And so Sally can wait

Започнах да се чудя.. това, което пишем е това, което ни се иска да може да кажем или това, което всъщност казваме?
Пресичат ли се някъде или просто на мен ми се иска наистина да звуча така, ако реша да проговоря..?

Както и да е.
Казват, че животът бил гаден. Чувала съм го от много хора, които са или завършили, или почти завършили. Тогава ли започват да се случват по-сериозните неща, тогава ли ни сполетява нещо малко по-различно и тежко, или няма никакво значение на колко години си? Някакво общо схващане, поредната традиция в мненията?
Не обичам такива крайни изказвания - това е хубаво, това не е. Мислех, че почти всичко на този свят е относително. Но все пак някои неща са малко по-малко относителни от други.
Нямам идея защо пиша за това и защо започвам така. Истината е, че понякога е хубаво да имаш публика и да се опитваш да си експресивен пред нея. Но пък желанието за наличие на публика не говори за вътрешна хармония. Сега не знам накъде да гледам - фокусирана и концентрирана върху днес, към близкото бъдеще, или към големите хоризонти на сериозното бъдеще. Днес би трябвало да е най-важната спирка, но ако искам утре и другите евентуални месеци или години /наистина не знам/ да са хубави, ще се наложи да посветя около 60% от днес на тях. А какво оства за другите 40%? Умора. Или нещо глупаво, което да разсее студа навън и скуката вътре. Наистина не знам. Все по-често и по-често ми се случва да се спирам след дълги изречения, след като съм опитвала да опиша толкова много и различни събития косвено, и да осъзная, че просто не знам. И съм уморена. Вярвам в доста техники, мотивации, оптимистични насърчавания. Вярвам, че колкото и уморен да си, ако си кажеш, че не си, ще спечелиш малко повече движение, малко повече време. Но не винаги става. И плановете не винаги вървят по вода. И не винаги избираме правилните планове. И не винаги това, което искаме, ни прави щастливи. И не винаги сме готови да понесем успеха без да го разрушим в следващата секунда.
И след това се оказва, че докато сме били заети с тези така висши и важни за един прекрасен живот цели, сме пропуснали други дребни. А и някои не чак толкова дребни точки от другия план, за който дори не подозираме. И се оказваме на друго място, с други въпроси, друг грешен план и много повече умора.
Исках да съм чист и бял лист хартия, И някой да нарисува всичко наново. Сега се страхувам толкова много, че няма как да изтрия и точица и че всяка нова мисъл е друга драскотина, за която едва ли ще разбера красива ли е, или не. От една страна много ми се иска да знам накъде насочвам мислите и действията си, къде се удрят, на кого предават енергия и какво задвижва тя. От друга страна ме е страх от статистики и резултати. От трета, най-много се страхувам от това, че ме е страх.

Явно не е бил Ноември, била съм аз.

Съжалявам

:>
кавички
under pressure :)
under pressure
pressure

...
:)

Дали по този, онзи
Или трети път
Тук движещата сила е гневът
Едно огромно разочарование
Поредното ужасно изпитание
Което повали те на земята
Отне ти гордостта и свободата
Отчаян търсиш някой, който да те разбере
С очите си да види, че си сам
И думи прости да произнесе
Дори лъжа да са
„Разбирам, знам..”
Но никога не идва точният човек
Щом искаш силно
В точния момент
Дали е изпитание и този прост закон
Или си негативен
Като електрон
Дали навсякъде закономерност
Обгръща ни и ни следи
Дали сме силни
За да заличим
Онези слабости и страховете,
Превръщащи ни в прах
Дали ще бъдем хора,
ако в живота няма страх
Дали аз губя времето отново
За да споделя
Че справедливост няма
Чрез поезия, лъжа
Но действието – то е всичко
Без него няма как да сътворя
Поредната дъга от думи,
Която да ви подаря.

Скреж

Hallo from the blue button, from my tired fingers, from my inspiration.

choose life. choose life. choose life.
don't stop.
жадувате ли живота, жадувате ли го с всяка нова сутрин и всяка дума, която изричате? Защото аз не. И въпреки всичко, което се случва на този измислен или съществуващ свят, аз нямам време да пилея минутите си в себе си, себе си и отново себе си. Аз имам време да ги пръскам от себе си и някъде да се събирам, но не и да затворя всички прозорци и врати, чакаща някой друг да дойде и да ме отключи. Ах, колко съжалявам, че винаги в странните моменти може да кажеш различни неща, да си пожелаеш нещо, да духнеш и да чакаш то да стане. Да излезнеш на балкона, когато е -2 градуса или да тръгнеш към далечния нон-стоп, защото искаш дъвки в 3 през нощта. Една малка Франция, една нарисувана Москва, един смразяващ студ и толкова, толкова мисли.

Понякога ми се иска просто да мога да отворя очи за неща, които са или никога не са били, но аз мога да видя. Да допускам всяка една възможност и да гледам движението през червено-бели и черно-бели точки.
А има толкова много - толкова красота и толкова жажда, толкова динамика и толкова английски акцент, толкова руски и толкова, толкова любов. Под цялата обвивка от шоколад, под всеки слой натрупани думи и вещи, под всеки кичур, под всеки затворен клепач..

6 минути

6 минути свобода
Свобода да мислиш, че светът се върти и да не се чувстваш като частичка, закрепена благодарение на гравитацията. Ах, каква чудесна сряда за моята мисъл - лети, хвърчи и, о не, пак се блъсна в онзи стълб.
Желая да посветя всички тези прости глупости на всички онези прости глупаци, които съм подценила, но съм се оказала неправа. Не, не съм права. И няма "може би".
Просто понякога малко сигурност не би навредила на никого.
Искам свободата. Свободата да искам. Свободата да искам да правя нещо. И да съм там, навън. При вятъра, при небето, при безкрайното, при тихите вопли, при бавногаснещите и дълбоко усещащите. Искам, така искам да се откъсна и да видя вътрешната си страна отстрани. Искам да се редактирам, задраскам и заместя с червена химикалка, а после просто да препиша поправеното Аз на чист, кариран лист. Да отброя 5 реда и да прегъна полето. Да го предам някъде .. и да получа 6. Това ли е всичко? Това е. Това ли е животът? Това ли е животът?
Не! Не искам да чувам ехото си. Та от него оглушавам. Та от него ослепявам. Искам малко истина да влезне и да освети стаята на моите амбиции - оковани, смели, жалки, остарели.

Изчезна тропотът на пръстите и новият измислен ритъм, звучащ просто така: 1-2,1-2,1-2, 1-2-3-4.
И отново.
Какво става, когато отделяме прекалено много време на изображението? Какво става, когато преливаме от себе си във всяка част от себе си? Не е ли себично?
Някои малки въпроси правят големи процепи. Всяко разчупване на мисълта, всеки процеп в нея е прогрес. И всяка загатната идея, дошла отнякъде неканена, но не и нежелана, може да изиграе голяма, голяма роля.
Ако свършат тефтерите, химикалите, графитите и всичкото мастило на света, къде отнасяме идеите? А можем ли да пишем с действия?

So I think I'll stay.

Би била прекрасна сцена от филм. Би било прекрасно озвучаване за сцена. Момичето със запушени уши и звукът, затаен отвъд притиснатите пръсти. Как искам да е тихо. Да чувам само трептенето на тъпанчето си. Трептенето от силния натиск. От силното желание да не съм тук. Да не чувам. И да не тръпна в очакване.
Толкова е сигурно в моята тишина, в моя вакуум. Целият свят спира да съществува, оставам само аз с моите усилия - болезнени, но ефективни.
Не мога да спра и да се оставя на естествената тишина. Тя е лъжовна. И всеки може да я разбие.
Противно на всеки друг път, днес си казах "За първи път виждам човек като себе си."
Ако се вгледам, ще осъзная, че не е така, но така внезапно и логично мисълта достигна повърхността и прескочи прага на подсъзнанието. Така, че почти й повярвах. Повярвайте ми и вие, това не е нещо хубаво.
Но защо ли очаквам хората да ми вярват? В опити да получа нещо, което мисля за добро, и да предпазя останалите, построих много видими и невидими крепости. Толкова високи, толкова далеч - почти нереално.
Нямам нужда да надникна над тях или да пусна някой слънчев, земен лъч да премине. Трябва да се съборят из основи, трябва да се изкоренят от мен.
Аз винаги продължавам. Колко хора се провалят от непрекъснатото изправяне и колко са способни да видят истината докато просто се събуждат?
Вече е тихо. Но скоро няма да бъде. Какво мога да направя аз дотогава? Отново да избягам по най-детския начин в собствено създадена тишина. Да се заключа, да вярвам или да мечтая?
Предпочитам тишината. Не защото вярвам в нея. Не ми е до вяра точно сега. Просто я предпочитам.
Все още ги чувам. Шумовете от всичко външно. Като врата, която знаеш, че ще се отвори и с нея ще влезне студ, задължения, отговорности и думи.
Не мога да се обърна назад, но и не мога да погледна нагоре.

А ако можех да видя Касиопея или останалите съзвездия без име и цел..
Ако можех, сама в тишината, щях да мълча.

Нечетните числа или смелостта да искаш?

"Back where I belong now
Was it just a dream?
Feelings unfold
They will never be sold
and the secret's safe with me"

В една песен се крие всичко, от което имаме нужда. В една песен се крие всичко. Но толкова малко хора го виждат. Или имат времето да открият една песен. Наистина да я открият. И да й позволят да ги завладее.
Илюзиите, изкуството, всички малки, сладки заблуди, облечени във формата на неоспорими знаци - всички те ни помагат.
А дали ни помагат?
Когато не мога да взема решение, гледам колко е часът. И ако минутите са нечетно число, правя това, което ми се иска да направя отвътре. Не някакви съдбоносни и адски важни решения, но все пак. Понякога може и да са. Когато се чудя, гледам колко е часът.
Толкова скрити ли останаха отговорите или просто сме твърде слаби, за да поемем отговорност, да направим това, което трябва, или да не правим нищо, когато се изисква?
Винаги знам какво трябва, но винаги и онова малко гласче ме подтиква да направя това, което искам.
Ако го послушам, страдам, разочаровам се от себе си, скъсвам се от критика. Случва се и да имам късмет и да не отнеса цялата постановка на "Как може да съм такава", но това става само ако гласчето е било право.
Колко често това, което ни се иска, е това, което трябва?
И има ли начин да си оправим настройките и да започнат да съвпадат малко по-често?
Може би от толкова опити да се вкараш в правия път, накрая взимаш правилните решения, не страдаш над глупави песни и пропилени часове, говориш по-бавно, знаеш кога да започнеш и кога да спреш да се смееш и така нататък, и т.н.
И какво, успяваш ли? Или се превръщаш в робот?

Песните всъщност са малка частица от мислите ни. И когато някой момент от песен съвпадне с нещо подобно от живота ни, сякаш сме видели чудо. Някакво привидение, което няма как да не е знак. Трябва да е знак и да притежава тайната мисия да ни насочи в правилната посока.
Ще ми се да вярвам.
Чакаш, вярваш, а после не знаеш какво да правиш с цялата утопия.