави погледите ни да се давят един в друг,
болезнени и опиянени,
а аз ти обещавам,
че ще си струва.
Само ме обичай,
бъди до болка влюбен в мен,
за да се оставя
както искам,
както мога
да се предам
и
да те обичам
и аз.

If I am the storm, if I am the wonder

Преди се късах, късах се парче по парче, парче кърваво месо по парче кърваво месо, истински, дълбоко и брутално. Така правех при вида на някои гледки, така правех в някои моменти, така ме изтезаваха някои мисли, така ме мъчеше въображението ми, така ме убиваше способността ми да не спирам.

Животът е толкова случаен. Пълен с толкова проклети случайности. Много съм щастлива, защото има неща, за които да бъда щастлива. Но освен всички тях в този период от живота ми има и едно ужасно драпане и дращене по вертикална плоскост. Знам, че всички тези периоди са някакви преходи. Знам, че е така. Усещам го като миналата година - толкова сладко-мъчителна есен. Сега точно не знам как продължавам да правя всичко, което правя - да карам, да говоря, да забравям, да си спомням, да се усмихвам дори.

Но когато разстоянията се скъсят и представата за нещо се превърне в реален образ, светът започва да боли и тупти ведно с теб.

It was me on that road
but you couldn't see me.

http://youtu.be/KLpkXtM-VI8?hd=1
Удивителна.

Не искам да съм демонстративно лаконична. Просто това е моята случайност.

невинно и горчиво. се късам отново.

very clear

http://youtu.be/GE8ubn4cDx8

много неща не съм направила. не искам да се отказвам от тях, но и знам, че ако продължавам да мисля така, винаги ще се чувствам виновна.

тази песен е хубава

и вятъра питам

http://youtu.be/fXrVWREIDUA

Аз съм в безопасност, в стаята си съм, вятърът е идеята през прозореца, но не се промъква през кичурите на моята коса, не брули кожата на моето лице, не смразява клетките по моето тяло. Аз съм в безопасност, ужасно съхранена вътре, пишеща за това навън. Жалко ли е?

Слушам тази песен + Нова Генерация, виждам как дърветата се гърчат, "страшни и грозни" (като Нова Генерация), тъжни, гротескни и болни - като Нова Генерация.

Чувам как вятърът вие някъде там, покрай паркираните коли и мръсножълтите голи тераси на един не особено красив, но по определен начин чаровен Студентски град. Чувам го, но нямам време за чар, имам време единствено да го усетя. И незнайно защо паренето в очите ми се разлива във въображението, цялата съм възпалена, слушам вятъра и се връщам някъде назад, в бедните си заради невежество фантазии. Виждам залеза над хълмовете, някъде на запад, някъде в Англия, хълмове и възпален като мен залез, розово-червеникав, заразен, болен, девствен, крехък, чуплив, отровен. А по тези хълмове вървят безнадеждни романтици, върви Байрон без път и посока, вървят поети алкохолици и поети наркомани, поети, които не взимат нищо освен умопомрачителна доза вдъхновение, черпят я от всички възможни места и плащат по страшен начин.

Ето това виждам и разбирам как и пролетният, и есенният вятър ме убиват малко по малко, за да изродят от мен по-обновени и обновени версии на това, което винаги съм знаела, че някога ще бъда.

Спускам поглед в тази безцветна идилия, пробягва невидима мисъл за ужасната и безнадеждна моя любима музика на Воев и близките до него, виждам онези бързодвижещи се облаци по вчерашното следобедно небе и не мога да се питам.

За капак на всичко това една песен на Молоко мрачно ме изпълва. С нея идват и въпросите. "Why waste your time looking for proof? What if the answer is never the truth?"

Не мога. И аз не мога. Да повярвам. Няма как.

нека ме опива

от старите винари още знам,

че когато спра да съзерцавам, ще умра.

Красива беше сградата тази вечер, една от малкото на които толкова им отива синьо-бяла светлина. Превърна се в нощна приказка. Хладна и отворена.

Пия малка чаша червено вино и започвам да свиквам да не се мръщя на алкохол. Пиша отново като малко момиченце, като малка висока скала, като не целувам момчешки лица, като разкъсвам се отвътре, защото нещо непознато е може би нужно, защото нещо познато липсва. Защото хладната и отворена нощ ме очаква.

Днес на лекция четох Керуак, защото ако не сега, кога?, защото достатъчно хора, пряко и косвено, ми повлияха, защото не чувам професора, както трябва, а отвън, през огромните прозорци, слънцето ми сочи нагло среден пръст от името на ноември, а аз му се усмихвам, защото показването на среден пръст е любим жест.

Някаква циганка настоява да ми предсказва бъдещето, аз се мъча да й откажа с ужасно много усилия, мразя да съм гадна с хората, чувствам се ужасно.
Накрая успявам, прекосявам градинката, стигам до входа и се започва цикълът на новото ми любимо място, където се чувствам добре. С една-единствена уговорка - имам съмнения относно нещо адски важно.

подчинявам се на някаква странна смес между ред и произвол, завършвам с малки букви, отпивам нова глътка, не ме опива, трябва ми нова доза. казах ли, че искам да съм дилър на красота?

Че искам да съм хероин.

истинска като море

Днес на масата на третия етаж в Северното крило видях две неотваряни късметчета от кафе. Взех едното, за да не бъда алчна, а на него пишеше: "Някои търсят цял живот и пак не намират". Стана ми криво.

Минаха много хора и никой от тях не забелязваше второто, затова реших, че мога да го взема, защото само аз го виждам и ми изглежда важно. Отворих го. "ПАРИ!" Явно бях алчна. Не се радвам, когато ми се паднат пари. И го изхвърлих.

А напоследък пиша така отсечено и телеграфично. Искам дълъг текст, искам да се спусна по водните капки, стичащи се по плочките в банята, отклонявайки се към фугите, искам да обера важното от несъщественото и да го намажа като конфитюр на палачинка. Не знам кога това ще се случи и някак ми се струва незаслужено да пиша дълго, преди да е минало още поне малко време.

И ми е малко гузно, задето пиша без нужното чувство и отдаване под заглавието "истинска като море", но това е единствената жива и подсказваща част за случващото се в мен, която мога да дам.

толкова съм далече, почти доловимо ме боли
искам да остана сама за малко

Every time

http://youtu.be/jZD2rFLbX2c :)

Адски красиво е, а аз се връщам от терасата, където скришом пуших тънка и дълга цигара с нещо като шоколадов аромат.
Знам, че още милиони хора усещат освобождаване от тежестта и мека топлина, щом прихлупят клепачите си и изповедно издишат дима. Знам, че не съм единствена, но е толкова хубаво.

Създадох нещо мило и го духнах по вятъра. Нека лети, лети, лети. Любовта не е цел.

Честит нов ден. Аз ще слушам "Love of my life", защото Фреди Меркюри е малко повече от велик, ще разчистя и подредя стаята си набързо (моята любима стая), ще си измия зъбите, ще надраскам нещо в един тефтер, който нося навсякъде, и сигурно ще спя.

Ще стана дилър на красота, ще си намеря дилър на свобода, ще му звъня в миговете на абстиненция и ако твърде многото любов ме убие, нека да е през есента. Но не и днес.