Би била прекрасна сцена от филм. Би било прекрасно озвучаване за сцена. Момичето със запушени уши и звукът, затаен отвъд притиснатите пръсти. Как искам да е тихо. Да чувам само трептенето на тъпанчето си. Трептенето от силния натиск. От силното желание да не съм тук. Да не чувам. И да не тръпна в очакване.
Толкова е сигурно в моята тишина, в моя вакуум. Целият свят спира да съществува, оставам само аз с моите усилия - болезнени, но ефективни.
Не мога да спра и да се оставя на естествената тишина. Тя е лъжовна. И всеки може да я разбие.
Противно на всеки друг път, днес си казах "За първи път виждам човек като себе си."
Ако се вгледам, ще осъзная, че не е така, но така внезапно и логично мисълта достигна повърхността и прескочи прага на подсъзнанието. Така, че почти й повярвах. Повярвайте ми и вие, това не е нещо хубаво.
Но защо ли очаквам хората да ми вярват? В опити да получа нещо, което мисля за добро, и да предпазя останалите, построих много видими и невидими крепости. Толкова високи, толкова далеч - почти нереално.
Нямам нужда да надникна над тях или да пусна някой слънчев, земен лъч да премине. Трябва да се съборят из основи, трябва да се изкоренят от мен.
Аз винаги продължавам. Колко хора се провалят от непрекъснатото изправяне и колко са способни да видят истината докато просто се събуждат?
Вече е тихо. Но скоро няма да бъде. Какво мога да направя аз дотогава? Отново да избягам по най-детския начин в собствено създадена тишина. Да се заключа, да вярвам или да мечтая?
Предпочитам тишината. Не защото вярвам в нея. Не ми е до вяра точно сега. Просто я предпочитам.
Все още ги чувам. Шумовете от всичко външно. Като врата, която знаеш, че ще се отвори и с нея ще влезне студ, задължения, отговорности и думи.
Не мога да се обърна назад, но и не мога да погледна нагоре.
А ако можех да видя Касиопея или останалите съзвездия без име и цел..
Ако можех, сама в тишината, щях да мълча.
No comments:
Post a Comment