2/05/2012

postcards

Знаеш ли, Кнежа е мистично място. Не знам дали аз съм мистично момиче, но понякога, докато гледам плочките в банята и мия ръцете си по пет минути, без да осъзнавам колко гореща вода изтича, се чудя илюзия ли е, или ставам все повече това, което съм усещала, че ще бъда.
Но Кнежа е мистично място. Никога не съм чувствала северозападна принадлежност към нея, не съм гледала Шоуто на Слави заради разни врачански лафове, простотии и прочие. В началото, когато се върнах в Кнежа, ми беше много трудно да дешифрирам диалекта, не знаех как да наричам баба ми и ми отне много мъчни усилия, докато й кажа "бабо", после свикнах и разбрах как стоят нещата, кои са малките общества в градчето-село, кой с кого ходи, кой на кого е любовник, кои общински пари отиват за банкети с много ядене и пиене и така нататък. Тези неща никога не са ме вълнували особено. Обществената ми активност сигурно е била лицемерна, не беше това моето нещо.
Кнежа си е моя поради други причини и моята принадлежност към нея най-вероятно е мистична.
Мой е нейният упадък и нейната ужасно мрачна пустота. Мои са маршрутите, по които минавахме с тати в ежедневните си разходки. Обикаляхме дълго, защото той е издръжлив, ходи бързо и прави големи крачки. Обикаляхме, говорехме си, а понякога той говореше, а аз мълчах и просто наблюдавах. Научих имената на улиците, разливах се в локвите през късната есен, издишах в студа, виждах дъха си, а той отиваше при пушека от комините. Когато комините не пушеха, ми ставаше тъжно.
Мои са пияниците и клошарите, мои са мрачните съмнителни фигури на високи мъже, които ми искат цигари. Мои са изоставените къщи, счупените прозорци, избелелите тухли, есенните листа и мирисът на пролет. Моя беше и най-болната любов на света и понеже започна точно в Кнежа, на едно възвишение, преди много години, аз разбрах, че моята принадлежност няма да нищо общо с местожителство и подобни глупости. Моята принадлежност е доброкачествен тумор. И все пак тумор.

Знаеш ли, седя на земята, а над мен свети лампа с болнична светлина, облечена съм в огромна и мека мъжка блуза с много джобове, навила съм ръкавите си и си мечтая за малко есен, за малко топлина, за малко минало. Мечтая си пак да пека чушки в чушкопек и да чувам до болка романтичното им пукане. Искам думи, меки и уютни като "долап", слънце, залязващо и давещо се в прозорците, огромно небе с хиляди нюанси, дробове, изпълнени с въздух, жилетка на дупки, но не и якета, не и това, не.

Прибирам се от училище и влизам в двора, а на земята паднали листа от черешата. Паднали по пътеката, в тревата, в коловозите от гумите на Сеата, в чешмата. А мама мрази черешата, защото постоянно трябва да мете листата й. Остави ги, казвам аз. Тя не ги оставя и пак ги мете.

На три или четири годинки съм, не знам. Навсякъде има тухли, греди, керемиди и строителни материали. Нашите строят къща. Аз седя на дъска под коша с царевицата и хвърлям царевични зърна на пилетата, които свободно се разхождат около мен.

Баба ми ме люлее на нестабилна и ниска люлка под асмата. Пее ми "циганка стара пуши с лула и си спомня за младостта".

Седя под терасата, зад мен е пълно с боклуци, а аз ровя в пръстта за червеи.

Да споделиш нещо такова, е много повече от нещата, които повечето хора искат да знаят.

Нека за малко, поне за малко да заживея в песен на Бейрут. Моля те, разбери ме, за да не се разминем.

3 comments:

А. А. said...

Смятам, че ако не бше всичко това, нямаше да пишеш така. :)

P.S. За врачанския хумор не знам, обаче във Враца, както се псува...Аз тва нещо го уважавам. Все пак и Своге, откъдето съм аз, е близо до Враца горе-долу...

А. А. said...

Btw, напомни ми за един мой текст...Не знам защо: http://hvurchim.blogspot.com/2010/11/blog-post_12.html

Vesella said...

Била съм в Своге и искам да отида пак - сигурна съм, че ще ме грабне.