2/27/2011

Този град

..в който аз съм родена, за мнозина навярно е скучен.

:)

Прибрах се тук ден след последния изпит. Кнежа беше започнала да ми липсва твърде много и всеки ден се опитвах да оцелявам с мисълта, че скоро ще се прибера.
Бях си забранила да пиша, да снимам, да пиша дори в тефтера си. Бях си забранила нещо любимо. Често го правя.

Последният изпит мина, а след него не усетих почти никако облекчение. Мина, закусих с любимия си колега, прибрах се и заспах за много часове. Събудих се вечерта, а към четири сутринта започнах да мия чинии, да чистя и да стягам багаж. Бях толкова еуфорична, представях си как ще изнасям багажа и ще го слагам в колата, как ще бъда възможно най-практична и ще нося по няколко чанти едновременно, за да не се връщам хиляда пъти до стаята в общежитието.
Рационално избирах най-необходимото, подреждах, вкарвах всичко в ред. Това винаги ме е уравновесявало и освобождавало. В крайна сметка не можах да стана рано, както исках, защото заспах към шест сутринта. Не можах да заспя веднага, след като легнах, защото мислех за някакви неща.
Станах в единайсет след няколко пренастройвания на алармата. Отидох до копирния център, за да си купя три диска, на които да запиша музика. Нямаше как да тръгна без музика. Старата ми беше омръзнала, а БГ радио не беше опция.
Тръгнах към един и половина, облечена в черно и щастлива.
Представях си, че времето ще е слънчево като в красивите и топли дни на октомври. Беше мрачно и влажно.
Тръгнах с нова музика, увеличих я и всичко се превърна в роудтрип саундтрак.
Карах по-бързо от друг път, изпреварвах повече от друг път, магистралата ми хареса повече от друг път. Музиката беше заглушителна, аз пеех и исках да покажа демонстративно на света, че аз пея, аз съм щастлива, аз карам бързо, аз обичам да карам, аз изживявам фантазията си, макар да не е слънчева и октомврийска, а мрачна, влажна и февруарска. Исках да им го навра в лицето, да им го изкрещя, да им го изпея през отворения прозорец на колата. Исках да им кажа, че аз отварям прозореца си в студа и увеличавам музиката, че аз съм и момиче, и човек, че аз съм и момиче, и жена, че аз съм и добра, и лоша, и оптимист, и песимист, и всичко, което ме спира, и всичко, което ми дава сили.
А след това магистралата свърши, разклонът Русе-Варна ме остави почти сама по пътя, трагедията взе да става все по-видима, дупките - повече. Къщата - все по-близка.
И накрая се случи, подминах табелата, пресякох границата, видях маслената фабрика, завих вляво, за да видя една къща, без да предвидя, че няма да я видя, ако мина оттам.
Бях изслушала трийсет и няколко песни, а в Кнежа започна "What's up" на Four Non-Blondes. Искаше ми се да взривя колоните, но в този град няма светофари, няма хиляди коли, няма къде да чакам и да се бавя. Усетих носталгия, спрях пред вратата, осъзнах, че съм пред нашата къща, намалих мъничко, победоносно ударих с ръка по клаксона, а трийсет секунди по-късно портата се отвори и се появи тати.

:)

Останах малко повече, отколко трябваше. Всички ми угаждат, карат ме да спя и да си почивам, радват ми се. Аз не спя особено през нощта, ставам в дванайсет, не правя всичко, което трябва, и отлагам всичките си разкази някъде в бъдещето.
Правя ей така нещо, на което трябва да посветя значително време и внимание. Но го правя, защото трябва да започна някак.

Всичко се върти, мисля за нови неща, за стари неща, пия вино, устните ми стават винени, усмихвам се, но не на непознати. Лежа на килима, забивам глава в синьото му. Лежа черна, спирам в червеникавите си кичури, тежка въздишка, трудно дишане, гледам килима, смъкнатото одеяло на леглото, гърдите си, сцената.

Излизам да пуша в три без двайсет през нощта, котката на братовчедите ми, Пепа, минава с меки стъпки. Викам я, но тя не идва. Радвам се на лапичките й, виждам жената в нея, виждам подлостта в метаморфозата от меки интервални стъпки в забиване на нокти. Сещам се за някого.

Аз съм в родния си град, виждам се с едно прекрасно, красиво и слънчево момиче от Украйна. Снежинките се бият в лицата ни, но ние сме достатъчно положителни, за да ги намираме красиви.

Пия вино с тати в кухнята и си говорим за кино и някакви други неща. Опитомявам светлината.
Скубя веждите на мама и я целувам за лека нощ.
Слушам "Creep" на Деймиън Райс и на Рейдиохед. Мечтая си да не може да ме погледне в очите. Но това вече се е случвало. Повръща ми се от нечии очи.
А днес едно непознато момче се втренчи в мен с теменуженосини очи, покрити с ореол от дълги извити мигли. Втренчи се така неприкрито и чисто, че сравних очите му с едни други, любими и отровни.

Мисля да се татуирам. Въртя сценарии пак и пак. Изричам крайни реплики.

Разпилявам се ден подир ден.

Разхождам се с тати, той ми споделя колко тъжно му става, когато през зимата види къща, чийто комин не пуши.
Няколко вечери по-късно забелязвам една къща със силно пушещ комин и една друга, в която няма и следа от дим.

Липсваше ми.

И е вярно, така е в малкия град, старомоден и скучен, в който друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи.

в който друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи


Ще легна до тебе.

3 comments:

Do said...

много хубав текст, личен и непринуден. изчетох го с удоволствие .)

kozmoza said...

Това че отказваш да слушаш определено радио, нетърпеливо определяш час в който да тръгнеш, бягаш по магистралата, и отиваш право към себе си, към дупките, и коминът който май вече не пуши...е точно "този град" - твоя си.

Lulu said...

Малко по-друго е. Имам си определен ритуал и за другото прибиране, за другото "вкъщи". Моят град не е пристанище :)

п.с. + това има и трети град, за който може и да пиша някога, стига да го опозная като по-голяма