и вятъра питам

http://youtu.be/fXrVWREIDUA

Аз съм в безопасност, в стаята си съм, вятърът е идеята през прозореца, но не се промъква през кичурите на моята коса, не брули кожата на моето лице, не смразява клетките по моето тяло. Аз съм в безопасност, ужасно съхранена вътре, пишеща за това навън. Жалко ли е?

Слушам тази песен + Нова Генерация, виждам как дърветата се гърчат, "страшни и грозни" (като Нова Генерация), тъжни, гротескни и болни - като Нова Генерация.

Чувам как вятърът вие някъде там, покрай паркираните коли и мръсножълтите голи тераси на един не особено красив, но по определен начин чаровен Студентски град. Чувам го, но нямам време за чар, имам време единствено да го усетя. И незнайно защо паренето в очите ми се разлива във въображението, цялата съм възпалена, слушам вятъра и се връщам някъде назад, в бедните си заради невежество фантазии. Виждам залеза над хълмовете, някъде на запад, някъде в Англия, хълмове и възпален като мен залез, розово-червеникав, заразен, болен, девствен, крехък, чуплив, отровен. А по тези хълмове вървят безнадеждни романтици, върви Байрон без път и посока, вървят поети алкохолици и поети наркомани, поети, които не взимат нищо освен умопомрачителна доза вдъхновение, черпят я от всички възможни места и плащат по страшен начин.

Ето това виждам и разбирам как и пролетният, и есенният вятър ме убиват малко по малко, за да изродят от мен по-обновени и обновени версии на това, което винаги съм знаела, че някога ще бъда.

Спускам поглед в тази безцветна идилия, пробягва невидима мисъл за ужасната и безнадеждна моя любима музика на Воев и близките до него, виждам онези бързодвижещи се облаци по вчерашното следобедно небе и не мога да се питам.

За капак на всичко това една песен на Молоко мрачно ме изпълва. С нея идват и въпросите. "Why waste your time looking for proof? What if the answer is never the truth?"

Не мога. И аз не мога. Да повярвам. Няма как.