нанижи на корда думите си, увиси я и им се радвай, мислейки, че твоят труд е по-голям от чуждия. саботирай се в зародиш, за да не останеш изненадан, рисувай си фигурални композиции и разридаващи те драматични сцени, прегръщай наум своя огромен и неразбиращ приятел и бъди човек в сълзите на ненаписаните си сценарии.
или здравейте отново.
преди три минути, без да искам, успях да изтрия, с едно натискане на клавиш, процедените опити да оползотворя най-накрая покорената кирилица. не, наистина, хората трудно разбират изпепеляващата нужда от лист и химикал. когато светът се върти пред очите ти, а понякога успяваш да съзреш и себе си, замаян от безумните обиколки, трябва да намериш лист и химикал, трябва просто да се съгласяваш с останалите, без дори да чуваш какво ти казват, трябва да сметнеш наум колко е 1024 по 128, шепнейки си колко наум да прибавиш, гравиращ числа по въздуха в тъмнината, или да създадеш поредната чернова, която да използваш като болкоуспокояващо, като валериан, като наротик за някое бъдещо и изпиващо сетивата ти безсъние.
на вкус, на цвят, на мирис съм истинска и жива. от допира, а вероятно и от гласа ми ще познаете коя съм. ще познаете, че съм истинска, че живея.
аз съм тази, която избухва от нищо, спуска се през вселената, пада за секунди и изгаря, без да изпълнява обещанията, които си е пожелавала, докато се е наблюдавала падаща под скритото от липи и кестени небе.
аз се вместих в стъклена кутия, а след това упорито се опитах да я счупя на парчета съжаление, които притихнала да събирам, наведена на пода, с надеждата да ги залепя и да изглеждат както преди.
аз откривам хора с вкус на "закуска" и аз не поглеждам същите. аз прелиствам на кухненския стол, когато останалите са успели да открият съвместимост между телата и душите си и съня.
аз натискам невидими клавиши под чаршафа с бързината на вдъхновението и отлитащата възможност.
аз чакам всеки ден, за да избягам от затвора на стените и да се стопя в глъчката, да се отразя във витрините, да се здрависам с непознатите ръце, за да погледна в непознатите очи и за да не успея да сдържа усмивката си, подхлъзваща се на прага на смеха, когато някой втренчено гледа, а аз реша да му отвърна със същото.
съвсем неизненадващо, сега ме чакат, но аз от сякаш векове нямах шанса да използвам думите по различното, но наистина ценно тяхно предназначение.
а имаше мигове, много често вечерни мигове, когато нямах сила да продължавам с "да", "добре", "мхм" или "да, видях, хубаво е" и просто ми се искаше да пея. да пея, да пея, да пея. и го правех за някакви свръхкрати и потънали с движението моменти, в които, сигурна бях и още съм, никой не бе способен да спре, да се ослуша, да чуе и да осъзнае, че някой пее. още повече, че го прави, защото му липсват думите, различни от средство за осъществяване на комуникация и заместване на неловките (по страннописани закони определени като такива) моменти.
дистанцираният и мехнизиран блясък от източноевропейските денс партита дава тласък на монотонността ми, лазар глаушев се пържи на бавен огън, докато аз, 50% напук, 50% по навик и желание, полагам уморени лакти на масата, покрита с хладна мушама, и вдишвам аромата на размразяващо се месо.
Най-трудното е да кажа това, което наистина трябва. Най-трудно е наистина да ви разкажа за моите разяждащи качества и за другите ми не по-малко разяждащи качества, от които все още не искам, а може би все още не съм способна да се откажа. Няма да е лесно и да използвам тази временно окупирана клавиатура, за да се бележа, след като двигателят с вътрешно горене вече е замърсил въздуха пред текущата ми резиденция, след като..
чакам.
чакам, защото този, който е измислил търпението, наистина е бил мъдър. аз прибавям само известното: търпението е това, което понякога води до разнообразие, и това, което понякога убива разнообразието в живота.
още малко от мен, докато времето не ми изсъска, подаващо се зад вратата, че трябва да бъда някъде другаде, правейки нещо различно.
първата аксиома на щастието гласи: не отлагай.
втората: говори бавно. а третата: не бъди припрян/а.
няма аромат на рози и се оказах толкова вглъбена в схващанията и плановете си, че забравих да потърся сладолед с цели боровинки (хм?).
все пак, знаете ли, моята музика върви с моите мисли, с моите думи, и, за жалост, с моето по-меко легло, на което никога не мога да се наспя толкова бързо, както на това, по-твърдо с няколко единици за твърдост, и на тези възглавници - по-ниски с няколко сантиметра.
страхувам се от леглото си, от банята, от кухнята, коридорите, стълбищата - не ми се иска да съм отново там.
искам да гледам "from here to eternity", "the edge of love" и някои други филми, надявам се, на фотьойла в хола, без да подпирам монитора с книги, без да нагласявам щорите. искам, искам...
искам отново да срещна онзи, който ми заприлича, може би защото приличаше или пък просто по внушение, на Итън Хоук. искам Ръсел Кроу в киносалон и познати лица всяка вечер.
вече закъснявам прекалено много. нито съм започнала, но най-важното е, че не съм завършила. поне успях да се полея с чаша студена вода и да разбера, че когато и да ми се наложи да се спра и да запиша каквото мога, никога няма да съм сама със спокойствието и тракането на пишещата машина.
въпреки това успявам да вдишам от онова, което съм скицирала и почти довършвала наум.
а ето я и страшната ми теория за край.
а ако на човек се случват само нещата, които никога не е изпитвал? ако инсценираш сълзлив диалог или раздяла, трябва ли да ги зачеркнеш от графа реалност? бреме ли е въображението, или може спокойно да продължаваме да мечтаем, без да се страхуваме, че всичко, което искаме и за което се борим, вече е изживяно от самите нас наум?
No comments:
Post a Comment