5/14/2012
so long
Ако през времето, в което съм гледала "Отчаяни съпруги", бях чела закони, щях да знам наизуст Конституцията, ЗНА, ЗЗД, АПК И ГПК.
Знам, че много момичета и жени, дори момчета и мъже тъгуват заради края на сериала.
Не искам да пиша дълъг текст за това кога са първите ми спомени за него, любими цитати, как цяла нощ не мигнах, колко съм плакала, колко ме убива музиката от видеото по-горе..
Просто беше мой.
5/13/2012
2
Горчива съм и ми е горчиво. Пълна с горчилка, ей така, изневиделица. Малко хора подозират, че мога да бъда такава.
Иска ми се вече да не се извинявам за нещата, за които не съм виновна, иска ми се да не се чувствам виновна, дори когато имам лоши мисли. Понякога е неизбежно, понякога е здравословно.
Ще замълча и ще пия тихо. Не много, но тихо. Ще пуша цигара на терасата, ще се усмихвам, няма да правя очевидни намеци, няма да загатвам мънички драматични сцени. Няма да късам чорапогащници, няма да пея любимите си песни. Представям си всичко това в една квартира в Гоце Делчев, не знам защо там, една полупразна квартира с хубава секция без книги, с чадел в найлоново пликче, с много огледала. Ако в такъв момент някой пусне любима моя песен, а аз се заставя да мълча, сигурно в мен нещо ще умре. Всичко ще е тихо и обикновено. В момента не искам никой да знае какво обичам, какви дрехи нося, кога си лягам, каква музика слушам, кой цвят ме привлича и така нататък. В момента искам никой да не знае нищо за мен.
Но някой ще знае поне малко.
Цяла нощ чакам финалния епизод на "Отчаяни съпруги", легнала накриво със стягаща болка в слепоочията. Цяла нощ чакам и си припомням какво беше онова чувство, което отдавна бях оставила назад. Бях предвидила, че може пак да го изпитам, с тежки усилия щях да го опиша смътно, но сега съм бясна.
Чувствам се като пътеводител и едновременно с това се чувствам обрана и изсмукана. On the other hand се чувствам и изнасилена. Все хубави усещания.
Ще замълча и ще кажа на всичките момчета и мъже, които познавам и са ми поне малко близки, да не ме докосват. Когато съм ядосана, това често е малката ми мечта. Да изръмжа "Не ме пипай. Стой далеч от мен".
Като изключим всичко това, в момента има двама човека, на които не мога да съм ядосана. Единият е моето високо момче (на него не знам дали ще ръмжа, не знам как въобще поддържам мозъчна дейност след последните 20 часа), другият - мама, която има рожден ден.
Напоследък често си мисля "колко много обичам мама".
Иска ми се вече да не се извинявам за нещата, за които не съм виновна, иска ми се да не се чувствам виновна, дори когато имам лоши мисли. Понякога е неизбежно, понякога е здравословно.
Ще замълча и ще пия тихо. Не много, но тихо. Ще пуша цигара на терасата, ще се усмихвам, няма да правя очевидни намеци, няма да загатвам мънички драматични сцени. Няма да късам чорапогащници, няма да пея любимите си песни. Представям си всичко това в една квартира в Гоце Делчев, не знам защо там, една полупразна квартира с хубава секция без книги, с чадел в найлоново пликче, с много огледала. Ако в такъв момент някой пусне любима моя песен, а аз се заставя да мълча, сигурно в мен нещо ще умре. Всичко ще е тихо и обикновено. В момента не искам никой да знае какво обичам, какви дрехи нося, кога си лягам, каква музика слушам, кой цвят ме привлича и така нататък. В момента искам никой да не знае нищо за мен.
Но някой ще знае поне малко.
Цяла нощ чакам финалния епизод на "Отчаяни съпруги", легнала накриво със стягаща болка в слепоочията. Цяла нощ чакам и си припомням какво беше онова чувство, което отдавна бях оставила назад. Бях предвидила, че може пак да го изпитам, с тежки усилия щях да го опиша смътно, но сега съм бясна.
Чувствам се като пътеводител и едновременно с това се чувствам обрана и изсмукана. On the other hand се чувствам и изнасилена. Все хубави усещания.
Ще замълча и ще кажа на всичките момчета и мъже, които познавам и са ми поне малко близки, да не ме докосват. Когато съм ядосана, това често е малката ми мечта. Да изръмжа "Не ме пипай. Стой далеч от мен".
Като изключим всичко това, в момента има двама човека, на които не мога да съм ядосана. Единият е моето високо момче (на него не знам дали ще ръмжа, не знам как въобще поддържам мозъчна дейност след последните 20 часа), другият - мама, която има рожден ден.
Напоследък често си мисля "колко много обичам мама".
5/05/2012
стари, стари чернови
не мога да заспя. не защото той хърка, а просто защото съм спала достатъчно. гледам радиото в тъмнината. часът е 1:43. не мога да заспя, но не искам да го будя. отивам в банята, мия се. връщам се в тъмната стая, мажа се с лосион за тяло. мисля, че ще е хубаво да се намажа и да заспя с тениската му, за да му мирише на мен, докато е на работа. но не мога да спя с тениски и я събличам.
вървя с пръсти по рамото му и му прошепвам "не мога да заспя". той измърморва нещо и ме прегръща още по-силно. решавам да не го тормозя.
малко по-късно заспивам.
на сутринта ме пита защо не съм го събудила.
сега ям лешници, пия сок, ще запаля цигара, гледам 56-ти блок, минава някакъв бус с надпис "Родопея". чудя се защо не ме боли при вида на всичко това. сигурно е заради слънцето. и донякъде заради силната прегръдка. пускам си знаете коя група и започвам да чета разни стари и прекалено сантиментални текстове.
06.07.10
кой ме научи да обичам?
04.08.10
Само загрявам или се връщам към писането. Имам нужда да документирам почти всичко, което витае в дните ми, всичко, което отчетливо се случва.
След като слушах достатъчно пъти "White flag" на Dido, ми се иска: 1. да не се чувствам фанатично, защото не искам да се примиря; 2. да слушам Dido до срастване с музиката й.
Трябва да решавам листовки (които са интересни и изгелждат почти лесни) и да подредя бюрото си, трябва да премахна бъркотията под сгъваемото легло и да изчистя чекмеджето си, да изхвърля цялата ненужна хартия и да пречистя за малко тази стая, защото е толкова мрачна и задушна, че ми се повдига от нея.
Тази стая трябва да преживее малък катарзис. Не знам дали защото през деня живея наполовина, или не съвсем съзнателно, или защото вечерта ме прави най-жива, но тази стая е прашна и мъртва. Обичах да лежа на килима, докато отлагам да отида в банята 15 минути, когато се прибирах почти сутринта и се опитвах нашите да не разберат, че си идвам толкова късно. Тогава просто се прибирах, за да заспя и за да напиша някой смс, преди да заспи и той. Нямах време и желание за компютри. И не че през деня това желание се излюпваше от светлината. Желание не се появи, освен ако не знаех, че няма да говоря с някого, с когото искам. Сега него го няма.
А на мен също ми се ходи на море. Но ме влече към Бургас. Дали заради Дубавора (Студените нощи, които ме нараниха), дали заради представата ми за черно-бяла тъжна гара и Нова Генерация, дали заради Дубарова отново, или пък заради всичко, което съм слушала, чела и виждала относно Бургас. А може би защото е на юг. А на юг в България всичко е по-хубаво, по-топло, по-близо, по-възможно.
Ходи ми се на море, но все още съм в мрачната си стая и не спирам да се връщам към миналото лято. Не знам какво стана, но от снощи съм на вълна миналото лято, което въпреки че беше хубаво, не би могло да стъпи на малкия пръст на сегашното. И все пак ми се струва невероятно важно, погледнато през призмата на спомена. Струва ми се голямо и вярвам, че е така, защото аз съм такава. Защото аз обичам да знам как всичко е започнало. Обичам да ровя в отношенията, във връзки и в събитията, в миналото, за да разровя с пръчка еволюцията, за да видя кога всичко е започнало, какви са били предпоставките, причините, поводът. Интересувам се и опитвам да си представя как в България се е зародила ъндърграунд музиката, как в България са се появили първите наркомани, как са се разраствали субкултурите навсякъде. Искам някой да ми го покаже, когато е бил малко момче, все още неразядено от собствената си слабост, от опиатите и от алкохола. Искам да си го представя млад, посягащ към различната музика, искам да хвана нишката на мислите му и да видя как е успяла да го отведе до този крах.
Искам да проследя и себе си в миналото и да разбера кога точно съм била готова и кога всико е покълнало. Искам да проследя себе си и да направя дисекция на всичките си проекции, за да знам страх ли ме е, или съм смела. Искам да се оголя като кабел, да се посоля със сол и да се разтопя като гол охлюв - тези представи сякаш винаги предлагат облекчение и пречистване, а дори не съм сигурна, че е така. Не съм убедена вярвам ли в катарзиса и започването на чисто, или не.
Сега трябва да се върна към "18% сиво" на Захари Карабашлиев, защото в тази книга се говори за марихуана, промяна и любов. Говори се за времето преди двадесет и първи век, а това възбуждата възпаленото ми въображение. обичам да си представям близките 30-40-50 години черно-бели. И всъщност странното е, че 60-те са ми цветни и хипарски, морски и с оражневи коси, сигурно заради Венис Бийч. 80-те са сиво-синьо дъждовни, бунтарски и пост-пънк. А всичко в България, когато и да било, преди сама да съм го запомнила, виждам черно-бяло.
Затова ще се върна към книгата, защото макар в нея да има и екшън, на мен ми се чете за любовта, за устните й, за очите й, за настръхнали зърна в "бледосиньото призори" - ето това е красива картина. Чете ми се за тези неща, защото аз също вярвам в красотата, she believes in beauty, she's Venus as a girl :>, аз също вярвам в нея, вярвам в красотата на думите, на текста, на сценариите. Затова мразя и хората - защото в най-силните моменти успяват да видят отстрани ситуацията и да я преценят като шедьовър. Защото в един момент плачат, а след като сълзите им засъхнат, те могат да ги видят изписани на лист.
Затова мразя хората - защото, когато нещо важно за тях виси на косъм, те протягат ръка към друго. Затова мразя хората - защото са научили правилата на живота, заюото знаят, че всичко отминава и че с всичко се свиква, знаят, че не са незаменими, знаят как да манипулират, знаят кога идва време да забравят и се примиряват. Затова мразя хората - защото разбират, че така трябва да бъде и отпускат примката. Затова мразя хората. Затова, затова, затова.
Затова мразя хората - защото могат да се събудят съкрушени, а след това да действат така, сякаш нищо не е станало. "Ако не искаш да правиш нещо, не го прави", ми казаха веднъж.
Седя пред компютъра в мрачната си задушна стая, вентилаторът постоянно огласява сгърчената от топлина тишина и си те представям. Като "This is England", като препратка към наркоманското начало си го представям, обръснат и с обица на веждата - как слуша някакви групи, може би все още необикнал Доорс. Ужасно банален и предвидим в мислите и в намеренията си, но същевременно ужасно различен в различността си. Представям си го в къщата му - не старинна и огромна, а голяма, неизмазана и недовършена, почти занемарена и обрасла с какви ли не растения, утопична със спокойствието, което лъха от нея, а ако беше някъде близо до река, може би щеше да е раят.
Представям си го още малък и си представям себе си - счупена и крива. Не си спомням, защото беше отдавна и бих могла да възстановя само разни откъслечни части от тази вечер, но си представям притеснението си, представям си как съм се презирала, когато съм открила, че не мога да изразя чрезс думи колко съм специална, защото може би не съм. Представям си него, опитал и видял вече много, тривиално и уникално различно, представям си нашата среща, която и тогава сигурно съм опитала да анализирам. И сигурно съм смятала, че самата престорена романтика, мястото и съчетанието на хора - на мен и него - са престорено филмови, че тези сцени са нагласени. Но истината е, че сега вярвам във филмовия живот повече от всички, обичам местата почти колкото него и нищо романтично и казано с някакъв патос не ми изглежда като жалък опит да доближиш съществуването си до филм.
20.08.10
Снощи под душа осъзнах, че навярно никога не бих могла просто да приема някакъв модел на поведение, който ми изглежда правилен и добър и да се оставя да бъда някаква. Осъзнах, че макар сега да не е така фрапиращо въпросителен, животът ми винаги ще търси нещо, или по-скоро аз винаги ще търся нещо и няма да мога да се спра. И за да не словоблудствам излишно, мисля да продължа по друг начин.
25.10.10
Кратко включване от мен.
Слушам Джеферсън Еърплейн и лаптопът вече ми писна. Драскам щрихи по голо женско тяло, защото обожавам да рисувам жени. И не знам защо усещам тази си страст като ужасно женствена. Намирам за прекрасни да рисувам тела без излишни детайли, гърчещи се в буреносните следи на графита. Докосва ме.
22.11.10
димът ми протяга ръце към небето,
не мога да пуша, щом пада ниско таван
никотинът затяга в тъмни обръчи сърцето
и издишам с наслада, без да искам да знам
11.12.10
Искам да съм по-ентусиазирана.
Да няма значение това, че пиша под флуоресцентна лампа, да няма значение, че трябва да мета, подреждам, мия чинии. Да няма значение, че имам хиляда неща за вършене, че се чувствам като затворник от два дена насам. Да няма значение, че изстъргах гласните си струни с кашлица, да нямат значение тези дребни неща.
Напоследък съм умерена и лаконична. Не съм изгубила вяра. Не съм, но достойнството и реализмът ми пречат да хвърча в облаците. Не съм изгубила вяра, но съм изгубила онзи тласък, който превръща едно нелогично звучащо изречение в дълъг текст. Изгубила съм инерция.
Плаша се, че ще порасна. Виждам го в абзаците. Всички тези текстове, разчленени на хиляди абзаци. Побъркват ме. Толкова са подредени, ясно оформенти, откъснати.
Искам да излея всичко, копнеех да излея всичко от края на юли, докато оставях още и още да се трупа и да надвисва като лавина. Но не и не, и не.
Страхувам се, че ще спра. Ще спра да вярвам. Заради вслушване в съветите на по-възрастните, заради някаква умереност, незнайно как проникнала в мен. Не знам.
научих се да чувам думите различно
да виждам корените им във гласовете,
нюансите на интонацията,
зората на цивилизацията.
и някакси успявам
понякога да разчленявам
света на много просто срички,
макар по-късно все да ги отричам.
научих се да виждам през очите на останалите,
да гледам отстрани, залисана в мълчанието.
това ужасно трудно ме убива,
не знам как всяка нощ заспивам,
от порите, от всичките ми кухини
излизат неизречени послания,
моменти за споделяне,
сълзи за
27.12.10
По дяволите, чувствам се стерилна.
Не е заради снега. Той си вали и вали, вали и затрупва колата, която е паркирана в двора, вали и затрупва плановете ми, вали и затрупва въздуха ми. Поне е красив.
Свалям слушалките, свалям очакванията, свалям гарда. Примирявам се със старата клавиатура, старата атмосфера, всичко, което за малко бях оставила в миналото, и го приемам временно.
Опитвам се да накарам пръстите си да свикнат с този ритъм, с тези клавиши, с тази температура, с тези нюанси на светлината, с тази височина на стола, с тази големина на монитора.
опитвам се да свикна с гледката навън, опитвам се да
29.12.10
Не намирам сила да харесам хората тази вечер. And I don't want the world to see me 'cause I don't think that they'd understand. Прибирам се тук, както правех много отдавна, когато си мислех, че никой няма да види. Тъжно е, но понякога е толкова по-лесно да кажеш всичко пред непознати.
15.01.11
нека бъда твоята Арлина
ще заживея в свят без магазини,
16.01.11
Мисля, че загубих девствеността си няколко месеца, преди да я загубя наистина. Захубих и пътя, и ясните желания. Дневната светлина замених за нощната, а познатите - за непознатите.
20.01.11
недей да ме обичаш, аз съм мъртва
към хората отдавна не изпитвам чувства
в изкуството съм впила жадно нокти
и се опитвам, но не мога да го пусна
21.01.11
Таваните са мойте небеса,
килимите са моята земя.
Ковчегът на една задушна самота.
Стените ме задържат да не падам
и все пак в този свят на безопасност страдам.
Мелодиите вият като вятър,
а лампите изгряват и залязват.
Пердетата рисуват ми полярна нощ
и на света не знам да съществува мощ,
която по-усърдно да разбива
останалото в мен красиво.
И затова, когато грозните слънца угаснат,
аз си мечтая за мига прекрасен,
във който с въздух ще се умъртя,
черупката ще разруша
и ще изляза, ще изляза,
без път, посока, ей така,
за да се срина без защита,
без безопасност, без да се опитвам
да се подпирам на някакви бездушни стени,
23.01.11
на фона на международните отношения, сложните системи и механизмите, вникването в основите на процеса, в движението на зъбните му колелца и траекторията му по дългата пътека на историята, се питам и се надявам да има необяснима красота, несломима и неопределима вяра, любов, неманипулируема и единствена
не може всичко да е игра на шах
26.01.11
той я обича чиста и уморена, обича я искрена и тиха, мистериозна и властна, но все пак малка и невинна. той я обича раздърпана и порочна, крехка и легнала. той иска да я боли, но я обича
боже, той я вижда някак художествено, а тя се вдъхновява от това и иска още, още любов
тя го обича мъжествен, тя обича да мирише на парфюм. тя обича да издиша дим в лицето й, тя обича скулите му, обича шофирането му, обича мъжките му маниери, харесва ума и проницателността му, обича студените му очи, пронизващи само нея, момичето с красиви и болни мечти
не искам да те губя, не искам да те атакувам, искам бавно, без да се загубим, един към друг все да пристъпваме.
дали ще ме намериш във цирка на един живот?
29.01.11
и всичките цигари на света не могат да ме омърсят така, както ти успя
аз никога не й простих, че беше нова като пролет, меланхолична като есен, студена като зима и млада като лято. аз никога не я рабзрах, защото никога не пожелах.
косата ми ще се разсипе по мъжките ти рамене
и в тях ще затупти по едно ново мъжко сърце
и ще почнеш да пулсираш,
и ще се молиш да умра,
защото в мене ще намираш
и живота, и смъртта.
помня и един смс, който някога исках да изпратя, но не го направих. гласеше: чувствам се по-празна от теб, след като си се изпразнил в устата на някоя курва.
май съм се променила.
вървя с пръсти по рамото му и му прошепвам "не мога да заспя". той измърморва нещо и ме прегръща още по-силно. решавам да не го тормозя.
малко по-късно заспивам.
на сутринта ме пита защо не съм го събудила.
сега ям лешници, пия сок, ще запаля цигара, гледам 56-ти блок, минава някакъв бус с надпис "Родопея". чудя се защо не ме боли при вида на всичко това. сигурно е заради слънцето. и донякъде заради силната прегръдка. пускам си знаете коя група и започвам да чета разни стари и прекалено сантиментални текстове.
06.07.10
кой ме научи да обичам?
04.08.10
Само загрявам или се връщам към писането. Имам нужда да документирам почти всичко, което витае в дните ми, всичко, което отчетливо се случва.
След като слушах достатъчно пъти "White flag" на Dido, ми се иска: 1. да не се чувствам фанатично, защото не искам да се примиря; 2. да слушам Dido до срастване с музиката й.
Трябва да решавам листовки (които са интересни и изгелждат почти лесни) и да подредя бюрото си, трябва да премахна бъркотията под сгъваемото легло и да изчистя чекмеджето си, да изхвърля цялата ненужна хартия и да пречистя за малко тази стая, защото е толкова мрачна и задушна, че ми се повдига от нея.
Тази стая трябва да преживее малък катарзис. Не знам дали защото през деня живея наполовина, или не съвсем съзнателно, или защото вечерта ме прави най-жива, но тази стая е прашна и мъртва. Обичах да лежа на килима, докато отлагам да отида в банята 15 минути, когато се прибирах почти сутринта и се опитвах нашите да не разберат, че си идвам толкова късно. Тогава просто се прибирах, за да заспя и за да напиша някой смс, преди да заспи и той. Нямах време и желание за компютри. И не че през деня това желание се излюпваше от светлината. Желание не се появи, освен ако не знаех, че няма да говоря с някого, с когото искам. Сега него го няма.
А на мен също ми се ходи на море. Но ме влече към Бургас. Дали заради Дубавора (Студените нощи, които ме нараниха), дали заради представата ми за черно-бяла тъжна гара и Нова Генерация, дали заради Дубарова отново, или пък заради всичко, което съм слушала, чела и виждала относно Бургас. А може би защото е на юг. А на юг в България всичко е по-хубаво, по-топло, по-близо, по-възможно.
Ходи ми се на море, но все още съм в мрачната си стая и не спирам да се връщам към миналото лято. Не знам какво стана, но от снощи съм на вълна миналото лято, което въпреки че беше хубаво, не би могло да стъпи на малкия пръст на сегашното. И все пак ми се струва невероятно важно, погледнато през призмата на спомена. Струва ми се голямо и вярвам, че е така, защото аз съм такава. Защото аз обичам да знам как всичко е започнало. Обичам да ровя в отношенията, във връзки и в събитията, в миналото, за да разровя с пръчка еволюцията, за да видя кога всичко е започнало, какви са били предпоставките, причините, поводът. Интересувам се и опитвам да си представя как в България се е зародила ъндърграунд музиката, как в България са се появили първите наркомани, как са се разраствали субкултурите навсякъде. Искам някой да ми го покаже, когато е бил малко момче, все още неразядено от собствената си слабост, от опиатите и от алкохола. Искам да си го представя млад, посягащ към различната музика, искам да хвана нишката на мислите му и да видя как е успяла да го отведе до този крах.
Искам да проследя и себе си в миналото и да разбера кога точно съм била готова и кога всико е покълнало. Искам да проследя себе си и да направя дисекция на всичките си проекции, за да знам страх ли ме е, или съм смела. Искам да се оголя като кабел, да се посоля със сол и да се разтопя като гол охлюв - тези представи сякаш винаги предлагат облекчение и пречистване, а дори не съм сигурна, че е така. Не съм убедена вярвам ли в катарзиса и започването на чисто, или не.
Сега трябва да се върна към "18% сиво" на Захари Карабашлиев, защото в тази книга се говори за марихуана, промяна и любов. Говори се за времето преди двадесет и първи век, а това възбуждата възпаленото ми въображение. обичам да си представям близките 30-40-50 години черно-бели. И всъщност странното е, че 60-те са ми цветни и хипарски, морски и с оражневи коси, сигурно заради Венис Бийч. 80-те са сиво-синьо дъждовни, бунтарски и пост-пънк. А всичко в България, когато и да било, преди сама да съм го запомнила, виждам черно-бяло.
Затова ще се върна към книгата, защото макар в нея да има и екшън, на мен ми се чете за любовта, за устните й, за очите й, за настръхнали зърна в "бледосиньото призори" - ето това е красива картина. Чете ми се за тези неща, защото аз също вярвам в красотата, she believes in beauty, she's Venus as a girl :>, аз също вярвам в нея, вярвам в красотата на думите, на текста, на сценариите. Затова мразя и хората - защото в най-силните моменти успяват да видят отстрани ситуацията и да я преценят като шедьовър. Защото в един момент плачат, а след като сълзите им засъхнат, те могат да ги видят изписани на лист.
Затова мразя хората - защото, когато нещо важно за тях виси на косъм, те протягат ръка към друго. Затова мразя хората - защото са научили правилата на живота, заюото знаят, че всичко отминава и че с всичко се свиква, знаят, че не са незаменими, знаят как да манипулират, знаят кога идва време да забравят и се примиряват. Затова мразя хората - защото разбират, че така трябва да бъде и отпускат примката. Затова мразя хората. Затова, затова, затова.
Затова мразя хората - защото могат да се събудят съкрушени, а след това да действат така, сякаш нищо не е станало. "Ако не искаш да правиш нещо, не го прави", ми казаха веднъж.
Седя пред компютъра в мрачната си задушна стая, вентилаторът постоянно огласява сгърчената от топлина тишина и си те представям. Като "This is England", като препратка към наркоманското начало си го представям, обръснат и с обица на веждата - как слуша някакви групи, може би все още необикнал Доорс. Ужасно банален и предвидим в мислите и в намеренията си, но същевременно ужасно различен в различността си. Представям си го в къщата му - не старинна и огромна, а голяма, неизмазана и недовършена, почти занемарена и обрасла с какви ли не растения, утопична със спокойствието, което лъха от нея, а ако беше някъде близо до река, може би щеше да е раят.
Представям си го още малък и си представям себе си - счупена и крива. Не си спомням, защото беше отдавна и бих могла да възстановя само разни откъслечни части от тази вечер, но си представям притеснението си, представям си как съм се презирала, когато съм открила, че не мога да изразя чрезс думи колко съм специална, защото може би не съм. Представям си него, опитал и видял вече много, тривиално и уникално различно, представям си нашата среща, която и тогава сигурно съм опитала да анализирам. И сигурно съм смятала, че самата престорена романтика, мястото и съчетанието на хора - на мен и него - са престорено филмови, че тези сцени са нагласени. Но истината е, че сега вярвам във филмовия живот повече от всички, обичам местата почти колкото него и нищо романтично и казано с някакъв патос не ми изглежда като жалък опит да доближиш съществуването си до филм.
20.08.10
Снощи под душа осъзнах, че навярно никога не бих могла просто да приема някакъв модел на поведение, който ми изглежда правилен и добър и да се оставя да бъда някаква. Осъзнах, че макар сега да не е така фрапиращо въпросителен, животът ми винаги ще търси нещо, или по-скоро аз винаги ще търся нещо и няма да мога да се спра. И за да не словоблудствам излишно, мисля да продължа по друг начин.
25.10.10
Кратко включване от мен.
Слушам Джеферсън Еърплейн и лаптопът вече ми писна. Драскам щрихи по голо женско тяло, защото обожавам да рисувам жени. И не знам защо усещам тази си страст като ужасно женствена. Намирам за прекрасни да рисувам тела без излишни детайли, гърчещи се в буреносните следи на графита. Докосва ме.
22.11.10
димът ми протяга ръце към небето,
не мога да пуша, щом пада ниско таван
никотинът затяга в тъмни обръчи сърцето
и издишам с наслада, без да искам да знам
11.12.10
Искам да съм по-ентусиазирана.
Да няма значение това, че пиша под флуоресцентна лампа, да няма значение, че трябва да мета, подреждам, мия чинии. Да няма значение, че имам хиляда неща за вършене, че се чувствам като затворник от два дена насам. Да няма значение, че изстъргах гласните си струни с кашлица, да нямат значение тези дребни неща.
Напоследък съм умерена и лаконична. Не съм изгубила вяра. Не съм, но достойнството и реализмът ми пречат да хвърча в облаците. Не съм изгубила вяра, но съм изгубила онзи тласък, който превръща едно нелогично звучащо изречение в дълъг текст. Изгубила съм инерция.
Плаша се, че ще порасна. Виждам го в абзаците. Всички тези текстове, разчленени на хиляди абзаци. Побъркват ме. Толкова са подредени, ясно оформенти, откъснати.
Искам да излея всичко, копнеех да излея всичко от края на юли, докато оставях още и още да се трупа и да надвисва като лавина. Но не и не, и не.
Страхувам се, че ще спра. Ще спра да вярвам. Заради вслушване в съветите на по-възрастните, заради някаква умереност, незнайно как проникнала в мен. Не знам.
научих се да чувам думите различно
да виждам корените им във гласовете,
нюансите на интонацията,
зората на цивилизацията.
и някакси успявам
понякога да разчленявам
света на много просто срички,
макар по-късно все да ги отричам.
научих се да виждам през очите на останалите,
да гледам отстрани, залисана в мълчанието.
това ужасно трудно ме убива,
не знам как всяка нощ заспивам,
от порите, от всичките ми кухини
излизат неизречени послания,
моменти за споделяне,
сълзи за
27.12.10
По дяволите, чувствам се стерилна.
Не е заради снега. Той си вали и вали, вали и затрупва колата, която е паркирана в двора, вали и затрупва плановете ми, вали и затрупва въздуха ми. Поне е красив.
Свалям слушалките, свалям очакванията, свалям гарда. Примирявам се със старата клавиатура, старата атмосфера, всичко, което за малко бях оставила в миналото, и го приемам временно.
Опитвам се да накарам пръстите си да свикнат с този ритъм, с тези клавиши, с тази температура, с тези нюанси на светлината, с тази височина на стола, с тази големина на монитора.
опитвам се да свикна с гледката навън, опитвам се да
29.12.10
Не намирам сила да харесам хората тази вечер. And I don't want the world to see me 'cause I don't think that they'd understand. Прибирам се тук, както правех много отдавна, когато си мислех, че никой няма да види. Тъжно е, но понякога е толкова по-лесно да кажеш всичко пред непознати.
15.01.11
нека бъда твоята Арлина
ще заживея в свят без магазини,
16.01.11
Мисля, че загубих девствеността си няколко месеца, преди да я загубя наистина. Захубих и пътя, и ясните желания. Дневната светлина замених за нощната, а познатите - за непознатите.
20.01.11
недей да ме обичаш, аз съм мъртва
към хората отдавна не изпитвам чувства
в изкуството съм впила жадно нокти
и се опитвам, но не мога да го пусна
21.01.11
Таваните са мойте небеса,
килимите са моята земя.
Ковчегът на една задушна самота.
Стените ме задържат да не падам
и все пак в този свят на безопасност страдам.
Мелодиите вият като вятър,
а лампите изгряват и залязват.
Пердетата рисуват ми полярна нощ
и на света не знам да съществува мощ,
която по-усърдно да разбива
останалото в мен красиво.
И затова, когато грозните слънца угаснат,
аз си мечтая за мига прекрасен,
във който с въздух ще се умъртя,
черупката ще разруша
и ще изляза, ще изляза,
без път, посока, ей така,
за да се срина без защита,
без безопасност, без да се опитвам
да се подпирам на някакви бездушни стени,
23.01.11
на фона на международните отношения, сложните системи и механизмите, вникването в основите на процеса, в движението на зъбните му колелца и траекторията му по дългата пътека на историята, се питам и се надявам да има необяснима красота, несломима и неопределима вяра, любов, неманипулируема и единствена
не може всичко да е игра на шах
26.01.11
той я обича чиста и уморена, обича я искрена и тиха, мистериозна и властна, но все пак малка и невинна. той я обича раздърпана и порочна, крехка и легнала. той иска да я боли, но я обича
боже, той я вижда някак художествено, а тя се вдъхновява от това и иска още, още любов
тя го обича мъжествен, тя обича да мирише на парфюм. тя обича да издиша дим в лицето й, тя обича скулите му, обича шофирането му, обича мъжките му маниери, харесва ума и проницателността му, обича студените му очи, пронизващи само нея, момичето с красиви и болни мечти
не искам да те губя, не искам да те атакувам, искам бавно, без да се загубим, един към друг все да пристъпваме.
дали ще ме намериш във цирка на един живот?
29.01.11
и всичките цигари на света не могат да ме омърсят така, както ти успя
аз никога не й простих, че беше нова като пролет, меланхолична като есен, студена като зима и млада като лято. аз никога не я рабзрах, защото никога не пожелах.
косата ми ще се разсипе по мъжките ти рамене
и в тях ще затупти по едно ново мъжко сърце
и ще почнеш да пулсираш,
и ще се молиш да умра,
защото в мене ще намираш
и живота, и смъртта.
помня и един смс, който някога исках да изпратя, но не го направих. гласеше: чувствам се по-празна от теб, след като си се изпразнил в устата на някоя курва.
май съм се променила.
4/06/2012
before sunrise
Не харесвам ужасно много неща. Не харесвам това да обичаш живота постоянно, не харесвам плюенето по живота постоянно. Не харесвам прекалената интелектуалност. Смятах се за умна някога, донякъде и сега, но напук на това не искам да съм прекалено интелектуална.
Когато чета, обожавам да го правя, а после да разказвам какво съм чела, но не искам да съм прекалено такава.
Когато чета, не обичам да обсъждам концепции с прекалено интелигентни хора. Предпочитам да разказвам на полупропаднали момчета с изгнили от хероин зъби. Имам усещането, че ме слушат като деца. Че им давам нещо.
Дразня се на прекалено много глупости. Когато съм кисела, съм дребнава, и въпреки това се чувствам щедра. Дразнят ме хора, които ползват думата "чалгари". Дразни ме и това - ^^.
Интернет и хората превърнаха всичко в помия. Затова се отказвах толкова пъти да пиша каквото и да е.
Не бълвам змии и гущери. Знам, че ще дойде друг момент, в който ще пиша дълги описания за зелени сияния, тънки, но дръзки устни, морска пяна, К. Паустовски, Димитър Воев и истории с трагичен край, които ще са отдалечени от моя висок и силен Робинзон.
Тази вечер направих кекс, който се получи почти чудесно, споделих го, изпушиха последната ми цигара на шестия етаж, но няма проблем, желанията ми са не са мимолетни колкото тютюн. Малко по-малко.
Говоря си с това момче, с изгнили зъби и много зелени очи. Някога мислех, че е гей, след това мислех, че когато някой заговори за смърт, той просто не издържа. Някога мислех, че не ме харесва и че никога не бихме си говорили. Беше ми мъчно за него. Заради ужасните му зъби и хубавите му очи. Една нощ, години по-късно, заспах на коленете му, а той ме погали. В главата ми се блъскаха ненужни изречения - "това не се случва, това не се случва". После ме целуна по шията и осъзнах, че всичко пропада.
Никога не съм го харесвала по онзи начин, нищо такова. Сега разбирам, че ми е скъп.
Никога не бих го ритала, не бих го нарекла боклук. Бих го галила в скута си, но знам, че не трябва. Щяла съм да давам на хората в живота си, така гласи някаква смешна нумерология.
Пуснала съм си "Before sunrise". Слушам нейния прекрасен глас, гледам кривия път в косата й (в моментите, в които гледам), разпиляната й коса. Разпиляна коса е красиво словосъчетание. Всичко е нарочно, но е прекрасно. Гледам и него, той ми е много любим. И съм съвсем малко предубедена заради зодията.
Чудя се, ако с някого се бяхме срещнали случайно някаква вечер, ако бях прекарала цялата вечер с него свободна и искрена, и леко замаяна, ако бях забелязала как ме гледа, щях ли да имам смелостта да кажа "Не се влюбвай"?
Когато гледах този филм август 2009-та, исках да запомня всяка една дума от него, исках да татуирам разговорите им някъде дълбоко в себе си.
Искам пролетният, топъл, преддъждовен вятър да ме гали, да прониква в мен чак до утробата.
Искам да готвя на някого, да прочиствам раните му със спирт, да пречупвам уморения му график.
Искам нощ с непознат, просто искреност и нищо друго, до раздялата преди изгрев. Няма как да не обикнеш някого за една нощ, ако имате това.
Лежа и слушам Горан Брегович, Аризона Дрийм, смъртта на Грейс. Тази музика е величествена и пагубна. Това е любовта.
Ако карам през нощта, но не сама, и слушам кулминацията, сигурно ще вдигна до 160, а ако съм преживяла всичко, което някога съм искала, без проблем ще се разбия с най-щастливия писък на света.
Една нощ това лято се прибрах късно, не помня какво бях пила. На терасата седеше красивата бяла котка на баба Бояна, а аз се разплаках пред нея. Четях черновите си и ми ставаше и смешно, и странно - "прибирам се и плача пред бяла котка". Горката котка.
Имам да преживявам още милион неща. Липсва ми едно високо момче.
Развиделява се. Когато ме четат, е неловко.
Когато чета, обожавам да го правя, а после да разказвам какво съм чела, но не искам да съм прекалено такава.
Когато чета, не обичам да обсъждам концепции с прекалено интелигентни хора. Предпочитам да разказвам на полупропаднали момчета с изгнили от хероин зъби. Имам усещането, че ме слушат като деца. Че им давам нещо.
Дразня се на прекалено много глупости. Когато съм кисела, съм дребнава, и въпреки това се чувствам щедра. Дразнят ме хора, които ползват думата "чалгари". Дразни ме и това - ^^.
Интернет и хората превърнаха всичко в помия. Затова се отказвах толкова пъти да пиша каквото и да е.
Не бълвам змии и гущери. Знам, че ще дойде друг момент, в който ще пиша дълги описания за зелени сияния, тънки, но дръзки устни, морска пяна, К. Паустовски, Димитър Воев и истории с трагичен край, които ще са отдалечени от моя висок и силен Робинзон.
Тази вечер направих кекс, който се получи почти чудесно, споделих го, изпушиха последната ми цигара на шестия етаж, но няма проблем, желанията ми са не са мимолетни колкото тютюн. Малко по-малко.
Говоря си с това момче, с изгнили зъби и много зелени очи. Някога мислех, че е гей, след това мислех, че когато някой заговори за смърт, той просто не издържа. Някога мислех, че не ме харесва и че никога не бихме си говорили. Беше ми мъчно за него. Заради ужасните му зъби и хубавите му очи. Една нощ, години по-късно, заспах на коленете му, а той ме погали. В главата ми се блъскаха ненужни изречения - "това не се случва, това не се случва". После ме целуна по шията и осъзнах, че всичко пропада.
Никога не съм го харесвала по онзи начин, нищо такова. Сега разбирам, че ми е скъп.
Никога не бих го ритала, не бих го нарекла боклук. Бих го галила в скута си, но знам, че не трябва. Щяла съм да давам на хората в живота си, така гласи някаква смешна нумерология.
Пуснала съм си "Before sunrise". Слушам нейния прекрасен глас, гледам кривия път в косата й (в моментите, в които гледам), разпиляната й коса. Разпиляна коса е красиво словосъчетание. Всичко е нарочно, но е прекрасно. Гледам и него, той ми е много любим. И съм съвсем малко предубедена заради зодията.
Чудя се, ако с някого се бяхме срещнали случайно някаква вечер, ако бях прекарала цялата вечер с него свободна и искрена, и леко замаяна, ако бях забелязала как ме гледа, щях ли да имам смелостта да кажа "Не се влюбвай"?
Когато гледах този филм август 2009-та, исках да запомня всяка една дума от него, исках да татуирам разговорите им някъде дълбоко в себе си.
Искам пролетният, топъл, преддъждовен вятър да ме гали, да прониква в мен чак до утробата.
Искам да готвя на някого, да прочиствам раните му със спирт, да пречупвам уморения му график.
Искам нощ с непознат, просто искреност и нищо друго, до раздялата преди изгрев. Няма как да не обикнеш някого за една нощ, ако имате това.
Лежа и слушам Горан Брегович, Аризона Дрийм, смъртта на Грейс. Тази музика е величествена и пагубна. Това е любовта.
Ако карам през нощта, но не сама, и слушам кулминацията, сигурно ще вдигна до 160, а ако съм преживяла всичко, което някога съм искала, без проблем ще се разбия с най-щастливия писък на света.
Една нощ това лято се прибрах късно, не помня какво бях пила. На терасата седеше красивата бяла котка на баба Бояна, а аз се разплаках пред нея. Четях черновите си и ми ставаше и смешно, и странно - "прибирам се и плача пред бяла котка". Горката котка.
Имам да преживявам още милион неща. Липсва ми едно високо момче.
Развиделява се. Когато ме четат, е неловко.
4/05/2012
take me as a drug
Трябва ми кръгла чинийка за теменужките. Друга саксия. Нов линолеум за бюрото. Нещо пролетно, което да виси на дръжката на прозореца.
В момента (5:40 сутринта) ми се струва, че живея на прекрасно и уютно място. Извадих два чифта темперни бои и започнах да рисувам. Извадих четките, които си взех преди година (да, година без един ден!), една скосена четка от дядо (дядо ми рисува, да не кажа, че е художник, и това е едно от най-любимите ми неща в семейството) и една четка за боядисване. Намерих някакъв лист, на който съм рисувала пеперудено крило и го превърнах в палитра. Сипах вода в пластмасова чаша. Нарисувах най-гадните цветя в саксия и пуснах листа да полети към земята, за да изсъхне.
Мирисът на акрил ми напомня за втори или трети клас. Тогава имах някакво куфарче с обикновени моливи, цветни моливи, флумастри, четки и темперни боички. Мирисът на акрил ми се струва най-прекрасният мирис на света.
Нямам идея кога стана толкова късно. Не знам дали ще си легна до половин час. Може би ще си направя мляко с нес. Облечена съм в дантела. Сготвих пилешко и си купих ягоди. Измих ги и ги оставих на масата. Прибрах милата кола от сервиза. На бюрото ми стои снимка на цигари в рамка, която откраднах от едно чудесно място, докато седях на бара, пиеща безплатна водка с портокалов сок. Много е хубаво. А по брадичката имам зелена боя.
Ако се обичам, то е заради всичко това.
В момента (5:40 сутринта) ми се струва, че живея на прекрасно и уютно място. Извадих два чифта темперни бои и започнах да рисувам. Извадих четките, които си взех преди година (да, година без един ден!), една скосена четка от дядо (дядо ми рисува, да не кажа, че е художник, и това е едно от най-любимите ми неща в семейството) и една четка за боядисване. Намерих някакъв лист, на който съм рисувала пеперудено крило и го превърнах в палитра. Сипах вода в пластмасова чаша. Нарисувах най-гадните цветя в саксия и пуснах листа да полети към земята, за да изсъхне.
Мирисът на акрил ми напомня за втори или трети клас. Тогава имах някакво куфарче с обикновени моливи, цветни моливи, флумастри, четки и темперни боички. Мирисът на акрил ми се струва най-прекрасният мирис на света.
Нямам идея кога стана толкова късно. Не знам дали ще си легна до половин час. Може би ще си направя мляко с нес. Облечена съм в дантела. Сготвих пилешко и си купих ягоди. Измих ги и ги оставих на масата. Прибрах милата кола от сервиза. На бюрото ми стои снимка на цигари в рамка, която откраднах от едно чудесно място, докато седях на бара, пиеща безплатна водка с портокалов сок. Много е хубаво. А по брадичката имам зелена боя.
Ако се обичам, то е заради всичко това.
3/26/2012
Layla
помолиха ме да не заспивам никога, да не умирам на 27, да не спирам
поискаха да ме топлят и да не ме боли
поискаха да ме боли
поискаха да се смея на шегите им и да разказвам историите си
помолиха ме да остана
да не губя чистотата си
да ги приспя
да споделям лични и скъпи неща
да ги оставя да ме докоснат там, където най-малко искам
казваха ми "моля те" с много нежен глас
а аз нежно целувах по челото
как да ти кажа, че ей така си пуснах някаква си моя музика по средата на нощта и затова цял ден ми лютеше на очите, и затова не си легнах рано
дали съм истинска, не знам, но това не ме интересува
пуснах си "бягство" на авеню, защото я видях в някакъв ужасно стар пост, отдавна, когато съм писала по-разкъсано, отколкото бих предположила, че мога
сигурно някой ден, в който съм натрупала още много, ще ми се иска да повърна всички думи, светлини от алкохолни и любовни нощи, всички обещания и бягства, всички приключения и мънички прояви на смелост
много ще ме е срам от нашите, защото няма да подозират, че съм правила всичко това
не искам тези неща някога да ме притесняват
в началото пишех, без да ме интересува, защото никой не знаеше за съществуването на този блог
сега ме спират няколко неща. едното е страхът ми, че истинската любов е свързана с рохкавата пръст. другото е, че не мога да си играя вечно.
радвам се, че поне за малко съм била халюцинация. радвам се, че не съм сигурна, че не мога да пусна "сто години" на някого. радвам се, че май ще си взема книгата.
оказа че, че мога да прощавам.
поискаха да ме топлят и да не ме боли
поискаха да ме боли
поискаха да се смея на шегите им и да разказвам историите си
помолиха ме да остана
да не губя чистотата си
да ги приспя
да споделям лични и скъпи неща
да ги оставя да ме докоснат там, където най-малко искам
казваха ми "моля те" с много нежен глас
а аз нежно целувах по челото
как да ти кажа, че ей така си пуснах някаква си моя музика по средата на нощта и затова цял ден ми лютеше на очите, и затова не си легнах рано
дали съм истинска, не знам, но това не ме интересува
пуснах си "бягство" на авеню, защото я видях в някакъв ужасно стар пост, отдавна, когато съм писала по-разкъсано, отколкото бих предположила, че мога
сигурно някой ден, в който съм натрупала още много, ще ми се иска да повърна всички думи, светлини от алкохолни и любовни нощи, всички обещания и бягства, всички приключения и мънички прояви на смелост
много ще ме е срам от нашите, защото няма да подозират, че съм правила всичко това
не искам тези неща някога да ме притесняват
в началото пишех, без да ме интересува, защото никой не знаеше за съществуването на този блог
сега ме спират няколко неща. едното е страхът ми, че истинската любов е свързана с рохкавата пръст. другото е, че не мога да си играя вечно.
радвам се, че поне за малко съм била халюцинация. радвам се, че не съм сигурна, че не мога да пусна "сто години" на някого. радвам се, че май ще си взема книгата.
оказа че, че мога да прощавам.
3/25/2012
I am done with my graceless heart / So tonight I'm gonna cut it out and then restart /
Изведнъж забравих всичко. Забравих думите, дори не точно думите, а някакви клишета, някакви части от мисли, които проблясват и изчезват. Мозъкът ми тотално се обърка от аларми и задачи, задължения и крайни срокове, още аларми, още, още, ранно ставане, трафик, глад, болки в кръста, болки в бедрата, болки насам-натам.
Забравих всичко. Вчера няколко пъти спрях, за да осъзная каква асоциация е нахлула в главата ми, и просто не успях да я уловя. Забравих себе си от напрежение. Забравих накъде е насочена кукичката на закалката за розовата хавлия в банята.
В момента най-голямата ми мечта е да легна абсолютно мокра, с изцедена и измита без балсам коса върху лилавата възглавница и да припадна в дълбок сън до към 8 сутринта.
Кутията със смс-и отново се препълни. Отново ще трябва да се чудя кои да изтрия, отново ще започна да губя хронология, а тъкмо бях усвоила датите на новата история.
Колата ми е за сервиз и ако намеря сто лева на улицата, няма да си купя сапун, рокля, чорапогащник, обувки или някой закон, а ще направя нещо за нея.
Като се замисля, тя ме успокоява най-много, въпреки всичките изказвания за лудницата в София, шофьорите в София, идиотите по пътя и така нататък.
Кара ми се, кара ми се.
Кара ми се покрай Южен парк. Минава ми се по П. Ю. Тодоров (това е нещо странно между мен и тати - доста си говорим за булеварди и въпреки че в началото мразех карти, сега ми прави удоволствие да успявам да се ориентирам). Лежи ми се в тревата на парка, но през нощта. И не ме плаши фактът, че някой е имал спомен на това място преди, преди да ме има мен в живота му.
В крайна сметка и със сто, и без сто лева ще закарам малката Микра на сервиз, понеже ме спасява, помага ми да дишам повече и понякога да изненадвам хората.
И като споменах дишане, не съм пушила от два дни, което не е нарочно, просто така се случи, има периоди, в които не пуша с дни, но точно сега ми трябва цигара, за да бъде всичко съвсем малко по-наред.
Днес едно момиченце с ролери и розова каска щеше да падне на дупето си, но баща й я хвана и й каза съвсем спокойно и някак модерно "Всичко е наред". Стори ми се далеч от България, леко заучено от филм, но си спомних как едно момче, което живее на 17-ия етаж и слуша дъжда, докато ми се обажда, някога ми каза, че всичко ще бъде наред и че никога не трябва да правя нещо, което не искам. За второто все още не му вярвам, макар да му вярвам за много други неща.
Вярвам му (или му вярвах), защото е категоричен. Сетих се за него и колата му, как караше със 160, после се сетих как аз понякога карам с почти 150 и ми стана много хубаво. Представих си как седя до него, а той лети по някакъв път и крещи, защото не му дреме за живота и смъртта. Представих си се до него и знаех, че докато го гледам, ще вярвам в него повече отвсякога. После се сетих, че и аз понякога правя така, и ми стана хубаво, защото вярвам в себе си, докато имам този живот.
Но спирам за малко. Искам някой да изненада мен, пък аз ще се опитам да се вкарам в разумен кръговрат. Като за начало ще пробвам да лягам по-рано, макар да ми се струва, че когато успея да балансирам режима на лягане рано-ставане рано и практично и отговорно изпълнение на задачите, ще умра.
Понякога презирам всички тези членове, алинеи, политическа коректност, гражданска ангажираност. Друг път влизам в тях. Донякъде.
Някой ми каза, че съм противоречива, а на мен адски ми хареса, защото също усещах, че съм такава.
Някой ми го каза и няма да го забравя.
И така. Ненужно искрена. Мисля си за банята все повече и си представям момчето на 17-ия етаж (и когато слушам Флорънс, се сещам за неизмазаната му мистична къща с орган, на тухлите на която със спрей грозно е написал името си), момчето, което не ми подари цвете и което попиваше всяко мое движение, и момчето, чиято коса измих с женски шампоан (и което лежеше на гърдите ми и спокойно гледаше как плача).
Мечтите в моя живот, пречките в моя живот, мъжете в моя живот, тръпките в моя живот, любовта в моя живот. Голяма лудница е и знам, знам, знам, че ще става по-хубаво.
Забравих всичко. Вчера няколко пъти спрях, за да осъзная каква асоциация е нахлула в главата ми, и просто не успях да я уловя. Забравих себе си от напрежение. Забравих накъде е насочена кукичката на закалката за розовата хавлия в банята.
В момента най-голямата ми мечта е да легна абсолютно мокра, с изцедена и измита без балсам коса върху лилавата възглавница и да припадна в дълбок сън до към 8 сутринта.
Кутията със смс-и отново се препълни. Отново ще трябва да се чудя кои да изтрия, отново ще започна да губя хронология, а тъкмо бях усвоила датите на новата история.
Колата ми е за сервиз и ако намеря сто лева на улицата, няма да си купя сапун, рокля, чорапогащник, обувки или някой закон, а ще направя нещо за нея.
Като се замисля, тя ме успокоява най-много, въпреки всичките изказвания за лудницата в София, шофьорите в София, идиотите по пътя и така нататък.
Кара ми се, кара ми се.
Кара ми се покрай Южен парк. Минава ми се по П. Ю. Тодоров (това е нещо странно между мен и тати - доста си говорим за булеварди и въпреки че в началото мразех карти, сега ми прави удоволствие да успявам да се ориентирам). Лежи ми се в тревата на парка, но през нощта. И не ме плаши фактът, че някой е имал спомен на това място преди, преди да ме има мен в живота му.
В крайна сметка и със сто, и без сто лева ще закарам малката Микра на сервиз, понеже ме спасява, помага ми да дишам повече и понякога да изненадвам хората.
И като споменах дишане, не съм пушила от два дни, което не е нарочно, просто така се случи, има периоди, в които не пуша с дни, но точно сега ми трябва цигара, за да бъде всичко съвсем малко по-наред.
Днес едно момиченце с ролери и розова каска щеше да падне на дупето си, но баща й я хвана и й каза съвсем спокойно и някак модерно "Всичко е наред". Стори ми се далеч от България, леко заучено от филм, но си спомних как едно момче, което живее на 17-ия етаж и слуша дъжда, докато ми се обажда, някога ми каза, че всичко ще бъде наред и че никога не трябва да правя нещо, което не искам. За второто все още не му вярвам, макар да му вярвам за много други неща.
Вярвам му (или му вярвах), защото е категоричен. Сетих се за него и колата му, как караше със 160, после се сетих как аз понякога карам с почти 150 и ми стана много хубаво. Представих си как седя до него, а той лети по някакъв път и крещи, защото не му дреме за живота и смъртта. Представих си се до него и знаех, че докато го гледам, ще вярвам в него повече отвсякога. После се сетих, че и аз понякога правя така, и ми стана хубаво, защото вярвам в себе си, докато имам този живот.
Но спирам за малко. Искам някой да изненада мен, пък аз ще се опитам да се вкарам в разумен кръговрат. Като за начало ще пробвам да лягам по-рано, макар да ми се струва, че когато успея да балансирам режима на лягане рано-ставане рано и практично и отговорно изпълнение на задачите, ще умра.
Понякога презирам всички тези членове, алинеи, политическа коректност, гражданска ангажираност. Друг път влизам в тях. Донякъде.
Някой ми каза, че съм противоречива, а на мен адски ми хареса, защото също усещах, че съм такава.
Някой ми го каза и няма да го забравя.
И така. Ненужно искрена. Мисля си за банята все повече и си представям момчето на 17-ия етаж (и когато слушам Флорънс, се сещам за неизмазаната му мистична къща с орган, на тухлите на която със спрей грозно е написал името си), момчето, което не ми подари цвете и което попиваше всяко мое движение, и момчето, чиято коса измих с женски шампоан (и което лежеше на гърдите ми и спокойно гледаше как плача).
Мечтите в моя живот, пречките в моя живот, мъжете в моя живот, тръпките в моя живот, любовта в моя живот. Голяма лудница е и знам, знам, знам, че ще става по-хубаво.
3/19/2012
2/27/2012
i still whisper
ако все пак се съглася да пушим заедно, ще искам да си говорим. ще искам да мога да говоря с теб така, както бих могла с хората, с които малко или много си пасваме. а може би няма малко и много. просто си пасвате и точка.
ще искам да е светло, но същевременно да не бъде ден. ще искам да го няма това ужасно чувство, че след малко ще си тръгнеш. не защото те искам по онзи начин, а просто защото не харесвам чувството.
хм, може би няма да има проблем да не е ден, но ще искам прозорецът да е отворен. за да пусна време, простор и пролет през него. повече зима не мога да понеса.
повече зима, повече вина, повече неприятни задължения.
ще искам да си говорим, но това е рисковано. знам, че ако се отпусна, ако поискам да ти говоря почти свободно, както на другите, ще трябва да се държа по подвеждащ начин. ще седна срещу теб, на земята, ще протегна отворени длани и ще те помоля да ми разкажеш нещо. ще поискам да те докосна. а това е рисковано.
все още не знам какво да правя. звучи като добра идея. да се видим ей така. като приятели. като аз и просто някое момче.
да мога да ти звъня, да ти споделям свободно, да се смея в леглото на абсолютни глупости и всичко останало, докато сме приятели.
никога не сме били.
идеята не е лоша.
но.
---
иначе ми се искат повече цветни дрехи и по-малко пластове дрехи като цяло.
понякога се чудя дали ще е ужасно, ако шофирам или правя други неща полугола. не обичам многото дрехи.
не обичам да ме прекъсват, когато гледам филм, не издържам, когато всичко върви гладко прекалено дълго.
преди малко гледах take shelter и поставях ръка пред устата си, когато долната устна на майкъл шанън (страхотен) трепереше и лицето му се изкривяваше в лека паника.
гледах го и плаках, не знам защо. плаках и знаех, че ако някой е луд и му се привижда, и се буди потен, и подмокря леглото от кошмари, някой висок и силен мъж - ще го държа в ръцете си, докато спре да се тресе, ще го държа и ще плача с него. ще поставя главата му на гърдите си и ще го галя, докато се успокои. имам нужда да обичам така. поне понякога (ми се иска да лекувам рани).
отивам да пуша на терасата.
п.с. и се съгласих. ню левъл.
ще искам да е светло, но същевременно да не бъде ден. ще искам да го няма това ужасно чувство, че след малко ще си тръгнеш. не защото те искам по онзи начин, а просто защото не харесвам чувството.
хм, може би няма да има проблем да не е ден, но ще искам прозорецът да е отворен. за да пусна време, простор и пролет през него. повече зима не мога да понеса.
повече зима, повече вина, повече неприятни задължения.
ще искам да си говорим, но това е рисковано. знам, че ако се отпусна, ако поискам да ти говоря почти свободно, както на другите, ще трябва да се държа по подвеждащ начин. ще седна срещу теб, на земята, ще протегна отворени длани и ще те помоля да ми разкажеш нещо. ще поискам да те докосна. а това е рисковано.
все още не знам какво да правя. звучи като добра идея. да се видим ей така. като приятели. като аз и просто някое момче.
да мога да ти звъня, да ти споделям свободно, да се смея в леглото на абсолютни глупости и всичко останало, докато сме приятели.
никога не сме били.
идеята не е лоша.
но.
---
иначе ми се искат повече цветни дрехи и по-малко пластове дрехи като цяло.
понякога се чудя дали ще е ужасно, ако шофирам или правя други неща полугола. не обичам многото дрехи.
не обичам да ме прекъсват, когато гледам филм, не издържам, когато всичко върви гладко прекалено дълго.
преди малко гледах take shelter и поставях ръка пред устата си, когато долната устна на майкъл шанън (страхотен) трепереше и лицето му се изкривяваше в лека паника.
гледах го и плаках, не знам защо. плаках и знаех, че ако някой е луд и му се привижда, и се буди потен, и подмокря леглото от кошмари, някой висок и силен мъж - ще го държа в ръцете си, докато спре да се тресе, ще го държа и ще плача с него. ще поставя главата му на гърдите си и ще го галя, докато се успокои. имам нужда да обичам така. поне понякога (ми се иска да лекувам рани).
отивам да пуша на терасата.
п.с. и се съгласих. ню левъл.
2/05/2012
postcards
Знаеш ли, Кнежа е мистично място. Не знам дали аз съм мистично момиче, но понякога, докато гледам плочките в банята и мия ръцете си по пет минути, без да осъзнавам колко гореща вода изтича, се чудя илюзия ли е, или ставам все повече това, което съм усещала, че ще бъда.
Но Кнежа е мистично място. Никога не съм чувствала северозападна принадлежност към нея, не съм гледала Шоуто на Слави заради разни врачански лафове, простотии и прочие. В началото, когато се върнах в Кнежа, ми беше много трудно да дешифрирам диалекта, не знаех как да наричам баба ми и ми отне много мъчни усилия, докато й кажа "бабо", после свикнах и разбрах как стоят нещата, кои са малките общества в градчето-село, кой с кого ходи, кой на кого е любовник, кои общински пари отиват за банкети с много ядене и пиене и така нататък. Тези неща никога не са ме вълнували особено. Обществената ми активност сигурно е била лицемерна, не беше това моето нещо.
Кнежа си е моя поради други причини и моята принадлежност към нея най-вероятно е мистична.
Мой е нейният упадък и нейната ужасно мрачна пустота. Мои са маршрутите, по които минавахме с тати в ежедневните си разходки. Обикаляхме дълго, защото той е издръжлив, ходи бързо и прави големи крачки. Обикаляхме, говорехме си, а понякога той говореше, а аз мълчах и просто наблюдавах. Научих имената на улиците, разливах се в локвите през късната есен, издишах в студа, виждах дъха си, а той отиваше при пушека от комините. Когато комините не пушеха, ми ставаше тъжно.
Мои са пияниците и клошарите, мои са мрачните съмнителни фигури на високи мъже, които ми искат цигари. Мои са изоставените къщи, счупените прозорци, избелелите тухли, есенните листа и мирисът на пролет. Моя беше и най-болната любов на света и понеже започна точно в Кнежа, на едно възвишение, преди много години, аз разбрах, че моята принадлежност няма да нищо общо с местожителство и подобни глупости. Моята принадлежност е доброкачествен тумор. И все пак тумор.
Знаеш ли, седя на земята, а над мен свети лампа с болнична светлина, облечена съм в огромна и мека мъжка блуза с много джобове, навила съм ръкавите си и си мечтая за малко есен, за малко топлина, за малко минало. Мечтая си пак да пека чушки в чушкопек и да чувам до болка романтичното им пукане. Искам думи, меки и уютни като "долап", слънце, залязващо и давещо се в прозорците, огромно небе с хиляди нюанси, дробове, изпълнени с въздух, жилетка на дупки, но не и якета, не и това, не.
Прибирам се от училище и влизам в двора, а на земята паднали листа от черешата. Паднали по пътеката, в тревата, в коловозите от гумите на Сеата, в чешмата. А мама мрази черешата, защото постоянно трябва да мете листата й. Остави ги, казвам аз. Тя не ги оставя и пак ги мете.
На три или четири годинки съм, не знам. Навсякъде има тухли, греди, керемиди и строителни материали. Нашите строят къща. Аз седя на дъска под коша с царевицата и хвърлям царевични зърна на пилетата, които свободно се разхождат около мен.
Баба ми ме люлее на нестабилна и ниска люлка под асмата. Пее ми "циганка стара пуши с лула и си спомня за младостта".
Седя под терасата, зад мен е пълно с боклуци, а аз ровя в пръстта за червеи.
Да споделиш нещо такова, е много повече от нещата, които повечето хора искат да знаят.
Нека за малко, поне за малко да заживея в песен на Бейрут. Моля те, разбери ме, за да не се разминем.
Но Кнежа е мистично място. Никога не съм чувствала северозападна принадлежност към нея, не съм гледала Шоуто на Слави заради разни врачански лафове, простотии и прочие. В началото, когато се върнах в Кнежа, ми беше много трудно да дешифрирам диалекта, не знаех как да наричам баба ми и ми отне много мъчни усилия, докато й кажа "бабо", после свикнах и разбрах как стоят нещата, кои са малките общества в градчето-село, кой с кого ходи, кой на кого е любовник, кои общински пари отиват за банкети с много ядене и пиене и така нататък. Тези неща никога не са ме вълнували особено. Обществената ми активност сигурно е била лицемерна, не беше това моето нещо.
Кнежа си е моя поради други причини и моята принадлежност към нея най-вероятно е мистична.
Мой е нейният упадък и нейната ужасно мрачна пустота. Мои са маршрутите, по които минавахме с тати в ежедневните си разходки. Обикаляхме дълго, защото той е издръжлив, ходи бързо и прави големи крачки. Обикаляхме, говорехме си, а понякога той говореше, а аз мълчах и просто наблюдавах. Научих имената на улиците, разливах се в локвите през късната есен, издишах в студа, виждах дъха си, а той отиваше при пушека от комините. Когато комините не пушеха, ми ставаше тъжно.
Мои са пияниците и клошарите, мои са мрачните съмнителни фигури на високи мъже, които ми искат цигари. Мои са изоставените къщи, счупените прозорци, избелелите тухли, есенните листа и мирисът на пролет. Моя беше и най-болната любов на света и понеже започна точно в Кнежа, на едно възвишение, преди много години, аз разбрах, че моята принадлежност няма да нищо общо с местожителство и подобни глупости. Моята принадлежност е доброкачествен тумор. И все пак тумор.
Знаеш ли, седя на земята, а над мен свети лампа с болнична светлина, облечена съм в огромна и мека мъжка блуза с много джобове, навила съм ръкавите си и си мечтая за малко есен, за малко топлина, за малко минало. Мечтая си пак да пека чушки в чушкопек и да чувам до болка романтичното им пукане. Искам думи, меки и уютни като "долап", слънце, залязващо и давещо се в прозорците, огромно небе с хиляди нюанси, дробове, изпълнени с въздух, жилетка на дупки, но не и якета, не и това, не.
Прибирам се от училище и влизам в двора, а на земята паднали листа от черешата. Паднали по пътеката, в тревата, в коловозите от гумите на Сеата, в чешмата. А мама мрази черешата, защото постоянно трябва да мете листата й. Остави ги, казвам аз. Тя не ги оставя и пак ги мете.
На три или четири годинки съм, не знам. Навсякъде има тухли, греди, керемиди и строителни материали. Нашите строят къща. Аз седя на дъска под коша с царевицата и хвърлям царевични зърна на пилетата, които свободно се разхождат около мен.
Баба ми ме люлее на нестабилна и ниска люлка под асмата. Пее ми "циганка стара пуши с лула и си спомня за младостта".
Седя под терасата, зад мен е пълно с боклуци, а аз ровя в пръстта за червеи.
Да споделиш нещо такова, е много повече от нещата, които повечето хора искат да знаят.
Нека за малко, поне за малко да заживея в песен на Бейрут. Моля те, разбери ме, за да не се разминем.
2/04/2012
не знам откъде да започна, непознато ми е това усещане.
не съм го правила от доста време и може би съвсем малко ме ужасява.
преминавам през скучна, тегава, досадна и уморителна сесия, много сняг, лед, киша, преспи, неправилно паркирани коли и студ, който сковава пръстите ми до такава степен, че се чудя как наистина, ама наистина не кървят от болка и не се чупят.
боли ме. физически. трябва ми голяма мъжка дреха, трябва ми много уют и топлина, нещо за пиене, в което има мляко и подсладител, гофрета/шоколад/бисквити/кроасан, моля.
правя по няколко неща наведнъж - всичките незначителни, и не знам кое да спра, за да започна същественото.
оглеждам стаята и регистрирам наум всички пропуски и всичко, което трябва да бъде свършено, но не знам откъде да започна.
обаче съм някак спокойна. гледам се в остатъка от любимото ми огледало, пия кола от време на време не защото обичам, а защото 2-3 глътки са способни да ме шокират и да ме спасят поне за малко от захарната абстиненция.
мечтая си за гофрета, разтопен и изтекъл сняг, болкоуспокоително, малко по-влажен въздух, малко усещане, че заслужавам да си купувам сапуни, въпреки че вече си имам.
сънувам черна фигура с качулка и коса. и не просто сънувам смъртта, а я сънувам в страшно метафорична ситуация, която вече забравих.
събуждам се сравнително рано, защото от три дена лягам сравнително рано. преди това изобщо не лягах и гледах как нощта отминава, как всичко отминава, как зимата отминава, само моята вина не.
страшно разкъсана съм, все по-разкъсана, толкова разкъсана.
изливам тук повечето, защото за другите хора трябва се опитвам да съм нормална и положителна.
но напоследък.. :)
не съм го правила от доста време и може би съвсем малко ме ужасява.
преминавам през скучна, тегава, досадна и уморителна сесия, много сняг, лед, киша, преспи, неправилно паркирани коли и студ, който сковава пръстите ми до такава степен, че се чудя как наистина, ама наистина не кървят от болка и не се чупят.
боли ме. физически. трябва ми голяма мъжка дреха, трябва ми много уют и топлина, нещо за пиене, в което има мляко и подсладител, гофрета/шоколад/бисквити/кроасан, моля.
правя по няколко неща наведнъж - всичките незначителни, и не знам кое да спра, за да започна същественото.
оглеждам стаята и регистрирам наум всички пропуски и всичко, което трябва да бъде свършено, но не знам откъде да започна.
обаче съм някак спокойна. гледам се в остатъка от любимото ми огледало, пия кола от време на време не защото обичам, а защото 2-3 глътки са способни да ме шокират и да ме спасят поне за малко от захарната абстиненция.
мечтая си за гофрета, разтопен и изтекъл сняг, болкоуспокоително, малко по-влажен въздух, малко усещане, че заслужавам да си купувам сапуни, въпреки че вече си имам.
сънувам черна фигура с качулка и коса. и не просто сънувам смъртта, а я сънувам в страшно метафорична ситуация, която вече забравих.
събуждам се сравнително рано, защото от три дена лягам сравнително рано. преди това изобщо не лягах и гледах как нощта отминава, как всичко отминава, как зимата отминава, само моята вина не.
страшно разкъсана съм, все по-разкъсана, толкова разкъсана.
изливам тук повечето, защото за другите хора трябва се опитвам да съм нормална и положителна.
но напоследък.. :)
2/01/2012
преди
19.08.11
притварям очи, аквариуми, пълни с кръв, суха пръст под гърба ми, изсъхнали клечки, трева и толкова малко небе.
делим си цигара, която никога не свършва, представям си се отвътре и се виждам частично отвън.
кашлям, кашлям, кашлям, горя гърлото си, държа и пак кашлям. иска ми се нищо да нямаше значение.
но има нощ, която е ужасно кратка. сънища, които ме тормозят. погледи, които укоряват. нов ден, през който се нося не така, както бих искала. има толкова много течения. а аз останах с толкова малко съпротивление.
притварям очи, аквариуми, пълни с кръв. момчешкият смях е страшно заразителен, в някаква безтегловност всички лягат на цимента, аз - на тревата. поглеждам нагоре и виждам малко небе и едно голямо дърво, което ме плаши. всичко щеше да е различно, ако се казвах ева.
изправям се и лекичко се поклащам. не разбирам как съумявам да не се разпилея. душата ми е мастика, сироп за кашлица, ракия и черно фрапе, умора и адреналин, студена бира и болно гърло, кръв по плочките и синини навсякъде, мирис на какао, късен душ, утайка от кафе, аларма на телефон, случайни мисли, думи, коричка от хляб, листче, картон, угарка. и ми се струва толкова износена.
разпъвам се между всички писъци, които някога са излизали от мен, и всички спрели дни, в които нищо не си е струвало.
не си намирам място, опитвам се да не мисля и едновременно да разбирам.
сещам се за буковски, ако беше жив, щях да му помогна да надхитри смъртта, "put your hands on me, jack", иска ми се нищо да нямаше значение.
те палят, аз се усмихвам. още един шанс за блаженство, спирам времето, но за толкова малко. делим си цигара, която никога не свършва. тези неща са интимни - пушенето, пиенето дори. не успявам да събера мислите си. като проказа започва да ме разяжда цялата тази инертност. окапват ноктите ми, твърди и бели, свлича се кожата ми, по-гола от всякога, не искам никой да ме пипа, нещо прогаря клепачите ми и се топя, топя, топя.
по пътя за вкъщи дори не знам какво искам, а около мен е пълно с предразсъдъци. галя котката, влизам тихо вътре, мия лицето си, трия с памуче очите си, ровя в шкафа за нещо, с което да спя. изгасям лампата, покривам се с чаршаф, правя си аларма, поглеждам часовника - 3 без 15. събуждам се в 5 и нещо, невярваща, че още е нощ и че мога да спя повече.
сънувам димитър воев под най-тежките клепачи на света.
губя еуфорията си съвсем бавно.
понякога трябва да пуснеш дори желанието си за живот.
и да го оставиш само да се върне.
защото две мастики не стигат. дори да ги пиеш със сламка.
всичко е мираж
а аз ще бъда ли халюцинация?
притварям очи, аквариуми, пълни с кръв, суха пръст под гърба ми, изсъхнали клечки, трева и толкова малко небе.
делим си цигара, която никога не свършва, представям си се отвътре и се виждам частично отвън.
кашлям, кашлям, кашлям, горя гърлото си, държа и пак кашлям. иска ми се нищо да нямаше значение.
но има нощ, която е ужасно кратка. сънища, които ме тормозят. погледи, които укоряват. нов ден, през който се нося не така, както бих искала. има толкова много течения. а аз останах с толкова малко съпротивление.
притварям очи, аквариуми, пълни с кръв. момчешкият смях е страшно заразителен, в някаква безтегловност всички лягат на цимента, аз - на тревата. поглеждам нагоре и виждам малко небе и едно голямо дърво, което ме плаши. всичко щеше да е различно, ако се казвах ева.
изправям се и лекичко се поклащам. не разбирам как съумявам да не се разпилея. душата ми е мастика, сироп за кашлица, ракия и черно фрапе, умора и адреналин, студена бира и болно гърло, кръв по плочките и синини навсякъде, мирис на какао, късен душ, утайка от кафе, аларма на телефон, случайни мисли, думи, коричка от хляб, листче, картон, угарка. и ми се струва толкова износена.
разпъвам се между всички писъци, които някога са излизали от мен, и всички спрели дни, в които нищо не си е струвало.
не си намирам място, опитвам се да не мисля и едновременно да разбирам.
сещам се за буковски, ако беше жив, щях да му помогна да надхитри смъртта, "put your hands on me, jack", иска ми се нищо да нямаше значение.
те палят, аз се усмихвам. още един шанс за блаженство, спирам времето, но за толкова малко. делим си цигара, която никога не свършва. тези неща са интимни - пушенето, пиенето дори. не успявам да събера мислите си. като проказа започва да ме разяжда цялата тази инертност. окапват ноктите ми, твърди и бели, свлича се кожата ми, по-гола от всякога, не искам никой да ме пипа, нещо прогаря клепачите ми и се топя, топя, топя.
по пътя за вкъщи дори не знам какво искам, а около мен е пълно с предразсъдъци. галя котката, влизам тихо вътре, мия лицето си, трия с памуче очите си, ровя в шкафа за нещо, с което да спя. изгасям лампата, покривам се с чаршаф, правя си аларма, поглеждам часовника - 3 без 15. събуждам се в 5 и нещо, невярваща, че още е нощ и че мога да спя повече.
сънувам димитър воев под най-тежките клепачи на света.
губя еуфорията си съвсем бавно.
понякога трябва да пуснеш дори желанието си за живот.
и да го оставиш само да се върне.
защото две мастики не стигат. дори да ги пиеш със сламка.
всичко е мираж
а аз ще бъда ли халюцинация?
1/10/2012
12/04/2011
Научих се да не пиша, вместо да пиша. Да пия кола понякога. Да не си купувам списания в 2 през нощта. Това не ми харесва.
Колата е нещо мимолетно, почти сигурна съм. И това с излизането през нощта.
За писането не съм съвсем сигурна. Знам само, че когато цяла нощ сънувам сънища, в които съм зла към хората или се страхувам от тях, денят ми търси изкупление. В момента почти всичко земно ме дразни. Всяко оригиналничене, всеки ентусиазъм, всяка надежда, всичко.
В такива моменти си пускам онази сцена от "Closer" (качена малко по-надолу), в която Джулия Робъртс крещи на Клайв Оуен "It tastes like you but sweeter!"
Ето това е:
Anna: We do everything that people who have sex do!
Larry: Do you enjoy sucking him off?
Anna: Yes!
Larry: You like his cock?
Anna: I love it!
Larry: You like him coming in your face?
Anna: Yes!
Larry: What does it taste like?
Anna: It tastes like you but sweeter!
Larry: That's the spirit. Thank you. Thank you for your honesty. Now fuck off and die, you fucked up slag.
Наистина ме изпълва. После идват отегчителните телефонни разговори с хора, с които не ми се говори, после ми се мълчи, за да не кажа нещо лошо, после съм учтива, за да не кажа нещо лошо, после ми е забавно, за да не спадне нивото на общото настроение, после съм кълбовидна мълния в буркан.
Малко след като се изкъпя и малко преди да съм заспала очаквам всичко това да отмине и да съм се пречистила.
За голямата част от изброеното освен себе си обвинявам и сутрешните аларми.
Само мисълта за дантела ме спасява. I'm a cave-girl.
Колата е нещо мимолетно, почти сигурна съм. И това с излизането през нощта.
За писането не съм съвсем сигурна. Знам само, че когато цяла нощ сънувам сънища, в които съм зла към хората или се страхувам от тях, денят ми търси изкупление. В момента почти всичко земно ме дразни. Всяко оригиналничене, всеки ентусиазъм, всяка надежда, всичко.
В такива моменти си пускам онази сцена от "Closer" (качена малко по-надолу), в която Джулия Робъртс крещи на Клайв Оуен "It tastes like you but sweeter!"
Ето това е:
Anna: We do everything that people who have sex do!
Larry: Do you enjoy sucking him off?
Anna: Yes!
Larry: You like his cock?
Anna: I love it!
Larry: You like him coming in your face?
Anna: Yes!
Larry: What does it taste like?
Anna: It tastes like you but sweeter!
Larry: That's the spirit. Thank you. Thank you for your honesty. Now fuck off and die, you fucked up slag.
Наистина ме изпълва. После идват отегчителните телефонни разговори с хора, с които не ми се говори, после ми се мълчи, за да не кажа нещо лошо, после съм учтива, за да не кажа нещо лошо, после ми е забавно, за да не спадне нивото на общото настроение, после съм кълбовидна мълния в буркан.
Малко след като се изкъпя и малко преди да съм заспала очаквам всичко това да отмине и да съм се пречистила.
За голямата част от изброеното освен себе си обвинявам и сутрешните аларми.
Само мисълта за дантела ме спасява. I'm a cave-girl.
12/02/2011
Миллион алых роз
Слушам Алла Пугачова в 6 без 20 сутринта. Чета разкази, пия вода. Малко по-рано, когато още беше нощ, даже не нощ - вечер, тогава пих уиски. Много гадно, евтино и голямо. След това нещо се случи, а аз треперех от щастие. Нещо, което може би е много мъничко.
Знам ли, май съм щастлива. Искам да кажа, че...
дишам
Знам ли, май съм щастлива. Искам да кажа, че...
дишам
12/01/2011
нищо
Седнах да напиша нещо или да изпуша последна цигара, преди да отида да мия чинии, да пера и да се къпя. Не знам.
Направих си омлет с три яйца - не обичам нито омлет, нито да слагам повече от две яйца, но бях страшно гладна. Сега ми се яде нещо сладко, за предпочитане френски кроасан с много шоколад на някое задимено място. И като казах задимено, откривам, че запалката ми не работи. Вероятно защото много яростно я хвърлих и тя се удари в бюрото.
Снощи (или по-скоро вчера) както никога си легнах в 8 без нещо. Осем. Наистина. Легнах с дрехите, завих се с одеяло и се зачетох в "Любовта на 35-годишната жена". Бях си запалила свещи, бях оставила завесите дръпнати, за да влиза светлина отвън. бях оставила и лампата в коридора, за да влиза светлина от правоъгълния прозорец на вратата. Изключих и звука на телефона, защото не ми беше до никого освен Калин Терзийски.
Събудих се по едно време, направих си супа Маги, изпих я за една минута и пак заспах. До сутринта.
С радост (и малко съжаление) открих, че К.Т. има профил във фейсбук и мога да го добавя. Колко е скучно, когато всичко е така достъпно. Преди секунда станахме приятели и видях, че харесва Нова Генерация.
Усещам как скоро ще правя планове от какво да се лиша, за да си купя и другите му книги.
п.с. мамка му, слуша и доорс. това е прекалено за мен.
Направих си омлет с три яйца - не обичам нито омлет, нито да слагам повече от две яйца, но бях страшно гладна. Сега ми се яде нещо сладко, за предпочитане френски кроасан с много шоколад на някое задимено място. И като казах задимено, откривам, че запалката ми не работи. Вероятно защото много яростно я хвърлих и тя се удари в бюрото.
Снощи (или по-скоро вчера) както никога си легнах в 8 без нещо. Осем. Наистина. Легнах с дрехите, завих се с одеяло и се зачетох в "Любовта на 35-годишната жена". Бях си запалила свещи, бях оставила завесите дръпнати, за да влиза светлина отвън. бях оставила и лампата в коридора, за да влиза светлина от правоъгълния прозорец на вратата. Изключих и звука на телефона, защото не ми беше до никого освен Калин Терзийски.
Събудих се по едно време, направих си супа Маги, изпих я за една минута и пак заспах. До сутринта.
С радост (и малко съжаление) открих, че К.Т. има профил във фейсбук и мога да го добавя. Колко е скучно, когато всичко е така достъпно. Преди секунда станахме приятели и видях, че харесва Нова Генерация.
Усещам как скоро ще правя планове от какво да се лиша, за да си купя и другите му книги.
п.с. мамка му, слуша и доорс. това е прекалено за мен.
11/17/2011
от шума на много хора
Миналата година, когато се учех да карам из София с тати, всяка сутрин слушахме БГ радио. Беше пълен ужас. Октомври, ситен дъждец, нон-стоп чистачки, задръствания в осем сутринта, викове, мигачи, парно, изпотени стъкла, студ. И радио. Това ме успокояваше. Още в началото, когато шофирах с него в родния ми град, бях благодарна, че има радиа, които да ме разсейват от виковете му. Тогава разбрах, че музиката страшно ме отклонява от пътя и не трябва да си пускам нищо, докато все още съм начинаеща.
Сега шофирам и паркирам със страшно удоволствие и понякога свалени стъкла, а хората покрай мен гледат ококорено и слушат музиката от колата ми. Колата ми е малка и може би смешна, но аз толкова я обикнах, че няма накъде.
Всеки ден по пътя към СУ или някъде другаде си пускам БГ радио по навик, слушам много готини и напълно жалки нови песни, слушам "Никой" на Графа, която ми се струва като всички останали негови парчета, слушам я особено, когато слизам по Яворов и чакам на левия светофар на Семинарията, за да тръгна по Симеоновско. Тогава си пея "Ааааз без теб не мога, аз без теб съм никой"! Поради всичко това напоследък слушам повече българска музика. Сигурно затова не се възпротивих и отидох с тати на концерта на Михаил Белчев и вместо да умра от скука, заобиколена от хора 40-и набор, аз останах с по-скоро добро впечатление и спомени. И сериозно - Веселин Маринов беше първият, който разцепи публиката.
Но не искам да говоря специално за българската музика, а за миналото. Гледам стари клипове, мисля си за България и ми става мъчно, тананикам си "Любовта, без която не можем" на Тангра, давам линк към нея на една приятелка. Разхождаме се из Гео Милев (между другото много харесвам Гео Милев и някога, ако замина, а след това се върна в България, с удоволствие бих живяла в Гео Милев), аз виждам сива сграда с графити и аптека до нея. Като снимка от 80-те, само че без да е черно-бяла. Но достатъчно сива и тъжна. 80-те.
Винаги съм искала да се върна назад във времето, затова толкова исках да познавам съвременници на Воев, исках да ми разказват за Дружба някога, за София някога, за Графа, Попа, Орлов мост някога, за гарите някога, за поетите и поетесите някога, за Бургас, морето, Дубарова и Фотев някога.
Онази сутрин чух по БГ радио "Река си ти" на Клас и ме обля същата вълна необяснима тъга.
В такива моменти се сещам за миналия октомври, в който с тати се прибирахме към Кнежа, той ми обясняваше тънкостите на магистралата, аз не го слушах, защото ми беше писнало да карам и исках да се отдам на удоволствието да бъдеш возен. Той говореше, аз слушах същото радио, а в песента се пееше "да, така е в малкия град, този град, старомоден и скучен, в който друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи. в който друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи". На мен сигурно ми се е искало да заплача или се е случило, но съм погледнала настрани, за да се скрия - не помня. Но помня, че бях напълно съгласна с лириките.
И покрай цялата тази българска музика и копнеж за болното и мрачно черно-бяло българско минало, което ми се струва като първа дръпка от хашиш, първи път за 16-17-годишни в стара стая с тапети, касетофон и прясно поникнали Бийтълс в крехките възприятия - покрай всичко това се замислих за мъжете над трийсет.
Мъжете над трийсет, които не слушат инди, които не са арт, които не са мутри, които са ужасно жалки, но не те наричат "мила", които пият вино самотни пред лаптопите си и пишат на кирилица, но откриват само тъпи путки, които те поглеждат продължително, докато чакате да стане зелено. Мъжете, които преживяват някаква криза или отчаяно търсят, но все още не са апатични, особено към жените. И разбрах, че освен опита им, освен внимателния им подход към нежността и невинността има още нещо, което ми харесва у тях. И това е цялата им тежест, целият им багаж от миналото. У тях го има това черно-бяло минало, което аз съм усетила за секунда като светкавица на фотоапарат. Те имат 80-те и началото на 90-те във вените си, някои може би излъчват зловещите щастие и болка на това, което ми се струва странно и недостижимо, гротескно и красиво като дагеротип.
Хубавото е, че все пак те не са отломки, не са си отишли, не са спрели в някое "някога". Не те искат, за да те държат нескопосано и да те счупят. Искат те за малко - красива, интелигентна, провокативна, смееща се, плаха, нежна и играеща си с душите им. Искат те като глътка чист въздух в задимена стая. Малко от тях се осмеляват да те искат, камо ли да те имат за повече. Искат да изпиеш отровата на отчаянието от раните им, поне за малко, искат да им дадеш от смеха и желанието си, от ентусиазма си, от цвета на младостта си. Искат да ти дадат мъничко от себе си, дори да е по най-първичния начин.
И после да се сбогувате.
Мъжете над трийсет.
Сега шофирам и паркирам със страшно удоволствие и понякога свалени стъкла, а хората покрай мен гледат ококорено и слушат музиката от колата ми. Колата ми е малка и може би смешна, но аз толкова я обикнах, че няма накъде.
Всеки ден по пътя към СУ или някъде другаде си пускам БГ радио по навик, слушам много готини и напълно жалки нови песни, слушам "Никой" на Графа, която ми се струва като всички останали негови парчета, слушам я особено, когато слизам по Яворов и чакам на левия светофар на Семинарията, за да тръгна по Симеоновско. Тогава си пея "Ааааз без теб не мога, аз без теб съм никой"! Поради всичко това напоследък слушам повече българска музика. Сигурно затова не се възпротивих и отидох с тати на концерта на Михаил Белчев и вместо да умра от скука, заобиколена от хора 40-и набор, аз останах с по-скоро добро впечатление и спомени. И сериозно - Веселин Маринов беше първият, който разцепи публиката.
Но не искам да говоря специално за българската музика, а за миналото. Гледам стари клипове, мисля си за България и ми става мъчно, тананикам си "Любовта, без която не можем" на Тангра, давам линк към нея на една приятелка. Разхождаме се из Гео Милев (между другото много харесвам Гео Милев и някога, ако замина, а след това се върна в България, с удоволствие бих живяла в Гео Милев), аз виждам сива сграда с графити и аптека до нея. Като снимка от 80-те, само че без да е черно-бяла. Но достатъчно сива и тъжна. 80-те.
Винаги съм искала да се върна назад във времето, затова толкова исках да познавам съвременници на Воев, исках да ми разказват за Дружба някога, за София някога, за Графа, Попа, Орлов мост някога, за гарите някога, за поетите и поетесите някога, за Бургас, морето, Дубарова и Фотев някога.
Онази сутрин чух по БГ радио "Река си ти" на Клас и ме обля същата вълна необяснима тъга.
В такива моменти се сещам за миналия октомври, в който с тати се прибирахме към Кнежа, той ми обясняваше тънкостите на магистралата, аз не го слушах, защото ми беше писнало да карам и исках да се отдам на удоволствието да бъдеш возен. Той говореше, аз слушах същото радио, а в песента се пееше "да, така е в малкия град, този град, старомоден и скучен, в който друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи. в който друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи". На мен сигурно ми се е искало да заплача или се е случило, но съм погледнала настрани, за да се скрия - не помня. Но помня, че бях напълно съгласна с лириките.
И покрай цялата тази българска музика и копнеж за болното и мрачно черно-бяло българско минало, което ми се струва като първа дръпка от хашиш, първи път за 16-17-годишни в стара стая с тапети, касетофон и прясно поникнали Бийтълс в крехките възприятия - покрай всичко това се замислих за мъжете над трийсет.
Мъжете над трийсет, които не слушат инди, които не са арт, които не са мутри, които са ужасно жалки, но не те наричат "мила", които пият вино самотни пред лаптопите си и пишат на кирилица, но откриват само тъпи путки, които те поглеждат продължително, докато чакате да стане зелено. Мъжете, които преживяват някаква криза или отчаяно търсят, но все още не са апатични, особено към жените. И разбрах, че освен опита им, освен внимателния им подход към нежността и невинността има още нещо, което ми харесва у тях. И това е цялата им тежест, целият им багаж от миналото. У тях го има това черно-бяло минало, което аз съм усетила за секунда като светкавица на фотоапарат. Те имат 80-те и началото на 90-те във вените си, някои може би излъчват зловещите щастие и болка на това, което ми се струва странно и недостижимо, гротескно и красиво като дагеротип.
Хубавото е, че все пак те не са отломки, не са си отишли, не са спрели в някое "някога". Не те искат, за да те държат нескопосано и да те счупят. Искат те за малко - красива, интелигентна, провокативна, смееща се, плаха, нежна и играеща си с душите им. Искат те като глътка чист въздух в задимена стая. Малко от тях се осмеляват да те искат, камо ли да те имат за повече. Искат да изпиеш отровата на отчаянието от раните им, поне за малко, искат да им дадеш от смеха и желанието си, от ентусиазма си, от цвета на младостта си. Искат да ти дадат мъничко от себе си, дори да е по най-първичния начин.
И после да се сбогувате.
Мъжете над трийсет.
11/16/2011
11/13/2011
Ще те обичам само ако
си войник
ако имаш войнишки дух
ако си мъж със стиснати юмруци и белези
ако не говориш много
ако дърпаш силно
ако пронизваш с поглед
ако не си правиш кола маска
ако знаеш, че няма да ме изпуснеш
ако не се страхувам дори когато караш като луд
ако няма нужда да се лепиш на жените и да им правиш тъпи намеци, за да ги имаш
ако имаш силни ръце
и белези
ще те обичам само ако си момче и мъж едновременно
ще те обичам само ако ме караш да потръпвам, когато ме докосваш
ще те обичам само когато гласът ти е снишен
само ако идваш винаги, без значение кога ми трябваш
само ако си труден
с изпити черти
и момчешки скули
рядка и крива усмивка
ако не си лигав и претенциозен
без значение дали си чел стотици книги, или не
привидно непоклатим, но достатъчно бушуващ и неспокоен
със стиснати юмруци, белези, рядка усмивка и препускащо сърце,
понякога лекомислен и безстрашен, силен и ненатрапчиво, но наистина мъжествен
непредпазлив и влюбен,
със специално отношение към момичетата и жените, с най-специално отношение към мен
ще те обичам само ако си войник
и ако си, може би и аз ще бъда полуголата снимка, която си носиш в казармата
и която те спасява от мисълта за самоубийство
само ако си войник
а тази песен я слушам толкова нощи през какви ли не замайвания и през какви ли не хора. чак сега се сетих да я чуя във вечерната неделна тишина, която ме побърква. два дни бягах от хората и вече ми иде да се гръмна. я солдат.
ако имаш войнишки дух
ако си мъж със стиснати юмруци и белези
ако не говориш много
ако дърпаш силно
ако пронизваш с поглед
ако не си правиш кола маска
ако знаеш, че няма да ме изпуснеш
ако не се страхувам дори когато караш като луд
ако няма нужда да се лепиш на жените и да им правиш тъпи намеци, за да ги имаш
ако имаш силни ръце
и белези
ще те обичам само ако си момче и мъж едновременно
ще те обичам само ако ме караш да потръпвам, когато ме докосваш
ще те обичам само когато гласът ти е снишен
само ако идваш винаги, без значение кога ми трябваш
само ако си труден
с изпити черти
и момчешки скули
рядка и крива усмивка
ако не си лигав и претенциозен
без значение дали си чел стотици книги, или не
привидно непоклатим, но достатъчно бушуващ и неспокоен
със стиснати юмруци, белези, рядка усмивка и препускащо сърце,
понякога лекомислен и безстрашен, силен и ненатрапчиво, но наистина мъжествен
непредпазлив и влюбен,
със специално отношение към момичетата и жените, с най-специално отношение към мен
ще те обичам само ако си войник
и ако си, може би и аз ще бъда полуголата снимка, която си носиш в казармата
и която те спасява от мисълта за самоубийство
само ако си войник
а тази песен я слушам толкова нощи през какви ли не замайвания и през какви ли не хора. чак сега се сетих да я чуя във вечерната неделна тишина, която ме побърква. два дни бягах от хората и вече ми иде да се гръмна. я солдат.
Subscribe to:
Posts (Atom)