"Градски устроени, празни съдби.."

За "Улица Нов живот - 20 години след Димитър Воев" и специално за вечерта на 27-ми октомври исках да съм бяла като пролет, чиста като първото поникнало кокиче, женствена и момичешка, светла и дантелена, но най-вече чиста. Затова исках да си купя светла дантелена рокля, върху която да се сипе красива и бушуваща коса, и да мога да пея до изнемогване. Другото нямаше голямо значение.

Не знам защо ми се стори толкова важно да си купя дрехи. Всичко в гардероба ми се струваше до болка носено и грозно. Запалих колата по никое време следобед и докато карах, си мислех колко скорпионски и отровен е този ден, колко мрачен е, колко криво-любовен е, колко свеж и белязан е въздухът, колко тъжно, сиво и разпиляно е небето. И се появи отново мастиленото ми, размазано, хаотично и болезнено светоусещане.

Не си купих нищо светло за жалост, преоблякох се в колата, паркирала на една малка улица, без да ме интересува дали някой ще ме види гола, или не, слушах силно Клас на отворени прозорци, гледах минаващите хора, без да ми е неудобно, и вдишвах октомври дълбоко, за да ме спаси от ежедневната гнус.

От самия концерт имам много произволни спомени, които мога да вкарам в ред, но не искам. През почти цялата вечер се бях вдигнала на облегалката, на която трябва да са ръцете ми, половината ми тяло болеше, а косата ми постоянно се разпиляваше и трябваше да я отмятам. Гледах лицата на хората, които всъщност виждат публиката, и осъзнавах нищожността си, осъзнавах колко глупаво е да мислиш, че любовта ти е нещо повече, с нещо по-специална и неразбрана от нечия друга. Гледах млади момичета с черни клепачи и ясни лица, всяка една потенциална Арлина, мислех си за всички статии, които се изписаха за Димитър Воев и Нова Генерация през октомври, и разбирах, че най-вероятно трябва да се скрия и да не казвам никога нищо повече за това.

Над леглото до прозореца на пирон виси една гипсова отливка на Дева Мария, която взех от дядо в Казанлък. Много по-красива, земна и топла от най-познатите образи на иконите. Понякога ми се струва кичозно до червените плътни завеси да виждам смирената и страдаща Дева Мария с притворени очи и нежно чело.
Лежала съм с момче на това легло след пиянска вечер, защото другото беше оповръщано, лежала съм и съм гледала в светлината обгърнатата в нюансите на червено отливка. Като в лошо режисиран драматичен момент от нискобюджетен филм, като в мизерия и духовна нищета, като моментен болнав кадър на Алмодовар, като в гротеска, граничеща с ретро порно с проблясъци на леопардови щампи и грозен маникюр - така се чувствах и ме беше срам, че насред полупразни чаши, пълни пепелници и висящ шал на лампата ме гледа Богородица.
Така понякога си мисля, че ако мъртвите гледат, ме съдят, че нямам право да слушам Нова Генерация. Не ме е срам, че закъснявам за лекции или че понякога почти псувам в колата, когато нещо ме дразни, не ме е срам от пиянските вечери, защото тогава съм чиста - все си мисля, че ако мъртвите виждат, Митко Воев ще ме разбере. Дори го знам.
Но понякога, в други ситуации се чувствам недостойна.

Моят миниатюрен tribute щяха да бъдат светлата дантела и нежната кожа, бяла и уханна, и косата, неподредена, без лак, без пяна, без балсами и боклуци.
Трябваше да се чувствам като девойка от 80-те, на каквато ми каза, че му напомням, един рокер на 40 и няколко - истинска.
Но бях по-скоро преливаща. Лилаво-зелено-сиво-розово-бежова, с буйна коса, качена на облегалката или както се казва това нещо на количката, отмятаща коса и пееща.

Пях Соня и Сала в унес, запленена и сляпа за почти всичко, сектантка, Ева, секунди преди да отхапе от ябълката.

Изпуснах последните няколко изпълнения и недовършена и кисела карах, без да съм била поне за малко Арлина, поне за малко нечия Безнадеждност.

Може би съм тъмна като в Тъмна земя - будна през нощта и обладана от кошмари.
Напоследък ги слушам само през нощта, само тогава имам време да се отдам на всичко, от което денят трябва разумно да ме пази.

един мъж, който силно ме притиска и с топли очи ме облива с любов, един мъж, който ме тормози като наркоман за доза заради нуждата си брутално да чука и един, с когото няма да се докоснем, но ще бъде във фантазиите ми за разрушени и забравени сгради, заводи, смляна и счупена сива индустриална тъга

нощта ме прави неудобна, неловка и неподходяща
А Арлина е била проститутка в Амстердам, през '99-та. Това е моята най-красива представа за нея.