по дяволите. има моменти, в които нищо не ми изглежда възможно. моменти, в които съм се събрала със сетни сили, в които по някакъв начин опитвам да извадя тапата и мръсната пяна да изтече през сифона..
има моменти, в които нищо не ми изглежда възможно, защото се чувствам смазана. в добрия смисъл.
може би бавният ритъм, може би откриването на тишината отвъд тишината, може би времето, може би някой ще ми помогне да преглътна, да спра да обръщам внимание на тази буца трептящи нерви в гърлото и най-накрая ще успея да надвия всички многоточия, лутащи се и виреещи из кухината на емоциите ми.
така трудно е, повярвайте ми, така трудно е.
напоследък търся ред повече от всичко. ред в действията. и утре ще подредя. ще подредя чекмеджетата, ще изчистя, ще помогна на мама, ще чета, ще слушам музика, няма да се спра. ако имам тази възможност за утре, ако има утре, да, искам да направя това. а ако животът ми предложи нещо по-хубаво по-късно, тихо ще очаквам.
преди двадесет и четири часа в главата ми се въртяха думите "Искам да умра в китари".
(искам да умра в китари, хайде да умрем в китари, нека се стопим в акорди, моля ви, моля ви, моля ви)
Днес е друго. Ту главни, ту малки букви. По-хаотична съм от всеки друг път и по-добре ми се струва, че усещам (усещам, не разбирам) израза за владеенето на хаоса.
упоена съм, очите ми са широко отворени. нямам нужда от епитети и наноси от думи. просто не откривам каквото и да било и се чудя какво да правя тази вечер.
сега отново подреждам и-нет местата, които посещавам, и линкът за блогър е прекръстен на "Write".
Пиши, пиши, пиши, по дяволите. Твоят отдушник. Зарови болката и щастието, перфорирай всичко, прибери го в папка, не го оставяй да загние с ежедневието, не го оставяй да попие в забрава, не му позволявай да си тръгне.
Пиши, за да не загубиш усещането си за цялост. Пиши, за да има къде да се подпреш, когато навсякъде е пусто, а светът се върти над и под теб. Пиши, за да не рухнеш от незнайно как пролял се плач; пиши, за да оставиш нещо. Пиши, за да си мислиш, че създаваш, пиши, за да се почувстваш по-добре. За да си легнеш с чиста съвсет, по-лек и по-готов. За да прочетеш и препрочетеш собствените си думи. Пиши, за да ексфолираш душата си с фините частици на мръсната си суета.
не казваш и дума за това, което се страхуваш, че няма да стане. разбирам те.
тук при мен, някъде наблизо, нещо се счупи. сърце? не, твърде тривиално ( и все пак фатално?). счупи се нещо, за което няма да говоря, а просто ще продължавам учудено да вдишвам аромата на тютюн от пръстите си.
плачеш ли, когато слушаш алис ин чейнс и знаеш ли защо е окована въобще? плаче ли ти се, когато видиш, че часът е 5 и сутринта наближава? как ще ставаш в седем без двайсет след по-малко от месец, как ще забравиш тишината и сивотата на най-тъжното и все пак любимо място?
колко дни се опитвам да прибера разхвърляни страхове и колко безсрамно безстрашна ставам в някои моменти
боже, помогни ми да успея да... и ето, тук идва празното място, защото все още не съм сигурна какво искам
но пък се чувствам замислена по различен начин, вглеждаща се, втренчена
виждам тънката крива линийка огън, която поглъща отровата, отнема ми я.
"не, не си отивай", си казвам тихо наум, а може би дори на нежен шепнещ глас, "не искам да си тръгваш", защото имам нужда от тази отрова. за първи път в живота си.
пет и пет. намислете си желание.
i don't like to hurt but everyone gets weak
най-странното е, че почти всеки път, когато излизам и си пусна песен, която обичам, се чувствам така сякаш летя. а пък с "one love" се случва само когато съм вкъщи или когато спра. тази песен не работи в движение. а в нея има нещо толкова отиващо си. не, не знам коя дата е днес.
а най-тъжното е, че слушам линкин парк, които едно време обожавах, и мисля, че по този повод също си заслужава да се плаче
разплети възела и просто гледай безмълвен
confusing what is real
this lack of self-control I fear is never ending
съвсем след като написах всичко друго, което някой е прочел или ще прочете, вмъквам този абзац, защото този пост е каша. този пост е сутрешно гадене, много смях и думи, а понякога мълчание. нови срещи и по-други погледи.
не си говорим за прошка и възможности, не си говорим за нищо.
просто се страхувам, че ако кажа това, което напира да бъде казано, то ще се изпари. след като разкажеш за него, вече няма да има какво да трепти и да облива с топли вълни тялото ти. не че не търся някакъв покой в разбирането, просто не мога да се примиря с безредието и същевременно не искам да си представям какво би било, ако всичко се върне на старото си място.
съдейки по ежедневните си навици, не знам дали е логично да стане така. защото аз рядко се връщам към захвърлени неща. не, забравям ги, оставям ги, пускам ги, казвам им "сбогом".
колко хиляди думи чу днес, а лакираш ли ноктите си на светлината от свещ
танцуващ ли в нощните часове във вечно спрелите паркове
и затваряш ли очите си, за да се скриеш
my vision is distorted by my sleazy mind
сега наистина разбирам колко тежка може да е музиката. и как нямам нужда да слушам без спиране, защото тя се е впила в мозъчните ми клетки до такава степен болка, че трябва да правя средноголеми паузи, докато не прибегна отново до един от любимите си опиати
страхувам се да не сбъркам, като кажа нещо грешно, но животът е.. да.
сега, слушайки, мога да свърша само с това:
хайде да умрем
(защото да живееш, е до болка хубаво).
8/27/2009
шесто чувство настръхнала кожа
навън е студено. преди половин час се молех да съм вкъщи, защото, да, вкъщи е най-сигурно и човек иска да се прибере там. иска да бъде на сигурно място, защото оттам може да започне. и макар понякога да не откриеш най-удобното място за себе си вкъщи, все пак си у дома.
преди малко повече от половин час изтръпвах от студ и дискомфорт, а сега, обръщайки се назад, въпреки нетърпимостта, която изпитвах към почти всичко, не съжалявам за нищо
..разбира се.. кой казва, че съжалява?
и всичко само заради една песен
откри ли капачката на бутилката джин из самотните спомени за своето собствено дишане?
метафорите станаха прекалено много
небето бълва сълзи от плътен кървав дъжд
прекъсва го насред задръстване едничка детска глъч
един път сърцето дай си, дори мигът да бъде къс
обърни се към небето и признай си "искам я", и дръж.
на сутринта се събуждам по-рано, отколкото преди, пускам си трейлъри и се размечтавам за кино. просто искам да гледам, а пък димитър димов е натежал върху другите книги и чака да отложа остатъка от Йовков, за да чета за любов и да плача, стига да мога. не вярвам на всичко, което съм написала, защото може да е било само някакво поетическо отклонение, а може да съм права в псевдомъдростта си. има много време, докато разбера. и тече точно сега
вчера днес утре
само така трябва да пиша, само така, незнаеща какъв е смисълът да спреш и да огледаш докъде си стигнал
така, докато слушам "дните без вина", за което благодаря на човека с телефона
хвърлих дънките за пране, а шалът е на фотьойла.
не мисля, че ще забравя секундите, в които слушах песента и просто реших, че това е момент
че аз решавам и наистина се е натрупало толкова в мен, че вече, дори да мога, просто не искам да се връщам назад
за сметка на това смятам да поглеждам към историята, понеже е добра идея да не забравяш къде и какво си правил, какви думи си използвал, как си ги сплитал в монолози, диалози, полезни и безполезни разговори
винаги е добре да преоткриваш нещата и да използваш остриетата на реалността като оръжие, с което да си проправяш път натам, където мислиш, че трябва да отидеш
хип хопът може да бъде ужасно силно теглещ те към меланхолия, а по това време (за втори път ми се случва) съм свикнала да откривам по някой филм, който да не мога да изкарам от главата си
не заради натрапчивост, а защото просто витае и понякога ми напомня наличието си из мъгли, ветрове, дъждове, суша и морски полъх
дали се лъжа, или светът наистина ухае на литература, от кожата ми се изпарява литература, хората са размиващи се скици, а силните моменти се режисират на забавен каданс и на фона на прекрасна музика
жигосвам ли всичко, търсейки контраст и живопис
какво правя въобще, когато по пътищата, под голото небе, една след друга са се наредили малки индустриални империи, а хората, които си говорят за тях, сякаш наистина живеят на съвсем различно място
искам да стигна до предела си, всеки един дъх нов опит е
"харесват целите, но не харесват процеса"
ако ще ходя по ръб на пропаст, да е моя
каквото и да откриеш и да разбереш, не винаги е грешно да се вземеш насериозно
понеже примерите раждат теория и колкото и осъзнавания в безсънията си да си натрупал, ако не започнеш да ги изпробваш, защо са ти всъщност?
изглеждат много по-малко верни и ефективни, когато влезнат в употреба
да, това е рискът от действието
само че е нужно търпение
когато дъжд вали, всеки се крие, залоства капаците
всеки следващ ред на същността ми пореден прочит е
и тъкмо когато реша да спра, песента започва отначало и желанието да споделя леко разсънено отваря очи
просто ми се иска да закова всичко, случило се подвластно на хормони или някакви други биологични и небиологични фактори, да го закова с пирони в себе си и винаги да мога да улавям това, което ми е нужно
всеки атом се е просмукал с натежала тъга и погледи в бъдещето и в нищото
всички напоследък говорят както аз пиша ненаписаните си бели стихове и из света се носи духът на вряща кръв и безпаметно взиране в синия таван, разбирайки, че не трябва да спиш
в момента всеки е малък скъпоценен камък, опитва се да раздаде част от това, което е взел
и се опитва да вземе нещо от другото и другите, понеже светът никога не е изглеждал така голям, цветен, сложен, оплетен, безкраен и любим
and you can laugh
a spineless laugh
много е рано, стига музика
качи се на високо, когато останалите си говорят и ги остави да проследят свободата по движещия се силует с поглед
едните от тях ще продължат просто да те гледат, прости им
другите ще те търсят в себе си и извън себе си, по жиците и под тях
потърси ги и ти.
преди малко повече от половин час изтръпвах от студ и дискомфорт, а сега, обръщайки се назад, въпреки нетърпимостта, която изпитвах към почти всичко, не съжалявам за нищо
..разбира се.. кой казва, че съжалява?
и всичко само заради една песен
откри ли капачката на бутилката джин из самотните спомени за своето собствено дишане?
метафорите станаха прекалено много
небето бълва сълзи от плътен кървав дъжд
прекъсва го насред задръстване едничка детска глъч
един път сърцето дай си, дори мигът да бъде къс
обърни се към небето и признай си "искам я", и дръж.
на сутринта се събуждам по-рано, отколкото преди, пускам си трейлъри и се размечтавам за кино. просто искам да гледам, а пък димитър димов е натежал върху другите книги и чака да отложа остатъка от Йовков, за да чета за любов и да плача, стига да мога. не вярвам на всичко, което съм написала, защото може да е било само някакво поетическо отклонение, а може да съм права в псевдомъдростта си. има много време, докато разбера. и тече точно сега
вчера днес утре
само така трябва да пиша, само така, незнаеща какъв е смисълът да спреш и да огледаш докъде си стигнал
така, докато слушам "дните без вина", за което благодаря на човека с телефона
хвърлих дънките за пране, а шалът е на фотьойла.
не мисля, че ще забравя секундите, в които слушах песента и просто реших, че това е момент
че аз решавам и наистина се е натрупало толкова в мен, че вече, дори да мога, просто не искам да се връщам назад
за сметка на това смятам да поглеждам към историята, понеже е добра идея да не забравяш къде и какво си правил, какви думи си използвал, как си ги сплитал в монолози, диалози, полезни и безполезни разговори
винаги е добре да преоткриваш нещата и да използваш остриетата на реалността като оръжие, с което да си проправяш път натам, където мислиш, че трябва да отидеш
хип хопът може да бъде ужасно силно теглещ те към меланхолия, а по това време (за втори път ми се случва) съм свикнала да откривам по някой филм, който да не мога да изкарам от главата си
не заради натрапчивост, а защото просто витае и понякога ми напомня наличието си из мъгли, ветрове, дъждове, суша и морски полъх
дали се лъжа, или светът наистина ухае на литература, от кожата ми се изпарява литература, хората са размиващи се скици, а силните моменти се режисират на забавен каданс и на фона на прекрасна музика
жигосвам ли всичко, търсейки контраст и живопис
какво правя въобще, когато по пътищата, под голото небе, една след друга са се наредили малки индустриални империи, а хората, които си говорят за тях, сякаш наистина живеят на съвсем различно място
искам да стигна до предела си, всеки един дъх нов опит е
"харесват целите, но не харесват процеса"
ако ще ходя по ръб на пропаст, да е моя
каквото и да откриеш и да разбереш, не винаги е грешно да се вземеш насериозно
понеже примерите раждат теория и колкото и осъзнавания в безсънията си да си натрупал, ако не започнеш да ги изпробваш, защо са ти всъщност?
изглеждат много по-малко верни и ефективни, когато влезнат в употреба
да, това е рискът от действието
само че е нужно търпение
когато дъжд вали, всеки се крие, залоства капаците
всеки следващ ред на същността ми пореден прочит е
и тъкмо когато реша да спра, песента започва отначало и желанието да споделя леко разсънено отваря очи
просто ми се иска да закова всичко, случило се подвластно на хормони или някакви други биологични и небиологични фактори, да го закова с пирони в себе си и винаги да мога да улавям това, което ми е нужно
всеки атом се е просмукал с натежала тъга и погледи в бъдещето и в нищото
всички напоследък говорят както аз пиша ненаписаните си бели стихове и из света се носи духът на вряща кръв и безпаметно взиране в синия таван, разбирайки, че не трябва да спиш
в момента всеки е малък скъпоценен камък, опитва се да раздаде част от това, което е взел
и се опитва да вземе нещо от другото и другите, понеже светът никога не е изглеждал така голям, цветен, сложен, оплетен, безкраен и любим
and you can laugh
a spineless laugh
много е рано, стига музика
качи се на високо, когато останалите си говорят и ги остави да проследят свободата по движещия се силует с поглед
едните от тях ще продължат просто да те гледат, прости им
другите ще те търсят в себе си и извън себе си, по жиците и под тях
потърси ги и ти.
8/26/2009
Някой ден. Открий ме. Открий ме.
знаете ли какво? утре.
нека прекрасният филм (двоен) не търпи щетите от умората ми.
все пак.. многоточие :)
~~~
Ето какво стопли сърцето ми.
Не мога да установя мир между себе си и филми, които във всяка една секунда искам да спра, защото са преливащи от моменти за усещане и реплики за цитиране. Ако трябва да цитирам нещо от "Преди залез", което ми е харесало много или има нещо общо с моите мисли, то може би ще се наложи да копирам 95% от текста. Наистина.
С прости думи - толкова докосната съм, че не гледам на този час и двадесет минути (забележете колко малко!) като на успешна работа в екип, добър сценарий, режисура, някакъв си наличен талант от актьорите и като на случайно добър резултат, но не и нещо по-специално. Влезнах вътре, неспосбна да оценявам отвън, и си мисля, че много хора не биха го усетили по същия начин, ако не попиват думите и погледите, жестовете и прекрасните въпроси и примери и красивите диалози, с които е напоен "Before sunset".
Докато гледам подобни човешки творения, се сещам за всичко.. просто всичко. Няма аспект, който да не е засегнат, макар че самата история е крайно (и безкрайно) романтична. И въпреки това няма холивудски хепиенд, няма го момента на затишие преди бурната, отливаща те кулминация. Свръхдоза откровеност и малко истерия, искреност до смях, сълзи и викове; Европа в топлия си, златист блясък, преплитане на гледни точки и философия, като любовна игра и средство за сближаване в противоречивостта си, плюс Нина Симон (Нина Симон.. да).
Без значение, че Итън Хоук беше малко по-различен, улегнал и подстриган, а неговата единствена французойка още по-разпиляна и обсебващо чаровна, или пък изключвайки напълно неочакваното завъртане на колелото във филма, те бяха все така.. същите. Търсещи. По-зрели, по-натежали от опит, мисли и отговорности, но въпреки това млади, искащи до болка. До мазохистично подлагане на разпит собствената си същност. До събуждания, потънали в студена пот по средата на нощта след поредния кошмар, включващ другия, вярващи.
Ужасно е, когато чуеш всичко, което някога се е разхождало из коридорите ти, и се опиташ да го предадеш по същия начин на хората, но ти се струва просто невъзможно. Нали знаете.. онези малки истини, които се гордеете, че откривате. Онези едва доловими с радара за същественост реплики, които отразяват по-добре от най-чистото огледало лутането ви из всичко и сладко-киселия вкус от него. А когато намерите някого, с когото полубезгласно да се разберете и да изключите сетивата си за останалото - тогава усещате, усещате магията на Вселената.
Какво да направя сега, като в самия филм се казва "Love sells"? Може ли да вярвам, че съществуват такива срещи? Може ли?
Не ми отговаряйте. Аз вече вярвам.
8/24/2009
Never seen the sea (be quiet and drive)
"Надяваме се правилата и мъдростта ти да те задушат"
Лежа на матрака с геометрични фигури, мама е в кухнята, слушам неподновена музика и не точно музика, разпиляла съм моливи, листи, химикал, тефтер и какви ли не други неща по бюрото, готвя се да се запътя към Йовков, който мисля, че харесах, не знам нищо за вечерта все още, боря се с компютъра си, който изправя търпението ми стоически, и не съм съвсем сигурна защо продължавам да не избухвам в нервен срив. Въобще не виждам какво пиша, защото съм много по-бърза от възпроизвеждането на буквите, и спирам, изчаквайки само когато искам да се върна назад и да изтрия нещо.
Преливам от думи - това не ми харесва, но реших този път да си угодя, да се разглезя и размия и да пиша колкото, когато и където искам. Реших да преодолея срама си от всекидневното публикуване на терапевтично, успокоително и излиятелно писане и да продължа с него, докато не успея да влезна в ритъм (нов ритъм).
Това обаче няма никакво значение. Важното е, че съществуват хора, на които можеш с цялото си сърце и съзнание да се възхищаваш, и то не защото са арогантни и манипулативни.
В колата.. в колата винаги си мисля. Побърквам се от мисли. Не мога да спра. И това ме навява на мисълта, че имам още нещо общо с мама - не искам да променя тази си черта.
От всичко, което съм мислила, че трябва да променя, опитвала съм и съм успявала да променя, никога не съм се замисляла, че трябва Наистина да спра да мисля. Че трябва да изключа за ден-два-три-седмица. Да пробвам, за да разбера. You gotta go there to come back.
Гледах Рила и Родопите, спускаха се над мен, зелени, гъсти и красиви, а аз се виех в смешната човешка машина някъде из тесните им, прашни и сиви артерии. В такива моменти, когато е все още необичайно рано, когато по същото време спя, стига да съм вкъщи, мога да дам шанс на всички онези песни, които съм качила с ясното съзнание, че може би изобщо няма да ги слушам. Музика и мисли. Мисли и музика. Слушалките ме отделят от разговори, на които може би трябва да отдам внимание. Дишам спокойно и сдържам предишното си отвращение от продължителните пътувания. Очите ми са вперени и втренчени в огледалото за задно виждане, гледам се, скланям глава на колана, косата ми пада, усмихвам се, гледам себе си, след това се изправям и гледам пътя. Музиката звучи.
Когато едва издържах и ми идваше да претопя времето и да се озова насред въздух и пешеходци, отново ме нападнаха мисли. От тях ми ставаше дори по-лошо. Адски лошо. Колкото по-стръмни ставаха пътищата, а завоите - резки, толкова повече се опитвах да замажа неизбежността и нетърпимостта с мисли. Мисли за всичко, изхвърчащи от подсъзнанието ми като бейзболни топки. Непоносимо.
Сега съм тук. Тук е различно. Толкова различно. Това се опитвам да кажа безуспешно още отпреди да се озова тук. Опитвам да побера чувствата си някъде, за да продължа напред или за да усетя някаква завършеност. Но вече няма какво повече да очаквам. Имам всичко, от което се нуждая, за да изхвърля мръсотията от себе си, да я рециклирам.. да се дестилирам.
Имам четири златисти гилзи, обрани след полъх на дисциплина и утопична идилия в острия девствен хлад. Искам да е студено. Но не сега. Сега е август. Макар че навсякъде виждам думи, които не искам да виждам, чувам ги и въпреки че се опитвам да се разминем и нищо повече, те се забиват злобно, неизбежно и болезнено някъде дълбоко. Хората слушат "Непознати улици", което допълнително ме натъжава и съвсем леко огорчава.
Аз не мога да си я пусна и да я изслушам по начина, по който чувствам всичко и всички, макар да не си позволявам да го покажа пред самата себе си. Винаги имам по някоя песен, някой разказ, някой тескт, някоя книга, някой портрет, някоя последна страница, някоя сцена, някой епизод, някой сериал, някой филм, някоя, обвита в паяжини страст, някоя картичка, някой сувенир, някоя бележка, някоя дреха, някоя снимка, някой подарък, някоя вещ, някой аромат, някой обичан, изтъркан и отхвърлен навик, някой разговор, някой смс, някой едва отронил се, но означаващ прекалено много жест, някоя случка, някой поглед, някое разминаване, някое очакване, някоя заровена мечта, някоя забрава, някое докосване, някоя тръпка, нечия топлина, нечия близост, нечие отдалечение, някое обещание, някое сбогуване, някоя промяна, нечия реплика, някое усещане, някой човек или просто нещо, което постоянно витае из съзнанието ми, но никога не увеличавам звука докрай, никога не спирам, за да се вгледам в него, никога не му позволявам да се вреже в мен както първия път, когато съм го усетила, преди да е дошло времето му. Когато времето дойде, разбира се, чувствата се объркват напълно, но нещо от мен пази желанието и тържествеността. Онази тържественост, с която допускаш нещо вътре, отключваш красивите златни порти, открехваш ги и пристъпвайки назад, с политаща в плавен и приветстващ реверанс ръка, с носталгично-щастлива и замъглена от полукристални капки усмивка, гледаш как сърцето ти преработва частичката живот, убива я, изпива дъха й и я превръща в спомен. Спомен, който можеш да променяш. Върху който можеш да се катериш, за да наблюдаваш по-ясно хоризонта. Върху който може да се катериш, за да строиш замъци и вили в готически стил с необичайни огради и заострени покриви. Спомен, който може да те облива в морски вълни човешка скръб или да величаеш напразно, когато не получаваш нужната доза достатъчност, копнеж и безсъние, когато са ти най-нужни - тоест винаги.
Разбира се, кой да предположи, че ще се окажа едновременно толкова студена и толкова разлагаща се от носталгия, когато се прибера след смях и жонглиране между плахи и очевидно студени реакции и жестове и когато застана по средата на малка уличка, осветена в булевардно-романтичната и вечно напомняща ми за Прага червена светлина, разливаща се от уличните лампи по средата на България.
Кой да предположи, че ще избягам от твърдото легло, за да слушам внезапните пристъпи разтърсващ шум от хладилника, когато всичко в мен кипи и бушува.
Че няма да кажа нито една инициативна дума, когато почти непознато лице се свива в хиляди младежки и изкуствени бръчки, кой знае дали от притеснение, или от отегчение.
Показалеца, средния и безименния държах плътно прилепени един до друг и с тях втривах силите си в болния й крак.
Затварям очи, когато се уморявам, когато дясното синьо петно ми даде знак, че толкова му стига и започне да сълзи. Не откривам това, което търся, а просто чувам трептенето на вътрешната си мембрана, разливащо се изпод горещината на клепачите ми. Мимолетно и некрайно. Уморително-приспивно и същевременно успокояващо.
Разотиват се хората, други пък идват за малко. За да ги видя (но не знам как ще се чувствам, когато и ако го направя), за да се слеят с миризмата на пуканки и скара, за да изкъпят в чалга хитове и някои от тях да си тръгнат с желание за другия си, обичаен живот, втори - с махмурлук, други пък - със спомени.
След това нямам силата и способностите да предричам и въпреки че напоследък не откривам нищо специално в него, му вярвам. Плановете трябва да се избягват понякога.
В сънищата си съм все същата - гротеска, реалност, ареалност и реалност в ареалността. Сълзи, смърт, мили, добродушни и любвеобилни кучета, Майкъл Джексън, негативи на хора, които слабо откривам да ме засягат, и съвсем други хора, за които в момента бих скъсала нишките на деня си от недоизказаност и вероятна невъзможност; които ме побъркват с тишината си и предположенията, които се раждат в главата ми. В шанс да направя крачка или да водя тази абсурдност, чакайки другият да направи същото.
Студенината не стопява ледове, но винаги когато се появи, всички го усещат. Хората усещат, усещат.
Може би понякога избирате слушатели, а не събеседници, оправдавайки се пред себе си, че няма за какво да говорите с вторите. Може би искате пиедестали, защото се страхувате от равнопоставеността?
Без преструвки и без излишно обтягане и украсяване на ситуацията (за да мога да чета някога този пост и да разбера какво наистина е било) -
много, много, много...
кога ще си говорим?
и какво ще чуем?
много, много, много.
усещам
не че не ми липсва пробуждащата и въртяща ме из леглото миризма, не че не ми липсва онзи глас и онова поведение, което ме превръща в малки частички руменина и в много по-малко глас, отколкото трябва.
не знам какво да мисля за липсите и подходящо ли ще е да вместя още една - стара, огромна и полузабравена..
понякога, въпреки че знам кой номер е песента, която искам да чуя, аз оставям случайността да я доведе при мен.
натиснах "random" бутона и я чух. веднага, без дори да смея да си я пожелая докрай.
Ask her if she wants to stay awhile..
and she will be loved.
Лежа на матрака с геометрични фигури, мама е в кухнята, слушам неподновена музика и не точно музика, разпиляла съм моливи, листи, химикал, тефтер и какви ли не други неща по бюрото, готвя се да се запътя към Йовков, който мисля, че харесах, не знам нищо за вечерта все още, боря се с компютъра си, който изправя търпението ми стоически, и не съм съвсем сигурна защо продължавам да не избухвам в нервен срив. Въобще не виждам какво пиша, защото съм много по-бърза от възпроизвеждането на буквите, и спирам, изчаквайки само когато искам да се върна назад и да изтрия нещо.
Преливам от думи - това не ми харесва, но реших този път да си угодя, да се разглезя и размия и да пиша колкото, когато и където искам. Реших да преодолея срама си от всекидневното публикуване на терапевтично, успокоително и излиятелно писане и да продължа с него, докато не успея да влезна в ритъм (нов ритъм).
Това обаче няма никакво значение. Важното е, че съществуват хора, на които можеш с цялото си сърце и съзнание да се възхищаваш, и то не защото са арогантни и манипулативни.
В колата.. в колата винаги си мисля. Побърквам се от мисли. Не мога да спра. И това ме навява на мисълта, че имам още нещо общо с мама - не искам да променя тази си черта.
От всичко, което съм мислила, че трябва да променя, опитвала съм и съм успявала да променя, никога не съм се замисляла, че трябва Наистина да спра да мисля. Че трябва да изключа за ден-два-три-седмица. Да пробвам, за да разбера. You gotta go there to come back.
Гледах Рила и Родопите, спускаха се над мен, зелени, гъсти и красиви, а аз се виех в смешната човешка машина някъде из тесните им, прашни и сиви артерии. В такива моменти, когато е все още необичайно рано, когато по същото време спя, стига да съм вкъщи, мога да дам шанс на всички онези песни, които съм качила с ясното съзнание, че може би изобщо няма да ги слушам. Музика и мисли. Мисли и музика. Слушалките ме отделят от разговори, на които може би трябва да отдам внимание. Дишам спокойно и сдържам предишното си отвращение от продължителните пътувания. Очите ми са вперени и втренчени в огледалото за задно виждане, гледам се, скланям глава на колана, косата ми пада, усмихвам се, гледам себе си, след това се изправям и гледам пътя. Музиката звучи.
Когато едва издържах и ми идваше да претопя времето и да се озова насред въздух и пешеходци, отново ме нападнаха мисли. От тях ми ставаше дори по-лошо. Адски лошо. Колкото по-стръмни ставаха пътищата, а завоите - резки, толкова повече се опитвах да замажа неизбежността и нетърпимостта с мисли. Мисли за всичко, изхвърчащи от подсъзнанието ми като бейзболни топки. Непоносимо.
Сега съм тук. Тук е различно. Толкова различно. Това се опитвам да кажа безуспешно още отпреди да се озова тук. Опитвам да побера чувствата си някъде, за да продължа напред или за да усетя някаква завършеност. Но вече няма какво повече да очаквам. Имам всичко, от което се нуждая, за да изхвърля мръсотията от себе си, да я рециклирам.. да се дестилирам.
Имам четири златисти гилзи, обрани след полъх на дисциплина и утопична идилия в острия девствен хлад. Искам да е студено. Но не сега. Сега е август. Макар че навсякъде виждам думи, които не искам да виждам, чувам ги и въпреки че се опитвам да се разминем и нищо повече, те се забиват злобно, неизбежно и болезнено някъде дълбоко. Хората слушат "Непознати улици", което допълнително ме натъжава и съвсем леко огорчава.
Аз не мога да си я пусна и да я изслушам по начина, по който чувствам всичко и всички, макар да не си позволявам да го покажа пред самата себе си. Винаги имам по някоя песен, някой разказ, някой тескт, някоя книга, някой портрет, някоя последна страница, някоя сцена, някой епизод, някой сериал, някой филм, някоя, обвита в паяжини страст, някоя картичка, някой сувенир, някоя бележка, някоя дреха, някоя снимка, някой подарък, някоя вещ, някой аромат, някой обичан, изтъркан и отхвърлен навик, някой разговор, някой смс, някой едва отронил се, но означаващ прекалено много жест, някоя случка, някой поглед, някое разминаване, някое очакване, някоя заровена мечта, някоя забрава, някое докосване, някоя тръпка, нечия топлина, нечия близост, нечие отдалечение, някое обещание, някое сбогуване, някоя промяна, нечия реплика, някое усещане, някой човек или просто нещо, което постоянно витае из съзнанието ми, но никога не увеличавам звука докрай, никога не спирам, за да се вгледам в него, никога не му позволявам да се вреже в мен както първия път, когато съм го усетила, преди да е дошло времето му. Когато времето дойде, разбира се, чувствата се объркват напълно, но нещо от мен пази желанието и тържествеността. Онази тържественост, с която допускаш нещо вътре, отключваш красивите златни порти, открехваш ги и пристъпвайки назад, с политаща в плавен и приветстващ реверанс ръка, с носталгично-щастлива и замъглена от полукристални капки усмивка, гледаш как сърцето ти преработва частичката живот, убива я, изпива дъха й и я превръща в спомен. Спомен, който можеш да променяш. Върху който можеш да се катериш, за да наблюдаваш по-ясно хоризонта. Върху който може да се катериш, за да строиш замъци и вили в готически стил с необичайни огради и заострени покриви. Спомен, който може да те облива в морски вълни човешка скръб или да величаеш напразно, когато не получаваш нужната доза достатъчност, копнеж и безсъние, когато са ти най-нужни - тоест винаги.
Разбира се, кой да предположи, че ще се окажа едновременно толкова студена и толкова разлагаща се от носталгия, когато се прибера след смях и жонглиране между плахи и очевидно студени реакции и жестове и когато застана по средата на малка уличка, осветена в булевардно-романтичната и вечно напомняща ми за Прага червена светлина, разливаща се от уличните лампи по средата на България.
Кой да предположи, че ще избягам от твърдото легло, за да слушам внезапните пристъпи разтърсващ шум от хладилника, когато всичко в мен кипи и бушува.
Че няма да кажа нито една инициативна дума, когато почти непознато лице се свива в хиляди младежки и изкуствени бръчки, кой знае дали от притеснение, или от отегчение.
Показалеца, средния и безименния държах плътно прилепени един до друг и с тях втривах силите си в болния й крак.
Затварям очи, когато се уморявам, когато дясното синьо петно ми даде знак, че толкова му стига и започне да сълзи. Не откривам това, което търся, а просто чувам трептенето на вътрешната си мембрана, разливащо се изпод горещината на клепачите ми. Мимолетно и некрайно. Уморително-приспивно и същевременно успокояващо.
Разотиват се хората, други пък идват за малко. За да ги видя (но не знам как ще се чувствам, когато и ако го направя), за да се слеят с миризмата на пуканки и скара, за да изкъпят в чалга хитове и някои от тях да си тръгнат с желание за другия си, обичаен живот, втори - с махмурлук, други пък - със спомени.
След това нямам силата и способностите да предричам и въпреки че напоследък не откривам нищо специално в него, му вярвам. Плановете трябва да се избягват понякога.
В сънищата си съм все същата - гротеска, реалност, ареалност и реалност в ареалността. Сълзи, смърт, мили, добродушни и любвеобилни кучета, Майкъл Джексън, негативи на хора, които слабо откривам да ме засягат, и съвсем други хора, за които в момента бих скъсала нишките на деня си от недоизказаност и вероятна невъзможност; които ме побъркват с тишината си и предположенията, които се раждат в главата ми. В шанс да направя крачка или да водя тази абсурдност, чакайки другият да направи същото.
Студенината не стопява ледове, но винаги когато се появи, всички го усещат. Хората усещат, усещат.
Може би понякога избирате слушатели, а не събеседници, оправдавайки се пред себе си, че няма за какво да говорите с вторите. Може би искате пиедестали, защото се страхувате от равнопоставеността?
Без преструвки и без излишно обтягане и украсяване на ситуацията (за да мога да чета някога този пост и да разбера какво наистина е било) -
много, много, много...
кога ще си говорим?
и какво ще чуем?
много, много, много.
усещам
не че не ми липсва пробуждащата и въртяща ме из леглото миризма, не че не ми липсва онзи глас и онова поведение, което ме превръща в малки частички руменина и в много по-малко глас, отколкото трябва.
не знам какво да мисля за липсите и подходящо ли ще е да вместя още една - стара, огромна и полузабравена..
понякога, въпреки че знам кой номер е песента, която искам да чуя, аз оставям случайността да я доведе при мен.
натиснах "random" бутона и я чух. веднага, без дори да смея да си я пожелая докрай.
Ask her if she wants to stay awhile..
and she will be loved.
8/23/2009
You know her better than me, am I right?
Върви да я видиш. Върви да й кажеш, че когато спиш в хотелска стая с безобразно меки възглавници, се сещащ за нея. Питай я как е. Погледни я много настойчиво в очите и й кажи нещо, което ще запомни. Защото от това се нуждае тя, която и да е. От нещо, което ще запомни. Нещо трагично-хубаво.
С ключодържателя дрънча и разливам металното звънтене из цялата къща, из полупразното й голямо пространство. Търся убежище и се чудя къде ще избера да бъда приютена след някакви минути. Драскам безразборно в новия си непретенциозен тефтер с гъвкаво нетвърди корици, мисля си.
Навън е прашно и припича. Дърветата са ниски, бледозелени, сенки на природата, сенки на цветовете, топящи се сенки под размитото, изпотяващо стъкла слънце. Хората видимо остаряват по всички очевидни и отличителни признаци. Ненатрапчива нужда от уединение и покой прокарва пръсти по слепоочията ми, впива меки възглавнички в тях и започва да се движи дълбоко, плътно и кръгообразно. Вкусът на динята и аспартамът разливат сокове из устната ми кухина, насърчавайки таланта ми да се заблуждавам и да си въобразявам, че върша нещата по-различно.
Ще се усмихвам - от учтивост, заради голямото преди, искрено, тъжно, от неудобство, от щастие, защото ще ми е смешно. Ще търся погледи. И ще отбягвам. Ще открия, а ще има моменти, в които няма да има от кого да се крия. Още от сега предполагам, че няма да харесам тези моменти.
Стъпки навътре-навън дразнещо отекват в най-спокойните мигове. Сещам се за времето, в което без право и може би без достатъчно тръпка се изстисквах като лимон, за да завърша един разказ. Ако разтопя заскрежалото търпение към безконечната си инертност, ще видя какво се крие зад завоя. Засега се доверявам на дъвката с вкус на диня и спомените за пронизващо леден, прозрачен, чист въздух. Програмирах се с непрекъснато повтаряне наум и безгласно рецитиране на научени наизуст цели да виждам по различен начин, с невидими вградени лещи.
Болезнено скъпи са (но не и невъобразимо) и постоянно се отлепват, но ако се научиш да не мигаш и затваряш очи толкова бързо и лесно, започваш да свикваш с тях, а и те с теб.
Снощи не заспах веднага, колкото и да ми се искаше, колкото и отпаднало-разклатен да беше светът. Познато ви е, знам. Чувство на немощ, но и прилив на енергия, които със зъби и нокти са се впили в дилемата - да станете или да дадете последен шанс на съня. В такива случаи знам, че ако избера първото, ще се движа безтегловно, правейки безславни опити да направя нещото, което искам. Затова притъпявам изблиците на начинаещия, полужив творец в себе си, леко виновна, че съм потушила малкото си вдъхновение, концентрирам тежестта на деня, на мислите, лютенето и сълзенето на очите - всичко това събирам в главата си, за да я положа, клюмнала от изтощение, върху едно сгънато, дебело одеяло. Защото не обичам безобразно меките възглавници.
С ключодържателя дрънча и разливам металното звънтене из цялата къща, из полупразното й голямо пространство. Търся убежище и се чудя къде ще избера да бъда приютена след някакви минути. Драскам безразборно в новия си непретенциозен тефтер с гъвкаво нетвърди корици, мисля си.
Навън е прашно и припича. Дърветата са ниски, бледозелени, сенки на природата, сенки на цветовете, топящи се сенки под размитото, изпотяващо стъкла слънце. Хората видимо остаряват по всички очевидни и отличителни признаци. Ненатрапчива нужда от уединение и покой прокарва пръсти по слепоочията ми, впива меки възглавнички в тях и започва да се движи дълбоко, плътно и кръгообразно. Вкусът на динята и аспартамът разливат сокове из устната ми кухина, насърчавайки таланта ми да се заблуждавам и да си въобразявам, че върша нещата по-различно.
Ще се усмихвам - от учтивост, заради голямото преди, искрено, тъжно, от неудобство, от щастие, защото ще ми е смешно. Ще търся погледи. И ще отбягвам. Ще открия, а ще има моменти, в които няма да има от кого да се крия. Още от сега предполагам, че няма да харесам тези моменти.
Стъпки навътре-навън дразнещо отекват в най-спокойните мигове. Сещам се за времето, в което без право и може би без достатъчно тръпка се изстисквах като лимон, за да завърша един разказ. Ако разтопя заскрежалото търпение към безконечната си инертност, ще видя какво се крие зад завоя. Засега се доверявам на дъвката с вкус на диня и спомените за пронизващо леден, прозрачен, чист въздух. Програмирах се с непрекъснато повтаряне наум и безгласно рецитиране на научени наизуст цели да виждам по различен начин, с невидими вградени лещи.
Болезнено скъпи са (но не и невъобразимо) и постоянно се отлепват, но ако се научиш да не мигаш и затваряш очи толкова бързо и лесно, започваш да свикваш с тях, а и те с теб.
Снощи не заспах веднага, колкото и да ми се искаше, колкото и отпаднало-разклатен да беше светът. Познато ви е, знам. Чувство на немощ, но и прилив на енергия, които със зъби и нокти са се впили в дилемата - да станете или да дадете последен шанс на съня. В такива случаи знам, че ако избера първото, ще се движа безтегловно, правейки безславни опити да направя нещото, което искам. Затова притъпявам изблиците на начинаещия, полужив творец в себе си, леко виновна, че съм потушила малкото си вдъхновение, концентрирам тежестта на деня, на мислите, лютенето и сълзенето на очите - всичко това събирам в главата си, за да я положа, клюмнала от изтощение, върху едно сгънато, дебело одеяло. Защото не обичам безобразно меките възглавници.
8/22/2009
Вече нося две обеци.
това трябва да направя. трябва.
трябва този път, тази година, след този период не да си легна, не да си позволя да се оставя на умората, не да затворя очи, не да заспя за броени секунди, а да се измъча, да достигна върха на изтезанието и мазохизма, на които съм способна, и да пиша.
какво ли, какво ли наистина знаят хората?
и кой Бог им е позволил да твърдят, че разбират всичко това?
защото..
защото..
защото вече ми се повръща от рейдиохед
защото не чувам бучене и по-скоро, защото не искам да чувам
защото те са тук - моята лампа, моята стая, но аз не им се радвам
и все пак е удобно, не знам къде другаде трябва да съм сега
но някак искам да не съм тук, защото..
защото ме е страх и искам да избягам от писането
не е ли побъркващо и противоречиво странно? толкова много думи извезвах и извайвах, толкова много пъти едва преодолявах жаждата си за писане и сега, когато мога, мога, наистина имам възможност да пиша, аз се мъча да избягам
непосилно ми изглежда да събера всичко в главата си и да го излея по някакъв начин. това откровено. но не би трябвало да разсъждавам по този деструктивен начин.
дали аз съм такава, или просто хората решават да се борят със страховете си, без значение дали от други хора или от насекоми? дали аз съм такава, или хората се поправят с измисления си червен химикал като тетрадка на първокласник?
съвсем не претендирам с уникалност, макар че много пъти съм се чувствала специална. снощи заспах с мисълта "колко съм нормална". и нямах проблем с това, просто заспах.
защо нямах проблем ли? защото знаех, че ще дойде моментът, в който ще разкажа за всички тези преплели се емоции, ще обсипя дупката във времето с думи, ще рисувам, ще чертая, ще се омотавам до припадък...
разбира се, аз не бих могла да искам някой да предполага как се чувствам, а чувствам ли се наистина, колко, защо, откога..
никой не трябва и не е длъжен, дори самата аз не съм.
наистина е все едно съм изпила тридесет и пет кафета, а умората е много по-неосезаема, макар че усещам как клепачите ми (въпреки че упорито се опитват да не го покажат) просто искат да се схлупят.
психическа и най-вече логична умора. цял ден подреждам и пия тонове вода, като изключим частта с пътя.
миналата година, само че два дни по-късно, бях също така шокирана, много по-различна, но все така откъсната.
тази година искам да прескоча себе си или да преодолея някаква бариера, като не лягам да спя ли? не знам. тази година хората успяха да покажат, че могат да бъдат по-студени от планинския климат, но какво ли знам аз за хората?
нямам заглавие, знаете ли.
и ето, сега имам.
вече нося две обици - да.
преди носех една. сбогом, 7-8-милиметрова дупка, свикнах с теб, свикнах да свалям обе/ицата, когато се къпя, и да я чистя, свикнах, но край. изхвърлям навици, дрехи, вещи и спомени - обичам да почиствам.
ако наистина някой подозира колко уморена съм. самата аз се опитвам да се хвана и да се уловя, докато изписвам тези безумни изречения. опитвам да се хвана, не усещайки как говоря произовлно истини за реални неща, и да се почувствам като в онези пъти, когато пиша насочено и съсредоточено. когато съм адекватна, когато съм готова да редактирам, когато..
аз просто мисля да спя.
толкова днес, утре ще се мъчим повече.
трябва този път, тази година, след този период не да си легна, не да си позволя да се оставя на умората, не да затворя очи, не да заспя за броени секунди, а да се измъча, да достигна върха на изтезанието и мазохизма, на които съм способна, и да пиша.
какво ли, какво ли наистина знаят хората?
и кой Бог им е позволил да твърдят, че разбират всичко това?
защото..
защото..
защото вече ми се повръща от рейдиохед
защото не чувам бучене и по-скоро, защото не искам да чувам
защото те са тук - моята лампа, моята стая, но аз не им се радвам
и все пак е удобно, не знам къде другаде трябва да съм сега
но някак искам да не съм тук, защото..
защото ме е страх и искам да избягам от писането
не е ли побъркващо и противоречиво странно? толкова много думи извезвах и извайвах, толкова много пъти едва преодолявах жаждата си за писане и сега, когато мога, мога, наистина имам възможност да пиша, аз се мъча да избягам
непосилно ми изглежда да събера всичко в главата си и да го излея по някакъв начин. това откровено. но не би трябвало да разсъждавам по този деструктивен начин.
дали аз съм такава, или просто хората решават да се борят със страховете си, без значение дали от други хора или от насекоми? дали аз съм такава, или хората се поправят с измисления си червен химикал като тетрадка на първокласник?
съвсем не претендирам с уникалност, макар че много пъти съм се чувствала специална. снощи заспах с мисълта "колко съм нормална". и нямах проблем с това, просто заспах.
защо нямах проблем ли? защото знаех, че ще дойде моментът, в който ще разкажа за всички тези преплели се емоции, ще обсипя дупката във времето с думи, ще рисувам, ще чертая, ще се омотавам до припадък...
разбира се, аз не бих могла да искам някой да предполага как се чувствам, а чувствам ли се наистина, колко, защо, откога..
никой не трябва и не е длъжен, дори самата аз не съм.
наистина е все едно съм изпила тридесет и пет кафета, а умората е много по-неосезаема, макар че усещам как клепачите ми (въпреки че упорито се опитват да не го покажат) просто искат да се схлупят.
психическа и най-вече логична умора. цял ден подреждам и пия тонове вода, като изключим частта с пътя.
миналата година, само че два дни по-късно, бях също така шокирана, много по-различна, но все така откъсната.
тази година искам да прескоча себе си или да преодолея някаква бариера, като не лягам да спя ли? не знам. тази година хората успяха да покажат, че могат да бъдат по-студени от планинския климат, но какво ли знам аз за хората?
нямам заглавие, знаете ли.
и ето, сега имам.
вече нося две обици - да.
преди носех една. сбогом, 7-8-милиметрова дупка, свикнах с теб, свикнах да свалям обе/ицата, когато се къпя, и да я чистя, свикнах, но край. изхвърлям навици, дрехи, вещи и спомени - обичам да почиствам.
ако наистина някой подозира колко уморена съм. самата аз се опитвам да се хвана и да се уловя, докато изписвам тези безумни изречения. опитвам да се хвана, не усещайки как говоря произовлно истини за реални неща, и да се почувствам като в онези пъти, когато пиша насочено и съсредоточено. когато съм адекватна, когато съм готова да редактирам, когато..
аз просто мисля да спя.
толкова днес, утре ще се мъчим повече.
8/16/2009
бил ли си в студеното небе?
нанижи на корда думите си, увиси я и им се радвай, мислейки, че твоят труд е по-голям от чуждия. саботирай се в зародиш, за да не останеш изненадан, рисувай си фигурални композиции и разридаващи те драматични сцени, прегръщай наум своя огромен и неразбиращ приятел и бъди човек в сълзите на ненаписаните си сценарии.
или здравейте отново.
преди три минути, без да искам, успях да изтрия, с едно натискане на клавиш, процедените опити да оползотворя най-накрая покорената кирилица. не, наистина, хората трудно разбират изпепеляващата нужда от лист и химикал. когато светът се върти пред очите ти, а понякога успяваш да съзреш и себе си, замаян от безумните обиколки, трябва да намериш лист и химикал, трябва просто да се съгласяваш с останалите, без дори да чуваш какво ти казват, трябва да сметнеш наум колко е 1024 по 128, шепнейки си колко наум да прибавиш, гравиращ числа по въздуха в тъмнината, или да създадеш поредната чернова, която да използваш като болкоуспокояващо, като валериан, като наротик за някое бъдещо и изпиващо сетивата ти безсъние.
на вкус, на цвят, на мирис съм истинска и жива. от допира, а вероятно и от гласа ми ще познаете коя съм. ще познаете, че съм истинска, че живея.
аз съм тази, която избухва от нищо, спуска се през вселената, пада за секунди и изгаря, без да изпълнява обещанията, които си е пожелавала, докато се е наблюдавала падаща под скритото от липи и кестени небе.
аз се вместих в стъклена кутия, а след това упорито се опитах да я счупя на парчета съжаление, които притихнала да събирам, наведена на пода, с надеждата да ги залепя и да изглеждат както преди.
аз откривам хора с вкус на "закуска" и аз не поглеждам същите. аз прелиствам на кухненския стол, когато останалите са успели да открият съвместимост между телата и душите си и съня.
аз натискам невидими клавиши под чаршафа с бързината на вдъхновението и отлитащата възможност.
аз чакам всеки ден, за да избягам от затвора на стените и да се стопя в глъчката, да се отразя във витрините, да се здрависам с непознатите ръце, за да погледна в непознатите очи и за да не успея да сдържа усмивката си, подхлъзваща се на прага на смеха, когато някой втренчено гледа, а аз реша да му отвърна със същото.
съвсем неизненадващо, сега ме чакат, но аз от сякаш векове нямах шанса да използвам думите по различното, но наистина ценно тяхно предназначение.
а имаше мигове, много често вечерни мигове, когато нямах сила да продължавам с "да", "добре", "мхм" или "да, видях, хубаво е" и просто ми се искаше да пея. да пея, да пея, да пея. и го правех за някакви свръхкрати и потънали с движението моменти, в които, сигурна бях и още съм, никой не бе способен да спре, да се ослуша, да чуе и да осъзнае, че някой пее. още повече, че го прави, защото му липсват думите, различни от средство за осъществяване на комуникация и заместване на неловките (по страннописани закони определени като такива) моменти.
дистанцираният и мехнизиран блясък от източноевропейските денс партита дава тласък на монотонността ми, лазар глаушев се пържи на бавен огън, докато аз, 50% напук, 50% по навик и желание, полагам уморени лакти на масата, покрита с хладна мушама, и вдишвам аромата на размразяващо се месо.
Най-трудното е да кажа това, което наистина трябва. Най-трудно е наистина да ви разкажа за моите разяждащи качества и за другите ми не по-малко разяждащи качества, от които все още не искам, а може би все още не съм способна да се откажа. Няма да е лесно и да използвам тази временно окупирана клавиатура, за да се бележа, след като двигателят с вътрешно горене вече е замърсил въздуха пред текущата ми резиденция, след като..
чакам.
чакам, защото този, който е измислил търпението, наистина е бил мъдър. аз прибавям само известното: търпението е това, което понякога води до разнообразие, и това, което понякога убива разнообразието в живота.
още малко от мен, докато времето не ми изсъска, подаващо се зад вратата, че трябва да бъда някъде другаде, правейки нещо различно.
първата аксиома на щастието гласи: не отлагай.
втората: говори бавно. а третата: не бъди припрян/а.
няма аромат на рози и се оказах толкова вглъбена в схващанията и плановете си, че забравих да потърся сладолед с цели боровинки (хм?).
все пак, знаете ли, моята музика върви с моите мисли, с моите думи, и, за жалост, с моето по-меко легло, на което никога не мога да се наспя толкова бързо, както на това, по-твърдо с няколко единици за твърдост, и на тези възглавници - по-ниски с няколко сантиметра.
страхувам се от леглото си, от банята, от кухнята, коридорите, стълбищата - не ми се иска да съм отново там.
искам да гледам "from here to eternity", "the edge of love" и някои други филми, надявам се, на фотьойла в хола, без да подпирам монитора с книги, без да нагласявам щорите. искам, искам...
искам отново да срещна онзи, който ми заприлича, може би защото приличаше или пък просто по внушение, на Итън Хоук. искам Ръсел Кроу в киносалон и познати лица всяка вечер.
вече закъснявам прекалено много. нито съм започнала, но най-важното е, че не съм завършила. поне успях да се полея с чаша студена вода и да разбера, че когато и да ми се наложи да се спра и да запиша каквото мога, никога няма да съм сама със спокойствието и тракането на пишещата машина.
въпреки това успявам да вдишам от онова, което съм скицирала и почти довършвала наум.
а ето я и страшната ми теория за край.
а ако на човек се случват само нещата, които никога не е изпитвал? ако инсценираш сълзлив диалог или раздяла, трябва ли да ги зачеркнеш от графа реалност? бреме ли е въображението, или може спокойно да продължаваме да мечтаем, без да се страхуваме, че всичко, което искаме и за което се борим, вече е изживяно от самите нас наум?
или здравейте отново.
преди три минути, без да искам, успях да изтрия, с едно натискане на клавиш, процедените опити да оползотворя най-накрая покорената кирилица. не, наистина, хората трудно разбират изпепеляващата нужда от лист и химикал. когато светът се върти пред очите ти, а понякога успяваш да съзреш и себе си, замаян от безумните обиколки, трябва да намериш лист и химикал, трябва просто да се съгласяваш с останалите, без дори да чуваш какво ти казват, трябва да сметнеш наум колко е 1024 по 128, шепнейки си колко наум да прибавиш, гравиращ числа по въздуха в тъмнината, или да създадеш поредната чернова, която да използваш като болкоуспокояващо, като валериан, като наротик за някое бъдещо и изпиващо сетивата ти безсъние.
на вкус, на цвят, на мирис съм истинска и жива. от допира, а вероятно и от гласа ми ще познаете коя съм. ще познаете, че съм истинска, че живея.
аз съм тази, която избухва от нищо, спуска се през вселената, пада за секунди и изгаря, без да изпълнява обещанията, които си е пожелавала, докато се е наблюдавала падаща под скритото от липи и кестени небе.
аз се вместих в стъклена кутия, а след това упорито се опитах да я счупя на парчета съжаление, които притихнала да събирам, наведена на пода, с надеждата да ги залепя и да изглеждат както преди.
аз откривам хора с вкус на "закуска" и аз не поглеждам същите. аз прелиствам на кухненския стол, когато останалите са успели да открият съвместимост между телата и душите си и съня.
аз натискам невидими клавиши под чаршафа с бързината на вдъхновението и отлитащата възможност.
аз чакам всеки ден, за да избягам от затвора на стените и да се стопя в глъчката, да се отразя във витрините, да се здрависам с непознатите ръце, за да погледна в непознатите очи и за да не успея да сдържа усмивката си, подхлъзваща се на прага на смеха, когато някой втренчено гледа, а аз реша да му отвърна със същото.
съвсем неизненадващо, сега ме чакат, но аз от сякаш векове нямах шанса да използвам думите по различното, но наистина ценно тяхно предназначение.
а имаше мигове, много често вечерни мигове, когато нямах сила да продължавам с "да", "добре", "мхм" или "да, видях, хубаво е" и просто ми се искаше да пея. да пея, да пея, да пея. и го правех за някакви свръхкрати и потънали с движението моменти, в които, сигурна бях и още съм, никой не бе способен да спре, да се ослуша, да чуе и да осъзнае, че някой пее. още повече, че го прави, защото му липсват думите, различни от средство за осъществяване на комуникация и заместване на неловките (по страннописани закони определени като такива) моменти.
дистанцираният и мехнизиран блясък от източноевропейските денс партита дава тласък на монотонността ми, лазар глаушев се пържи на бавен огън, докато аз, 50% напук, 50% по навик и желание, полагам уморени лакти на масата, покрита с хладна мушама, и вдишвам аромата на размразяващо се месо.
Най-трудното е да кажа това, което наистина трябва. Най-трудно е наистина да ви разкажа за моите разяждащи качества и за другите ми не по-малко разяждащи качества, от които все още не искам, а може би все още не съм способна да се откажа. Няма да е лесно и да използвам тази временно окупирана клавиатура, за да се бележа, след като двигателят с вътрешно горене вече е замърсил въздуха пред текущата ми резиденция, след като..
чакам.
чакам, защото този, който е измислил търпението, наистина е бил мъдър. аз прибавям само известното: търпението е това, което понякога води до разнообразие, и това, което понякога убива разнообразието в живота.
още малко от мен, докато времето не ми изсъска, подаващо се зад вратата, че трябва да бъда някъде другаде, правейки нещо различно.
първата аксиома на щастието гласи: не отлагай.
втората: говори бавно. а третата: не бъди припрян/а.
няма аромат на рози и се оказах толкова вглъбена в схващанията и плановете си, че забравих да потърся сладолед с цели боровинки (хм?).
все пак, знаете ли, моята музика върви с моите мисли, с моите думи, и, за жалост, с моето по-меко легло, на което никога не мога да се наспя толкова бързо, както на това, по-твърдо с няколко единици за твърдост, и на тези възглавници - по-ниски с няколко сантиметра.
страхувам се от леглото си, от банята, от кухнята, коридорите, стълбищата - не ми се иска да съм отново там.
искам да гледам "from here to eternity", "the edge of love" и някои други филми, надявам се, на фотьойла в хола, без да подпирам монитора с книги, без да нагласявам щорите. искам, искам...
искам отново да срещна онзи, който ми заприлича, може би защото приличаше или пък просто по внушение, на Итън Хоук. искам Ръсел Кроу в киносалон и познати лица всяка вечер.
вече закъснявам прекалено много. нито съм започнала, но най-важното е, че не съм завършила. поне успях да се полея с чаша студена вода и да разбера, че когато и да ми се наложи да се спра и да запиша каквото мога, никога няма да съм сама със спокойствието и тракането на пишещата машина.
въпреки това успявам да вдишам от онова, което съм скицирала и почти довършвала наум.
а ето я и страшната ми теория за край.
а ако на човек се случват само нещата, които никога не е изпитвал? ако инсценираш сълзлив диалог или раздяла, трябва ли да ги зачеркнеш от графа реалност? бреме ли е въображението, или може спокойно да продължаваме да мечтаем, без да се страхуваме, че всичко, което искаме и за което се борим, вече е изживяно от самите нас наум?
8/07/2009
Дъждовните червеи умират щастливи
Снощи направих каквото трябваше и си пуснах филм. Удивителна!
Когато си пуснеш филм въпреки спускането на клепачите като прашни тежки завеси след последния аплауз и успееш да ги задържиш цели сто минути открехнати, значи нещо наистина ти действа.
"Before sunrise" беше набелязан, а след това проверен, където трябва, и аз останах с впечатлението, че вероятно ще го харесам. Не знам защо се получава така, но в 70% от случаите, в които гледам нещо, след финалните надписи оставам или приятно изненадана, или дълбоко засегната, но неосъзнаваща, или просто очарована. Или имам голям късмет, или съм развила относително добър вкус, или естрогенът ми е в повече и лесно се екзалтирам и разчувствам - не знам.
Мисля, че с този филм важат и трите донякъде.
(и искрено се извинявам за тези толкова ясно очертани съобщителни изречения, които подобни филми не заслужават).
Ако търсите нещо романтично, малко идеалистично, естествено и леко приказно - прекрасно. Това е един от малкото филми, в които няма разбиваща, разнищваща, умопомрачителна и сърцераздирателна музика, но все пак нещо от него те дърпа, тегли, много силно.
Итън Хоук, малко повече мъж, отколкото плахият младеж в "Dead Poets Society", и магнетично-очарователната Джули Делпи, която на места страшно много ми напомняше на ранната версия на Лиса Кудроу в "Приятели". Момчето, което винаги обяснява магията, но и е пълно с прекрасни изненади и теории, и момичето, което прелъстява и остава прелъстено - красиво, свободно и пускащо се по течението. Претенция? Никаква.
Мога да се обзаложа, че поне половината от хората, които някога за писали за "Before sunrise", са използвали думата "красив" като определение и мисля, че напълно ги разбирам. И как бих могла да не го направя? Развяващи се кичури, Европа, тонове непринуденост и импулсивност, смях, любов, разговори и раздяла. Хубавото е, че дори в моментите, в които бях готова да капитулирам и просто да заспя, усещах сценария. Усещах го така, както самата аз бих го създала. Усещах, че на пръв поглед интересните им диалози, които просто скъсяваха не физическото, а онова малко по-специално разстояние между двама души, са плод на реално съзнание, че приличат на всички онези мои безумни примери, с които се опитвам да вкарам целия живот и правилата му в рамка, за да подредя пъзела. И този факт ме приближи много до филма. Не толкова по онзи начин, в който наистина усещаш как някой се опитва да пресъздаде идеята си, в който едва ли не заставаш зад камерата или сядаш на ниското столче, готов да ръководиш.
Разбрах филма неподправено, попивайки това, което ми предоставя като ценител на красотата - търсещ, очакващ, получаващ и задоволен. Без излишна претенция.
Най-хубавото в случая е, че настъпва период (надявам се да не е прекалено кратък), в който всичко, което някога си бил или не си бил, което някога се е случило или пък не се е случило, което някога е минало или не е минало през теб, се връща по-голямо, по-заплашително, но и пъти по-ценно и прекрасно. В точно такива моменти всичко, което попадне и се озове на пътя ти, е способно да добави нещо към живота ти - да добави толкова много, колкото едва ли си смятал, че можеш да поемеш. Детайлите, думите, жестовете, спомените, начинанията, незабравимите моменти, болните диалози, мълчанията, дъждовните дни, червените улични лампи възкръсват, за да ти покажат колко всъщност са значили и колко безкрайно е всяко едно от тях - цял нов живот, цяла вселена, в която да скочиш и да се учиш.
За края няма какво да добавя - трябваше да бъде такъв и беше.
P.S. Вярно е, че хората слагат романтични етикети на какво ли не и винаги разпределят решенията си в две крайни граници, превръщайки ги в гръцка трагедия със съдбоносността им, която може би не съществува, но е хубаво да знаеш, че има някой, който би могъл да се посвети на нещо, затваряйки очите си за конктеста, за целия свят и всички тези хиляди вериги, които държат любовта му вечно обвързана с едно необяснимо как туптящо стоманено сърце.
а дъждовните червеи и неблагоразумните жаби, които скачат точно когато колите ги осветят с фаровете си, са навсякъде, размазани и плоски. водата е живот, а дъждът е подарен живот, който не си си поръчвал.
дано някой добави нещо към живота ви и дано срещате хора, които ви подаряват спомени, преди да ви вземат парите. а аз ще ви споделям по-късно. Au revoir.
8/04/2009
Nothing really matters
Strangers on a train и вторник следобед, покрит със задушен дневен мрак, ухае на дъжд и посоки.
Щом включих компютъра си, за да опитам да открия какво искам да направя, значи наистина небето е паднало ниско и с ръце се мъча да избутам похлупака, за да усетя прилив на чист кристален леден кислород. Няма дъжд, няма слънце, няма вятър дори.
Стрейнджърс он ъ трейн. Изваждам гривните, купувам си нови, чакам обеци, слушам Мадона, моливът не пише хубаво в почти изписания тефтер, лежа на килима, гледам леглото, не чувам правилно лириките, днес чаках около половин час, не трябва да закъснявам повече.
Решавам игрословицата на предпоследната страница на едно списание - толкова безполезно и изцеждащо възможности занимание. И мразя да го правя, когато двигателят е изключен, а ние чакаме в колата, слушайки някакво радио, аз, вдишваща мръсния въздух, неспособна да го изкореня от възприятията си поради липсата на движение, молеща се да пуснат някоя хубава песен. Прегъвам вестника, защото вестниците не са като списания, а са по-скоро огромни и неудобни. Ужасна хартия и обикновен шрифт, обикновени снимки, обикновени статии - средно, средно, средностатистически. Огромни и неудобни за разгръщане, особено ако си в кола и чакаш, молещ се да пуснат някоя хубава песен, която да отвлече вниманието ти от липсата на чист въздух и от нажежената обедна гледка към хора, потни, викащи, уморени, забързани, размазани, напечени, обикновени.
А пък цветните хора наистина си струват и не е лошо да прибавиш цвят и контраст към себе си дори в най-сивата вечер, дори във вторник вечер, когато един куп хора не са, където трябва, а и други хора също не са, но не си сигурен трябват ли ти, или просто нощта, ветровете и хладът са те залъгали.
Ако ти липсва доминиращият и отнасящ изказ, намери го, но моля се на себе си, нека спра да си давам съвети, тъй като почти никога не ми служат.
Всичко, което някога е било научено, ще влезне в употреба. Може да възкресиш разговорите, в които си отсъствал не физически, и да чуеш думите по-силни от всякога, по-мъдри, по-изпълнени.
Може да се гмурнеш в детството си и да си признаеш всичко - ще се изчистиш. Поне малко.
Е, ще слушаме ли Елиът Смит, спомняйки си септември, или ще строим нови замъци? А крепостите? Вече не ги искаш, така ли? А смяташ ли, че с това променяш нещо? Смяташ ли, че отразяваш случки, или просто пориви? А може би тези мрачни следобеди не могат да се разтворят достатъчно, за да поберат шума и детския плач? Може би са проекции на примирения и затишия, може би не са вдъхновени, може би са просто думи и нищо повече, нито пък по-малко.
Кого ще излъжеш днес и знаеш ли своята посока?
Защото все пак, ако не говориш за това, което те дращи, без значение колко красиво опитваш с другото, не, не успяваш.
Стани алкохолик и ще изгубиш половината от живота си в опити да се излекуваш (ако си от тези хора, разбира се).
Стани художник и ще прекараш живота си, създавйки, рушейки, блъскайки се, чупейки се и събирайки се.
Стани някакъв, за да посветиш живота си на нещо.
А после си задай въпроса: не изгубих ли страшно много време?
А как иначе би могло да бъде?
Ако не станеш алкохолик, наркоман или просто някакъв, какво ще правиш?
Ще живееш правилно? Няма да изгубиш половин живот в поправяне на грешки?
Ще давам съвети, за да не направят това, заради което аз бих или съм съжалявала, но когато дойде моят ред, няма да се опитам да се предпазя. Ще скоча, за да ме боли и за да помня. Имат ли право да ме слушат тогава?
Прилошава ти от вестника и от тънката второкачествена хартия. Прилошава ти от главната страница, на която новините винаги звучат отегчаващо обикновени. Разминаваш се с безцветни хора, осъзнавайки, че едва ли правиш нещо, като мислиш по въпроса. Уморяваш се дори в мислите си. Моят съвет беше: влюби се. И без да има нужда да потвърждава, че съм права, аз знаех, че съм.
Ще си говорим за пунктуация и песни на Софи Маринова или ще прегръщаме, когато исмаме да прегърнем, ще извикаме, когато искаме да викаме, ще останем, когато усетим, че трябва?
Извади тефтера и гривните, Мадона и Маркес, молива от онази книжарница и опитай.
Няколко кратки и същевременно дълги дни потисках наплива в себе си, не го нарисувах, дори не опитах. Останаха ми Deftones и внезапната нужда да спра да лежа на килима и да ви кажа това.
Щом включих компютъра си, за да опитам да открия какво искам да направя, значи наистина небето е паднало ниско и с ръце се мъча да избутам похлупака, за да усетя прилив на чист кристален леден кислород. Няма дъжд, няма слънце, няма вятър дори.
Стрейнджърс он ъ трейн. Изваждам гривните, купувам си нови, чакам обеци, слушам Мадона, моливът не пише хубаво в почти изписания тефтер, лежа на килима, гледам леглото, не чувам правилно лириките, днес чаках около половин час, не трябва да закъснявам повече.
Решавам игрословицата на предпоследната страница на едно списание - толкова безполезно и изцеждащо възможности занимание. И мразя да го правя, когато двигателят е изключен, а ние чакаме в колата, слушайки някакво радио, аз, вдишваща мръсния въздух, неспособна да го изкореня от възприятията си поради липсата на движение, молеща се да пуснат някоя хубава песен. Прегъвам вестника, защото вестниците не са като списания, а са по-скоро огромни и неудобни. Ужасна хартия и обикновен шрифт, обикновени снимки, обикновени статии - средно, средно, средностатистически. Огромни и неудобни за разгръщане, особено ако си в кола и чакаш, молещ се да пуснат някоя хубава песен, която да отвлече вниманието ти от липсата на чист въздух и от нажежената обедна гледка към хора, потни, викащи, уморени, забързани, размазани, напечени, обикновени.
А пък цветните хора наистина си струват и не е лошо да прибавиш цвят и контраст към себе си дори в най-сивата вечер, дори във вторник вечер, когато един куп хора не са, където трябва, а и други хора също не са, но не си сигурен трябват ли ти, или просто нощта, ветровете и хладът са те залъгали.
Ако ти липсва доминиращият и отнасящ изказ, намери го, но моля се на себе си, нека спра да си давам съвети, тъй като почти никога не ми служат.
Всичко, което някога е било научено, ще влезне в употреба. Може да възкресиш разговорите, в които си отсъствал не физически, и да чуеш думите по-силни от всякога, по-мъдри, по-изпълнени.
Може да се гмурнеш в детството си и да си признаеш всичко - ще се изчистиш. Поне малко.
Е, ще слушаме ли Елиът Смит, спомняйки си септември, или ще строим нови замъци? А крепостите? Вече не ги искаш, така ли? А смяташ ли, че с това променяш нещо? Смяташ ли, че отразяваш случки, или просто пориви? А може би тези мрачни следобеди не могат да се разтворят достатъчно, за да поберат шума и детския плач? Може би са проекции на примирения и затишия, може би не са вдъхновени, може би са просто думи и нищо повече, нито пък по-малко.
Кого ще излъжеш днес и знаеш ли своята посока?
Защото все пак, ако не говориш за това, което те дращи, без значение колко красиво опитваш с другото, не, не успяваш.
Стани алкохолик и ще изгубиш половината от живота си в опити да се излекуваш (ако си от тези хора, разбира се).
Стани художник и ще прекараш живота си, създавйки, рушейки, блъскайки се, чупейки се и събирайки се.
Стани някакъв, за да посветиш живота си на нещо.
А после си задай въпроса: не изгубих ли страшно много време?
А как иначе би могло да бъде?
Ако не станеш алкохолик, наркоман или просто някакъв, какво ще правиш?
Ще живееш правилно? Няма да изгубиш половин живот в поправяне на грешки?
Ще давам съвети, за да не направят това, заради което аз бих или съм съжалявала, но когато дойде моят ред, няма да се опитам да се предпазя. Ще скоча, за да ме боли и за да помня. Имат ли право да ме слушат тогава?
Прилошава ти от вестника и от тънката второкачествена хартия. Прилошава ти от главната страница, на която новините винаги звучат отегчаващо обикновени. Разминаваш се с безцветни хора, осъзнавайки, че едва ли правиш нещо, като мислиш по въпроса. Уморяваш се дори в мислите си. Моят съвет беше: влюби се. И без да има нужда да потвърждава, че съм права, аз знаех, че съм.
Ще си говорим за пунктуация и песни на Софи Маринова или ще прегръщаме, когато исмаме да прегърнем, ще извикаме, когато искаме да викаме, ще останем, когато усетим, че трябва?
Извади тефтера и гривните, Мадона и Маркес, молива от онази книжарница и опитай.
Няколко кратки и същевременно дълги дни потисках наплива в себе си, не го нарисувах, дори не опитах. Останаха ми Deftones и внезапната нужда да спра да лежа на килима и да ви кажа това.
8/02/2009
Find it hard to tell you
тази вечер ще заспя лесно. може би с някакви малки угризения на съвестта, но все пак лесно и бързо.
за утре не искам да мисля.
загубих го. загубих изпепеляващото усещане, че трябва да опиша ураганите, бушуващи в безсънието и въртенето ми из леглото. сега заспивам лесно. тръпките и бученето на тишината, неразбирането и красотата на нощта се загубиха.
новото е, че не съм загубила надежда и съм готова да ги посрещна отново. готова съм всеки ден и ще бъда готова всеки ден, заспивайки без угризения на съвестта.
не исках да кажа това. имам си нови въпроси, но и много по-малко мисли. и така е някак по-сигурно, по-спокойно, по-обещаващо и, най-вече, по-хубаво.
как се чувствам ли? ужасно, защото пиша. но май трябва да напиша нещо. не просто за да се отчета с дейност, а за да надраскам набързо като на залепващо се листче или последна страница от тетрадка, с две-три думи, просто да отбележа последните дни със съществуването им..
онази вечер ми се плачеше. усещах липса, яд, под който се криеше нещо съвсем различно, щастие, любов.
имаше нещо, което ме вбесяваше и едновременно с гнева и объркването, та дори и отвращението, което ми носеше, аз не можех без него.
тишината бучи, а аз се прибирам късно и дори не опитвам да отключа и да отворя вратата по най-безшумния възможен начин.
днес не ми се говори, но ми се слуша дори повече.
чувствайте се поздравени с be quiet and drive.
моят опит се провали за енти път.
за сряда имаме уговорка и ще продължвам да чакам безсъние плюс още нещо непознато и страшно хубаво. сигурна съм.
май само аз виждам падащи звезди.
Wake from your sleep
Today we escape.. we escape
Год блес Рейдиохед. Защото ми връщат главните букви, посоките, връщат ми нуждата да натискам бутони, да не спирам, да се стремя към структура и смисъл, да творя, градя, рисувам, обичам думите.
Онзи ден го усетих, усетих как превърнах песен в своя и колко хубаво е това.
Въпреки малките външни кръвоизливи и прекрачването на границата денят беше сравнително добър. Въпреки глупостите, свързани с равенство, за които малките дългокоси момченца говорят, и въпреки жарките лъчи, с които слънцето ме изгаряше към четири и половина.
Моля ви се, тихо.
Тихо. Допирам показелец до устните си и ви го казвам нежно: тихо.
We hope that you choke, that you choke.
We hope that you choke. That you choke.
Аз давам всичко от себе си да превърна най-тривиалните неща в интригуваща тема и гласът ми да не звучи по никакъв начин ироничен или преиграващо мил. Защото всъщност съм искрена.
И май ми е заложено да съм искрена поне в повечето ситуации.
Нека пропусна частта с разсъжденията, свързани с непрактичността на тази стратегия.
Искрена, откровена, спокойна. Защо?
Защо се побърквам от онази миризма и все още мога да я открия в мислите си, мога да я пресъздам и да я усетя. Но всичко започна постепенно да избледнява.
По-шумно е и ги обичам повече. И ми липсват, и този път мога да им го кажа и мога да ги прегръщам, мога да си представям как ще го направя и да притискам ръце към себе си сякаш искам да се счупя на парченца. А това е просто защото познавам прекалено много прекрасни хора и се случи така, че точно искреността ме отведе до точка осъзнаване и приливи любов.
Но не само това е достатъчно.
Побърквам се. И е тихо. Тихо е. Знам, знам, че е тихо, знам, че се прибирам късно и пак е тихо. Знам, че не умирам от някакъв абсурден срам и неудобство тъкмо когато съм разпръснала дрехи по паркета и умирам от смях и съм щастлива и не мога. Не мога, знаете ли.
И слушам нещата, които ми казват, а всъщност не чувам нищо. Реагирам бавно, говоря бавно, но ми се говори и разговрите приключват, когато трябва, а не когато единият излъже, че го викат, или тайно се моли да викнат другия.
На толкова много хора казах (може би дори малко повече, отколкото трябваше) и не смятам, че трябва да зачерквам темата отново, но някой път, когато реша да ровя из прашни архиви спомени и способност да пресъздавам чувства във ветровити летни вечери, в които се чувствам и жива, и разпиляна - тогава ще трябва да видя поне някакъв малък отпечатък, едва забележим белег, че съм попаднала на онзи поглед. Онзи поглед, който никога няма да забравя. И сега може би наистина трябва да ми е мъчно. Гледам си пръстите - адски бързи, шарят и натискат клавиатурата сякаш нищо не би могло да спре потока на мисълта, няма паузи, няма някой, който да почука, който да отвори, който да изкрещи, който да наруши тази светкавична скорост, с която гравирам мисли, които дори не мога да чуя. Просто прекрасно. За сряда имаме уговорка, да. Уговорка да размажем това, което наричаме текуща скука, а пък аз имам уговорка със себе си да я разбия и да я разбивам на парчета или поне наистина да се опитвам всеки ден. И все пак ще чакам, защото има очи, в които искам да гледам. Да гледам наистина. И има думи, които искам да слушам, да чувам, да разбирам, да усещам. Има хора, които искам да опозная и които искам да ми задават въпроси. И не съжалявам за нищо написано, наистина.
Все пак се завръщаш вкъщи. Там, където твоят най-забавен приятел се появява и веднага разбира какво си правила. Аз се смея, смея и не мога да спра, но това е, защото толкова много го обичам. Твоят друг приятел е също така положително съпричастен, но само ти се усмихва. А аз отново се смея и някак усмихвам, защото го обичам също толкова много.
Тогава си вкъщи. Когато кажеш всичко това и потънеш в изкривеното си щастие. Когато можеш да си го позволиш.
Но. И неудобните моменти, и всички неловки ситуации, всички те, в които мислиш за текущия момент и колко искаш да избягаш или за това как няма да го забравиш - те също важат. И ако не се чувствш всъщи - просто не си им дал втори шанс. А и човек не винаги се нуждае от дом.
Вкъщи си, когато си пуснеш "Exis music (for a film)", а може би и когато се завърнеш към "Outside" на Стейнд.
Но успееш ли да положиш уморена глава на нечие рамо, да се усмихнеш и да кажеш, че обичаш - тогава границите на твоя дом се разширяват и разширяват, и разширяват, докато не ги наречеш просто живот.
наистина нямам търпение и съм много сигурна.
не ме убивайте, трябва да дам толкова много
(и все пак внимавайте с възторжените викове)
за утре не искам да мисля.
загубих го. загубих изпепеляващото усещане, че трябва да опиша ураганите, бушуващи в безсънието и въртенето ми из леглото. сега заспивам лесно. тръпките и бученето на тишината, неразбирането и красотата на нощта се загубиха.
новото е, че не съм загубила надежда и съм готова да ги посрещна отново. готова съм всеки ден и ще бъда готова всеки ден, заспивайки без угризения на съвестта.
не исках да кажа това. имам си нови въпроси, но и много по-малко мисли. и така е някак по-сигурно, по-спокойно, по-обещаващо и, най-вече, по-хубаво.
как се чувствам ли? ужасно, защото пиша. но май трябва да напиша нещо. не просто за да се отчета с дейност, а за да надраскам набързо като на залепващо се листче или последна страница от тетрадка, с две-три думи, просто да отбележа последните дни със съществуването им..
онази вечер ми се плачеше. усещах липса, яд, под който се криеше нещо съвсем различно, щастие, любов.
имаше нещо, което ме вбесяваше и едновременно с гнева и объркването, та дори и отвращението, което ми носеше, аз не можех без него.
тишината бучи, а аз се прибирам късно и дори не опитвам да отключа и да отворя вратата по най-безшумния възможен начин.
днес не ми се говори, но ми се слуша дори повече.
чувствайте се поздравени с be quiet and drive.
моят опит се провали за енти път.
за сряда имаме уговорка и ще продължвам да чакам безсъние плюс още нещо непознато и страшно хубаво. сигурна съм.
май само аз виждам падащи звезди.
Wake from your sleep
Today we escape.. we escape
Год блес Рейдиохед. Защото ми връщат главните букви, посоките, връщат ми нуждата да натискам бутони, да не спирам, да се стремя към структура и смисъл, да творя, градя, рисувам, обичам думите.
Онзи ден го усетих, усетих как превърнах песен в своя и колко хубаво е това.
Въпреки малките външни кръвоизливи и прекрачването на границата денят беше сравнително добър. Въпреки глупостите, свързани с равенство, за които малките дългокоси момченца говорят, и въпреки жарките лъчи, с които слънцето ме изгаряше към четири и половина.
Моля ви се, тихо.
Тихо. Допирам показелец до устните си и ви го казвам нежно: тихо.
We hope that you choke, that you choke.
We hope that you choke. That you choke.
Аз давам всичко от себе си да превърна най-тривиалните неща в интригуваща тема и гласът ми да не звучи по никакъв начин ироничен или преиграващо мил. Защото всъщност съм искрена.
И май ми е заложено да съм искрена поне в повечето ситуации.
Нека пропусна частта с разсъжденията, свързани с непрактичността на тази стратегия.
Искрена, откровена, спокойна. Защо?
Защо се побърквам от онази миризма и все още мога да я открия в мислите си, мога да я пресъздам и да я усетя. Но всичко започна постепенно да избледнява.
По-шумно е и ги обичам повече. И ми липсват, и този път мога да им го кажа и мога да ги прегръщам, мога да си представям как ще го направя и да притискам ръце към себе си сякаш искам да се счупя на парченца. А това е просто защото познавам прекалено много прекрасни хора и се случи така, че точно искреността ме отведе до точка осъзнаване и приливи любов.
Но не само това е достатъчно.
Побърквам се. И е тихо. Тихо е. Знам, знам, че е тихо, знам, че се прибирам късно и пак е тихо. Знам, че не умирам от някакъв абсурден срам и неудобство тъкмо когато съм разпръснала дрехи по паркета и умирам от смях и съм щастлива и не мога. Не мога, знаете ли.
И слушам нещата, които ми казват, а всъщност не чувам нищо. Реагирам бавно, говоря бавно, но ми се говори и разговрите приключват, когато трябва, а не когато единият излъже, че го викат, или тайно се моли да викнат другия.
На толкова много хора казах (може би дори малко повече, отколкото трябваше) и не смятам, че трябва да зачерквам темата отново, но някой път, когато реша да ровя из прашни архиви спомени и способност да пресъздавам чувства във ветровити летни вечери, в които се чувствам и жива, и разпиляна - тогава ще трябва да видя поне някакъв малък отпечатък, едва забележим белег, че съм попаднала на онзи поглед. Онзи поглед, който никога няма да забравя. И сега може би наистина трябва да ми е мъчно. Гледам си пръстите - адски бързи, шарят и натискат клавиатурата сякаш нищо не би могло да спре потока на мисълта, няма паузи, няма някой, който да почука, който да отвори, който да изкрещи, който да наруши тази светкавична скорост, с която гравирам мисли, които дори не мога да чуя. Просто прекрасно. За сряда имаме уговорка, да. Уговорка да размажем това, което наричаме текуща скука, а пък аз имам уговорка със себе си да я разбия и да я разбивам на парчета или поне наистина да се опитвам всеки ден. И все пак ще чакам, защото има очи, в които искам да гледам. Да гледам наистина. И има думи, които искам да слушам, да чувам, да разбирам, да усещам. Има хора, които искам да опозная и които искам да ми задават въпроси. И не съжалявам за нищо написано, наистина.
Все пак се завръщаш вкъщи. Там, където твоят най-забавен приятел се появява и веднага разбира какво си правила. Аз се смея, смея и не мога да спра, но това е, защото толкова много го обичам. Твоят друг приятел е също така положително съпричастен, но само ти се усмихва. А аз отново се смея и някак усмихвам, защото го обичам също толкова много.
Тогава си вкъщи. Когато кажеш всичко това и потънеш в изкривеното си щастие. Когато можеш да си го позволиш.
Но. И неудобните моменти, и всички неловки ситуации, всички те, в които мислиш за текущия момент и колко искаш да избягаш или за това как няма да го забравиш - те също важат. И ако не се чувствш всъщи - просто не си им дал втори шанс. А и човек не винаги се нуждае от дом.
Вкъщи си, когато си пуснеш "Exis music (for a film)", а може би и когато се завърнеш към "Outside" на Стейнд.
Но успееш ли да положиш уморена глава на нечие рамо, да се усмихнеш и да кажеш, че обичаш - тогава границите на твоя дом се разширяват и разширяват, и разширяват, докато не ги наречеш просто живот.
наистина нямам търпение и съм много сигурна.
не ме убивайте, трябва да дам толкова много
(и все пак внимавайте с възторжените викове)
Subscribe to:
Posts (Atom)