Върви да я видиш. Върви да й кажеш, че когато спиш в хотелска стая с безобразно меки възглавници, се сещащ за нея. Питай я как е. Погледни я много настойчиво в очите и й кажи нещо, което ще запомни. Защото от това се нуждае тя, която и да е. От нещо, което ще запомни. Нещо трагично-хубаво.
С ключодържателя дрънча и разливам металното звънтене из цялата къща, из полупразното й голямо пространство. Търся убежище и се чудя къде ще избера да бъда приютена след някакви минути. Драскам безразборно в новия си непретенциозен тефтер с гъвкаво нетвърди корици, мисля си.
Навън е прашно и припича. Дърветата са ниски, бледозелени, сенки на природата, сенки на цветовете, топящи се сенки под размитото, изпотяващо стъкла слънце. Хората видимо остаряват по всички очевидни и отличителни признаци. Ненатрапчива нужда от уединение и покой прокарва пръсти по слепоочията ми, впива меки възглавнички в тях и започва да се движи дълбоко, плътно и кръгообразно. Вкусът на динята и аспартамът разливат сокове из устната ми кухина, насърчавайки таланта ми да се заблуждавам и да си въобразявам, че върша нещата по-различно.
Ще се усмихвам - от учтивост, заради голямото преди, искрено, тъжно, от неудобство, от щастие, защото ще ми е смешно. Ще търся погледи. И ще отбягвам. Ще открия, а ще има моменти, в които няма да има от кого да се крия. Още от сега предполагам, че няма да харесам тези моменти.
Стъпки навътре-навън дразнещо отекват в най-спокойните мигове. Сещам се за времето, в което без право и може би без достатъчно тръпка се изстисквах като лимон, за да завърша един разказ. Ако разтопя заскрежалото търпение към безконечната си инертност, ще видя какво се крие зад завоя. Засега се доверявам на дъвката с вкус на диня и спомените за пронизващо леден, прозрачен, чист въздух. Програмирах се с непрекъснато повтаряне наум и безгласно рецитиране на научени наизуст цели да виждам по различен начин, с невидими вградени лещи.
Болезнено скъпи са (но не и невъобразимо) и постоянно се отлепват, но ако се научиш да не мигаш и затваряш очи толкова бързо и лесно, започваш да свикваш с тях, а и те с теб.
Снощи не заспах веднага, колкото и да ми се искаше, колкото и отпаднало-разклатен да беше светът. Познато ви е, знам. Чувство на немощ, но и прилив на енергия, които със зъби и нокти са се впили в дилемата - да станете или да дадете последен шанс на съня. В такива случаи знам, че ако избера първото, ще се движа безтегловно, правейки безславни опити да направя нещото, което искам. Затова притъпявам изблиците на начинаещия, полужив творец в себе си, леко виновна, че съм потушила малкото си вдъхновение, концентрирам тежестта на деня, на мислите, лютенето и сълзенето на очите - всичко това събирам в главата си, за да я положа, клюмнала от изтощение, върху едно сгънато, дебело одеяло. Защото не обичам безобразно меките възглавници.
No comments:
Post a Comment