Не обичам повторенията (един особен тип повторения, за да не си противореча, защото има и такива, които вероятно харесвам). Не обичам и такива улеснения. През пръсти. Но много искам.
~
бях забравила какво е да те виждам по отблъскващ начин
бях забравила и съжалявам, че си спомних
може би, ако спра да мисля за всичко, ще дам и на теб, и на себе си, и на всичко, което предполагам, че искам, втори шанс
тук е спокойно, защото никой не иска повече. никой не иска структура и теза, тук съм аз, без структура и теза
представи си какъв би бил, ако загубиш способността си да използваш думите. ако онемееш, ако изведнъж умението да пишеш ти се стори непонятно и непознато. ако не чуваш текстовете на песните, ако не четеш по устните прошепнатите съобщения, ако просто изчезнат думите от този свят. какво ще остане от теб?
какво ще кажеш за небето, което има цвят на тежко лилаво, примесено с дим, което зимно е паднало над къщите, дворовете, улиците и дърветата? ако не можеш да опишеш мириса в стаята като такъв от „студена котка" и трябва само с жестове и погледи да се запазваш цял, да се запазваш такъв, какъвто искаш да си?
ако нямаш правото да привличаш нечие внимание със смели, дръзки реплики, ако е просто невъзможно да го направиш, уж случайно да вмъкнеш някой цитат или да споменеш някой човек? какво ще правиш?
представи си, че всичко е премрежени погледи, усмивки и юмруци, удрящи само и само да не прибираш кашон в дрешник, а да изхвърлиш емоциите си по неелгантен, неизискан начин като не-дама?
представи си
представи си, че си изградила образ в съзнанието си, който все пак някога е бил реален, щом си го чувствала така, когато не е било нужно да натискаш копчето на дистанционното и да включваш въображението си?
представи си, че си Стайнбек, който за домашно трябва да пише есе и това му се струва страшно досадно
представи си, че си на терасата и не се плашиш от всеки логичен и нормален за късната вечер шум, че запазваш самобладание и дори се готвиш да продължение по-късно
представи си всичко това и си представи моя ден, пълен с милиони, милиони мисли, които няма къде да дяна, които се точат и стържат, докато преминават, и аз, самата аз усещам, че ако се опитам да ги върна и събера, ще е твърде неестествено, ще е все едно търся спасение в купчина пепел, но все пак се мъча да ги издърпам, за да ги видя все още неизгорели във вселената, макар ясно да съзнавам, че едва ли ще ми помогнат
представяш ли си всичко това
представяш ли си как искаш да увеличиш докрай, когато идва рефренът, и всъщност го правиш, но имаш нуждата и останалите да видят и чуят колко болезнено се нуждаеш от музиката, разрушаваща слухове и мисли
~
Ще го публикувам. Каквото и да напиша. Откъдето и да започна. Не е важно за кадифе или велур ще разказвам. Черно, синьо или пък червено. Парфюмени облачета сладникави пари по кожата. Няма никакво значение.
Важното е, че в чантата имам химикал, но нямам лист. Хубавото е, че кутиите от цигари предоставят достатъчно количество площ, върху което да издишаш поне четвъртинка от това, което съзидателно те задушава.
Започваме ли?
Това, което вбесява другите у нея, е безразличието й към техните схеми и графици, техните ежедневни задължения, тяхното безпокойство, възникнало заради невероятно дребни и пренебрежими явления. Тя може да се запали със само две минути разсеяност и безразличие към останалото, онова, което не я придърпва с изящно протягащи се и бягащи надалеч ръце от мираж. Не я интересува. Обичам нейната апатия.
Защото тя слуша Skin, но напоследък се прибира толкова уморена, че не й остава време да претегли вариантите и автоматично се спира на по-тъмната картина - легло, одеяло като завивка, одеяло като възглавница, черно-синьо-неоново осветление, рандъм въртящи се песни в продължение на около час, от които чува най-много първите две, а след това претопява всичко, което е казала и направила, неказала, непоказала, непосмяла да направи, помислила и непомислила - в лек, сух и незадоволителен полусън, неизпиващ всяка капка изтощение и "вчера", а надграждащ още суша, сеещ къснооктомврийска и алогична за тази година пустота. Сън, навяващ откъслечни спомени за предишни шаблони и дни, сън, напомнящ, че за да вървиш напред, трябва да бързаш, да се учиш от миналото и понякога да спираш за няколко минути, за да опиташ да видиш през и да откриеш какво още би могъл да сториш.
~
да ви кажа ли кое е най-болезнено за един писател - без значение дали е аматьор, в разцвета си, или вече утвърден такъв - най-болезнено е да се спре на свои стари текстове и да не успее да открие и почувства онази причина, подбудила го да ги създаде
тогава подхожда към тях като към ново четиво, от което да се учи, и се пита "къде е смисълът?"
~
обичта избива по хората през октомври
те, те обичат да обичат през есента
когато сутрините са тъмни, а нощите се спускат ниско и беззвездно, когато небето е лилаво и опушено, когато въздухът е студен, когато ухае на зима и гол, сив асфалт
когато кошмари ги пробуждат в 5 сутринта и когато се изправят изпотени и осъзнали ужасната нужда да прогонят самотата с горяща, силна, тежка и промиваща хлада и меланхолията любов
~
чудя се кога една песен е по-хубава
когато за първи път чуеш текста и започнеш да я виждаш от хиляди различни ъгли и си позволиш да се гмурнеш в нея .. или пък когато просто нещо те грабне от първото слушане, без да я опознаваш, без да се опитваш да я разбираш
със сигурност не е когато вече знаеш текста, смисъла и чувствата й наизуст и я пускаш просто защото някога е била току-що проникнала в същността ти, в онези дни и онези техни чувства-предвестници, а сега е останала празна и разкрита, без душа .. поне до следващия път, когато решиш, че си я забравил и имаш нужда да я откриеш отново
~
обичам, когато понякога чувам далечното дрънчене на най-тихите китари (понеже имам хубави слушалки) - звучи все едно телефонът ми звъни от другата стая през плътния калъф, като от друг свят, гъделичкане от реалността, което, както в много редки случаи, не те изнервя
~
пести похвалите си, когато се отнася за нещо добро, защото по-късно може да се появи нещо наистина добро и да не смееш да кажеш, че е такова, защото си горда
~
Позволено ли ми е да не разбирам? Да не съм наясно, да не съм стигнала достатъчно напред в мислите и прозренията и просто да не разбирам. Да изолзвам това изоставане, това недостатъчно осмисляне и непорастване в своя полза. Мога ли така да изкривя разочарованието и тихата агония от това, че вероятно няма как да видя нещо, което дори трудно си представям, така, че да се почувствам доволна и спокойна. Позволени ли са такива неща?
Всичко опира до момента, в който, сигурен в себе си, ще си готов да си позволяваш всичко на света или пък да не си. Стига да знаеш, че не го правиш, защото ти е позволено да си го позволиш. Трябва да си готов - без лъжи и измами.
~
И сега разбирам, че както аз съм чувствителна към глупави и необмислено оригинални изказвания, така другите може би са чувствителни към глупави и недодялани реакции и действия.
~
Не защото някой трябва да знае как се чувсттвам точно аз, а защото е чувство трудно и неясно, сложно и дълбоко, което си струва да бъде описано.
все едно те няма и по-малко СИ, все едно всички дни с гордо вдигната глава са се претопили пред очите ти за някакъв си малък и нищожен миг, сякаш не можеш да се обърнеш към себе си, понеже се храниш с чужди мисли, вдъхновяват те, дават ти идеи и ги експлоатираш с жалката си способност да попиваш
няма те, няма те тогава
поне когато го осъзнаеш
~
Защото понякога губиш страшно много, ако всичко, за което мислиш, е единствено как ще изглеждаш, как ще звучиш, какво впечатление ще направи работата ти, забравяйки, че хората могат да открият някаква сантиментална стойност в писмото, написано с леко разкривен почерк, в някое изчервяване или притеснение, в някоя уж неудобна за теб ситуация. Могат да открият чар в тези неща и ако се научиш усърдно да работиш за себе си, щом не искаш да грешиш, и едновременно да обичаш сладката наивност и невинност на грешките си, готов понякога отново да допуснеш някоя такава, защото е дори приятно да не си машина - тогава ще разбереш колко много прашно щастие може да изровиш от боклука на заровените си спомени и колко огромно количество несътворено такова ще си готов да изваеш от влажните дъждовни дни, които накъдрят изправената ти коса, до неочакваните срещи, болката, неловкостта от нечие докосване и страха от близостта.
~
Иска ми се да имам цялото време на света, ей така, за една вечер, или поне половината от него, за да мога да се влюбя във всичката музика, в която знам, че мога да се влюбя.
~
Никога не си бе позволявала очите й да бъдат късния октомври или пък средата на ноември. Винаги са отразявали и рисували първите седмици на кафяво-жълто-червения сезон в себе си, в посоките и пътищата, по които поемат. Есенни, смрачаващи се, но и светли, топли, вдъхновяващи. Никога не си бе позволявала да заприличат на развилнялата се есен. Не им бе дала да попият ледните ноемврийски тръпки. Ситният дъжд, блъскан и отклоняван от свирепия, хищен вятър, хилядите пръски и усойните кичури коса, влизащи в очите и затрудняващи разговорите.
Малки депресиращи бури, смесени с истеричен студ. Викове на недостатъчност щяха да бъдат очите й, ако се бе оставила на подобно време да нахлуе в погледа й, да се вмести и слее с него. Щеше да заприлича на разплакано малко дете с горящи пламъци там, където през лятото те поглъща бездна от синьо - пламъци на егоизъм и потиснати, вакуумирани писъци, много скрити и задавени съобщителни изречения от рода на "Искам" и грамове болка и недоверие заради постоянно стиснатите зъби.
~
Онези, за които оставаш нисък, въпреки че си се облякъл във вертикални райета с цел да ги манипулираш и да манипулираш себе си, са хората, които най-много те смущават. Хората, които имат някакво странно усещане за справедливост, обективност и реалност. Които, без дълго и сложно да претеглят плюсовете и минусите, знаят какво е най-добре да бъде направено.
И от тях е толкова трудно да се скриеш, защото те знаят какво целиш с поведението си, какво опитваш да построиш с думи и актьорска игра. Те не виждат нищо съзидателно в маскирането, защото са минали отдавна през него и са успели да излезнат чисти или са просто хора, които никога не са се докосвали до същинския боклук и са твърде чувствителни към отпадъци. И винаги пронизват с поглед, който необвинително, а просто разбиращо, но не и съпричастно казва "Знам какво правиш."
Ако се виждаш красив и в най-грозните моменти, значи криеш нещо специално у себе си.
~
Съществува един момент, в който усмивката е на границата на логичното и нелогичното. Момент, в който няма нищо нередно в това да се усмихваш, но след две-три секунди осъзнаваш, че точно тази усмивка, проточила се в последните няколко минути и плавно размила се и попила в изражението на лицето, в момента те завлича някъде и единственият правилен извод, до който можеш бързо и безпроблемно да стигнеш, е, че това е мигът на откъсването.
(...)
Клепачите се спускат флегматично, самотно и вглъбено. Те са само твои и само те разбират тежестта, на която си ги осъдил. Когато паднат с дъх на покой и утеха, гравитацията яростно се задвижда със зъбните си колела, изпуска пара и надава страшно начално бучене, с което рязко и поглъщащо те дърпа надолу, и надолу, и надолу. Няма ги тръпките по кръвоносните съдове, стрелкащи се из вътрешния слой на кожата, но я има ужасната умора, сънливост, крехкото изтощение и безсилието. Опитваш да отвориш очите си и да погледнеш хората през диоптъра на действителността и на трезвата преценка, но разбираш, че е невъзможно. Няма как животът да проникне в погледа ти в точно този момент. И ти стават ясни всички описания на загубили искрата си погледи, изпуснали живеца, блясъка и светлината си, забравили пулсиращото следене и съсредоточаване в света.
Не, не можеш да закрепиш клепачите си, не можеш да ги задържиш отворени. Очите вече нямат бадемовидна форма, защото дори тя изисква твърде много физически и психически усилия, за да бъде поддържана.
В гърлото се е заклещил облак прах или може би облак дим. Тежък и плътен, тровещ и смътно погубващ вярата ти в хубавия край на вечерта.
Но цигарените вдишвания са придобили различен вкус. Не се утаяват, не тежат, а просто ледено преминават по горната рамка на устната кухина и се спират при онзи облак дим, само че с дъх на планински въздух, на изгаряща студенина.
~
За жалост, заглавията, които ми се струват най-подходящи за моментните ми неудържими желания да напиша нещо, винаги биват заглушени от хода на времето и някак избледняват, а на тяхно място откривам нови, много по-пасващи на момента.
И така стигнах до тук, докато чакам половин литър вода да изкипи.
~
Понякога всичко, което ти трябва да знаеш, е кога да смяташ хората за еднакви и кога да си припомняш, че все пак са различни.
Ако можеш да преживееш всяко нещо, защо твърдиш, че искаш да променяш?
~
Знам какво правя и колко нередно е, знам, че използвам само 40%, защото, както написах преди малко - " мисля, че е така. ако КПД-то ти е 70%, а използваш само 40 от тях, опитвайки се да го скриеш от себе си, накрая оставаш нещастен". Знам, че трябва да се хванеш за жиците и стълбовете, за канапетата и тапицерията им, за стъклото над масата и формите, които са образували отпечатъците от пожълтели груби пръсти, ухаещи на глицеринов крем. Знам, че в единиците нещо има още толкова, което да опишеш. Знам, че след като си задълбал твърде отвъд нормалното според някои, е възможно да се отделиш на космическо отдалечено разстояние, за да погледнеш земята и онова стъкло над масата като от спътник и да обобщиш всичко, свеждайки близките и далечните му характеристики към ситуацията, към реалността и илюзията, към живота. Всички ние очакваме да можеш да си такъв, а аз очаквам да съм способна да съм такава. Но сега. Сега просто ми дайте право да отмия съня.
10/22/2009
On sleepless roads the sleepless go
Когато го прочетох миналата година, потръпнах, защото не помнех къде съм го чувала, а имаше някаква странна сила, някакво дежа ву в цитата.
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors."
Диалозите представляваха нещо такова:
- Гледала ли си "The Doors"?
- Не.
- Гледай го.
и
- Гледал ли си "Doors"?
- Да.
- И хубав ли е?
- ...Наркомански. Много наркомански.
Това не са думи на предубеден човек или пък на някого, който няма вкус и не цени изкуството, особено по-изкривеното и екстравагантно такова. Това е най-първичното и реално описание, което мога да дам за 140-минутната лента.
"The Doors" е филм на Оливър Стоун, който е на цели 18 години. Вал Килмър се превъплъщава (отгатнете колко добре) в Джим Морисън, Мег Райън е неговата може би любима Пам, Кайл МакЛоклън пък - Рей Манзарек. Образите са учудващо действителни, не видях сериозни пропуски от биографията и живота на Джим (като изключим онова страшно демонстративно и нереално "Girl, we couldn't get much HIGHER"), а връзките и малките моменти, от които се ражда огромната история на Доорс, са много смело, достоверно, но ненатрапчиво вплетени във филма, без да създават излишна изкуственост и осезаемо дращене към постигането на истинско въздействие.
За режисурата е трудно да се говори, защото тя съвсем се смила и претопява в сцените на пламенност, екстаз, транс и тотално пробиване от другата страна. Сцените, в които публиката приема да бъде обидена, хората приемат да бъдат роби, стига музиката и шоуто да не свършат.
Най-хубавото е, че филмът е наситен с подходящите песни на подходящите места и всичко, което сте усещали, че може да е бил Джим Морисън, но никога не сте си представяли и доразвивали докрай чрез въображението си, тук, във филма, е сякаш довършено. Нишките са хванати, разплетени и завързани на възел, където трябва. Липсата на излишните "Но възможно ли е да е било така?" и "Не, не, преувеличават ужасно много" е почти стопроцентова.
А усещането..
Усещането.
Преди да изпаднете в безсъзнание, няма да поискам още една целувка или проблясващ шанс за блаженство, а просто да запомните образа на Вал Килмър, да го запечатате добре някъде на сухо, тъмно, сигурно и хладно и да се влюбите в него. Имате пълното право да се побърквате по Вал Килмър и бавната му провлачена походка, по цялата тази свръхдоза младост и неизчерпаема духовна и физическа способност да не спира, да се захласвате по гласа му, кожените панталони, спокойния, безкрайно блуждаещ и някак превъзхождащ останалите поглед, по вечните му транспътешествия из времето и пространството. Трябва да си намерите поне една малка, една нищожна причина да обикнете безпорядъка на неадекватността му, поетичния хаос от думи, изплували по необясним ред. Простете му, че понякога прекалява, че не е верен, че раздава прекалено щедро любовта си, а после забравя да го е правил, че ви кара да се чувствате единствени, а след това провокира сълзи и омраза, претопяващи се отново в безвъзвратна, мъчителна и неизлечима зависимост, че бяга по най-лесния и опасен начин и че се друса, че се друса до припадъци на сцената, до свирепа агония и оргазъм със свобода.
Простете му, че за моменти поставя примката на вратовете ви и мислите, че го разбирате, а малко по-късно изгася светлините и драсва клечката на едно ново начало. На поредното лутане из лабиринтите на гърчещата се действителност на един поет, на един фалшив идол, на един велик наркоман.
Косата, очите, цигарите, коза, пурите и брадата в последствие - запомнете всички тях.
И онази някак детска откъснатост от света, която изглежда непокътната и неразбрана от никого. Защото има сцени, в които не можех да остана спокойна - имаше бавни, плавни и относително тихи сцени, в които аз не можех да бъда спокойна и неразвълнувано-съсредоточена и нещо ме тресеше и разбъркваше през почти цялото време.
Изтръгнете, опитайте някак да изкорените склонността си към причинно-следствена дисекция и прекомерно търсене на обяснения и приемете, че точно пълното отсъствие на такива дава криле, упоява, разклаща и накрая изхвърля човека свободен. За жалост, като парцал, преминал през центрофуга. За щастие, всички те оставят полъх на безграничност и любов след себе си. Всички те те мотивират просто да си и да бъдеш, а не да планираш какъв и как да си и да бъдеш. Всички те те бутат към изсушените растения и към малките хапчета, към сподавения писък на стриктно събраните върху гладка повърхност магистрали от прахчета, когато нещо не достига или когато повярваш, че тяхната деформирана романтика прекрасно ще пасне на твоето искащо да бушува в нови експерименти и усещания съзнание.
А те - те просто достигат заветните 27. И това е.
Ако гледате филма само защото искате да гледате филм, но не сте фенове на Доорс, Морисън, рока, музикалната история и епохи или на тази малка революция от 60те - не очаквайте да ви се стори такъв, какъвто се стори на мен, и какъвто е изглеждал и ще бъде в очите на всички като и много повече от мен в това отношение.
Трябва у вас да вирее нещо такова, да сте такъв човек, дори тази ви страна да е дълбоко скрита, защото кадрите са твърде лични, а някои сцени няма как да бъдат попити от някого, ако не се е докосвал поне малко до едно подобно себезагубване и погубване, до подобни полети, до подобна безкрайност и вечно безсмислие на всичко и всички. До такива извори на любов, спокойствие и хармония. До разрушителната нужда от разкъсване, протриване и изкрещяване на белите дробове, на имунната система, на цялото същество. До такова безжалостно и нерационално присъствие, до такъв риск и болезнено-сладко безумие.
"The Doors" е много личен, специален и пробуждащ асоциации с реални хора, действия и картини от живота. Поне за мен. Доорс (и филмът, и групата) са символ на историята такава, каквато винаги съм искала да бъде, на неопорочената от докосване мечта и още една причина да мисля по-често за Джим Морисън по начин, непознат от мен преди, да слушам лириките на песните по-внимателно и да си представям как е писал в полупълна неадекватност след поредната линийка. Как останалите са го гледали и как не е имал сили да се интересува от това, осъзнавайки, трезвен, чист, изкъпан и изпразнен от целия боклук, от който прелива. Причина силно да искам някой ден да посетя гроба му в Париж, да му оставя цвете и портрет и да му говоря. Защото не знам как се случи, но нещо в Доорс и обстоятелствата покрай тях ме дръпна неусетно, привлече ме и ме накара да се интересувам от тях, да увеличавам докрай или да заспивам с тихата им музика следобед, да заспивам с гласа на Джим понякога и вечер, да си откъсна частичка от това, което са, и да я прикрепя към себе си. А превръщането на каквото и да било в мое е дълъг, сложен и леко болезнен процес. И след това ми е ужасно трудно да го забравя, камо ли да го изтрия.
We'll meet again, we'll meet again.
10/19/2009
All the muse in myself, my desire I can't hide.
(относително старо и годно за тонове реадакция, с които не ми се занимава..)
Побърквах се в тишината. Всяка мъничка вибрация преминаваше през тялото ми като ураган, след който никога не успявах да се съвзема навреме. Тъкмо когато се изправях, ме връхлиташе ново торнадо – по-бурно, по-силно и по-несломимо. Битието ми беше като на вейка; найлонов плик, намерил убежището си на някой посърнал клон, докато ветровете безжалостно го брулят и разкъсват отвътре.
Така тишината се опитваше да се отърве от мен всеки божи ден. Събуждаше ме рано или пък прекалено късно сутрин – когато и да се случваше, обичаше да надвисва над главата ми и кротко да ме гледа. Аз никога не успях да свикна и да преодолея този й ужасен навик. Зорките й, коварни очи ме следяха уж мило и загрижено, но всъщност просто бяха внимателни. Търсеха пролуката, през която сноп унищожение да премине и да превърне привидното ми спокойствие в история.
Отивах в банята, за да измия зъбите си – тя заставаше зад гърба ми и зловещо издаваше своето присъствие. Отражението в огледалото никога не се променяше – бях сама, но знаех, че някъде там, на сантиметри зад мен, чуждо съзнание витае.
Глътка горещо, ароматно кафе бе единствената обнадеждаваща мисъл в тези светли по модул дни. В главата ми чашата сама се рисуваше – от дъното до извитата дръжка, която щеше да е единствената хладна част от съда. Нямах търпение да затворя очи, а след като отново открехна клепачите си за света, да го направя с онази упояваща течност под съпровода на утринните лъчи, вещаещи изненади и много, много по-малко тишина.
Животът ми започна да се върти. По-скоро животът ми започна да се задвижва. Явно оста, на която се крепеше, се бе оказала твърда и не особено лесна за прекършване. Като дете, настанило се на удобна седалка на виенско колело, аз тръпнех в очакване огромната машина да започне да се движи. Първият лек трус винаги е най-хубав. Тогава знаеш, че след няколко секунди земята ще се отдалечи, докато не се превърне в съвсем различен, леко размазан и откъснат свят, далеч от новия такъв, кръжащ във въздуха.
Бях се зарекла никога да не потъвам в плаващите пясъци на канцеларската работа. В списъка, залепен на хладилника – онзи списък с неща, от които зависи дали животът ми ще се насочи в правилна посока, или пък, напротив, ще полети назад, та дори и надолу, фигурираха няколко точки, които заплашително бяха повдигнали големия си показалец.
Аз трябваше да променя света. Когато бях на шестнайсет, все още неориентирана, но с мозък, пълен до дупка с какви ли не идеи и контрамнения, силно вярвах, че някой ден, вместо да им се изсмея и изхвърля на най-близкото сметище, аз ще си спомня за всичките си залежи на налудничави мечти и ще преобърна цялата вселена.
Най-отгоре, с удебелен шрифт, малко над крива, надраскана с намерение да утрои значението на така или иначе важното понятие, стоеше думата „Изкуство”.
Та, разбира се. Как ще промениш света, ако нямаш набор от гениалност, умопомрачителни таланти и стотици нестандартни идеи, с които да залееш закостенелия, тесногръд и понякога скучноват свят?
Чаках. Чаках в някой хладен и полудъждовен ден вдъхновението ми да се покаже, виновно за това, че толкова дълго се е крило, да отвлече всичките ми планове за действие и да ги превърне в реалност.
Станах на седемнайсет. Нищо невероятно, потресаващо или разтърсващо не се бе случило. В главата ми избухваха вулкани от думи, аз тичах към писалката, за да ги
спася, преди да се вкаменят в студена магма, но никога не успявах да стигна навреме.
Запазих някакви остатъци от миналогодишните си идеи. Другите погледнах с лупата на
възрастта и убедена отсякох: „Детски работи”.
Имаше много дни, адски много седмици, върху които сеех семената на младостта, смехът не ме оставяше и въпреки дъждовните четвъртъци, животът можеше да се нарече хубав.
Лягах късно, ставах рано. С мислени клечки за зъби държах клепачите си, когато се събуждах в тъмнината, но след животворно плискане с вода денят започваше отново, а аз чаках да ми покаже накъде да вървя.
Оставаше ми пренебрежително малко време до края, след който щях да опаковам спомените и части от вещите си и да тръгна по следите на сърцето / в онзи случай – страстта към непознатото/. Последните си свободни месеци, преди да осъзная, че животът на зрял и сериозен човек наистина ме причаква зад ъгли и в тъмни пресечки, аз се хвърлих в своето голямо странстване.
По паркета в стаята ми хвърчаха надраскани листове, скици, проза и поезия. Безброй много книги, струпани накуп, или самотно линеещи, запълваха обема на помещенията, които най-често обитавах. Нямаше минута, в която животът ми да потъне в тишина без своя велик саундтрак. Изтезавайки очите под нощните лампи, студуваща и очакваща развръзката, си повтарях „само още една страница”, а погледнех ли часовника, бяха минали цели тридесет, та и повече, в които сюжетната линия само се усложняваше, вместо да се разкрие.
Биографиите на великите, големи, ненадминати (и така нататък суперлативи, с които увенчавах разни хора като мен и всички останали) личности тропаха със скъпите си обувки по чупливите ми възприятия и минута след минута, ден след ден аз пишех сценарий, с който бях готова да получа „Оскар”. Репетирах дори речта си наум – речта за онези награди, чиято публика е целият свят, но най-важният гост е невидим, защото се крие между камери, предсърдия и вряща кръв. Подозирах, че това бе домът на щастието.
Лятото на 98-ма беше моето голямо Лято. Събрала всичко онова, което светът бе така благосклонен да поднесе пред късогледите ми очи, аз реших, че е време.
И наистина беше време.
Стрелката на часовника направи първата си реална крачка в една нощ, в която липсата на избор владееше, а познатите ми занимания се бяха превърнали в най-отегчителните дейности на света. Имах два избора – да спя или да не спя. Първият беше всичко друго, но не и приемлив. Фокусирах мислите си върху втората алтернатива. Разсъжденията не се проточиха особено дълго и докато надрасках план-тезиса на тази лудост, вече бях събрала в раницата си най-нужното и на пръсти напусках апартамента.
Разни хора започнаха да изплуват на въображаемия ми екран, а аз се мъчех да избера един от тях, който да ме последва в епичното ми първо бягство. Малко бяха тези, които щяха да оставят юргана, загърнат на една страна, и тайно да се запътят към изхода със сдържан глас, който волно да отпуснат, когато всичко, което ни заобикаля, е свободата.
Малката ми лудост изправяше клетките ми пред едно величествено вълнение, но все пак възпитанието и внедрената съобразителност укорително повдигнаха червен знак „Стоп”. Реших, че смелостта ми би надминала очакванията ми само ако тръгна сама в нощта.
Затова го направих.
Нощният въздух не може да се сравнява с дневния. Вървях по празните улици в три през нощта, безстрашна и заредена с огромно количество енергия и адреналин. Нямах идея къде и защо трябва да отида, но бях сигурна, че не трябва да остана, окована от веригите на ежедневието си.
В някои блокове тук-там блещукаха мръсножълти светлинки, но преобладаваше цветът на съня, в който хората блажено бяха потънали. Разминавах се с измършавели бездомни кучета, а в локвите се отразяваха студените и сиви улични лампи.
„Светът щеше да е по-красиво място, ако нямаше улични лампи” – убеждавах се наум
и, разбира се, си вярвах.
Неусетно бяха минали двадесет и пет минути, а въздухът – все по-разреден и все по-хладен – започна да навява тревога в юношеската ми, готова за смях, сълзи и лудост душа.
След като подминах още няколко пресечки, погледнах към лявата си китка. 04:04. Съдбовно.
Пред очите ми, гола и самотна, лежеше магистралата. Магистралата, където хора и истории профучаваха за секунди, хора и истории се губеха навеки, хора и истории се
раждаха. Тогава пред мен се запали крушката на гениалната идея. И вече знаех – щях да пътувам. Макар в неподходящо време, за всеки влак си има пътник, за всеки, бягащ от четирите стени, има човек, който да го качи на стоп.
Настръхнала, губеща смелостта си капка по капка, тихичко си шепнех някакви молитви и с цялото си същество се опитвах да призова каквото и да е превозно средство.
Мина огромен тир, но интуицията ми подсказа, че не той ще е корабът, на който ще осъществя авантюрата си. Отдалече забръмчаха леки коли, но моята вдигната ръка не бе достатъчно умоляваща, за да склонят и да ме качат. 4:18. Времето напредваше, а не можех да се прибера вкъщи в шест, когато всички тепърва започват да търкат сънени очи. Вкъщи. Какво странно понятие. Бях толкова отдалечена от него, най-вече в мислите си.
Отдавна желанието да избягам някъде се стаяваше по ъгълчетата на душата, но никога не му бях дала правото да изкрещи, че съществува. Тази нощ бе идеалният момент, в който да ме уведоми и да предприемем акция заедно.
Без да знам, бях вдигнала ръката си и като по някакво чудо един черен „Ситроен” откликна на повика й.
Колата бавно спря пред мен, а след това вратата се отвори. През наближаващата сутрин две очи ме прободоха.
- Качвай се – изрече младежът, застанал зад волана.
Потреперих, но знаех, че няма връщане назад. Влезнах и се настаних на мястото до него.
Пред мен стоеше около 26-27-годишен мъж. Първото нещо, което си помислих, беше, че е недоспал. Оглеждаше ме с малките си очички сякаш се опитваше да разкрие цялата ми история и всички причини, заради които се намирах до него.
- Малко странно..-подхвана той.
Знаех, че очакваше да попитам за какво става въпрос, но аз търпеливо изчаках.
- Вместо да спиш, стоиш в чужда кола с напълно непознат. Не се ли страхуваш?
- От кого? От теб? – незнайно как събрах кураж да кажа аз.
- Така да е, щом си смела. Аз пътувам към морето. Имам стока за разтоварване.
- Добре. Към морето – наистина обичах морето и се съгласих.
Двигателят изрева, а пътят започна стремглаво да се свлича пред премрежения ми поглед.
С притеснение огледах колата, търсейки нещо необичайно. От малка бях свикнала да се страхувам, да очаквам нещо скрито и мистериозно да се появи. Когато бях на дванайсет, влезнах в една изоставена къща с надеждата да открия някого. Но не намерих призраци или нещо подобно. Остана ми само белегът на ръката, защото ме ухапа огромно бясно куче. Нуждаех се от своя страх.
- Ще запаля цигара. Надявам се да не възразяваш.
- Не, няма проблем. Все пак аз съм излишната тук.
- Никога повече не се наричай така. Ще заживееш с мисълта, че наистина си излишна – каза разпалено той.
- Нима не съм?
- Щом съм решил да спра и да те оставя да влезеш, значи не си. Няма нищо случайно,
нали знаеш?
Не исках да му отговарям.
Наклоних се напред и включих радиото.
Нямах сили да водя сериозни разговори. Ужасна музика, ужасна музика, ужасна музика. Радиата не се интересуваха за безнадеждните стопаджии в пет сутринта.
Под седалката ми се белееше ъгълчето на малка хартийка. Съмнителният непознат изтръскваше цигарата си през отворения прозорец. Обърнах листчето – беше снимка. Две хубави малки момчета, близнаци, и вероятно баща им, застанал зад тях, красив и усмихнат.
Пуснах изображението върху прашния под и се загледах в пътя.
- Явно не искаш да си говорим – малко укорително каза шофьорът ми.
- Уморена съм. А и не знам за какво бихме могли да си говорим.
- Как се казваш например?
- Това не е интересна тема за разговор.
- Това не е задоволителен отговор.
- Олга.
- Милен. Приятно ми е.
Образът започна да се доизгражда. Милен беше странен, пушеше цигара след цигара и през половин минута се обръщаше към мен с несигурно изражение. Беше пет и трийсет сутринта, когато реших, че може би трябва да го опозная. Имаше нещо особено в него.
Изведнъж разби тишината на мислите ми с поредния си въпрос.
- Защо си с мен, Олга?
- Къде трябва да съм? – неразбиращо отвърнах.
- У дома.
- Домът ми е последното място, където бих искала да бъда сега.
- Домът е всичко, за което някога ще се бориш.
- Къде е твоят дом? – попитах аз.
- Аз нямам дом.
- А търсиш ли го?
- Използваш думите ми срещу мен. Харесвам те.
Когато изрече последното изречение, сниши тона си.
- Това не е задоволителен отговор – отговорих веднага.
- Опитвам. Но понякога е сложно.
- Всичко гениално е просто, нали знаеш?
- Не си ли прекалено малка, за да говориш така? – рязко отвърна Милен, оглеждайки ме отгоре-додолу.
- Не мисля, че фактите имат нещо общо с възрастта.
- Когато почнеш да вярваш, че има факти, започваш да остаряваш.
- Значи вече го знаеш?
- Знам много неща, които умирам да не знам.
Сведе глава и затвори очи за секунда. Отвори ги, погледна ме за миг многозначително и отново се фокусира върху пътя.
- Дай ми пример – казах аз.
- Никой не се интересува от нищо друго, освен себе си.
- Това е нещо нормално. И всеки го знае. Искам да ми дадеш по-добър пример – продължавах да настоявам.
- Хората искат другите да страдат.
- Някои хора.
- Всички хора.
- Някои хора – натъртено повторих.
- Сестра ми беше много влюбена в едно момче. В последствие и той се влюби в нея. Но тя винаги се бе страхувала да покаже любовта си. Получи цялата му отдаденост, но не
смееше да му даде своята. Мина година и половина, откакто бяха заедно. Един ден откриха диабет на въпросния й приятел. Сестра ми трябваше да се грижи за него, да му бие инсулин и така нататък.. Знаеш. Докторите казваха, че ако не нарушава предписанията, ще живее нормално. Но той започна да се влошава. Все повече и повече. Колкото повече го надвиваше болестта, толкова по-любвеобилна ставаше сестра ми. Вкараха го в болница. Ася не спеше по цели нощи, а просто стоеше, хванала ръката му, и му говореше. След три седмици той умря. Тя започна да ходи на гроба му и да му разказва всички онези неща, които не бе могла, когато беше жив. Говореше му с часове.
- Чувствала се е свободна да обича човек, който няма как да реагира?
- Не ме прекъсвай – изръмжа Милен. - Седмица след погребението главният лекар, който го бе лекувал, позвъня, за да говори с някого от семейството ми. Вдигнах аз. Изследванията сочели, че през последните три месеца Александър не е получавал нужната доза инсулин. Заради това диабетът се развил още повече и той умрял. Погледнах през прозореца. Ася стоеше замислена на една слънчева пейка, държеше негова снимка в ръка и тихо ридаеше. Тогава разбрах.
- Боже. Убила го е. Само за да може да го обича – изумено изрекох аз.
- Жалко, толкова жалко. Хората са нищожни.
- Може би.. може би си прав. Но не всички са такива.
- Всички са такива. Слаби и самосъжаляващи се. И въпреки, че го знаят, никога не спират да повтарят грешките си.
- Много добре знаеш, че всеки греши.
- Знам. И аз греша. Но не повтарям грешките си. Нито пък тези на другите.
- Доста самоуверено, не мислиш ли?
- Не. Просто това е истината.
- Какво се случи със сестра ти след това?
- Омъжи се за някакъв кретен. Родиха им се момчета - близнаци. Прекрасни деца. Но не заслужават да ги отглеждат такива родители. Не заслужават.
- Явно имаш някакъв проблем с нея. Защо просто не преодолееш случилото се? Все пак тя страда и вината е нейна.
- Александър не заслужаваше такава съдба само защото Ася бе недорасла в чувствата си лигла.
Вената на челото му изпъкна, дишането му се учести.
- Струваш ми се прекалено загрижен за него. Няма нищо случайно, нали знаеш?
- Защо не пробваш псевдопсихологическите си умения върху някого другиго? – раздразнено отвърна той. - Малка си. Не го забравяй.
Настъпи мълчание, в което нищо друго освен една-единствена въздишка не успя да нахлуе.
- Щастлива ли си, Олга? – попита Милен изневиделица, като ме следеше с крайчеца на окото си, докато управляваше колата.
- Твърде относителен въпрос.
- Няма относителни въпроси. Отговори ми с „да” или „не” – отсече хладно той.
- Понякога - да, понякога - не.
- А сега?
- Ами.. наистина не мога да.. – мъчех се да смотолевя аз.
- Да или не? – гласът му бе леденостуден и настойчив.
- Да, сега съм щастлива. Свободна съм – излъгах.
Милен изхвърли догарящия фас през прозореца и заби поглед в хоризонта.
Мълчанието тегнеше, бе тягостно и прокарваше смразяващи тръпки по атмосферата.
Наблюдавах дългите пръсти и тънката му кожа, през която вените изпъкваха като тънки реки електричество. Ноктите му се спускаха в ритмична последователност върху таблото на колата. Каменното му, вглъбено изражение вдъхваше уплаха и напрежение.
Може би, ако се усмихнеше, щях да го харесам повече. Но той просто гледаше напред.
- А ти.. щастлив ли си? – едва отроних аз.
- Не си позволявам да бъда много щастлив поради три причини.
- Цели три? Ще ги споделиш ли?
- Първо – и той повдигна десния си палец – не мога да съм щастлив, защото ако се задоволя с това, което имам, никога няма да получа още.
- Какво имаш предвид? – попитах аз.
- Алчен съм и винаги искам още. Никога нищо не е достатъчно. Кажи ми какво ще направиш, ако разбереш, че няма как да бъдеш по-щастлива, дори да си на върха на еуфорията и успеха?
- Не знам, може би ще се отчая.
- Не. Ще се самоубиеш. Винаги, винаги има още. Трябва да е така.
- Коя е втората причина? – продължих аз, защото бях любопитна.
- Ако си призная, че съм щастлив, мога да загубя щастието си – повдигана показалеца на лявата си ръка, с която държеше волана. С другата пушеше. Димът се виеше и отиваше право в очите ми, които не можеха да го понесат и раздразнението се превръщаше в напиращи солени капки.
- Това е.. разбираемо.
- И третата – добави той, като отдели и трети пръст, а цигарата демонстративно изхвърли, сякаш го бях принудила да го направи, а след това накарала да се чувства виновен – не искам да загубя откривателския си талант.
- Откривателският ти талант?
- Ще спра да търся с убеждението, че вече съм намерил. Има нещо общо с първата причина. Би било толкова тъжно, ако спра да се вглеждам в нещата.
- Ти си труден.
- Казах ти. Знам много повече, отколкото трябва.
Сумракът бавно избледняваше и светлината рязко си проби път през развиделяващите се облаци. Часовникът твърдеше, че е седем часа. Облегнах глава на неудобната седалка и заспах.
Три часа по-късно ме събуди гръмотевица. В момента, в който отворих очи, сърцето ми щеше да се пръсне. Милен бе застанал на десет сантиметра разстояние от мен и ме гледаше втренчено.
- Какво, по дяволите, правиш? – стъписано попитах аз.
- Гледах как спиш.
Отдръпна се като малко дете, обвинено в нещо, което не е извършило.
- Просто.. Може би трябва да излезна от колата.
- Не, съжалявам. Беше грешка. Не се сдържах. Изглеждаше все едно цялото спокойствие на света се е вселило в теб.
Погледът му шареше на всички места, различни от очите ми. Ръцете му трепереха.
- Беше грешка. Остани. Приятно ми е да си говорим.
За секунда се почувствах поласкана.
- Не каза ли, че не правиш грешки?
- А после ти каза, че всеки прави грешки.
- И се оказах права. За жалост.
- Най-опасните грешки се правят, когато наближават най-големите изненади, нали знаеш?
Не знаех.
Колата се движеше по гол път в безкрайната пустош. Дъждът мрачно изпълваше облаците, а аз изпитвах нуждата да подишам чист въздух.
- Може ли да спреш за секунда?
- Защо?
- Трябва да отида до тоалетна.
- Добре, но не се бави - посъветва ме Милен.
Спокойно отворих вратата, стъпих на здравата земя и отново усетих как силата тече ведно с кръвта във вените ми. Извървях няколко бавни крачки, а след тях започнах да тичам.
Честотата на пулса ми бе достигнала плюс безкрайност, но нямах време за мисля за това. Нямах време за каквото и да било. Страхът ми отново оживя.
Косите ми се развяваха, всички жили се бяха опънали до нажежаване, но мигът се пропука и започна да се чупи на хиляди парченца. Чух ускорените му стъпки зад себе си. Гонеше ме. Опитах да тичам още по-бързо, но се спънах в някаква прашна, изхвърлена обувка. Ръцете му ме сграбчиха. Усетих как бавно се връщам назад, теглена с все сила от онзи, който можеше никога да не бях срещала. Празнотата навсякъде около мен щеше да вакуумира писъците ми.
Стигнахме до колата, обърна ме към себе си и със свирепо задоволство ме погледна втренчено. През противна усмихна разкри кривите си зъби.
- Май си се объркала. Пътуването не е свършило. Обещах ти превоз, ти ми обеща компания.
- Нищо не съм обещавала! – изкрещях, разгневена и с насълзени очи.
- Виж какво. Цигарите ми свършиха – каза той, пренебрегвайки моето състояние.
- Отивам до онази бензиностанция – ей там. Не мисля, че ще е удачно да бягаш отново. Но все пак ти решаваш какво да правиш.
Наблюдавах как застрашително се отдалечава, а буцата в гърлото ми пречеше да дишам и да мисля. Как бях стигнала дотам? Трябваше да направя нещо. Трябваше да се измъкна по някакъв начин.
- Мисли, Олга, мисли!
Огледах се. Ключовете на колата лежаха на таблото. Не можех да я запаля и да избягам, нямаше да успея. Нямах избор. Взех ги и реших да преровя багажника за нещо, което някак да ми помогне. Пъхнах ключа, после го завъртях.
Повдигнах капака и застинах на място.
Два чифта безплътни, широко отворени очи не ме гледаха. Нежната детска кожа бе започнала да посинява.
Две еднакви, чернокоси и красиви момчешки глави лежаха в багажника, увити в старо и мръсно одеяло. Усетих как ми се повдига.
Чух наближаващите стъпки на Милен. Вървеше бавно зад мен, а смехът му зловещо кънтеше.
Обърнах се и го погледнах с това, което бе останало живо у мен.
Онази налудничава усмивка не слизаше от лицето му.
Не знаех какво се случва, нямах думи.
- Харесват ли ти, Олга? – малките очи ме пронизаха отново. - Но са толкова еднакви. Трябва им разнообразие. Не искам да останат така самотни.
Гласът му разсичаше проникналата паника като острие.
- Мисля, че ще се радват на женско присъствие. Какво ще кажеш?
Пристъпваше все по-близо и по-близо.
„Най-опасните грешки се правят, когато наближават най-големите изненади, нали знаеш?”
Изречението отекваше в съзнанието ми отново и отново. Всички изходи бяха затворени. Паднах на земята и започнах да плача. Тогава го усетих. Откакто ме ухапа онова куче, винаги носех със себе си нож.
Побърквах се в тишината. Всяка мъничка вибрация преминаваше през тялото ми като ураган, след който никога не успявах да се съвзема навреме. Тъкмо когато се изправях, ме връхлиташе ново торнадо – по-бурно, по-силно и по-несломимо. Битието ми беше като на вейка; найлонов плик, намерил убежището си на някой посърнал клон, докато ветровете безжалостно го брулят и разкъсват отвътре.
Така тишината се опитваше да се отърве от мен всеки божи ден. Събуждаше ме рано или пък прекалено късно сутрин – когато и да се случваше, обичаше да надвисва над главата ми и кротко да ме гледа. Аз никога не успях да свикна и да преодолея този й ужасен навик. Зорките й, коварни очи ме следяха уж мило и загрижено, но всъщност просто бяха внимателни. Търсеха пролуката, през която сноп унищожение да премине и да превърне привидното ми спокойствие в история.
Отивах в банята, за да измия зъбите си – тя заставаше зад гърба ми и зловещо издаваше своето присъствие. Отражението в огледалото никога не се променяше – бях сама, но знаех, че някъде там, на сантиметри зад мен, чуждо съзнание витае.
Глътка горещо, ароматно кафе бе единствената обнадеждаваща мисъл в тези светли по модул дни. В главата ми чашата сама се рисуваше – от дъното до извитата дръжка, която щеше да е единствената хладна част от съда. Нямах търпение да затворя очи, а след като отново открехна клепачите си за света, да го направя с онази упояваща течност под съпровода на утринните лъчи, вещаещи изненади и много, много по-малко тишина.
Животът ми започна да се върти. По-скоро животът ми започна да се задвижва. Явно оста, на която се крепеше, се бе оказала твърда и не особено лесна за прекършване. Като дете, настанило се на удобна седалка на виенско колело, аз тръпнех в очакване огромната машина да започне да се движи. Първият лек трус винаги е най-хубав. Тогава знаеш, че след няколко секунди земята ще се отдалечи, докато не се превърне в съвсем различен, леко размазан и откъснат свят, далеч от новия такъв, кръжащ във въздуха.
Бях се зарекла никога да не потъвам в плаващите пясъци на канцеларската работа. В списъка, залепен на хладилника – онзи списък с неща, от които зависи дали животът ми ще се насочи в правилна посока, или пък, напротив, ще полети назад, та дори и надолу, фигурираха няколко точки, които заплашително бяха повдигнали големия си показалец.
Аз трябваше да променя света. Когато бях на шестнайсет, все още неориентирана, но с мозък, пълен до дупка с какви ли не идеи и контрамнения, силно вярвах, че някой ден, вместо да им се изсмея и изхвърля на най-близкото сметище, аз ще си спомня за всичките си залежи на налудничави мечти и ще преобърна цялата вселена.
Най-отгоре, с удебелен шрифт, малко над крива, надраскана с намерение да утрои значението на така или иначе важното понятие, стоеше думата „Изкуство”.
Та, разбира се. Как ще промениш света, ако нямаш набор от гениалност, умопомрачителни таланти и стотици нестандартни идеи, с които да залееш закостенелия, тесногръд и понякога скучноват свят?
Чаках. Чаках в някой хладен и полудъждовен ден вдъхновението ми да се покаже, виновно за това, че толкова дълго се е крило, да отвлече всичките ми планове за действие и да ги превърне в реалност.
Станах на седемнайсет. Нищо невероятно, потресаващо или разтърсващо не се бе случило. В главата ми избухваха вулкани от думи, аз тичах към писалката, за да ги
спася, преди да се вкаменят в студена магма, но никога не успявах да стигна навреме.
Запазих някакви остатъци от миналогодишните си идеи. Другите погледнах с лупата на
възрастта и убедена отсякох: „Детски работи”.
Имаше много дни, адски много седмици, върху които сеех семената на младостта, смехът не ме оставяше и въпреки дъждовните четвъртъци, животът можеше да се нарече хубав.
Лягах късно, ставах рано. С мислени клечки за зъби държах клепачите си, когато се събуждах в тъмнината, но след животворно плискане с вода денят започваше отново, а аз чаках да ми покаже накъде да вървя.
Оставаше ми пренебрежително малко време до края, след който щях да опаковам спомените и части от вещите си и да тръгна по следите на сърцето / в онзи случай – страстта към непознатото/. Последните си свободни месеци, преди да осъзная, че животът на зрял и сериозен човек наистина ме причаква зад ъгли и в тъмни пресечки, аз се хвърлих в своето голямо странстване.
По паркета в стаята ми хвърчаха надраскани листове, скици, проза и поезия. Безброй много книги, струпани накуп, или самотно линеещи, запълваха обема на помещенията, които най-често обитавах. Нямаше минута, в която животът ми да потъне в тишина без своя велик саундтрак. Изтезавайки очите под нощните лампи, студуваща и очакваща развръзката, си повтарях „само още една страница”, а погледнех ли часовника, бяха минали цели тридесет, та и повече, в които сюжетната линия само се усложняваше, вместо да се разкрие.
Биографиите на великите, големи, ненадминати (и така нататък суперлативи, с които увенчавах разни хора като мен и всички останали) личности тропаха със скъпите си обувки по чупливите ми възприятия и минута след минута, ден след ден аз пишех сценарий, с който бях готова да получа „Оскар”. Репетирах дори речта си наум – речта за онези награди, чиято публика е целият свят, но най-важният гост е невидим, защото се крие между камери, предсърдия и вряща кръв. Подозирах, че това бе домът на щастието.
Лятото на 98-ма беше моето голямо Лято. Събрала всичко онова, което светът бе така благосклонен да поднесе пред късогледите ми очи, аз реших, че е време.
И наистина беше време.
Стрелката на часовника направи първата си реална крачка в една нощ, в която липсата на избор владееше, а познатите ми занимания се бяха превърнали в най-отегчителните дейности на света. Имах два избора – да спя или да не спя. Първият беше всичко друго, но не и приемлив. Фокусирах мислите си върху втората алтернатива. Разсъжденията не се проточиха особено дълго и докато надрасках план-тезиса на тази лудост, вече бях събрала в раницата си най-нужното и на пръсти напусках апартамента.
Разни хора започнаха да изплуват на въображаемия ми екран, а аз се мъчех да избера един от тях, който да ме последва в епичното ми първо бягство. Малко бяха тези, които щяха да оставят юргана, загърнат на една страна, и тайно да се запътят към изхода със сдържан глас, който волно да отпуснат, когато всичко, което ни заобикаля, е свободата.
Малката ми лудост изправяше клетките ми пред едно величествено вълнение, но все пак възпитанието и внедрената съобразителност укорително повдигнаха червен знак „Стоп”. Реших, че смелостта ми би надминала очакванията ми само ако тръгна сама в нощта.
Затова го направих.
Нощният въздух не може да се сравнява с дневния. Вървях по празните улици в три през нощта, безстрашна и заредена с огромно количество енергия и адреналин. Нямах идея къде и защо трябва да отида, но бях сигурна, че не трябва да остана, окована от веригите на ежедневието си.
В някои блокове тук-там блещукаха мръсножълти светлинки, но преобладаваше цветът на съня, в който хората блажено бяха потънали. Разминавах се с измършавели бездомни кучета, а в локвите се отразяваха студените и сиви улични лампи.
„Светът щеше да е по-красиво място, ако нямаше улични лампи” – убеждавах се наум
и, разбира се, си вярвах.
Неусетно бяха минали двадесет и пет минути, а въздухът – все по-разреден и все по-хладен – започна да навява тревога в юношеската ми, готова за смях, сълзи и лудост душа.
След като подминах още няколко пресечки, погледнах към лявата си китка. 04:04. Съдбовно.
Пред очите ми, гола и самотна, лежеше магистралата. Магистралата, където хора и истории профучаваха за секунди, хора и истории се губеха навеки, хора и истории се
раждаха. Тогава пред мен се запали крушката на гениалната идея. И вече знаех – щях да пътувам. Макар в неподходящо време, за всеки влак си има пътник, за всеки, бягащ от четирите стени, има човек, който да го качи на стоп.
Настръхнала, губеща смелостта си капка по капка, тихичко си шепнех някакви молитви и с цялото си същество се опитвах да призова каквото и да е превозно средство.
Мина огромен тир, но интуицията ми подсказа, че не той ще е корабът, на който ще осъществя авантюрата си. Отдалече забръмчаха леки коли, но моята вдигната ръка не бе достатъчно умоляваща, за да склонят и да ме качат. 4:18. Времето напредваше, а не можех да се прибера вкъщи в шест, когато всички тепърва започват да търкат сънени очи. Вкъщи. Какво странно понятие. Бях толкова отдалечена от него, най-вече в мислите си.
Отдавна желанието да избягам някъде се стаяваше по ъгълчетата на душата, но никога не му бях дала правото да изкрещи, че съществува. Тази нощ бе идеалният момент, в който да ме уведоми и да предприемем акция заедно.
Без да знам, бях вдигнала ръката си и като по някакво чудо един черен „Ситроен” откликна на повика й.
Колата бавно спря пред мен, а след това вратата се отвори. През наближаващата сутрин две очи ме прободоха.
- Качвай се – изрече младежът, застанал зад волана.
Потреперих, но знаех, че няма връщане назад. Влезнах и се настаних на мястото до него.
Пред мен стоеше около 26-27-годишен мъж. Първото нещо, което си помислих, беше, че е недоспал. Оглеждаше ме с малките си очички сякаш се опитваше да разкрие цялата ми история и всички причини, заради които се намирах до него.
- Малко странно..-подхвана той.
Знаех, че очакваше да попитам за какво става въпрос, но аз търпеливо изчаках.
- Вместо да спиш, стоиш в чужда кола с напълно непознат. Не се ли страхуваш?
- От кого? От теб? – незнайно как събрах кураж да кажа аз.
- Така да е, щом си смела. Аз пътувам към морето. Имам стока за разтоварване.
- Добре. Към морето – наистина обичах морето и се съгласих.
Двигателят изрева, а пътят започна стремглаво да се свлича пред премрежения ми поглед.
С притеснение огледах колата, търсейки нещо необичайно. От малка бях свикнала да се страхувам, да очаквам нещо скрито и мистериозно да се появи. Когато бях на дванайсет, влезнах в една изоставена къща с надеждата да открия някого. Но не намерих призраци или нещо подобно. Остана ми само белегът на ръката, защото ме ухапа огромно бясно куче. Нуждаех се от своя страх.
- Ще запаля цигара. Надявам се да не възразяваш.
- Не, няма проблем. Все пак аз съм излишната тук.
- Никога повече не се наричай така. Ще заживееш с мисълта, че наистина си излишна – каза разпалено той.
- Нима не съм?
- Щом съм решил да спра и да те оставя да влезеш, значи не си. Няма нищо случайно,
нали знаеш?
Не исках да му отговарям.
Наклоних се напред и включих радиото.
Нямах сили да водя сериозни разговори. Ужасна музика, ужасна музика, ужасна музика. Радиата не се интересуваха за безнадеждните стопаджии в пет сутринта.
Под седалката ми се белееше ъгълчето на малка хартийка. Съмнителният непознат изтръскваше цигарата си през отворения прозорец. Обърнах листчето – беше снимка. Две хубави малки момчета, близнаци, и вероятно баща им, застанал зад тях, красив и усмихнат.
Пуснах изображението върху прашния под и се загледах в пътя.
- Явно не искаш да си говорим – малко укорително каза шофьорът ми.
- Уморена съм. А и не знам за какво бихме могли да си говорим.
- Как се казваш например?
- Това не е интересна тема за разговор.
- Това не е задоволителен отговор.
- Олга.
- Милен. Приятно ми е.
Образът започна да се доизгражда. Милен беше странен, пушеше цигара след цигара и през половин минута се обръщаше към мен с несигурно изражение. Беше пет и трийсет сутринта, когато реших, че може би трябва да го опозная. Имаше нещо особено в него.
Изведнъж разби тишината на мислите ми с поредния си въпрос.
- Защо си с мен, Олга?
- Къде трябва да съм? – неразбиращо отвърнах.
- У дома.
- Домът ми е последното място, където бих искала да бъда сега.
- Домът е всичко, за което някога ще се бориш.
- Къде е твоят дом? – попитах аз.
- Аз нямам дом.
- А търсиш ли го?
- Използваш думите ми срещу мен. Харесвам те.
Когато изрече последното изречение, сниши тона си.
- Това не е задоволителен отговор – отговорих веднага.
- Опитвам. Но понякога е сложно.
- Всичко гениално е просто, нали знаеш?
- Не си ли прекалено малка, за да говориш така? – рязко отвърна Милен, оглеждайки ме отгоре-додолу.
- Не мисля, че фактите имат нещо общо с възрастта.
- Когато почнеш да вярваш, че има факти, започваш да остаряваш.
- Значи вече го знаеш?
- Знам много неща, които умирам да не знам.
Сведе глава и затвори очи за секунда. Отвори ги, погледна ме за миг многозначително и отново се фокусира върху пътя.
- Дай ми пример – казах аз.
- Никой не се интересува от нищо друго, освен себе си.
- Това е нещо нормално. И всеки го знае. Искам да ми дадеш по-добър пример – продължавах да настоявам.
- Хората искат другите да страдат.
- Някои хора.
- Всички хора.
- Някои хора – натъртено повторих.
- Сестра ми беше много влюбена в едно момче. В последствие и той се влюби в нея. Но тя винаги се бе страхувала да покаже любовта си. Получи цялата му отдаденост, но не
смееше да му даде своята. Мина година и половина, откакто бяха заедно. Един ден откриха диабет на въпросния й приятел. Сестра ми трябваше да се грижи за него, да му бие инсулин и така нататък.. Знаеш. Докторите казваха, че ако не нарушава предписанията, ще живее нормално. Но той започна да се влошава. Все повече и повече. Колкото повече го надвиваше болестта, толкова по-любвеобилна ставаше сестра ми. Вкараха го в болница. Ася не спеше по цели нощи, а просто стоеше, хванала ръката му, и му говореше. След три седмици той умря. Тя започна да ходи на гроба му и да му разказва всички онези неща, които не бе могла, когато беше жив. Говореше му с часове.
- Чувствала се е свободна да обича човек, който няма как да реагира?
- Не ме прекъсвай – изръмжа Милен. - Седмица след погребението главният лекар, който го бе лекувал, позвъня, за да говори с някого от семейството ми. Вдигнах аз. Изследванията сочели, че през последните три месеца Александър не е получавал нужната доза инсулин. Заради това диабетът се развил още повече и той умрял. Погледнах през прозореца. Ася стоеше замислена на една слънчева пейка, държеше негова снимка в ръка и тихо ридаеше. Тогава разбрах.
- Боже. Убила го е. Само за да може да го обича – изумено изрекох аз.
- Жалко, толкова жалко. Хората са нищожни.
- Може би.. може би си прав. Но не всички са такива.
- Всички са такива. Слаби и самосъжаляващи се. И въпреки, че го знаят, никога не спират да повтарят грешките си.
- Много добре знаеш, че всеки греши.
- Знам. И аз греша. Но не повтарям грешките си. Нито пък тези на другите.
- Доста самоуверено, не мислиш ли?
- Не. Просто това е истината.
- Какво се случи със сестра ти след това?
- Омъжи се за някакъв кретен. Родиха им се момчета - близнаци. Прекрасни деца. Но не заслужават да ги отглеждат такива родители. Не заслужават.
- Явно имаш някакъв проблем с нея. Защо просто не преодолееш случилото се? Все пак тя страда и вината е нейна.
- Александър не заслужаваше такава съдба само защото Ася бе недорасла в чувствата си лигла.
Вената на челото му изпъкна, дишането му се учести.
- Струваш ми се прекалено загрижен за него. Няма нищо случайно, нали знаеш?
- Защо не пробваш псевдопсихологическите си умения върху някого другиго? – раздразнено отвърна той. - Малка си. Не го забравяй.
Настъпи мълчание, в което нищо друго освен една-единствена въздишка не успя да нахлуе.
- Щастлива ли си, Олга? – попита Милен изневиделица, като ме следеше с крайчеца на окото си, докато управляваше колата.
- Твърде относителен въпрос.
- Няма относителни въпроси. Отговори ми с „да” или „не” – отсече хладно той.
- Понякога - да, понякога - не.
- А сега?
- Ами.. наистина не мога да.. – мъчех се да смотолевя аз.
- Да или не? – гласът му бе леденостуден и настойчив.
- Да, сега съм щастлива. Свободна съм – излъгах.
Милен изхвърли догарящия фас през прозореца и заби поглед в хоризонта.
Мълчанието тегнеше, бе тягостно и прокарваше смразяващи тръпки по атмосферата.
Наблюдавах дългите пръсти и тънката му кожа, през която вените изпъкваха като тънки реки електричество. Ноктите му се спускаха в ритмична последователност върху таблото на колата. Каменното му, вглъбено изражение вдъхваше уплаха и напрежение.
Може би, ако се усмихнеше, щях да го харесам повече. Но той просто гледаше напред.
- А ти.. щастлив ли си? – едва отроних аз.
- Не си позволявам да бъда много щастлив поради три причини.
- Цели три? Ще ги споделиш ли?
- Първо – и той повдигна десния си палец – не мога да съм щастлив, защото ако се задоволя с това, което имам, никога няма да получа още.
- Какво имаш предвид? – попитах аз.
- Алчен съм и винаги искам още. Никога нищо не е достатъчно. Кажи ми какво ще направиш, ако разбереш, че няма как да бъдеш по-щастлива, дори да си на върха на еуфорията и успеха?
- Не знам, може би ще се отчая.
- Не. Ще се самоубиеш. Винаги, винаги има още. Трябва да е така.
- Коя е втората причина? – продължих аз, защото бях любопитна.
- Ако си призная, че съм щастлив, мога да загубя щастието си – повдигана показалеца на лявата си ръка, с която държеше волана. С другата пушеше. Димът се виеше и отиваше право в очите ми, които не можеха да го понесат и раздразнението се превръщаше в напиращи солени капки.
- Това е.. разбираемо.
- И третата – добави той, като отдели и трети пръст, а цигарата демонстративно изхвърли, сякаш го бях принудила да го направи, а след това накарала да се чувства виновен – не искам да загубя откривателския си талант.
- Откривателският ти талант?
- Ще спра да търся с убеждението, че вече съм намерил. Има нещо общо с първата причина. Би било толкова тъжно, ако спра да се вглеждам в нещата.
- Ти си труден.
- Казах ти. Знам много повече, отколкото трябва.
Сумракът бавно избледняваше и светлината рязко си проби път през развиделяващите се облаци. Часовникът твърдеше, че е седем часа. Облегнах глава на неудобната седалка и заспах.
Три часа по-късно ме събуди гръмотевица. В момента, в който отворих очи, сърцето ми щеше да се пръсне. Милен бе застанал на десет сантиметра разстояние от мен и ме гледаше втренчено.
- Какво, по дяволите, правиш? – стъписано попитах аз.
- Гледах как спиш.
Отдръпна се като малко дете, обвинено в нещо, което не е извършило.
- Просто.. Може би трябва да излезна от колата.
- Не, съжалявам. Беше грешка. Не се сдържах. Изглеждаше все едно цялото спокойствие на света се е вселило в теб.
Погледът му шареше на всички места, различни от очите ми. Ръцете му трепереха.
- Беше грешка. Остани. Приятно ми е да си говорим.
За секунда се почувствах поласкана.
- Не каза ли, че не правиш грешки?
- А после ти каза, че всеки прави грешки.
- И се оказах права. За жалост.
- Най-опасните грешки се правят, когато наближават най-големите изненади, нали знаеш?
Не знаех.
Колата се движеше по гол път в безкрайната пустош. Дъждът мрачно изпълваше облаците, а аз изпитвах нуждата да подишам чист въздух.
- Може ли да спреш за секунда?
- Защо?
- Трябва да отида до тоалетна.
- Добре, но не се бави - посъветва ме Милен.
Спокойно отворих вратата, стъпих на здравата земя и отново усетих как силата тече ведно с кръвта във вените ми. Извървях няколко бавни крачки, а след тях започнах да тичам.
Честотата на пулса ми бе достигнала плюс безкрайност, но нямах време за мисля за това. Нямах време за каквото и да било. Страхът ми отново оживя.
Косите ми се развяваха, всички жили се бяха опънали до нажежаване, но мигът се пропука и започна да се чупи на хиляди парченца. Чух ускорените му стъпки зад себе си. Гонеше ме. Опитах да тичам още по-бързо, но се спънах в някаква прашна, изхвърлена обувка. Ръцете му ме сграбчиха. Усетих как бавно се връщам назад, теглена с все сила от онзи, който можеше никога да не бях срещала. Празнотата навсякъде около мен щеше да вакуумира писъците ми.
Стигнахме до колата, обърна ме към себе си и със свирепо задоволство ме погледна втренчено. През противна усмихна разкри кривите си зъби.
- Май си се объркала. Пътуването не е свършило. Обещах ти превоз, ти ми обеща компания.
- Нищо не съм обещавала! – изкрещях, разгневена и с насълзени очи.
- Виж какво. Цигарите ми свършиха – каза той, пренебрегвайки моето състояние.
- Отивам до онази бензиностанция – ей там. Не мисля, че ще е удачно да бягаш отново. Но все пак ти решаваш какво да правиш.
Наблюдавах как застрашително се отдалечава, а буцата в гърлото ми пречеше да дишам и да мисля. Как бях стигнала дотам? Трябваше да направя нещо. Трябваше да се измъкна по някакъв начин.
- Мисли, Олга, мисли!
Огледах се. Ключовете на колата лежаха на таблото. Не можех да я запаля и да избягам, нямаше да успея. Нямах избор. Взех ги и реших да преровя багажника за нещо, което някак да ми помогне. Пъхнах ключа, после го завъртях.
Повдигнах капака и застинах на място.
Два чифта безплътни, широко отворени очи не ме гледаха. Нежната детска кожа бе започнала да посинява.
Две еднакви, чернокоси и красиви момчешки глави лежаха в багажника, увити в старо и мръсно одеяло. Усетих как ми се повдига.
Чух наближаващите стъпки на Милен. Вървеше бавно зад мен, а смехът му зловещо кънтеше.
Обърнах се и го погледнах с това, което бе останало живо у мен.
Онази налудничава усмивка не слизаше от лицето му.
Не знаех какво се случва, нямах думи.
- Харесват ли ти, Олга? – малките очи ме пронизаха отново. - Но са толкова еднакви. Трябва им разнообразие. Не искам да останат така самотни.
Гласът му разсичаше проникналата паника като острие.
- Мисля, че ще се радват на женско присъствие. Какво ще кажеш?
Пристъпваше все по-близо и по-близо.
„Най-опасните грешки се правят, когато наближават най-големите изненади, нали знаеш?”
Изречението отекваше в съзнанието ми отново и отново. Всички изходи бяха затворени. Паднах на земята и започнах да плача. Тогава го усетих. Откакто ме ухапа онова куче, винаги носех със себе си нож.
10/16/2009
The world wants me to feel small. Well, try again later.
движещата сила е гневът? защото хармонията определено не е (поне когато се отнася за писане).
никога, никога не съм била практична.
литература, да. проза и поезия. лирика и епос. хората не спират да обичат, да се страхуват, да се срамуват, да се осмеляват, да предават, да се предават, да се изправят, да преследват, да искат, да търсят, никога, никога, никога не спират. и, най-вече, не спират да търсят есенцията във всяко едно от изброените, не спират да мислят, че това са солта на живота и червейчето в ябълката. а ако го правят, ако спрат и се втурнат в сивите обяснения, в примирението, след като загубиш интерес към нещо или някого, може би тези хора са далечни за мен, може би са прекалено възрастни и не ми се иска да знам как живеят, без да търсят лайтмотив, без да се събуждат благодарение на малкото зъбно колело любов, стаено в хладните стаи на душите и съществуването им.
И е вечно, универсално да пишеш за тези неща. А е трудно да подредиш текущите скапани обстоятелства, да свържеш мислите на лицата, които срещаш пряко и косвено, и да се предпазиш от прелитащата възможност някой по-голям и по-силен да изсмуче индивидуалността ти със силата на авторитета и внушението.
Не говоря за бездушието на живота, в който липсва тръпка и топлина, а за него и още много над.
и ми се струва по-лесно да живееш, за да си купиш нови обувки, да ги обуеш и да излезеш с тях с идеята, че ще се влюбиш. Не, нямам нищо против този подход, това усещане, че така трябва да се случи, защото е, наистина е хубаво.
но сякаш светът иска да ми каже, че трябва задължително да се чувствам така, все едно мозъкът ми се свива. трябва най-сетне да запомня, че е много по-сложен от опростения израз, до който съм го привела. сякаш всички искат да изкрещят в лицето ми, че има глад, кризи, застой в еволюцията, политически проблеми, шантаж, наркомания, трафик на хора, корупция, изчерпване на природните ресурси, глобално затопляне, глобална деградация, световни конспирации и така, така, така до-става-ми-лошо нататък. иска да внедри в представите ми, че хората са ужасно различни, а не чак толкова еднакви, за каквито ги мислех. да закове своеволията ми с пирон някъде, където невръстните ми ръце няма да успеят да ги стигнат, и да проумея, че съм длъжна да разбера същите тези ужасно, до болка, до цвят на кожата и мирис на потта различни хора. да вникна във всеки един от тях поотделно, за да не объркам, когато оградя верния според мен отговор в кръгче. да търся причините и следствията, довели до поведението, което показват, за да не объркам чувствата си и да харесам някой, който ме е грабнал, въпреки че не би трябвало да харесам такъв човек, или за да не сметна някой достоен и приятен човек за антипатичен. искат да се съмнявам с чувствата и емоциите си и да убивам всичко, като си позволявам да разгърна мозъчната си дейност до темперамент, равен на абсолютна нула. искат да ми кажат, че най-важно е да си умен и да не губиш времето си в глупости. опитват се да ме убедят, че вместо да слушам музика и да се смея на насмешливото си отношение към цялата тази регресия, аз трябва да се чувствам виновна. искат да ми покажат, че това, което казвам, не струва само защото е сведено до свещения минимум на единицата. жадуват да ме уплашат с всички тези закони, всички тези малки системи, категории и правила, които са измислили. искат да ме научат на дуалистично мислене, иска им се да повярвам, че винаги има два вида от каквото и да било и че винаги единият от тях е добър, а другият - не.
И сега разбирам, че не мога да съм по средата точно защото съм по средата. Защото не знам къде е добре да учиш, да работиш, какво трябва да направиш, какво не трябва никога да правиш, какво си струва и какво не си, какво е красиво и какво е грозно. Не защото всеки от въпросите не притежава своята константа-отговор в даден момент, а защото дадените моменти са далечни от момента на задаването на въпроса. делта хикс, делта игрек, убийте ме с камъни..
просто ще си пусна музика, защото ако се хвърля в автобиографични кадри, ще заспя и ще ми е гузно. с музика ще се опитам да забравя много по-спокойно, а и около мен все още се носи ароматът на ванилия и тютюн.
в подобни моменти не харесвам света. харесвам само леглото си. и не харесвам хора, които биха разсъждавали върху красотата на непринудеността и които биха опровергали свободата в изказването "искам да съм страхотен, голям, огромен слон" (и, предполагам, точно моята склонност да се замисля върху това, защо в този израз има не свобода, а ограничение, е главният виновник за цялото объркване).
опасявам се, че всичко това е следствие от неоткрити отговори и алгоритми, от наноси лъкатушения. всичко е заради кризата на умиращото желание, заместено от празен поглед, и от апатично произнесеното наум "не искам нищо."
все пак часове преди "не искам нищо" сънувах две дълго падащи звезди, макар да не помня дали втората заглъхна завинаги.. сънувах две падащи звезди - и за двете имах по едно желание. на мига.
това ми липсва. история в пейзажи и фигурални композиции, в малка и уютна рамка, в диалози и в съобщителни изречения. трябва ми природата, теменужени небета и неоткрити или пък измислени съзвездия, снежни плажове и оранжеви коси, гълтане и издишане на студен въздух, атмосфера, атмосфера, атмосфера, кораби, лодки и:
На задната седалка беше слънчево въпреки студа, въпреки лепкавата мокра тежест на настъпващата късноесенна нощ. Беше забавно и по замърсения въздух се предаваха усмивки и спокойствие. Но отпред температурата бе рязко спаднала, ледени остриета бяха избили между седалките, носеше се мирисът на някакво отдалечение и онова усещане у нея, подсказващо й, че е неправилно да се включи към щастливата простота на останалите, защото човекът зад волана щеше да го сметне за мръсно женско, поредно женско предателство. Щеше да го приеме като пълна незаинтересованост на леко момиче, което държи на всеки непознат, на всеки новопоявил се повече, отколкото на другите, които остават.
- Помоли го - миролюбиво предложиха момичето и момчето на задната седалка.
- Няма да му се моля. Той сам решава какво да прави.
- А всъщност би ли се молила някога за нещо? Съжалявам, забравих. Ти не си такава. Не си от този тип хора. Които се молят - каза той, без да я погледне, съсредоточен в забуления в мрак път.
- Бих се молила, да - болезнено изрече тя след кратка пауза и дълбока въздишка. - Неизбежно е да не паднеш в определени ситуации. Бих, но просто не ми личи. И не го правя, когато не си струва.
- Радвам се за теб. Сега вече си приличаме - с жлъчна ирония отвърна той, като я погледна за един кратък миг, в който опита да е груб, но всъщност успя да скъси мъчителното отдалечение между двамата.
няма, няма. няма нищо по-хубаво от водата. съжалявам, че го казвам обаче.
п.с. не го оставих като чернова само защото си мисля, че има и други разбъркани от многото, болезнено многото информация. от всичко, всички и от себе си :>
никога, никога не съм била практична.
литература, да. проза и поезия. лирика и епос. хората не спират да обичат, да се страхуват, да се срамуват, да се осмеляват, да предават, да се предават, да се изправят, да преследват, да искат, да търсят, никога, никога, никога не спират. и, най-вече, не спират да търсят есенцията във всяко едно от изброените, не спират да мислят, че това са солта на живота и червейчето в ябълката. а ако го правят, ако спрат и се втурнат в сивите обяснения, в примирението, след като загубиш интерес към нещо или някого, може би тези хора са далечни за мен, може би са прекалено възрастни и не ми се иска да знам как живеят, без да търсят лайтмотив, без да се събуждат благодарение на малкото зъбно колело любов, стаено в хладните стаи на душите и съществуването им.
И е вечно, универсално да пишеш за тези неща. А е трудно да подредиш текущите скапани обстоятелства, да свържеш мислите на лицата, които срещаш пряко и косвено, и да се предпазиш от прелитащата възможност някой по-голям и по-силен да изсмуче индивидуалността ти със силата на авторитета и внушението.
Не говоря за бездушието на живота, в който липсва тръпка и топлина, а за него и още много над.
и ми се струва по-лесно да живееш, за да си купиш нови обувки, да ги обуеш и да излезеш с тях с идеята, че ще се влюбиш. Не, нямам нищо против този подход, това усещане, че така трябва да се случи, защото е, наистина е хубаво.
но сякаш светът иска да ми каже, че трябва задължително да се чувствам така, все едно мозъкът ми се свива. трябва най-сетне да запомня, че е много по-сложен от опростения израз, до който съм го привела. сякаш всички искат да изкрещят в лицето ми, че има глад, кризи, застой в еволюцията, политически проблеми, шантаж, наркомания, трафик на хора, корупция, изчерпване на природните ресурси, глобално затопляне, глобална деградация, световни конспирации и така, така, така до-става-ми-лошо нататък. иска да внедри в представите ми, че хората са ужасно различни, а не чак толкова еднакви, за каквито ги мислех. да закове своеволията ми с пирон някъде, където невръстните ми ръце няма да успеят да ги стигнат, и да проумея, че съм длъжна да разбера същите тези ужасно, до болка, до цвят на кожата и мирис на потта различни хора. да вникна във всеки един от тях поотделно, за да не объркам, когато оградя верния според мен отговор в кръгче. да търся причините и следствията, довели до поведението, което показват, за да не объркам чувствата си и да харесам някой, който ме е грабнал, въпреки че не би трябвало да харесам такъв човек, или за да не сметна някой достоен и приятен човек за антипатичен. искат да се съмнявам с чувствата и емоциите си и да убивам всичко, като си позволявам да разгърна мозъчната си дейност до темперамент, равен на абсолютна нула. искат да ми кажат, че най-важно е да си умен и да не губиш времето си в глупости. опитват се да ме убедят, че вместо да слушам музика и да се смея на насмешливото си отношение към цялата тази регресия, аз трябва да се чувствам виновна. искат да ми покажат, че това, което казвам, не струва само защото е сведено до свещения минимум на единицата. жадуват да ме уплашат с всички тези закони, всички тези малки системи, категории и правила, които са измислили. искат да ме научат на дуалистично мислене, иска им се да повярвам, че винаги има два вида от каквото и да било и че винаги единият от тях е добър, а другият - не.
И сега разбирам, че не мога да съм по средата точно защото съм по средата. Защото не знам къде е добре да учиш, да работиш, какво трябва да направиш, какво не трябва никога да правиш, какво си струва и какво не си, какво е красиво и какво е грозно. Не защото всеки от въпросите не притежава своята константа-отговор в даден момент, а защото дадените моменти са далечни от момента на задаването на въпроса. делта хикс, делта игрек, убийте ме с камъни..
просто ще си пусна музика, защото ако се хвърля в автобиографични кадри, ще заспя и ще ми е гузно. с музика ще се опитам да забравя много по-спокойно, а и около мен все още се носи ароматът на ванилия и тютюн.
в подобни моменти не харесвам света. харесвам само леглото си. и не харесвам хора, които биха разсъждавали върху красотата на непринудеността и които биха опровергали свободата в изказването "искам да съм страхотен, голям, огромен слон" (и, предполагам, точно моята склонност да се замисля върху това, защо в този израз има не свобода, а ограничение, е главният виновник за цялото объркване).
опасявам се, че всичко това е следствие от неоткрити отговори и алгоритми, от наноси лъкатушения. всичко е заради кризата на умиращото желание, заместено от празен поглед, и от апатично произнесеното наум "не искам нищо."
все пак часове преди "не искам нищо" сънувах две дълго падащи звезди, макар да не помня дали втората заглъхна завинаги.. сънувах две падащи звезди - и за двете имах по едно желание. на мига.
това ми липсва. история в пейзажи и фигурални композиции, в малка и уютна рамка, в диалози и в съобщителни изречения. трябва ми природата, теменужени небета и неоткрити или пък измислени съзвездия, снежни плажове и оранжеви коси, гълтане и издишане на студен въздух, атмосфера, атмосфера, атмосфера, кораби, лодки и:
На задната седалка беше слънчево въпреки студа, въпреки лепкавата мокра тежест на настъпващата късноесенна нощ. Беше забавно и по замърсения въздух се предаваха усмивки и спокойствие. Но отпред температурата бе рязко спаднала, ледени остриета бяха избили между седалките, носеше се мирисът на някакво отдалечение и онова усещане у нея, подсказващо й, че е неправилно да се включи към щастливата простота на останалите, защото човекът зад волана щеше да го сметне за мръсно женско, поредно женско предателство. Щеше да го приеме като пълна незаинтересованост на леко момиче, което държи на всеки непознат, на всеки новопоявил се повече, отколкото на другите, които остават.
- Помоли го - миролюбиво предложиха момичето и момчето на задната седалка.
- Няма да му се моля. Той сам решава какво да прави.
- А всъщност би ли се молила някога за нещо? Съжалявам, забравих. Ти не си такава. Не си от този тип хора. Които се молят - каза той, без да я погледне, съсредоточен в забуления в мрак път.
- Бих се молила, да - болезнено изрече тя след кратка пауза и дълбока въздишка. - Неизбежно е да не паднеш в определени ситуации. Бих, но просто не ми личи. И не го правя, когато не си струва.
- Радвам се за теб. Сега вече си приличаме - с жлъчна ирония отвърна той, като я погледна за един кратък миг, в който опита да е груб, но всъщност успя да скъси мъчителното отдалечение между двамата.
няма, няма. няма нищо по-хубаво от водата. съжалявам, че го казвам обаче.
п.с. не го оставих като чернова само защото си мисля, че има и други разбъркани от многото, болезнено многото информация. от всичко, всички и от себе си :>
10/14/2009
An orange sweatshirt. How cool.
/moOnxinha@dART.com/
Ако сте от типа хора, които са будни насън и се опитват въпреки несъзнателността си, с всички сили, които притежават, с всяка капка будност, която им се останала, да отворят очи - значи този филм ще ви хареса.
Този филм ще ви хареса, ако се чудите колко дълбоки са дупките в човешката психика, ако сте се питали не е ли всичко измислено, не живеем ли в огромна, страшна, мрачна и влажна илюзия.
Този филм ще ви хареса, ако сте безнадеждно романтични и обичате думите. Ако превръщате всеки момент в злато като цар Мидас ("..and he holds me so tight and turns me to gold in the sunlight.") Ако обичате усещането за безкрайност и ако го откривате в обикновени човешки дейности, без да сте използвали някакви психотропни вещества. И ако сте го правили под тяхното влияние.
Ако преди да заспите, се опитвате наум да регистрирате промените в поведението си, ако дисектирате света и ситуациите, искреното и фалшивото и ако подлагате своите и чуждите чувства на вечно съмнение.
Ако харесвате истории, в които някак не е съвсем ясно какво се случва и повечето кадри са ретроспективни прещраквания, сбор от хаотично движещи се атоми пред камерата.
И ако все пак понякога успявате да стъпите на земята и знаете колко добри са братята сценаристи Кауфман, защото тук Чарли се е включил със смайващия си талант. Или ако имената Том Уилкинсън, Илайджа Ууд, Марк Ръфало, Кирстен Дънст, Джим Кери и Кейт Уинслет ви говорят нещо и съществува някаква вероятност да харесвате поне един от тях.
Изчистете съзнанието си от всяко петънце, забравете това, което ви тревожи, мъчи или просто ангажира, и се подгответе да попиете с изцедената си гъба за възприятия мръсотията на объркването, разминаването, спомените, забравата, грешките, ръждясването на човешките отношения, примирението, борбата, та дори и на любовта.
Филмът ми напомня за много неща и същевременно не ми. Има нещо в него, което е ужасно и окончателно мое. Като започнем от факта, че не знам как да подходя при описването му, преминем през оранжевата коса, каквато и аз имах в миналото, и свършим до там, че още преди три години реших, че ще е специален. Гледам го за втори път, много по-реално мислеща, и не знам дали ще избие по мен постепенно, ще се видоизмени ли в някаква промяна, ще науча ли наистина нещо, ще науча ли някого на нещо чрез него или това е всичко, което ще успея да открадна от гениалната му простота този път?
Яркочервена коса и тъмносиньо контрастиращи дрехи на фона на бял, бял, снежен плаж. Утопия.
Clementine: Joely?
Joel: Yeah Tangerine?
Clementine: Am I ugly?
Joel: Uh-uh.
Clementine: When I was a kid, I thought I was. I can't believe I'm crying already. Sometimes I think people don't understand how lonely it is to be a kid, like you don't matter. So, I'm eight, and I have these toys, these dolls. My favorite is this ugly girl doll who I call Clementine, and I keep yelling at her, "You can't be ugly! Be pretty!" It's weird, like if I can transform her, I would magically change, too.
Joel: [kisses Clementine] You're pretty.
Clementine: Joely, don't ever leave me.
Joel: You're pretty... you're pretty... pretty...
И все пак, за да не бъда твърде егоисточно постъпваща, ще ви кажа:
Една сутрин отчаян мъж решава да не отиде на работа и да замине. Среща екстравагантна жена със синя коса. Влюбват се от пръв поглед. Малко по-късно Кейт Уинслет няма никаква идея кой е Джим Кери, а той не подозира какво, по дяволите, се случва. Оказва се, че го е изтрила. Той решава да отвърне на удара със същото. Трият ли се хора обаче? И как?
Well, гледайте.
please, don't strip my mind.. :>
10/12/2009
Why don't you weep when I hurt you?
Сега ми се струва, че съм знаела за тази песен отдавна, много преди да я чуя в някаква реклама.
Не, не тази на Skunk Anansie.
И така, измежду TOEFL разгрявката и бясното удряне по клавишите, някъде между застоя ми вкъщи because of the rain и сутрешното прозрение, че това отиване към училище е есенно, мракът - също, следобедът - още повече - там някъде се пропуках.
И някъде там, малко след като разлях лак за нокти в ярко черешов цвят на килима, ми се стори, че вече ще се пръсна или просто ще се застрелям. От колко време не ме беше заливала такава гневно-хормонална вълна, от колко време не бях крещяла на създатели и месии, задето всичко ми се струва срутено и преобърнато, и аз, като един слаб в момента човек, избирам да не поправям себе си, а да крещя на някого, за когото дори не знам дали съществува.
Наум си мисля какво се случва и какво не се, разливам лакове, размазвам ги по светлите шарки с ацетон, пускам щорите, свалям райбера, слушам Skunk Anansie, решавам кръстословица, получава ми се, да.
И едва се сдържам, всяка секунда е като мъжки бой, в който някой винаги застава между двете страни или пък се опитва да обуздае побеснелия младеж с изпъкнали вели, изопнати жили и потно чело. Аз съм същата - идва ми да разкъсам и да опустоша всичко, което се изпречи на пътя ми, всеки въпрос, който не звучи достатъчно заинтересовано, всеки намек за незадоволително отдадена интонация, всеки признак за нехипнотизиращо разширени зеници.
Не ми се беше случвало да съм такава от ужасно много време, не ми се беше случвало да пиша по това време и по такъв повод или поне не по the exact same way.
Музиката е хубаво нещо, с нея можеш да викаш и според Род Стюарт можеш да бъдеш с някого, стига да затвориш очите си. Щом имаш нужда от него.
Бих казала "Ако усетите, че съм решила да правя нещо мило за някого или пък просто да проявя загриженост и симпатия, спрете ме." Бих го казала, бих го казала, бих, бих, бих...
Но съм младежът с изпъкнали вени и изопнати жили, младежът с потно чело.. и се опитвам да се сдържа.
И само по рамката си личи, прозрачно е, само да се откъснеш от вникването в контекста, ще видиш колко ясно, кристално ясно очертано е ядрото на цялата абсурдна ситуация.
Обяснение на затварящите се очи, под които се разливат топли вълни, обяснение на нуждата да се заключиш в банята, обяснение на ноктите, впили се в дланите, обяснение на толкова много неща. Възможно ли е нещо подобно да е изначално?
А той лежи полумъртъв на сцената и феновете му, малки флегматични наркомани, го благославят, обожават и боготворят.
И той, гаден патетичен наркоман, лежи на сцената и може би опитва с остатъците от сетивата си, с трохите, запазили се през начупването на и без това изкривената му съзнателност, да запази момента такъв, какъвто е в онова пространство, наречено от чистите, праволинейни, умерени и непорочни хора "реалност".
И всичко това е едно огромно признание, колкото и необичайно да е.
А някакви спазми ту ме тласкат, ту рязко ме дърпат назад от решителната крачка, която съм на път да направя. И трезвомислието ми се възвръща под формата на видения в бъдещето, под формата на реална преценка за обстоятелствата и евентуалните последствия, а нещо ме бута, ръчка и злобно ми напомня, че нямам достатъчно думи за своя малък свят, а какво остава за останалия..
И никой никъде не прошепва с глас, прецеден през парченца гордост, объркани в горчиви, бесни и неизплакани сълзи, никой никъде не прошепва "Знаеш ли какво е най-хубавото нещо, което ще чуеш?"
Не го прави, но може би ще го направи, и тогава гласът наистина ще е такъв, но и уверен, че трябва да звучи, да прокънти из тишината, из влажния студ, из есенните наелектризиращи нотки шизофрения и копнеж, промиващи въздуха.
Защото този глас трябва да бъде чут, трябва да бъде чут и възприет от едно относително чисто съзнание, трябва да има къде да отекне и къде да се вмести, трябва да открие частица памет, в която да впие нокти, да хване и да не пусне.
и признай си "искам я" и дръж!
- Няма ли да ме попиташ кога ще си дойда?
- Не.
- Защо?
- Защото искам да видя силуета ти случайно някоя вечер, в която съм спряла да си спомням, че все още съществуваш.
...
(стига да е скоро)
If I opened my heart, there'd be no space for air.
Не, не тази на Skunk Anansie.
И така, измежду TOEFL разгрявката и бясното удряне по клавишите, някъде между застоя ми вкъщи because of the rain и сутрешното прозрение, че това отиване към училище е есенно, мракът - също, следобедът - още повече - там някъде се пропуках.
И някъде там, малко след като разлях лак за нокти в ярко черешов цвят на килима, ми се стори, че вече ще се пръсна или просто ще се застрелям. От колко време не ме беше заливала такава гневно-хормонална вълна, от колко време не бях крещяла на създатели и месии, задето всичко ми се струва срутено и преобърнато, и аз, като един слаб в момента човек, избирам да не поправям себе си, а да крещя на някого, за когото дори не знам дали съществува.
Наум си мисля какво се случва и какво не се, разливам лакове, размазвам ги по светлите шарки с ацетон, пускам щорите, свалям райбера, слушам Skunk Anansie, решавам кръстословица, получава ми се, да.
И едва се сдържам, всяка секунда е като мъжки бой, в който някой винаги застава между двете страни или пък се опитва да обуздае побеснелия младеж с изпъкнали вели, изопнати жили и потно чело. Аз съм същата - идва ми да разкъсам и да опустоша всичко, което се изпречи на пътя ми, всеки въпрос, който не звучи достатъчно заинтересовано, всеки намек за незадоволително отдадена интонация, всеки признак за нехипнотизиращо разширени зеници.
Не ми се беше случвало да съм такава от ужасно много време, не ми се беше случвало да пиша по това време и по такъв повод или поне не по the exact same way.
Музиката е хубаво нещо, с нея можеш да викаш и според Род Стюарт можеш да бъдеш с някого, стига да затвориш очите си. Щом имаш нужда от него.
Бих казала "Ако усетите, че съм решила да правя нещо мило за някого или пък просто да проявя загриженост и симпатия, спрете ме." Бих го казала, бих го казала, бих, бих, бих...
Но съм младежът с изпъкнали вени и изопнати жили, младежът с потно чело.. и се опитвам да се сдържа.
И само по рамката си личи, прозрачно е, само да се откъснеш от вникването в контекста, ще видиш колко ясно, кристално ясно очертано е ядрото на цялата абсурдна ситуация.
Обяснение на затварящите се очи, под които се разливат топли вълни, обяснение на нуждата да се заключиш в банята, обяснение на ноктите, впили се в дланите, обяснение на толкова много неща. Възможно ли е нещо подобно да е изначално?
А той лежи полумъртъв на сцената и феновете му, малки флегматични наркомани, го благославят, обожават и боготворят.
И той, гаден патетичен наркоман, лежи на сцената и може би опитва с остатъците от сетивата си, с трохите, запазили се през начупването на и без това изкривената му съзнателност, да запази момента такъв, какъвто е в онова пространство, наречено от чистите, праволинейни, умерени и непорочни хора "реалност".
И всичко това е едно огромно признание, колкото и необичайно да е.
А някакви спазми ту ме тласкат, ту рязко ме дърпат назад от решителната крачка, която съм на път да направя. И трезвомислието ми се възвръща под формата на видения в бъдещето, под формата на реална преценка за обстоятелствата и евентуалните последствия, а нещо ме бута, ръчка и злобно ми напомня, че нямам достатъчно думи за своя малък свят, а какво остава за останалия..
И никой никъде не прошепва с глас, прецеден през парченца гордост, объркани в горчиви, бесни и неизплакани сълзи, никой никъде не прошепва "Знаеш ли какво е най-хубавото нещо, което ще чуеш?"
Не го прави, но може би ще го направи, и тогава гласът наистина ще е такъв, но и уверен, че трябва да звучи, да прокънти из тишината, из влажния студ, из есенните наелектризиращи нотки шизофрения и копнеж, промиващи въздуха.
Защото този глас трябва да бъде чут, трябва да бъде чут и възприет от едно относително чисто съзнание, трябва да има къде да отекне и къде да се вмести, трябва да открие частица памет, в която да впие нокти, да хване и да не пусне.
и признай си "искам я" и дръж!
- Няма ли да ме попиташ кога ще си дойда?
- Не.
- Защо?
- Защото искам да видя силуета ти случайно някоя вечер, в която съм спряла да си спомням, че все още съществуваш.
...
(стига да е скоро)
If I opened my heart, there'd be no space for air.
10/08/2009
ако не те чуват, купи си мегафон
б о л и л и т е ?
мен да.
аз знам, че ще ме слушате. ще спрете да драскате с химикалите по кафявите листи на тетрадките с телчета и ще запазите тишина. ще ме слушате не само защото имам глас, а защото искам да ме слушате.
ще оставите слушалките, ще се облегнете удобно на стола, ще опънете едната си ръка върху плоскостта на последния чин, а другата ще пъхнете в джоба, защото знам, че тези, които най-много бих искала да ме чуят, са хората от последния чин
и ще слушате
ще слушате, защото от толкова боклук, предаващ се по въздушно-капков път, сте останали заблудени и вярвате, че аз няма да ви заразя с помия
ще слушате и тихичко ще отмятате наум грешките ми, доволни, че допускам такива
ще ме слушате, а ако не се решите да го направите, аз ще ви разбера
ще забележа как нервно натискате графита на молива по някой невинен лист, как гравирате нервите си с посредствени щрихи, как заглушавате гласа ми, защото се страхувате
а аз ще ви чета боклуци. ще хвърлям думи както хвърлям стари вещи, когато съм решила да направя есенно почистване, ще ви обстрелвам с експресионистичен бяс, ще викам, въпреки че няма да повиша тона си с нито един децибел
ще викам с трептeнията между паузите, ще викам чрез земетръсното треперене на листа. ще викам и ще изливам своя свят във вашия слух.
а вие няма да успеете да го поемете целия. както и аз не бих успяла да поема вашия, но поне винаги ще мога да се оправдая с това, че не ми е нужен
и когато звънецът бие, ще си кажете "колко бързо мина времето", ще станете и ще излезете на въздух, натежали от моите викове
а аз, натежала от празнотата, останала ми след това, ще затворя очи и ще изчакам няколко секунди
ще се прибера и ще си мисля "моите съболезнования, ще ти е ужасно трудно. късмет, успех и прочие" и ще си мисля, мисля, мисля:
- аз пиша, защото трябва. но каква е твоята причина?
- абсолютно същата.
и ще си мисля.
че ние сме Пикасо, ние сме пепел, ние сме дим, ние сме разложили се частици от гласове, със сетни сили събрани в едно цяло, една изнемощяла жалка останка, защото си държал прекалено дълго
ние сме силни и огнени, ние сме слънчеви лъчи, паднали под ъгъл от 90 градуса
ние се лъжем, че се намираме на полюсите, а всъщност винаги сме на екватора
и ще си мисля, когато уредбата обещаващо разклаща стъклата на секцията, ще чакам
защото ние не сме кулминацията, а онези няколко секунди, преди да е настъпила, когато сърцето се пръска из цялото тяло в див безконечен пулс, когато адреналин и серотонин напират да полетят като струя ледена вода от спукан кран
ние сме неистовото очакване, мокрите сънища, диалозите наум, десетте метра, преди да стигна мястото, където ще те видя
и ето ни отново,
ние сме кулминацията,
ние сме нейният глас, заслепяващ сетивата, ние сме пот и скъсани пружини
ние сме учителите, които минават покрай нас и се питат защо съм увеличила толкова много звука
и аз съм там, седнала върху първия чин, разпадаща се, смела, аз съм там, където вас вече ви няма, и чета, и ви казвам
казвам ви "за мен романтиката е по-различна. за мен е красиво да се прибереш, да минеш покрай вашите възможно най-бързо и да им отговориш на въпроса "как мина навън?" лаконично, сякаш просто си уморен, да оставиш чантите, якетата и всички други аксесоари и да се заключиш в банята. там всичко е ясно - свличаш се на плочките, облягаш се на вратата и жадно и нетърпеливо въртиш крановете докрай, за да успее струята да заглуши хлипането"
ние сме черупката след това, а вие още сте публика
още слушате и очаквате някъде да ви дам съвет, защото другият вид литература е помпозен, претенциозен и невъобразимо безсмислен
вие искате "5 безотказно работещи начина, които ще ви направят по-красиви, умни и щастливи"
вие не искате поеми и писъци за мъже с едно око, защото вие мъдро ще заключите "какво от това, че е писал
"
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
",
като след това са го удушили с тел?"
а аз ще ви кажа "какво от това, че са го удушили с тел, след като е написал
"
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
"
и ще бъдем квит.
и аз там, в почти пълната си убеденост, че няма да се случи точно както си го представям, ще ви чета своите признания, ще кажа
"първо, извинявам се за плагиатството, но няколко песни на една група ме вдъхновиха".
ще продължа с "този текст не е искрен. ще бъде такъв само ако добавя "този текст е създаден, за да открия слушатели и за да видя кой не иска, не се интересува или не смее да ме слуша. този текст е като всичко останало - оглеждане в хилядите огледала на действителността. във вашите, в техните.. в нечии други"
ще ви говоря за такива неща, няма да спирам
"аз съм тук и съм аз. всеки друг е "ти". с някои от тях не се познавам, други не съм забелязвала, а трети може би не са забелязвали мен.
но днес аз няма да ви говоря в местоимения и в спрежения, а за това, че "никога няма да те пусна" звучи много по-мило от "обичам те"
и някой отново ще каже, че съм като Пикасо, а пък аз ще си помисля за корицата на тетрадката по история, на която пише "винаги може повече" с молив.
и за плановете си да омастиля набързо полепналите по съзнанието ми думи.
и ще си призная, че моят вечен двигател е моето безпокойство. че дори в най-уединените моменти, в които слънцето е спряло, за да ме топли, и хората са там, за да бъдат, аз отново не мога да си позволя да го загубя
и ще закусвам със супа, а за обяд ще греба с лъжицата из мляко с мюсли. за вечеря ще спя, а когато се събудя след здрач, може би ще успея да разбера защо сънят по това време образува най-отвратителното и смазващо чувство на света.
а ръцете ти ще треперят, също като моите, но моите ще треперят, защото в клетките ми, както ти разказах, е попило безпокойство
а твоите ще се тресат притеснително, ще плашиш другите и ще се наложи аз да ти кажа "може би трябва да спреш. ще спреш ли?", а ти ще отвърнеш: "но ти също трепериш. и е хубаво да сме двама".
и може би затова ме е страх, а може би не е страх, а самият страх от загубата на интерес
и ако ти кажа всичко това, ако ти го прошепна или изкрещя с мегафон, ако си позволя да наруша правилата и ти го изкрещя със мегафон, ще ме чуеш ли?
ще се облегнеш ли удобно на стола, ще гледаш ли с поглед, преведен като "интересна си и няма да отместя очи, защото ми харесва да регистрирам трептенията в тембъра ти, да чета графиките на объркванията ти, да се опитвам да откривам себе си някъде из тази изповед"
и аз, неспирна и наистина трепереща, ще говоря още по-силно, вече без да се опирам в листа, както хората се срутват пред икони и спасителни жилетки. в главата ми ще започне да се надига мощна звукова вълна от "I MUST BECOME A LION-HEARTED GIRL" и ще редуцирам хаоса на всичко до отражението си в теб.
и някъде отзад, при тухлите, тревите, дърветата и бурените ще ти призная "аз вече не треперя. сега си сам. ще спреш ли?"
а мелодията ще утихне, тонът ми плавно ще се свлече и ще завърша така
"ние сме велики, ние сме жалки. ние сме много. ние сме сами.
ние сме вчера и ние бяхме днес.
а утре ние просто ще сме."
мен да.
аз знам, че ще ме слушате. ще спрете да драскате с химикалите по кафявите листи на тетрадките с телчета и ще запазите тишина. ще ме слушате не само защото имам глас, а защото искам да ме слушате.
ще оставите слушалките, ще се облегнете удобно на стола, ще опънете едната си ръка върху плоскостта на последния чин, а другата ще пъхнете в джоба, защото знам, че тези, които най-много бих искала да ме чуят, са хората от последния чин
и ще слушате
ще слушате, защото от толкова боклук, предаващ се по въздушно-капков път, сте останали заблудени и вярвате, че аз няма да ви заразя с помия
ще слушате и тихичко ще отмятате наум грешките ми, доволни, че допускам такива
ще ме слушате, а ако не се решите да го направите, аз ще ви разбера
ще забележа как нервно натискате графита на молива по някой невинен лист, как гравирате нервите си с посредствени щрихи, как заглушавате гласа ми, защото се страхувате
а аз ще ви чета боклуци. ще хвърлям думи както хвърлям стари вещи, когато съм решила да направя есенно почистване, ще ви обстрелвам с експресионистичен бяс, ще викам, въпреки че няма да повиша тона си с нито един децибел
ще викам с трептeнията между паузите, ще викам чрез земетръсното треперене на листа. ще викам и ще изливам своя свят във вашия слух.
а вие няма да успеете да го поемете целия. както и аз не бих успяла да поема вашия, но поне винаги ще мога да се оправдая с това, че не ми е нужен
и когато звънецът бие, ще си кажете "колко бързо мина времето", ще станете и ще излезете на въздух, натежали от моите викове
а аз, натежала от празнотата, останала ми след това, ще затворя очи и ще изчакам няколко секунди
ще се прибера и ще си мисля "моите съболезнования, ще ти е ужасно трудно. късмет, успех и прочие" и ще си мисля, мисля, мисля:
- аз пиша, защото трябва. но каква е твоята причина?
- абсолютно същата.
и ще си мисля.
че ние сме Пикасо, ние сме пепел, ние сме дим, ние сме разложили се частици от гласове, със сетни сили събрани в едно цяло, една изнемощяла жалка останка, защото си държал прекалено дълго
ние сме силни и огнени, ние сме слънчеви лъчи, паднали под ъгъл от 90 градуса
ние се лъжем, че се намираме на полюсите, а всъщност винаги сме на екватора
и ще си мисля, когато уредбата обещаващо разклаща стъклата на секцията, ще чакам
защото ние не сме кулминацията, а онези няколко секунди, преди да е настъпила, когато сърцето се пръска из цялото тяло в див безконечен пулс, когато адреналин и серотонин напират да полетят като струя ледена вода от спукан кран
ние сме неистовото очакване, мокрите сънища, диалозите наум, десетте метра, преди да стигна мястото, където ще те видя
и ето ни отново,
ние сме кулминацията,
ние сме нейният глас, заслепяващ сетивата, ние сме пот и скъсани пружини
ние сме учителите, които минават покрай нас и се питат защо съм увеличила толкова много звука
и аз съм там, седнала върху първия чин, разпадаща се, смела, аз съм там, където вас вече ви няма, и чета, и ви казвам
казвам ви "за мен романтиката е по-различна. за мен е красиво да се прибереш, да минеш покрай вашите възможно най-бързо и да им отговориш на въпроса "как мина навън?" лаконично, сякаш просто си уморен, да оставиш чантите, якетата и всички други аксесоари и да се заключиш в банята. там всичко е ясно - свличаш се на плочките, облягаш се на вратата и жадно и нетърпеливо въртиш крановете докрай, за да успее струята да заглуши хлипането"
ние сме черупката след това, а вие още сте публика
още слушате и очаквате някъде да ви дам съвет, защото другият вид литература е помпозен, претенциозен и невъобразимо безсмислен
вие искате "5 безотказно работещи начина, които ще ви направят по-красиви, умни и щастливи"
вие не искате поеми и писъци за мъже с едно око, защото вие мъдро ще заключите "какво от това, че е писал
"
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
",
като след това са го удушили с тел?"
а аз ще ви кажа "какво от това, че са го удушили с тел, след като е написал
"
р
р
р
р
р
р
р
р
р
р
"
и ще бъдем квит.
и аз там, в почти пълната си убеденост, че няма да се случи точно както си го представям, ще ви чета своите признания, ще кажа
"първо, извинявам се за плагиатството, но няколко песни на една група ме вдъхновиха".
ще продължа с "този текст не е искрен. ще бъде такъв само ако добавя "този текст е създаден, за да открия слушатели и за да видя кой не иска, не се интересува или не смее да ме слуша. този текст е като всичко останало - оглеждане в хилядите огледала на действителността. във вашите, в техните.. в нечии други"
ще ви говоря за такива неща, няма да спирам
"аз съм тук и съм аз. всеки друг е "ти". с някои от тях не се познавам, други не съм забелязвала, а трети може би не са забелязвали мен.
но днес аз няма да ви говоря в местоимения и в спрежения, а за това, че "никога няма да те пусна" звучи много по-мило от "обичам те"
и някой отново ще каже, че съм като Пикасо, а пък аз ще си помисля за корицата на тетрадката по история, на която пише "винаги може повече" с молив.
и за плановете си да омастиля набързо полепналите по съзнанието ми думи.
и ще си призная, че моят вечен двигател е моето безпокойство. че дори в най-уединените моменти, в които слънцето е спряло, за да ме топли, и хората са там, за да бъдат, аз отново не мога да си позволя да го загубя
и ще закусвам със супа, а за обяд ще греба с лъжицата из мляко с мюсли. за вечеря ще спя, а когато се събудя след здрач, може би ще успея да разбера защо сънят по това време образува най-отвратителното и смазващо чувство на света.
а ръцете ти ще треперят, също като моите, но моите ще треперят, защото в клетките ми, както ти разказах, е попило безпокойство
а твоите ще се тресат притеснително, ще плашиш другите и ще се наложи аз да ти кажа "може би трябва да спреш. ще спреш ли?", а ти ще отвърнеш: "но ти също трепериш. и е хубаво да сме двама".
и може би затова ме е страх, а може би не е страх, а самият страх от загубата на интерес
и ако ти кажа всичко това, ако ти го прошепна или изкрещя с мегафон, ако си позволя да наруша правилата и ти го изкрещя със мегафон, ще ме чуеш ли?
ще се облегнеш ли удобно на стола, ще гледаш ли с поглед, преведен като "интересна си и няма да отместя очи, защото ми харесва да регистрирам трептенията в тембъра ти, да чета графиките на объркванията ти, да се опитвам да откривам себе си някъде из тази изповед"
и аз, неспирна и наистина трепереща, ще говоря още по-силно, вече без да се опирам в листа, както хората се срутват пред икони и спасителни жилетки. в главата ми ще започне да се надига мощна звукова вълна от "I MUST BECOME A LION-HEARTED GIRL" и ще редуцирам хаоса на всичко до отражението си в теб.
и някъде отзад, при тухлите, тревите, дърветата и бурените ще ти призная "аз вече не треперя. сега си сам. ще спреш ли?"
а мелодията ще утихне, тонът ми плавно ще се свлече и ще завърша така
"ние сме велики, ние сме жалки. ние сме много. ние сме сами.
ние сме вчера и ние бяхме днес.
а утре ние просто ще сме."
10/06/2009
get your filthy fingers out of my pie
казвам "добре", очакваше се.
писателски изчерпана и изцедена съм.
много искам и много са думите, но е толкова насила и излишно, че всичко би заприличало на една огромна напудрена лъжа
облаците са накъсани, плъзнали се по космическо ренде, облаците са криле на пеперуда и бели дробове
моите железни дробове. ела и я угаси.
облаците са клони на плоска безкрайна спирала, която водовъртежно се изгубва из ярката сребриста лунна бездна
облаците, някои белеещи се, рехави и никога несвършващи, идват отнякъде и се спускат към точно тази пропаст заедно с онези, черните, които трудно мога да различа от болезнено красивото синьо небе тази вечер
тази вечер небето е и ще бъде болезнено красиво
ще екзекутира съвестта ви всеки път, когато задържите погледа си за повече от 30 секунди върху нещо, различно от него
тази вечер в мозъка ми са имплантирани любов, гротеска, изкуство, инертност, порив, ускорение, болка и милиони грамове тъга
милиони грамове тъга, по-скъпи и по-безполезни от хероина
тази вечер небето е трагедия, по-голяма от тази да запалиш конуса накриво
тази вечер момичетата са с едно око, а разговорите отсъстват поради липсата на моя глас
хората около мен подхващат забавни теми, залагат на сигурно, стъпват на стабилна почва, не предполагайки, че небето ме е жигосало с изсъхнали по мозъчната кора сълзи и аз не искам, неспособна съм и просто не ми е до говорене
и ако ти си еднакъв всяка вечер, то аз се променям
аз знам, че е грях да отместя поглед от гледката
и си представям как някой ден вървя по някоя улица, завита с такова небе, по някоя улица с някакви къщи, в които хората са се завили с юргани и одеяла, а четирите стени последователно са се вдигнали и прилепили, за да ги предпазят или поне да претендират, че го правят
..в някакви къщи, в които хората са се покрили под тавана, не осъзнавайки колко нищожни са в квадратните и правоъгълните си стаи и колко неясно е всичко навън, където има небе и няма одеяло и стени, които да предпазят тези като мен
вървя по тези улици с детето си и, гледайки към небето, усещам очите си уязвими, усещам как нещо зловещо зашива ръбовете на душата ми, изпива кислорода около мен и ме обгръща в мистична неяснота
а аз притискам детето до гърдите си и не му позволявам да погледне към болезнено красивото небе, не искам очите му да започнат да кървят, да се стопят, да разбере в колко объркан свят ще живее някой ден, колко неясно ще е всичко, а пипалата на облаците, през които леденостудени пръсти са прокарвали смразяващото си опияняващо докосване, пипалата на облаците, тези змийски езици, да духат в лицето му, докато не изплува удавено
дългите клони на облачната парабола, вече превърнали се в останки, в руини, газови преходни спомени, изпуснати от ауспусите по космическите пътища на отровно красивото небе.. тази вечер те владеят
те, сиво-бели издихания, те, по-леки от дима, който просто се намира във въздуха, не се разпилява, не се слива, а просто стои във въздуха, без никакъв признак на дифузия
и всичко е стон, всичко е глава, насила потопена във вана с вода. всичко е писъкът, пробождащ водородните и кислородните молекули. всичко е ехото от този писък
всичко е "ето защо понякога не си струва да се усмихваш на непознати", всичко е мисли за здрача, който те задушава на привидно най-познатото през деня място, което всеки забравя, щом залезите се стопят и карамелизират, изстинат и се превърнат в студена нощ
всичко е мисли за играта, за протягащите се ръце, за подготовката, за очакването, за скритите погледи, многозначителните реплики. всичко е хипотези за "ръцете ти са студени." и "знам. те винаги са студени". всичко е малък бунт срещу противоречивите чувства и сложността, срещу липсата на бясна страст в точния момент, революция под формата на нощна изповед в задния двор, всичко е "страх ме е". всичко е предположения какво би казал някой, всичко е предположения такава ли би била тя.
и всичко това, защото се сетих за любовта си към изкривеното, спомних си за ужасяващите си кошмари, за това колко исках да работя с шизофреници и да познавам хората не симетрични и подредени, не усмихнато учтиви, когато не се интересуват от нищо, а конвулсивно-импулсивни и побъркани
спомних си за страха си от прокажени и от прозорци
и реших, че ще ми е ужасно трудно, след като напоследък се състоя от безметежно спокойствие, от толкова сладки слънчеви усмивки, от толкова топли моменти насред дървесина и хора, които нямат достатъчно доверие на другите, но ми е приятно да прекарвам времето си с тях
и загубих есето си, което напълних с глупости и което опитах да окова в някаква свещена истина, но може би при такива въпроси няма истини - нелогични, нереално романтични, идеалистични
и фаровете са като морски и онези, които карат с 90, сега намаляват до 30, за да видят кои са двамата, седнали на това странно място, какво правят, за какво ли си говорят
за какво ли си говорят, съжалявам, няма да разберете, защото ще се окажете out of въображение. по-добре карайте с 90 и не оглеждайте смъртните
и всичко е чернови и малка тръпка, когато се върна с няколко часа назад във времето и видя как се усмихвам, докато другите разказват уж незначителни истории, включващи имена, които ме объркват като небето
всичко е "силата е overrated", мога ли да забия поглед в една точка и просто да чакам, защото се уморих от бутане на нещата, без значение, че го обикнах по някакъв начин
всичко е "кога ще спреш да променяш времето в себе си и ще разбереш, че на света има различни часови зони?"
всичко е "не унищожавай и последната клетка странност у себе си"
и "няма да се съобразявам с вас и да си въобразявам, че когато го правя, нещата се получават както трябва"
и падат мигли, и нежни пръсти ги отмиват
бледи рози се носят по вълните и слушам истории за казармата, от които нищичко не чувам, защото не съм там
а някой разтваря тръпки на прах в чаша студена вода, разбива я добре и я пуска по вените ми
пуска лирики и нова музика, която искам да прегърна, в която искам безразсъдно да впия нокти, в която искам да въплътя страха и нуждата си точно сега
пуска тръпките в кръвта, в хемоглобина, в лимфата, из еритроцитите, левкоцитите и тромбоцитите се леят, някога били малко прахче
и земята е алена
а небето е старогръцки легенди и митове, небето е давид и голиат, небето е мойсей, кръвосмешение, клеопатра и пилат понтийски. небето е олимп и боговете, небето е историята, неразбираема и невъзможна за анализ
небето е сократ и аристотел, небето е ренесанс и средновековие, но най-много е антично и попило всичко, което се намира отвъд светлината, която хората виждат, когато се давят или ги изяжда акула
небето е дървоядът, който дълбае паркета, и телевизорът, който се включва сам
и твоите думи, които се разлагат
небето е кожа, съскаща от действието на киселината, хвърлена върху нея, и точно тя е обгърнала луната
а луната пък е двойноизпъкнала дебела леща, с очи, размити и човешки, и уста, разтегната в глух, нещастен вопъл
нищо не е вероятно тази вечер
и всички грешници затварят очи, защото не могат да го
понесат.
а аз гледам и се давя в кървава локва мълчание.
писателски изчерпана и изцедена съм.
много искам и много са думите, но е толкова насила и излишно, че всичко би заприличало на една огромна напудрена лъжа
облаците са накъсани, плъзнали се по космическо ренде, облаците са криле на пеперуда и бели дробове
моите железни дробове. ела и я угаси.
облаците са клони на плоска безкрайна спирала, която водовъртежно се изгубва из ярката сребриста лунна бездна
облаците, някои белеещи се, рехави и никога несвършващи, идват отнякъде и се спускат към точно тази пропаст заедно с онези, черните, които трудно мога да различа от болезнено красивото синьо небе тази вечер
тази вечер небето е и ще бъде болезнено красиво
ще екзекутира съвестта ви всеки път, когато задържите погледа си за повече от 30 секунди върху нещо, различно от него
тази вечер в мозъка ми са имплантирани любов, гротеска, изкуство, инертност, порив, ускорение, болка и милиони грамове тъга
милиони грамове тъга, по-скъпи и по-безполезни от хероина
тази вечер небето е трагедия, по-голяма от тази да запалиш конуса накриво
тази вечер момичетата са с едно око, а разговорите отсъстват поради липсата на моя глас
хората около мен подхващат забавни теми, залагат на сигурно, стъпват на стабилна почва, не предполагайки, че небето ме е жигосало с изсъхнали по мозъчната кора сълзи и аз не искам, неспособна съм и просто не ми е до говорене
и ако ти си еднакъв всяка вечер, то аз се променям
аз знам, че е грях да отместя поглед от гледката
и си представям как някой ден вървя по някоя улица, завита с такова небе, по някоя улица с някакви къщи, в които хората са се завили с юргани и одеяла, а четирите стени последователно са се вдигнали и прилепили, за да ги предпазят или поне да претендират, че го правят
..в някакви къщи, в които хората са се покрили под тавана, не осъзнавайки колко нищожни са в квадратните и правоъгълните си стаи и колко неясно е всичко навън, където има небе и няма одеяло и стени, които да предпазят тези като мен
вървя по тези улици с детето си и, гледайки към небето, усещам очите си уязвими, усещам как нещо зловещо зашива ръбовете на душата ми, изпива кислорода около мен и ме обгръща в мистична неяснота
а аз притискам детето до гърдите си и не му позволявам да погледне към болезнено красивото небе, не искам очите му да започнат да кървят, да се стопят, да разбере в колко объркан свят ще живее някой ден, колко неясно ще е всичко, а пипалата на облаците, през които леденостудени пръсти са прокарвали смразяващото си опияняващо докосване, пипалата на облаците, тези змийски езици, да духат в лицето му, докато не изплува удавено
дългите клони на облачната парабола, вече превърнали се в останки, в руини, газови преходни спомени, изпуснати от ауспусите по космическите пътища на отровно красивото небе.. тази вечер те владеят
те, сиво-бели издихания, те, по-леки от дима, който просто се намира във въздуха, не се разпилява, не се слива, а просто стои във въздуха, без никакъв признак на дифузия
и всичко е стон, всичко е глава, насила потопена във вана с вода. всичко е писъкът, пробождащ водородните и кислородните молекули. всичко е ехото от този писък
всичко е "ето защо понякога не си струва да се усмихваш на непознати", всичко е мисли за здрача, който те задушава на привидно най-познатото през деня място, което всеки забравя, щом залезите се стопят и карамелизират, изстинат и се превърнат в студена нощ
всичко е мисли за играта, за протягащите се ръце, за подготовката, за очакването, за скритите погледи, многозначителните реплики. всичко е хипотези за "ръцете ти са студени." и "знам. те винаги са студени". всичко е малък бунт срещу противоречивите чувства и сложността, срещу липсата на бясна страст в точния момент, революция под формата на нощна изповед в задния двор, всичко е "страх ме е". всичко е предположения какво би казал някой, всичко е предположения такава ли би била тя.
и всичко това, защото се сетих за любовта си към изкривеното, спомних си за ужасяващите си кошмари, за това колко исках да работя с шизофреници и да познавам хората не симетрични и подредени, не усмихнато учтиви, когато не се интересуват от нищо, а конвулсивно-импулсивни и побъркани
спомних си за страха си от прокажени и от прозорци
и реших, че ще ми е ужасно трудно, след като напоследък се състоя от безметежно спокойствие, от толкова сладки слънчеви усмивки, от толкова топли моменти насред дървесина и хора, които нямат достатъчно доверие на другите, но ми е приятно да прекарвам времето си с тях
и загубих есето си, което напълних с глупости и което опитах да окова в някаква свещена истина, но може би при такива въпроси няма истини - нелогични, нереално романтични, идеалистични
и фаровете са като морски и онези, които карат с 90, сега намаляват до 30, за да видят кои са двамата, седнали на това странно място, какво правят, за какво ли си говорят
за какво ли си говорят, съжалявам, няма да разберете, защото ще се окажете out of въображение. по-добре карайте с 90 и не оглеждайте смъртните
и всичко е чернови и малка тръпка, когато се върна с няколко часа назад във времето и видя как се усмихвам, докато другите разказват уж незначителни истории, включващи имена, които ме объркват като небето
всичко е "силата е overrated", мога ли да забия поглед в една точка и просто да чакам, защото се уморих от бутане на нещата, без значение, че го обикнах по някакъв начин
всичко е "кога ще спреш да променяш времето в себе си и ще разбереш, че на света има различни часови зони?"
всичко е "не унищожавай и последната клетка странност у себе си"
и "няма да се съобразявам с вас и да си въобразявам, че когато го правя, нещата се получават както трябва"
и падат мигли, и нежни пръсти ги отмиват
бледи рози се носят по вълните и слушам истории за казармата, от които нищичко не чувам, защото не съм там
а някой разтваря тръпки на прах в чаша студена вода, разбива я добре и я пуска по вените ми
пуска лирики и нова музика, която искам да прегърна, в която искам безразсъдно да впия нокти, в която искам да въплътя страха и нуждата си точно сега
пуска тръпките в кръвта, в хемоглобина, в лимфата, из еритроцитите, левкоцитите и тромбоцитите се леят, някога били малко прахче
и земята е алена
а небето е старогръцки легенди и митове, небето е давид и голиат, небето е мойсей, кръвосмешение, клеопатра и пилат понтийски. небето е олимп и боговете, небето е историята, неразбираема и невъзможна за анализ
небето е сократ и аристотел, небето е ренесанс и средновековие, но най-много е антично и попило всичко, което се намира отвъд светлината, която хората виждат, когато се давят или ги изяжда акула
небето е дървоядът, който дълбае паркета, и телевизорът, който се включва сам
и твоите думи, които се разлагат
небето е кожа, съскаща от действието на киселината, хвърлена върху нея, и точно тя е обгърнала луната
а луната пък е двойноизпъкнала дебела леща, с очи, размити и човешки, и уста, разтегната в глух, нещастен вопъл
нищо не е вероятно тази вечер
и всички грешници затварят очи, защото не могат да го
понесат.
а аз гледам и се давя в кървава локва мълчание.
10/05/2009
Някой ще дойде и ще почисти.
Моля ти се, не умирай на 27. Обещаваш ли?
Някой е рязлял нещо върху снощноотпечатаната реч на Джон Клийз от погребението на Греъм Чапман. Някой си търси война.
Кейт Уинслет е на 34 от днес, а за нея и Джим Кери подозирам, че ще пиша съвсем скоро, но дотогава ще се правя, че не знам.
Есента удари писателите със свръхдоза мрак, промита и неумело концентрирана синина в небесните бяло-сиви петна, купчини мокри листа из празните паркове и следобедни разходки около църквата и къщите, облепени с некролози, намиращи се на пропадналата и изгнила улица до нея. Задави ги с торнадо дим, дръпна примката около гърлата им по тяхна жадна и мазохистична заповед и им изкрещя "Дръж!", докато гласовете им не станаха изтерзано обезобразени, разбити, смазани, замаяни.
И всички те се разписаха.
За дните и нощите си, за ежедневието, училището, университета, за новите риалита и новите им водещи по старите познати телевизии.
За ъндърграунд местата, които преди са пренебрегвали, за умопомрачително гротескните асоциации, които се пробуждат в съзнанията, щом очите зърнат сюрреалистичните скулптури в някоя влажна, празна и тиха неделя. За желанията, които ги задвижват сутринта, и за разлагащото чувство, че тези, същите желания, са започнали да линеят и са се изчерпали в очакването си.
Пишат за Деймиън Марли, понеже смятат, че светът ще се интересува, че е един от новите елементи в плейлистите им.
Пишат за спомените си, значителни и невзрачни, погледнати през чуждите очи; за детството си, издигнато в култа на миналото и чистото, за мечтите си, за невинността, която си въобразяват, че са притежавали, за хората, които са подминали или са ги подминали, за хората, с които винаги са имали възможност да взаимодействат по специален начин (защото точно това е безспорно важно и няма философ, който да ме разубеди), но не са се намирали на подходящото място, от което изгледът да им разкрие тайната, че някога ще съжаляват за пропуснатия шанс.
Пишат поезия, с която смятат, че трупат единици красота в полза на света, и тръпнат в очакване някой да ги открие.
Или пишат текстове на песни на последната страница на тетрадката по литература, защото поезията изведнъж им се е видяла безкрайно и неразбираемо отдалечена от същността им. Пишат текстове на песни и се чудят защо се опитват да се поставят на мястото на Смирненски (например), след като някога са се намирали наблизо. Явно някой им е отнел способността да си правят автопортрети в стихове.
Пишат за минутите, преди сънят да ги похити, в които, стиснали зъби и нокти, сурово белязващи дланите, отронвайки капки пот по челото, слушат песента, към която са се пристрастили, и се опитват да бъдат в реалността, не затваряйки очи, за да не потънат в нещо неслучило се.
Пишат за новите си навици, които от известно време са видимо утвърдяващи се и това ужасно ги обезличава.
Пишат за рисунките по кориците на другите тетрадки, които пресъздават мотива за апокалиптичната тежест на знанието и частичното осъзнаване, които водят до силно разклатено разбиране на света.
Общо-взето, да. Хората пишат.
И се молят другите хора да не умират на 27. Надяват се момичетата, които нито харесват особено, нито познават особено, да са добре. И им е малко тъжно за останалите, които, след като се изправят усмихнати и вдъхнат някаква стабилност и спокойствие у близките си, отново се сриват върху леглото. Този път може би завинаги.
Моля те, не умирай на 27 и се опитай да върнеш изпепеляващия яд, който ме гори, преди да заспя и когато излизам, бързаща и мигаща, защото всичките коли, които идват срещу мен, заслепяват с дълги фарове. Не умирай на 27 и аз ще запомня номера на колата ти. Не умирай на 27 и ще започна да пиша за нещата, за които не пиша. Не умирай на 27 и ще използвам думата "обичам". Не умирай на 27 като Джим Морисън и ще ти призная, че ми липсваше през цялото това време. Не умирай на 27 и сама ще те потърся, без да чакам знак, че няма да нараня достойнството си, ако го направя. Не умирай на 27 и ще ти разкажа колко харесвам учебника си по история. Ще ти покажа някои от нещата, които съм писала. Ще ти напиша писмо, ако поискаш. И с кадифена нежност ще те поправям, когато грешиш. Не умирай на 27 и с непоносими спазми ще се опитвам да сдържа ироничната си горчива усмивка или пък бурната течна смес от щастливи хормони, която едва успява да не прелее на ръба на плитката ми душа.
Не умирай на 27 и ще ти кажа защо пуша, усмихваща се и издишаща дим. Ще ти дам една от моите, а може дори да я запаля. Не умирай на 27 и ще те накарам да слушаш някоя песен, която харесвам. Ще гледам филм, който ти ми препоръчаш. Ще ти звънна за рождения ден и ще ти пожелая нещо с доловимо специална честота на гласа, а ако те видя, ще те прегърна по различен от предишните начини. Не умирай на 27 и ще стъпча принципите си, ще претопя решетката на килията и ще пиша за нея или доволна ще замълча. Не умирай на 27 и ще се чувствам виновна, че предаваш някого, че предаваш и мен. Не умирай на 27 и ще загубя лаконичната искреност, която напоследък ме е омотала, ще споделя някои от тайните си, а с теб може би ще споделя две от трите си минути на ден. Ще бъда такава, каквато искам и трябва. Не умирай на 27 и ще направя това, за което и преди си ме молил. Ще споделя с теб нещо, което обичаш. Не умирай на 27 и ще ти вдигна скандал, а накрая ще се пръсна като хиляди конфети истерични и момичешки сълзи в утехата на топлия ти дъх по кожата ми, галещ я с успокоителни шепоти. Не умирай на 27 и ще те гледам сякаш нямам нужда от теб. А после ще ти докажа това, в което едва ли ще се усъмниш - въпреки че умело се маскират в актьорска игра, хората са уязвими.
Не умирай на 18, 19, 20, 21... Нито пък на 27.
И знаеш ли, ако не умреш до или на 27, съществува някакъв малък, адски малък, но все пак вероятен шанс и аз да имам пръст в това. Не знам обаче дали ще ти го кажа. Само не умирай на 27 и аз няма да умра на 25.
Някой е рязлял нещо върху снощноотпечатаната реч на Джон Клийз от погребението на Греъм Чапман. Някой си търси война.
Кейт Уинслет е на 34 от днес, а за нея и Джим Кери подозирам, че ще пиша съвсем скоро, но дотогава ще се правя, че не знам.
Есента удари писателите със свръхдоза мрак, промита и неумело концентрирана синина в небесните бяло-сиви петна, купчини мокри листа из празните паркове и следобедни разходки около църквата и къщите, облепени с некролози, намиращи се на пропадналата и изгнила улица до нея. Задави ги с торнадо дим, дръпна примката около гърлата им по тяхна жадна и мазохистична заповед и им изкрещя "Дръж!", докато гласовете им не станаха изтерзано обезобразени, разбити, смазани, замаяни.
И всички те се разписаха.
За дните и нощите си, за ежедневието, училището, университета, за новите риалита и новите им водещи по старите познати телевизии.
За ъндърграунд местата, които преди са пренебрегвали, за умопомрачително гротескните асоциации, които се пробуждат в съзнанията, щом очите зърнат сюрреалистичните скулптури в някоя влажна, празна и тиха неделя. За желанията, които ги задвижват сутринта, и за разлагащото чувство, че тези, същите желания, са започнали да линеят и са се изчерпали в очакването си.
Пишат за Деймиън Марли, понеже смятат, че светът ще се интересува, че е един от новите елементи в плейлистите им.
Пишат за спомените си, значителни и невзрачни, погледнати през чуждите очи; за детството си, издигнато в култа на миналото и чистото, за мечтите си, за невинността, която си въобразяват, че са притежавали, за хората, които са подминали или са ги подминали, за хората, с които винаги са имали възможност да взаимодействат по специален начин (защото точно това е безспорно важно и няма философ, който да ме разубеди), но не са се намирали на подходящото място, от което изгледът да им разкрие тайната, че някога ще съжаляват за пропуснатия шанс.
Пишат поезия, с която смятат, че трупат единици красота в полза на света, и тръпнат в очакване някой да ги открие.
Или пишат текстове на песни на последната страница на тетрадката по литература, защото поезията изведнъж им се е видяла безкрайно и неразбираемо отдалечена от същността им. Пишат текстове на песни и се чудят защо се опитват да се поставят на мястото на Смирненски (например), след като някога са се намирали наблизо. Явно някой им е отнел способността да си правят автопортрети в стихове.
Пишат за минутите, преди сънят да ги похити, в които, стиснали зъби и нокти, сурово белязващи дланите, отронвайки капки пот по челото, слушат песента, към която са се пристрастили, и се опитват да бъдат в реалността, не затваряйки очи, за да не потънат в нещо неслучило се.
Пишат за новите си навици, които от известно време са видимо утвърдяващи се и това ужасно ги обезличава.
Пишат за рисунките по кориците на другите тетрадки, които пресъздават мотива за апокалиптичната тежест на знанието и частичното осъзнаване, които водят до силно разклатено разбиране на света.
Общо-взето, да. Хората пишат.
И се молят другите хора да не умират на 27. Надяват се момичетата, които нито харесват особено, нито познават особено, да са добре. И им е малко тъжно за останалите, които, след като се изправят усмихнати и вдъхнат някаква стабилност и спокойствие у близките си, отново се сриват върху леглото. Този път може би завинаги.
Моля те, не умирай на 27 и се опитай да върнеш изпепеляващия яд, който ме гори, преди да заспя и когато излизам, бързаща и мигаща, защото всичките коли, които идват срещу мен, заслепяват с дълги фарове. Не умирай на 27 и аз ще запомня номера на колата ти. Не умирай на 27 и ще започна да пиша за нещата, за които не пиша. Не умирай на 27 и ще използвам думата "обичам". Не умирай на 27 като Джим Морисън и ще ти призная, че ми липсваше през цялото това време. Не умирай на 27 и сама ще те потърся, без да чакам знак, че няма да нараня достойнството си, ако го направя. Не умирай на 27 и ще ти разкажа колко харесвам учебника си по история. Ще ти покажа някои от нещата, които съм писала. Ще ти напиша писмо, ако поискаш. И с кадифена нежност ще те поправям, когато грешиш. Не умирай на 27 и с непоносими спазми ще се опитвам да сдържа ироничната си горчива усмивка или пък бурната течна смес от щастливи хормони, която едва успява да не прелее на ръба на плитката ми душа.
Не умирай на 27 и ще ти кажа защо пуша, усмихваща се и издишаща дим. Ще ти дам една от моите, а може дори да я запаля. Не умирай на 27 и ще те накарам да слушаш някоя песен, която харесвам. Ще гледам филм, който ти ми препоръчаш. Ще ти звънна за рождения ден и ще ти пожелая нещо с доловимо специална честота на гласа, а ако те видя, ще те прегърна по различен от предишните начини. Не умирай на 27 и ще стъпча принципите си, ще претопя решетката на килията и ще пиша за нея или доволна ще замълча. Не умирай на 27 и ще се чувствам виновна, че предаваш някого, че предаваш и мен. Не умирай на 27 и ще загубя лаконичната искреност, която напоследък ме е омотала, ще споделя някои от тайните си, а с теб може би ще споделя две от трите си минути на ден. Ще бъда такава, каквато искам и трябва. Не умирай на 27 и ще направя това, за което и преди си ме молил. Ще споделя с теб нещо, което обичаш. Не умирай на 27 и ще ти вдигна скандал, а накрая ще се пръсна като хиляди конфети истерични и момичешки сълзи в утехата на топлия ти дъх по кожата ми, галещ я с успокоителни шепоти. Не умирай на 27 и ще те гледам сякаш нямам нужда от теб. А после ще ти докажа това, в което едва ли ще се усъмниш - въпреки че умело се маскират в актьорска игра, хората са уязвими.
Не умирай на 18, 19, 20, 21... Нито пък на 27.
И знаеш ли, ако не умреш до или на 27, съществува някакъв малък, адски малък, но все пак вероятен шанс и аз да имам пръст в това. Не знам обаче дали ще ти го кажа. Само не умирай на 27 и аз няма да умра на 25.
10/04/2009
"No more buttered scones for me, mate. I'm off to play the grand piano."
...For life is quite absurd and death's the final word.
(http://www.youtube.com/watch?v=4G4XrCZISGQ
http://www.youtube.com/watch?v=RBm_eT9uiSQ
http://www.youtube.com/watch?v=JZZrOYZSr0Y
http://www.youtube.com/watch?v=fsHk9WC7fnQ)
Двайсет години от смъртта на Мъртвия Пайтън.
(за малко да забравя)
Няма да ви казвам какъв е бил Греъм Чапман и какъв е могъл да не бъде, за да е жив все още. Няма да ви преразказвам живота му или пък да ви копирам филмографията му. Няма да описвам какво е забележителното в присъствието му на екран и кои от ролите му са ме разсмивали най-много. Няма да карам никого да гледа клипчето, в което от него са останали само кожата, костите и прекрасната усмивка и в което говори за бъдещите си проекти все едно не осъзнава, че след абсурдно крехък период от време, сякаш равен на мигване, ще "хвърли топа", ще "гушне букета" и така нататък емблематични Пайтън фрази за "ще умре".
Въобще не е важно, няма го.
Аз го "познавам" отскоро, но през едни две седмици беше едно от малкото неща, които ми вдъхваха живот. И го обичах, обичах, обичах. И ме топлеше, усмихваше, радваше, отнемаше част от времето ми, с вглъбени нощни часове можех да замазвам света си в Монти Пайтън, когато ми се налагаше.
Усмихвам се :) Нека не злоупотребявам със суперлативите или пък с големите думи?
Много го обичам и съм емоционално привързана към него. Съвсем нормално за мен.
Well, I feel that I should say, "Nonsense. Good riddance to him, the freeloading bastard! I hope he fries. " - John Cleese
Добре, че сме се отървали от копелето, нали?
"Anything for him but mindless good taste." - John Cleese
Life is piece of shit when you look at it. Life's a laugh and death's a joke, it's true.
Ето такива хора липсват.
(http://www.youtube.com/watch?v=4G4XrCZISGQ
http://www.youtube.com/watch?v=RBm_eT9uiSQ
http://www.youtube.com/watch?v=JZZrOYZSr0Y
http://www.youtube.com/watch?v=fsHk9WC7fnQ)
Двайсет години от смъртта на Мъртвия Пайтън.
(за малко да забравя)
Няма да ви казвам какъв е бил Греъм Чапман и какъв е могъл да не бъде, за да е жив все още. Няма да ви преразказвам живота му или пък да ви копирам филмографията му. Няма да описвам какво е забележителното в присъствието му на екран и кои от ролите му са ме разсмивали най-много. Няма да карам никого да гледа клипчето, в което от него са останали само кожата, костите и прекрасната усмивка и в което говори за бъдещите си проекти все едно не осъзнава, че след абсурдно крехък период от време, сякаш равен на мигване, ще "хвърли топа", ще "гушне букета" и така нататък емблематични Пайтън фрази за "ще умре".
Въобще не е важно, няма го.
Аз го "познавам" отскоро, но през едни две седмици беше едно от малкото неща, които ми вдъхваха живот. И го обичах, обичах, обичах. И ме топлеше, усмихваше, радваше, отнемаше част от времето ми, с вглъбени нощни часове можех да замазвам света си в Монти Пайтън, когато ми се налагаше.
Усмихвам се :) Нека не злоупотребявам със суперлативите или пък с големите думи?
Много го обичам и съм емоционално привързана към него. Съвсем нормално за мен.
Well, I feel that I should say, "Nonsense. Good riddance to him, the freeloading bastard! I hope he fries. " - John Cleese
Добре, че сме се отървали от копелето, нали?
"Anything for him but mindless good taste." - John Cleese
Life is piece of shit when you look at it. Life's a laugh and death's a joke, it's true.
Ето такива хора липсват.
10/03/2009
Little girl needs blood
Когато чувам дишането си, не мога да сънувам.
Имаш вкус на болки в гърлото, аз пък - на домашни дрехи.
Опитвам, но не успявам дълбоко и упояващо да заспя, обградена от хиляди смачкани носни кърпички. Дишам тежко и се заслушвам - изсмуквам въздуха през ноздрите и устата, изпивам го, вакуумирам го в себе си, защото свършва твърде бързо и е жизнено важно да се запася с огромни количества за оставащите нощни секунди и минути.
Очите парят, клепачите тежат, зениците са минуси, ирисите са потънали в червени тънки нишки. Боли ме от кашлицата, гърлото ми леко се изпилява със стържеща и простенваща болка. Обръщам сe наляво, после надясно. Продължавам да не сънувам и да се събуждам периодично, за да вдишам, отчаяна от напуканите си, пресъхнали устни.
Четка, гребен, топла вода. Спринцовка във вената. Там, където кожата изглежда плашещо ефирна и тънка. Където всяко докосване е способно да направи път на извираща гореща кръв, като разкъса и раздере прозиращата тъкан рязко и жестоко, докато не се отвори мътна и дълбока рана.
Спринцовка във вената. Взема, не дава.
Разни жълтеникави телца под микроскопа, кръгли и продълговати бактерии. Стъклото за задно виждане и прозорецът са се маскирали във водни капки. Търся отражението си - знам къде са устните, знам къде са очите, косата, носът - но не ги виждам. С носна кърпичка попивам влагата. Отново не съм там. Главата се свежда, с плавно движение надрасква галеща полуокръжност и се подпира на предпазния колан. Не ми се говори. Навсякъде вали. Октомври?
В ушите се чува тихо бучене, а на неговия плътен фон се откроява звучно и ритмично пукане. Светът изчезва за секунда, нямам нужда от лампа в банята, искам да ми е топло и да се събера, да гледам снимки на Ленин, защото преди, когато сънувах, подсъзнанието ми прожектираше образа на Ленин и изразителното му лице.
От друга страна, снощи беше топло и макар че нормалният начин на говорене беше изпитание, ще открием нещо, за което да се хванен и в тази вечер, когато стане тихо, празно и всичко, на което мирише, е мастика от кръчмата по пътя вляво.
Ще пишем думи, които звучат правилно, редно, които трябва да се изпишат, за да подредиш, каквото ти се струва, че трябва да се подреди.
На никого не му пука за сока ананас и останалите течности в жълтеникавия коктейл, не му пука за обикновените грозни, но изключително работещи и удобни запалки с пиезо кристал. Не му пука за влажността на въздуха, за пластмасовите ресни, висящи на входа на магазина, които онзи малкият винаги дърпа встрани, щом влезнат момичета.
Кейт Мос, Нина Симон, Лоурин Хил и онези по средата. Да си спомняш за нещо, което обичаш?
Вятърът пръска светлина и сенки по кожата под формата на пресечени щрихи, тъмни извивки и криви около носа, графитни затъмнения, скрити от хвърчащите кичури коса, и мъглива тъмнина, разливаща се по цялото лице, силно контрастираща на слънчевите петна, блестящи и избеляващи под полилеите.
Отваряш вратата и откриваш, милата ти крепост е консервирала присъствието ти като топлина, освободена енергия и заразни вирусни издишвания.
Вълна се е понесла от колоните, на нея ноти, които успокояват, приспиват, изравняват, вдъхват сигурност и спират времето с дъждовно униние, есенна инертност, смъртен съботен уют.
Винени суетшърти и нокти си играят с хората и представите им за света, носните кърпички се множат. Няма нищо за казване, защото е трудно сега. Улицата, по която се прибирам от толкова много време, никога не е красива, когато вали. Не се потапя в синьо-зеления филтър на водата, не покрусява със сивота, а става някак невидимо прозрачна и безсмислена, еднаква, безхарактерна, нищожна, незабележима.
Функции и усещането, че мозъкът ми се свива. През нощта се случва същото. Търся си тунел, през който да избягам, като си представям хармонично жестикулиращата ръка, държаща дълга цигара.
Тананикам и си пея постоянно, въпроси за миналото, изследване и търсене. Окончателно усещане за край и жаден порив часове по-късно. Нужда, желание, да, не, не знам, рано е да се каже, докато не отпиеш без страх, но кога и ще се случи ли? (Да, да, да, казвам с увереност на човек, който е открил и ще открие различна причина...) Шт.
Плоски равни очи, бездушни рисунки, достойни за изложба на талантливи седмокласнички.
Оживейте и бъдете истински, не чрез банална меланхолия, а чрез истина, истина, истина.
Фюджийс (I play my enemies like a game of chess, where I rest. NO STRESS!), джаз, реге и така нататък нова за обличане в и усещане чрез музика.
Пътуваме бавно, а аз си спомням за един епизод на един сериал, докато сънят ме дърпа за лилавия ръкав, а в същия момент другите говорят, смеят се или просто са, там, на пейката, плуват из сивата локва на уж удавените си отегчение и безнадеждност. Квадратно пакетче, последвал аромат на рози и късмет, стъпалата зад училище, оld school "графитът" FAK и защо чак сега виждам всичко това.
Счупено стъкло, къдрици, моите и чуждите, влажен въздух, въртене в леглото, чай с мед и може би без ром, тишина, тишина, Лари няма да се върне, а за Джейк не знам какво да мисля.
P.S. А положителна съм - нищо чудно след няколко месеца някой да заживее с малко от моята кръв. But beware because I'm special.
Имаш вкус на болки в гърлото, аз пък - на домашни дрехи.
Опитвам, но не успявам дълбоко и упояващо да заспя, обградена от хиляди смачкани носни кърпички. Дишам тежко и се заслушвам - изсмуквам въздуха през ноздрите и устата, изпивам го, вакуумирам го в себе си, защото свършва твърде бързо и е жизнено важно да се запася с огромни количества за оставащите нощни секунди и минути.
Очите парят, клепачите тежат, зениците са минуси, ирисите са потънали в червени тънки нишки. Боли ме от кашлицата, гърлото ми леко се изпилява със стържеща и простенваща болка. Обръщам сe наляво, после надясно. Продължавам да не сънувам и да се събуждам периодично, за да вдишам, отчаяна от напуканите си, пресъхнали устни.
Четка, гребен, топла вода. Спринцовка във вената. Там, където кожата изглежда плашещо ефирна и тънка. Където всяко докосване е способно да направи път на извираща гореща кръв, като разкъса и раздере прозиращата тъкан рязко и жестоко, докато не се отвори мътна и дълбока рана.
Спринцовка във вената. Взема, не дава.
Разни жълтеникави телца под микроскопа, кръгли и продълговати бактерии. Стъклото за задно виждане и прозорецът са се маскирали във водни капки. Търся отражението си - знам къде са устните, знам къде са очите, косата, носът - но не ги виждам. С носна кърпичка попивам влагата. Отново не съм там. Главата се свежда, с плавно движение надрасква галеща полуокръжност и се подпира на предпазния колан. Не ми се говори. Навсякъде вали. Октомври?
В ушите се чува тихо бучене, а на неговия плътен фон се откроява звучно и ритмично пукане. Светът изчезва за секунда, нямам нужда от лампа в банята, искам да ми е топло и да се събера, да гледам снимки на Ленин, защото преди, когато сънувах, подсъзнанието ми прожектираше образа на Ленин и изразителното му лице.
От друга страна, снощи беше топло и макар че нормалният начин на говорене беше изпитание, ще открием нещо, за което да се хванен и в тази вечер, когато стане тихо, празно и всичко, на което мирише, е мастика от кръчмата по пътя вляво.
Ще пишем думи, които звучат правилно, редно, които трябва да се изпишат, за да подредиш, каквото ти се струва, че трябва да се подреди.
На никого не му пука за сока ананас и останалите течности в жълтеникавия коктейл, не му пука за обикновените грозни, но изключително работещи и удобни запалки с пиезо кристал. Не му пука за влажността на въздуха, за пластмасовите ресни, висящи на входа на магазина, които онзи малкият винаги дърпа встрани, щом влезнат момичета.
Кейт Мос, Нина Симон, Лоурин Хил и онези по средата. Да си спомняш за нещо, което обичаш?
Вятърът пръска светлина и сенки по кожата под формата на пресечени щрихи, тъмни извивки и криви около носа, графитни затъмнения, скрити от хвърчащите кичури коса, и мъглива тъмнина, разливаща се по цялото лице, силно контрастираща на слънчевите петна, блестящи и избеляващи под полилеите.
Отваряш вратата и откриваш, милата ти крепост е консервирала присъствието ти като топлина, освободена енергия и заразни вирусни издишвания.
Вълна се е понесла от колоните, на нея ноти, които успокояват, приспиват, изравняват, вдъхват сигурност и спират времето с дъждовно униние, есенна инертност, смъртен съботен уют.
Винени суетшърти и нокти си играят с хората и представите им за света, носните кърпички се множат. Няма нищо за казване, защото е трудно сега. Улицата, по която се прибирам от толкова много време, никога не е красива, когато вали. Не се потапя в синьо-зеления филтър на водата, не покрусява със сивота, а става някак невидимо прозрачна и безсмислена, еднаква, безхарактерна, нищожна, незабележима.
Функции и усещането, че мозъкът ми се свива. През нощта се случва същото. Търся си тунел, през който да избягам, като си представям хармонично жестикулиращата ръка, държаща дълга цигара.
Тананикам и си пея постоянно, въпроси за миналото, изследване и търсене. Окончателно усещане за край и жаден порив часове по-късно. Нужда, желание, да, не, не знам, рано е да се каже, докато не отпиеш без страх, но кога и ще се случи ли? (Да, да, да, казвам с увереност на човек, който е открил и ще открие различна причина...) Шт.
Плоски равни очи, бездушни рисунки, достойни за изложба на талантливи седмокласнички.
Оживейте и бъдете истински, не чрез банална меланхолия, а чрез истина, истина, истина.
Фюджийс (I play my enemies like a game of chess, where I rest. NO STRESS!), джаз, реге и така нататък нова за обличане в и усещане чрез музика.
Пътуваме бавно, а аз си спомням за един епизод на един сериал, докато сънят ме дърпа за лилавия ръкав, а в същия момент другите говорят, смеят се или просто са, там, на пейката, плуват из сивата локва на уж удавените си отегчение и безнадеждност. Квадратно пакетче, последвал аромат на рози и късмет, стъпалата зад училище, оld school "графитът" FAK и защо чак сега виждам всичко това.
Счупено стъкло, къдрици, моите и чуждите, влажен въздух, въртене в леглото, чай с мед и може би без ром, тишина, тишина, Лари няма да се върне, а за Джейк не знам какво да мисля.
P.S. А положителна съм - нищо чудно след няколко месеца някой да заживее с малко от моята кръв. But beware because I'm special.
Subscribe to:
Posts (Atom)