най-якото

и тази вечер в съня си
и този ден оставям зад гърба си
уош и стик инсект

уош не ми писа, явно щото аз съм Уоша и не съм заслужила.
лоша, лоша многоооооооооооооооооооо лоша.
трябва ли да бъдем престорени на невидими, неми, болни ?
и тази вечер преди да заспим на Бога се молим за повече дни.
наай-яката песен
и утре очаквам да напиша най-якото есе. трябва.




ппппппф
точка, точка, точка.

Едно, две, три. Едно, две, три. Виктория бързаш!
-Опитвам се..
-Не, не се опитваш. И се отказвам да ти обяснявам отново. Явно не ти пука.
- Казах,ч е се опитвам. Толкова ли е трудно за вярване ?
- Всичко, казано от теб е такова. Не разбра ли, че вече ти нямам никакво доверие. Никога не си оправдавала очакванията ми..
-.... това иска да чуе човек, предполагам знаете..
-Знам,ч е не искаш да го чуваш, знам колко е ужасно да знаеш, че си разочаровала някого, но точно сега единственото, което трябва да направиш е да се фокусираш върху стъпките си.
- Да се фокусирам ? Знаеш ли, наистина, янма нужда. Фокусирах се твърде много време върху своите, чуждите, кои ли не стъпки. Вече не искам.
Затръшна вратата, Вдигна се прах от стария килим. Котката стана мързеливо, протегна се и легна пак.
- Понякога хората не знаят какво правят и какво търсят. Аз си говоря сама.

Виктория вървеше и чакаше да започне да вали. След половин час чакане на една самотна пейка започна да вали и тя се скри в едно прашно кафене, което някак напомняше на Франция. Не че познаваше френски кафенета, но имаше някаква представа от това, което беше гледала. Поръча си виенско кафе с много сметана и отиде в тоалетната. Извади някакво пликче с прах и.. всички знаем, че извали хероин. Раздели го с една пластинка на мивката и започна да смърка. Започна да се отпуска. Падна. ЧУваше гласове. "Може да летиш, може да бъдеш свободна, може да си винаги с мен, откъсната от грозния свят".
Събуди се в светла стая, която миришеше на лекрства. Май беше болница. Все още ожеше да мисли.
-Госпожице, от колко време употребявате наркотици ?
Не си анправи труда да отговори и заспа. Сънуваше бял прах във въздуха, бавна потискаща музика и много хора, свити по изоставени ъгълчета. това беше нейния свят. И остана там завинаги.

и един бърз пост за грешките

..които се уморих да правя. ако някой /никой/ се чуди кои грешки - машиналните. явно така ми е писано и не мога да не напиша нещо без глупава грешка, а страшното е, че сега го разбирам - сигурно ги правя навсякъде с всеки.. чудесно, ето от какво се нуждая, все едно не го знаех и преди..

'go change urself'

и ако не е поза ще е проза..

понякога хората ме вдъхновяват и пиша нещо. понякога хората не ме вдъхновяват и пак пища нещо. май най-съществени са моментите, когато не пиша нищо, когато не се изтъквам, когато не се опитвам да си създам нов свят от музика, кино, цветове и думи ?

човек търси своя стил и не е лошо да се придържа към него колкото и велики да изглеждат останалите. единственото, което трябва да направиш е да напишеш няколко "твърди" изречения, които да не завършват с въпросителен и да бъдеш готов да да си готов. и ако винаги сравняваме, и ако винаги се страхуваме, и ако винаги се подценяваме, ще стигнем ли донякъде ? не, това не е въпрос, защото всеки знае отговора. някои неща винаги се знаят и имам чувствто, че полагам усилия напразно.
"Туп-туп" - сърцето й биеше като на всички останали, мислите препускаха и се въртяха и блъскаха в главата й като ан всички останали. Беше толкова убедена, че не е като тях, а светът й се смееше - беше поредната.

"хип хопа е за кеф, аз не работя"

сиви и еднакви - всеки ден ги подминавам
сиви и еднакви - вечер с тях се разминавам и
не виждат ли смисълът в лъчите на слънцето,
в морските вълни
защо всичко трябва да е лошо
и да се върти около клюки и сплетни
разни други биха казали,
че нищо вече не си струва,
но на кого му пука - курс продава, курс купува
аз си казвах, че съм различна,
но се оказа ситуация типична
поредната 16-годишна повярвала, че каквото иска може,
а оказала се във небрано лозе
поредната с мечти големи, а накрая кво стана ?
цикля на едни и същи теми
и пак повтарям си,
че ако вярваш някога ще стане
и ако вярваш си някой идеята ти ще прихване
радост щастие и хепи енд за всички, но какво
текстовете се редят в дълги редички
малки колони, шарени бонбони, едни са богати,
други четат фрази крилати,
а най-богата пак съм аз,
защото мисля рими в този час.
а който мисли рими неусетно ги предава,
никога не го разбира,
но
някой вместо него осъзнава.
и всички се въртим в пералнята на обществото
и всеки мрънка и реве,
че живеем в свят ужасен
а ти всички крият се от него,
всеки ми е ясен..

Sweeney Todd: The Demon Barber of Fleet Street (2007)

or another Tim Burton's fairy-tail moviе


вдъхновена не съм, но определено имаше нещо, което ме кара да мисля, че филмът не е чак толкова зле. е, все пак беше прекалено, наистина прехвален, но от новите филми малко не са, а и Хелена Бонъм Картър беше жестокан или поне аз я харесах много /не само заради очите/.
А и никой не отказва да гледа мюзикъли или май пак съм само аз..
Приказки + музика + мистерия + яки актьори и филмова предразположеност. Кой гледа филмите за да му харесат в днешни дни ? Всички имат толкова достъп до информация и всякакво кино /нищо, че на компютър е тооолкова по-различно/, че всеки би могъл да се изяви поне малко като критик, а ако поглъщаш малко повече от обичайното количество кино можеш да се наречеш разбиращ и да пишеш средностатичстически тинейджърско-компетентни постове като мен.
Но аз не искам да звуча така, защото аз наистина обичам киното и дори филмът д ане е прекрасен фактът, че поглъщам малко повече филми, ме прави способна да отквирам във всеки нещо лошо, но и нещо хубаво. И фактът, че избрах киното или то мен, или се предава генетично, или е поредната манипулация, WHATEVER.. Фактът,ч е съм обвързана донякъде с него /забравих си предишния край/ ме прави щастлива. И може би малко наивна и наистина неразбираща.

k then. what do u want ?

8-ми март

:) честит

И "БУМ". Падна и започна да се търкаля надолу по стъпалата, а в апартамента всичко гореше. Появиха се 2 жени и започнаха да пищят, никой не смееш да помогне, някои дори не смееха да погледнат.. Но това беше странно. Тълпата винаги беше готова да гледа, а сега не успяваше. Защо ли ? Може би заради разбитото й лице в оставените рамки за рпозорци до стената ? Или заради кръвта по пода. какво странно имаше в това още един човек да изчезне, още един живот да отлети. Не се ли случваше всичко, което може да се случи постоянно, не живеехме ли в страшно объркан и разнообразен свят, в който всичко се очакваше ? Не умираха ли хора постоянно. Такива ? Не.
Преди 3 седмици тя беше много щастлива. Гледаше през прозореца и искаше да излезне навън и да усети пролетния въздух, но знаеше, че не може повече да отлага и трябва да учи. Учеше по цели нощи от седмици и някак енергията я беше връхлетяла толкова силно, че не искаше да изпусне момента. След още час и половина четене за разни разкопки, ери и какви ли не неща, в които понякога дълбоко се съмняваше, тя излезна и звидя, че вече се здрачава, хората се готвеха да се приберат, за да "изживеят" поредната делнична вечер. Замисли се за делничните вечери. Бяха толкова обикновени, понякога тоолкова обикновени, наистина толкова, сякаш не съществуваха. Не оставяха следа или поне не видима на пръв поглед. Трупаха се една след друга и не продължаваха да не носят нищо съществено. И не бяха само вечери. Понякога и през деня имаше толкова много такива моменти, накрая се оказваше целия ден. Когато се съберат делничните денонощия те образуват нещо много страшно, което остава дълбоко скрито дълго време, през което се заблуждаваме по какви ли не креативни начини, но накрая се събуждаме и разбираме. Времето е минало, нищо не е станало, животът е сив и ужасен, ние не струваме и сме нещастни. Май не трябваше да излиза навън и да се замисля за сивотата. Все пак беше пролет или поне изглеждаше така. Сега усещаше как ще се замисли за нещата и дали изглеждат каквито са ? Трябваше ли да се замисли или просто да изчака мисълта да отлети бавно както беше правила с много други, които я потискаха. От години мислеше за какви ли не неща, а накрая се оказа, че и тя с еоказа като другите, а нещата, за които мислеше бяха като другите неща, за които мислят хората. Тогава реши, че не може да се надява само на това, а трябва да изпъкне и с друго. Но не успяваше и се блъскаше, блъскаше, блъскаше. Чудеше се дали просто не отклонява учтиво горчивата истина или пътят към успех е борбата. След това започна да се чуди кое наистина я прави щастлива.. И ето, че пак се беше замислила. проклето мислене. Никога не помагаше. С какво й беше помогнало ? С какво се очакваше да й помогне. Не, край, беше спряла. Защо започна пак. Май е порочен кръг. Но не. Не може да продължава така. "Ще избягам" беше това, което си каза наум и реши да счупи един делничен ден на парчета.
Линейката не идваше. Всички се опитваха да не гледат, но го бяха преодолели и сега пазеха само по-малките от ужасната картина. И времето минаваше толкова бавно, всяка капка кръв, която изтичаше изглеждаше като милиони мигове от живота, които си отиваха без никой да се опита да ги задържи..
Линейката май дойде. Не, беше голям бус и от него излезнаха мъже с очила, които носеха стока за товарене в отсрещния магазин. Погледнаха изненадано, решиха, че не ги засяга и не е ден, вкойто да се обременяват с чужди нещастия, и влезнаха в магазина. След около 7 секунди по-слабият мъж с очила излезна припряно, свали си очилата и погледна много по-учудено отколкото преди 7 секунди. Всъщност не беше точно мъж. Беше слабо младо момче, което явно беше намерило някаква ранота, с която да печели повече пари и да купува на приятелката си цветя. А очилата ? Слънцето днес беше неумолимо горещо.
Погледна пак, разтърка си очите и видя всичко. Кръвта, хората, чакането.. Започна да бяга натам и в главата му нямаше място за нищо друго освен страх, адски страх, мъчителен страх. Линейката дойде.

hole in the day, hole inside my head

четеш, пишеш, разказваш, разсъждаваш и проумяваш: няма смисъл. Хората бяха много и чакаха да влезнат, чакаха да им подадат сигнал, за да отидат и да опитат. Беше хубаво да знаеш, че може да си над някого с това, което си постигнал и можеш, но беше ли лесно ? Не знаеха. Чакаха и най-накрая излезна стар човек със строг вид, очила с дебели рамки, черен костюм и измачкана вратовръзка. С официално-дистанциран глас той каза на всички чкащи кандидат-студенти, че могат да влезнат, защото изпитът започна.
И започна. Минаха 2-3 минути, но бяха като 2-3 секунди. Трепетите и всичко замъглиха умовете им. изведнъж притеснението нбаддел;я и времето започна да тече. Едно момиче тракаше с химикалка, късаше опаковка от дъвка и не можеше да застане мирно. Вече беше решила да не губи време за глупости, всеки път, когато се опитваше да направи нещо специално без значение как имаше чувството, че никога не се получаваше, че объркваше всичко.
От тогава минаха 2 месеца и беше време за резултатите.