I'm in his favorite sundress, watching me get undressed

Имам две червени рокли.

Мия ръцете си с бебешки сапун и ми се струва най-хубавото нещо на света.

Свиквам с кафето и започвам да изпитвам нужда от него.

Разпилявам и раздавам душата си насам-натам, а после си я искам.

Сънувах, че трябва да се омъжа на 13-ти ноември.

Понякога ми се иска да ми пукаше повече за неща, които вълнуват другите. Например изпити.

Страшно разчитам на паметта си, но и тя си има моментите на изнемогване.

Винаги започвам да чета книги, когато трябва да уча.

Пак подхванах "Непосилната лекота на битието", този път сериозно, и ми е тежко, тежко и болезнено да я чета.
Някакъв библейски цитат съществува някъде и гласи, че любовта не е горда, любовта всичко търпи.
Е, аз съм горда и не търпя всичко. Сигурно затова се разминахме.
Тази книга ме убива.

Пиша за семейството си. Лакирана съм в червено. И ръцете, и краката.
Всяка сутрин мия лицето си с някакъв гел. Гледам се в едно много старо огледало и се чувствам чиста. И аз като Тереза тежа от вина.

Сънувам бележки, пустинни залези, частички мъдрост за живота, смърт на малки деца и училището ми като тресавище.

Лягам си по тъмно и се обвивам в мекотата на нощната светлина.
Обичам нощта дори когато я проспивам.
Не държа боклук вкъщи.
Сънувам как ме карат да отрежа косата си.
Спя с три възглавници.

Преди да отида до магазина, си слагам червен молив за устни и след минута го трия в ръката си. Прехапвам устните си, за да нахлуе кръв в тях. Искам да ги търкам с частиците на захаросан мед и да изстържа всички накъсани кожички по тях.
Копнея за красота, но не и полирана.
Нищо топло не може да бъде съвършено.

Хлебарка лежи по гръб в банята, а аз се мъча да я обърна и да изправя крачетата й. Това не ме прави добър човек.

Искам три дни да гледам само анимации и да пуша навън. След това ще гледам само филми като "Arizona dream" и ще слушам Ederlezi, която ще ми напомня за една съботна сутрин в Борисова, Сиси и една от любовниците на втория скорпион в живота ми.

Обещала съм на 40 и няколко-годишен мъж да го нарисувам. Трябва да спазя обещанието си.

Обичам Южен парк. Искам да правя любов далеч от хората, далеч от цялата цивилизация. От всички дюнери и шумни партита, от Джена, Емануела, галериите, театрите, изложбите, от едните и от другите.

Прочетох "Мечтатели" и не останах толкова очарована, колкото очаквах. Но се вдъхнових от Ева Грийн, от заоблените й, полюшващи се гърди с бледорозови, големи зърна. Мечтая си да се събличам като нея, но и винаги да изпитвам свян от тялото си. Защото срамът е свещен. Срамът и перверзният ексхибиционизъм в едно.

Искам пак да прочета "Лолита".

Слушам това и тръскам цигара в откраднат пепелник.

това е моят свят

Искам да карам на полигон, както правех с тати, когато ме учеше как да шофирам.

Баща ми е суров. Баща ми крещи и чупи. Баща ми е ироничен и може да събуди у теб желание да се заровиш сам под земята само с един коментар. Баща ми може да е мек. Почти всеки път, когато говорим, се обръща към мен с "мила". Баща ми страшно много ме обича, сигурна съм.
Карал ме е да го ненавиждам, да го ненавиждам в червата си, във всичките си вътрешности, да не искам да го чувам и виждам с месеци.
Всъщност за мен винаги ще си остане "тати".

Дори не знам защо пиша за него.
Станах сравнително рано (защото легнах сравнително рано - към 2:30 АМ, а това е необичайно, много необичайно за мен, попитайте някого), измих се и отидох за нещо сладко.
Прибрах се и докато преглеждах някакви сайтове, усетих как отново всичко започва да ме дразни. Пуснах си Нова Генерация, за да се отделя съвсем съзнателно от по-голямата част от хората и света.
Мисля, че трябва да избягам за малко и надалеч, че трябва да карам дълго, дълго и да се смея много, и то през сълзи, както снощи, за да спре да ме дразни всичко.

В такива моменти се пречупвам и звъня на мама, за да говорим дълго и да излея всичките катрани, змии и гущери от кухините си.

Давам стотинки на просяк и на циганка, която иска да измие предното ми стъкло на светофар на канала. Не ми тежат тези неща. Раздавам стотинки на безделници, защото не мога да откажа. Защото понякога се сещам за всички тези, които казват "За какво да им давам, като ще идат да си купят цигари и алкохол?". Все едно ми е. Да си купуват ракия и хероин, да правят каквото искат.

Снощи разказвах за един колега, не мога да опиша колко ми е неприятен - погледът му, лъскавият му костюм, гласът му, ръкостискането му с други такива преди изпит и "успех, колега", начинът, по който оставя обелките си от банан под банките, начинът, по който се движи, раменете напред, всичко..
И разбрах, че може някак, някога, случайно да ми направи хубаво впечатление и антипатията ми да отмине. Но не искам. Искам да ми е противен.

Не знам дали минавам през някакъв преход, дали ми идва в повече, дали събирам раздразнение от нагли шофьори и пешеходни пътеки, които не се виждат вечер и ме карат да треперя.
Чувството за вина не те прави по-добър и по-смирен. Точно обратното.
Да караш някого да се чувства виновен, и то с тънки намеци и уж приятно поведение - ето това е отвратително.
Омръзна ми да се разминавам с трупове, бездушни и несъобразителни.
Но все се намира някой, който да ми върне вярата в хората.
Онзи ден едно момче ми викна, докато се прибирах капнала от умора и определен изпит, познах физиономията му, но не успях да се сетя откъде, затова попитах дали се познаваме. Оказа се, че сме се виждали много пъти. И докато ме гледаше някак уплашено и мило, от мен се изпари натрапчивата напоследък мисъл "не харесвам хората, не ви харесвам".
Сигурно 15-20 човека не ме дразнят, като от тях 6-7 са ми наистина скъпи, други пък някога не съм харесвала въобще. Но всичко се обръща. Станах блакосклонна към тези, които съм презирала. И спрях да харесвам тези, които се очаква да харесвам.

И някак тати изплува насред всичко това.
Най-противоречият човек в живота ми. Страшно много го обичам.

страх ме е от себе си

ще започна да лакирам ноктите си по-старателно.
ще рисувам бавно, докато се водя по извивките от сънищата си.
обичам сънищата си и едно нещо е вярно: когато се предам и откажа да творя и мисля будна, го правя в тях.

обичам сънищата си. с много думи, гниещи зъби, омагьосани гори, повтарящи се, страшни, наситени с истинска, толкова истинска физическа болка, извратени, сексуални, заплетени, мрачни, символични.

от будната весела не остана нищо. все повече хора ме наричат лулу.
чета "мъже" на цвета стоева и изведнъж спря да ми харесва.
погнусявам се от този свят. не искам никога да пиша нищо.
не искам цял живот да живея на блог постове или на разкази за айфони и кондоми.
не искам да съм самоуверената мацка, спала със сто мъже, и въпреки това интелигентна и адски секси.
в някой друг ден може и да искам, но сега не. не, не, не.
не искам да държа на две големи водки и шотове.
не искам да пуша кутия цигари на ден.
искам да ми става лошо от много малко алкохол и красиво момче да ме носи на ръце към голямо легло в усамотена тъмна стая.

искам цялата софия. да я гледам през прозорци на тролеи, трамваи, автобуси, маршрутки, таксита. да вдишвам мирис на метро, да карам по самотните булеварди на нощта. да ходя в онези квартири, където хората винаги се сменят, не спят, редят линийки, а аз разгръщам пратчет. сменят се, интересни и безинтересни, момчета с безлични физиономии и момичета с недостатъчно женствени движения. да се чудя кои зодии са.
майната им на зодиите. майната им на рибите и на скорпионите.
на всички тези дребнави глупости.
искам да изляза от кожата си, а не мога да избера каква да бъда.
затова никога не избирам.
по дяволите, не си приличаме.

не мога да избера, затова възприемам действията си като поезия.
в думите ми не остана никаква.
когато реша да пиша, пред очите си виждам червена стая и си мисля за "кухненска хартия, която бърше сперма от голо женско тяло".

събрах прекалено много свят, събрах и копнеж по частица от останалия свят, до който все още не съм се докосвала.

един циганин ми каза, че съм хубаво момиче и че трябва да се моля сутрин и вечер.
две циганки ми казаха, че съм красива.
една баба ми подари тъмносиньо прозрачно камъче и ме накара да си намисля желание със затворени очи.
едно момиче ми каза, че в миналия си живот съм била русалка.
един вечно пиян скитник ми се усмихна по-мило от толкова много хора.

имам много непознати в живота си.
не ми останаха думи. отмих ги с фасовете в тоалетната. с повтарящите се сериали, с умората късно вечер или рано сутрин.
не ми останаха думи.

Изведнъж си помислих, че да си артист - какъвто и да е - не бива никога да е професия.
После започна да ми се гади, като се сетих, че в повечето случаи учиш, за да предлагаш някакви услуги срещу заплащане.

Не искам пари от хората, искам душите им :)